Въпроси и отговори

В този раздел ще публикувам кратки отговори на правни въпроси от голям обществен интерес.

Съдържание на страницата

За правата и задълженията ни, когато бъдем спрени за проверка от полицейски органи

Какви правомощия имат полицейските органи, когато ме спрат за проверка? Какви права имам аз в такава ситуация?
 
На тези въпроси, които смятам, че са от значение за почти всеки български гражданин, ще се постарая да дам кратки отговори в следващите редове.
 
На първо място, полицейските органи могат да извършват проверки за установяване на самоличността на спряното за проверка лице:
1. за което има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред;
2. когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления и при образувано административнонаказателно производство;
3. при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната (най-честото основание и поради това с най-голяма практическа приложимост);
4. на контролен пункт, организиран от полицейските органи;
5. по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени в закон.
Установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. (чл. 70, ал. 2 ЗМВР)
Всеки български гражданин е длъжен при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостовери своята самоличност. (чл. 6 ЗБЛД)
Следва да се има предвид, че не само личната карта е документ за самоличност. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗБЛД други лични документи са: паспорт, дипломатически паспорт, служебен паспорт, моряшки паспорт, военна карта за самоличност; свидетелство за управление на моторно превозно средство. Не бива също така да се забравя, че на основание чл. 80, т. 6 ЗБЛД лице, което не представи български личен документ при поискване от компетентните длъжностни лица се наказва с глоба от 50 до 300 лв.
 
На второ място, когато полицейските органи не могат да установят самоличността на спряното за проверка лице (примерно поради липса на документи за самоличност и на сведения на граждани с установена такава, които познават лицето), те могат: да снемат пръстови отпечатъци, да фотографират спрения за проверка, да правят измервания и да изземат образци за сравнителни изследвания. (чл. 71, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР)
Полицейските органи могат дори да задържат лицето, чиято самоличност не може да бъде установена. (чл. 72, ал.1, т. 4 ЗМВР) От момента на задържането си обаче лицето има право на защитник (чл. 72, ал. 5 ЗМВР), а също така и да обжалва законността на задържането си пред районния съд по седалището на органа, който го е задържал (чл. 72, ал. 4 ЗМВР). Също така за задържането полицейският орган е длъжен незабавно да уведоми лице, посочено от задържания. (чл. 72, ал. 6 ЗМВР)
Полицейският орган е длъжен да издаде писмена заповед за задържането. (чл. 74, ал. 1 ЗМВР) Заповедта се вписва в специален регистър и се връчва срещу подпис на задържания. (чл. 74, ал. 5 и 6 ЗМВР)
 
На трето място, полицейските органи могат да извършат и обиск на лицето, но при едновременното (кумулативно) наличие на следните предпоставки:
Първо, самоличността на лицето да не може да бъде установена (няма да се спирам на другите хипотези на задържане, тъй като в настоящото изложение обсъждам само спирането за проверка).
Второ, лицето да е „задържано“, т.е. принудително да е ограничена свободата му на придвижване. Припомням, че за задържането трябва да се издаде писмена заповед, а също така и задържаният трябва да попълни декларация, че е запознат с правата си (чл. 74, ал. 3 ЗМВР).
Другите основания за извършването на обиск са: съществуване на данни, че обискираният носи опасни или забранени за притежаване предмети; обискираният да е заварен на място, където е извършено престъпление или нарушение на обществения ред, когато има достатъчно данни, че у него се намират вещи, които са свързани с престъплението или нарушението; за обискирания да има сигнал в ШИС за извършване на специфичен контрол. (чл. 80, ал. 1 ЗМВР) Наличието на всички тези данни обаче подлежи на доказване от полицейските органи в евентуален съдебен процес относно законността на обиска. Обискът може да бъде извършен само от лице, което принадлежи към пола на обискирания. (чл. 80, ал. 2 ЗМВР)
 
На четвърто място, полицейските органи могат да проверяват личните вещи на лица в изрично изброени (лимитативно) случаи (а не изобщо):
Първо, когато за лицето има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред;  или когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления и при образувано административнонаказателно производство; или на контролен пункт, организиран от полицейските органи. (чл. 81, ал. 1, т. 1 ЗМВР)
Второ, когато самоличността на лицето не може да бъде установена по реда на чл. 70, ал. 2 или когато лицето е чужденец, търсещ закрила по Закона за убежището и бежанците, който е влязъл не по законоустановения ред или е незаконно пребиваващ в Република България. (Ако обаче самоличността на лицето – български гражданин, може да бъде установена, примерно, защото си носи документа за самоличност, основание няма да има) (чл. 81, ал. 1, т.1 ЗМВР)
Трето, когато лицето показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност; при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70, когато лицето е задържано; когато лицето се е отклонило от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където е било задържано като обвиняем в изпълнение на разпореждане на орган на съдебната власт; когато лицето е обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест; в други случаи, определени със закон (полицейският орган трябва да установи, че съществува такъв закон). (чл. 81, ал. 1, т. 1 ЗМВР)
Четвърто, когато са налице достатъчно данни, че се укриват вещи, свързани с извършено престъпление или нарушение (отново обаче в евентуален бъдещ съдебен процес относно законността на това действие на полицейските органи, наличието на достатъчни данни следва да бъде доказано от тях.) (чл. 81, ал. 1, т. 2 ЗМВР)
 
На пето място, полицейските органи могат да извършат проверка на превозно средство и на съдържащите се в него вещи само когато: има данни за извършено престъпление или нарушение на обществения ред; има сигнал в ШИС за извършване на специфичен контрол. (чл. 81, ал. 2 ЗМВР) Ако няма данни или сигнал, то и основание за извършването на проверката ще липсва.
 
На шесто място, за всеки случай на извършен обиск или проверка по чл. 81 полицейският орган съставя протокол, който се подписва от полицейския орган, от един свидетел и от съответното лице, на което се предоставя екземпляр от него. Обискът и проверката по чл. 81 се извършват по начин, който не уронва честта и достойнството на гражданите. (чл. 82 ЗМВР)
 
На седмо място, всеки гражданин може да иска от органа на МВР, който го е спрял за проверка: да се идентифицира като орган на МВР (полицейски орган), защото в противен случай не може да осъществява правомощията на такъв; да му бъде посочено правното основание на проверката, за да може да прецени (проверяваният) дали последната е законосъобразна; да му бъде предоставено копие от заповедта за задържане и декларация, ако е задържано, или протокол за проверката на личните вещи или на превозното средство; изпълнение на другите задължения на полицейските органи, посочени в предходните точки от изложението.


Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин: ако Ви спрат на улицата, в метрото, в градския транспорт или на друго публично място (но не и в сграда с контролиран достъп), за да Ви направят проверка, то:
1. Само полицейски орган може да Ви поиска документ за самоличност, като лицето, представящо се за такъв, трябва да се легитимира;
2. Други лица не могат да Ви поискат такъв документ, а ако го направят, поискайте да се легитимират и да Ви посочат правното основание, на което извършват проверката;
3. Обиск и проверка на личните вещи и превозното средство могат да извършват само полицейски органи;
4. Трябва да са налице основанията за това, които подробно посочих в горното изложение. Ако тези основания не са налице, то Вие можете да откажете извършването на съответното действие;
5. Всяко от тези действия се протоколира и следва да поискате копие от протокола;
6. Можете да бъдете задържан само на някое от посочените основания, но отново следва да са налице съответните предпоставки. В случай на задържане следва да Ви бъде предоставена декларация, в която посочвате, че сте уведомени за правата си, а също така и копие от писмената заповед за задържането Ви;
7. Бъдете ли задържани, имате право на адвокатска защита от момента на задържането Ви – възползвайте се от него;
8. Ако задържането Ви е противозаконно, както и ако спрямо Вас са извършени обиск, проверка на личните Ви вещи или на превозното Ви средство, можете да предявите иск за обезщетение за претърпените вреди от незаконосъобразните действия на държавните органи.

За обезщетенията за безработица при прекратяване на трудовото правоотношение. Размери и срокове

В кои случаи ми се дължи обезщетение за безработица при прекратяване на трудовото правоотношение?
Какъв е размерът на обезщетението за безработица и как се определя?
За какъв срок ми се дължи обезщетението за безработица?
 
            Всички тези въпроси представляват интерес за мнозина, тъй като основната форма за получаване на доходи е чрез полагането на труд за другиго и по-специално по трудово правоотношение. Трудовото правоотношение, както и почти всяко друго правоотношение, може да бъде прекратено. С прекратяването му обаче доходите за (вече) бившия работник или служител не секват, тъй като законодателят е отчел необходимостта от тях, за да може лицето да потърси спокойно нов източник на доход без да е принудено (от нуждата от пари) да приеме някое неизгодно предложение за сключване на нов трудов договор, пренебрегвайки интересите си.
 
            На първо място, за да бъде едно лице работник или служител, то между него и друго лице, наречено „работодател”, трябва да е налице валидно трудово правоотношение. Съгласно определението, съдържащо се в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда (КТ): „Работодател“ е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, включително за извършване на надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за изпълнение на работа в предприятие ползвател”. Трудовото правоотношение може да бъде учредено по един от следните начини: 1) чрез сключването на трудов договор (подробна уредба – в чл. 61 и сл. от КТ); 2) въз основа на избор (подробна уредба – в чл. 83 и сл. от КТ); или 3) въз основа на конкурс (чл. 89 и сл. от КТ). Независимо по какъв начин е възникнало отношението между работодателя и лицето, което полага труд за другиго, то последното придобива качеството „работник” или „служител”. Това обстоятелство е важно, защото лицата, попадащи в тази категория, биват осигурени срещу социалния риск „безработица”, за който става дума. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО): „Задължително осигурени за … безработица по този кодекс са: 1. работниците и служителите, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране, с изключение на лицата по ал. 10 и по чл. 4а, ал. 1.” Изключени са лицата, които полагат труд въз основа на трудов договор за краткотрайна сезонна селскостопанска работа, както и морските лица (а съгласно § 1, т. 5а от Допълнителните разпоредби на КСО „морско лице е физическо лице, което заема длъжност по трудово правоотношение като член на екипажа на морски кораб, вписан в регистъра на корабите на държава – членка на Европейския съюз, независимо дали се намира на брега или на борда на кораба, притежава свидетелство за правоспособност и свидетелство за допълнителна и/или специална подготовка, придобито по реда на наредбата по чл. 87, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване.”)
 
 
            На второ място, за да възникне правото на парично обезщетение за безработица, необходимо е трудовото правоотношение между работника или служителя, от една страна, и работодателя, от друга, да е било прекратено. Това обаче не е достатъчно. Необходимо е също така наличието на следните кумулативно (съвкупно) съществуващи предпоставки:
            Първо, през последните 18 (осемнадесет) месеца преди прекратяването на трудовото правоотношение в поне 12 (дванадесет) от тях да са били внасяни или дължими вноските във фонд „Безработица” за работника или служителя, т.е. поне дванадесет месеца да е бил в трудово правоотношение или да е бил осигуряван на друго основание (примерно служебно правоотношение) в рамките на тези 18 последователни месеца преди прекратяване на последното трудово правоотношение. (чл. 54а, ал. 1 КСО) Различни видове отпуски, които изрично се признават за време, което се включва в тези 12 месеца, са посочени в чл. 54а, ал. 2 КСО, както и осигурителен стаж, придобит по правото на друга държава, с която Република България има сключен международен договор.
            Второ, лицето да се е регистрирало като безработен в Агенцията по заетостта. (чл. 54а, ал. 1, т. 1 КСО)
            Трето, лицето да не е придобило право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава и да не получава пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168 КСО. (чл. 54а, ал. 1, т. 2 КСО)
            Четвърто, лицето да не упражняват трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава за социалния риск „безработица”. (чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО)
            Пето, лицето трябва да е подало заявление за обезщетение за безработица до Националния осигурителен институт (НОИ). (чл. 54а, ал. 3 КСО)
 
            На трето място, обезщетението се изплаща от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ако лицето, което търси това обезщетение: 1) е подало заявлението до НОИ в тримесечен срок от датата на прекратяване на трудовото правоотношение и 2) се е регистрирало като безработно в Агенцията по заетостта в срок 7 работни дни от тази дата. (чл. 54а, ал. 4 КСО) При просрочване без уважителни причини, на който и да било от тези два срока, времето за получаване на обезщетение, се намалява със срока на забавянето. (чл. 54а, ал. 5 и 6 КСО)
 
            На четвърто място, дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния и по-голямо от максималния дневен размер на обезщетението за безработица, които размери се определят ежегодно със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. (чл. 54б, ал. 2 КСО) Така съгласно чл. 11 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2019 г. минималният размер на обезщетението за безработица за 2019 г. е 9 лв., а дневният максимален размер на обезщетението за безработица за 2019 г. е 74,29 лв. Ако в някой от посочените 24 месеца не е било налице основание за осигуряване (примерно трудово правоотношение), то той се взема предвид при изчисляването на размера на обезщетението като съгласно чл. чл. 54б, ал. 7, т. 4 КСО за времето, през което лицето не е осигурено за безработица, за осигурителен доход се счита среднодневната минимална работна заплата, установена за страната за съответния период.
 
            На пето място, ако трудовото правоотношение е прекратено: 1) по желание на работника или служителя или 2) с негово съгласие, или 3) поради негово виновно поведение, или 4) преди изтичането на три години от предходно упражняване на правото на обезщетение за безработица, то търсещият обезщетение получава минималния размер на обезщетението за срок 4 месеца. (чл. 54б, ал. 4 и 5 КСО)
 
            На шесто място, след определянето на началния момент за изплащане на обезщетението и на размера му, следва да се насочим и към срока, за който се изплаща. Паричните обезщетения за безработица се изплащат ежемесечно през месеца, следващ този, за който се дължат, за срок, определен според продължителността на осигурителния стаж, по време на който лицата са били осигурени за безработица (без значение от основанието за осигуряване), за времето след 31 декември 2001 г. (периодът, който предхожда тази дата, не се взема предвид при изчисляването на срока за получаване на обезщетението), както следва: при осигурителен стаж до 3 години обезщетение се дължи за срок от 4 месеца; при осигурителен стаж повече от 3 години, но по-малък или равен на 7 години обезщетение се дължи за срок от 6 месеца; при осигурителен стаж повече от 7 години, но по-малък или равен на 11 години обезщетение се дължи за срок от 8 месеца; при осигурителен стаж повече от 11 години, но по-малък или равен на 15 години обезщетение се дължи за срок от 10 месеца; при осигурителен стаж над 15 години обезщетение се дължи за срок от 12 месеца.
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
 
            1. За да търсите обезщетение за безработица поради прекратяване на трудовото правоотношение, трябва да сте били работник или служител по трудово правоотношение, възникнало от трудов договор, избор или конкурс, с изключенията предвидени в КСО.
            2. Също така трябва да сте били осигуряван/а или да е трябвало да бъдете осигуряван/а за осигурения социален риск „безработица” през общо 12 от последните 18 последователни месеца преди прекратяването на трудовото правоотношение, да сте регистриран/а като „безработен” в Агенцията по заетостта, да не сте придобили право на пенсия и да не упражнявате трудова дейност, за която подлежите на осигуряване срещу риска „безработица”, а също така да сте подали заявление до НОИ.
            3. Обезщетението се получава от датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ако сте подали заявлението до НОИ в тримесечен срок от тази дата и сте се регистрирали като безработен в Агенцията по заетостта в седемдневен срок от същата дата. Ако сте пропуснали някой от тези два срока без уважителни причини, срокът, за който се дължи обезщетението, се намалява със срока на забавата (просрочването).
            4. Размерът на обезщетението Ви се определя между минимум и максимум, приети със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година и по принцип е равен на 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.
            5. В някои случаи обаче може да Ви се дължи минималният размер на обезщетението за срок от четири месеца (минимален срок).
            6. Срокът, за който Ви се дължи обезщетение за безработица, зависи от продължителността на осигурителния Ви стаж, по време на който сте били осигурен/а за безработица, за времето след 31 декември 2001 г.

За обезщетенията за безработица при прекратяване на трудовото правоотношение (Част втора)

В кои случаи може да ми бъде спряно изплащането на обезщетението за безработица?
В кои случаи може да бъде прекратено?
Мога ли да бъда задължен/а да върна полученото обезщетение за безработица и при какви обстоятелства?
 
            След като вече разгледах предпоставките за отпускане на обезщетение за безработица, както и размера му и срока, за който се изплаща, в настоящото изложение ще се спра на въпросите по-горе, които са, от една страна, логично продължение на обсъдените в предходната статия, а, от друга страна, имат голямо значение за лицата, които вече получават обезщетения за безработица.
 
            На първо място, изплащането на паричното обезщетение за безработица се спира за периода, през който лицето получава обезщетение за временна неработоспособност или обезщетение за оставане без работа на основание нормативен акт. (чл. 54г, ал. 1 КСО) За новонастъпилото обстоятелство – получаването на някое от тези две обезщетения, лицето е длъжно да уведоми съответното териториално поделение на НОИ в срок от седем работни дни от настъпването им. В същия срок лицето трябва да съобщи и за прекратяването на изплащането на тези обезщетения, за да бъде възобновено изплащането на това за безработица. (чл. 54г, ал. 2 и 3 КСО) Съгласно чл. 42, ал. 3 КСО когато временната неработоспособност е настъпила преди прекратяване на срочни трудови правоотношения, паричното обезщетение се изплаща за не повече от 30 календарни дни след прекратяване на правоотношенията или договорите, а ако временната неработоспособност е поради трудова злополука или професионална болест, паричното обезщетение се изплаща до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност. Едва след като бъде прекратено изплащането на обезщетението за временна неработоспособност започва да тече срокът, в който се дължи обезщетение за безработица. Общият принцип е, че за времето, през което е спряно изплащането на обезщетението за безработица, срокът, за който последното се дължи не тече, а продължава да тече чак от възобновяването на изплащането.
 
            На второ място, основание за спиране е и разпореждането на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Такова разпореждане се издава, когато отпускането или изплащането на обезщетението за безработица зависят от установяването на обстоятелства, които могат да доведат до издаване на разпореждане за отказ (липсват предпоставките за изплащане на обезщетението за безработица, които бяха разгледани в предходната статия) или прекратяване (което ще бъде разгледано в следващия параграф) изплащането на обезщетението и/или е необходимо изясняване на осигурителен стаж и/или осигурителен доход при прилагане на разпоредбите на международен договор, по който Република България е страна, или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност. (чл. 54г, ал. 4 във връзка с чл. 54ж, ал. 1 КСО).
 
            На трето място, изплащането на парични обезщетения за безработица може да бъде прекратено, т.е. преустановено занапред без възможност да бъде възобновено, ако е налице някое от следните обстоятелства, посочени по-долу. (чл. 54д, ал. 1, т. 1-5 КСО)
            Първо, когато лицето започне трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по КСО, с изключение на лицата, сключили договор за краткотрайна сезонна селскостопанска работа по Кодекса на труда или законодателството на друга държава. Лицето е длъжно да декларира това обстоятелство в срок от седем работни дни от възникването му пред съответното териториално поделение на НОИ. Ако трудовата дейност, която е станала основание за прекратяване на изплащането на обезщетението за безработица бъде преустановена след по-малко от 12 месеца, изплащането на паричното обезщетение се възстановява за оставащия към датата на прекратяването период, ако регистрацията на лицето в Агенцията по заетостта е направена в срок 7 работни дни от прекратяване на трудовата дейност. Ако регистрацията е направена след този срок по неуважителни причини, изплащането на паричното обезщетение се възстановява от датата на новата регистрация за оставащия към датата на прекратяването период, намален със закъснението. Т.е. в този случай прекратяване по същество няма, а е налице спиране на изплащането на обезщетението за безработица. (чл. 54д, ал. 5 КСО)
            Второ, когато е прекратена регистрацията на лицето в Агенцията по заетостта. С това то губи качеството си „безработен”, за което в предходната статия стана дума, че е предпоставка за получаването на обезщетението за безработица. Лицето е длъжно да декларира това обстоятелство в срок от седем работни дни от възникването му пред съответното териториално поделение на НОИ.
            Трето, когато лицето придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава, или при отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а КСО или на професионална пенсия по чл. 168 КСО. Тогава за лицето вече ще съществува друго основание за получаване на доход, заместващ трудовия такъв. Лицето е длъжно да декларира това обстоятелство в срок от седем работни дни от възникването му пред съответното териториално поделение на НОИ.
            Четвърто, когато лицето почине. Тогава очевидно няма да му е необходим доход, който да замества изгубения такъв от трудовото правоотношение. Поставя се въпросът за обезщетението, дължимо на неговите наследници, но той излиза извън обхвата на настоящото изложение.
 
            На четвърто място, в някои хипотези лицето, което вече е получило обезщетение за безработица, дължи възстановяването му. Тези хипотези са изчерпателно изброени и на друго основание лицето не може да бъде задължено да върне полученото обезщетение.
            Първо, лицето дължи възстановяване на полученото обезщетение за безработица за периода на полученото обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, определено съгласно нормативен акт. За да не се стигне до получаването на две обезщетения, целящи компенсирането на изгубения трудов доход за един и същи период, лицето, което ги е получило следва да възстанови полученото за безработица. Ако не беше длъжно да стори това, то лицето би се облагодетелствало, тъй като би получавало доход, по-висок от този по трудовото правоотношение, което е било прекратено, т.е. без да полага труд би получавало повече, отколкото полагайки такъв. А целта на обезщетението не е такава. (чл. 54е, ал. 1 КСО)
            Второ, лицето дължи възстановяването на полученото обезщетение за безработица за периода, за който му е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България, или пенсия за старост в друга държава, пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168. (чл. 54е, ал. 3 КСО)
            Трето, лицето дължи възстановяването на полученото обезщетение за безработица и за периода, през който е получавало парично обезщетение за временна неработоспособност за бременност и раждане или обезщетение за оставане без работа (но не поради незаконно уволнение), определено съгласно нормативен акт. чл. 54е, ал. 3 КСО)
 
            Във всички тези случаи логиката на законодателя е да не се стигне до заплащането на две обезщетения едновременно, така че лицето да се облагодетелства от обстоятелството, че не полага труд, получавайки по-висок доход (заместващ), отколкото получавания по прекратеното трудово правоотношение. За възстановяването на дължимите суми (полученото обезщетение за безработица) длъжностното лице на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в териториалното поделение на Националния осигурителен институт или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на поделението, издава разпореждане, което подлежи на принудително изпълнение по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. (чл. 54е, ал. 4 КСО)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
1. Както спирането, така и прекратяването на изплащането на обезщетението Ви за безработица могат да бъдат разпоредени от определено длъжностно лице и то въз основа на изчерпателно изброени обстоятелства.
2. Когато е налице някое от тези обстоятелства, които основно се състоят в получаване на друг заместващ загубеното трудово възнаграждение доход, за Вас възниква задължението да ги декларирате в срок от седем работни дни от тяхното настъпване.
3. Когато вече сте получили този заместващ трудовото възнаграждение доход, заедно с обезщетението за безработица, то следва да възстановите последното.

За обезщетенията за безработица при прекратяване на трудовото правоотношение (Част трета)

Кой орган определя размера на обезщетението ми за безработица и разпорежда изплащането му?
Кой орган може да разпореди спиране, прекратяване на изплащането или възстановяване на полученото от мен обезщетение за безработица?
Какви са средствата ми за защита срещу незаконосъобразните актове на държавните органи?
 
Настоящата статия е последната от поредицата статии, посветени на обезщетенията за безработица, като тук фокусът ще падне върху защитата на правото на получаване на това обезщетение. След като бяха разгледани въпросите за възникване на правото на обезщетение за безработица, за определянето на размера му и срока, за който се дължи, както и случаите, в които се спира и прекратява изплащането на обезщетението или възниква задължението за възстановяването му, то в последващото изложение ще бъде засегнат въпросът за правните действия, които всеки може да осъществи, когато счита, че правото му е нарушено. Считам, че този въпрос е от съществено значение за всяко лице, за което е възникнало или би могло да възникне правото на обезщетение за безработица.
 
На първо място, паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ). (чл. 54 ж, ал. 1 КСО) Това е и органът, който единствено е компетентен да издава такива разпореждания, а правомощията му произтичат от изричен акт на ръководителя на териториалното поделение на НОИ. При липсата на такъв акт или при посочването в него на длъжностно лице, различно от издалото разпореждането за отпускане, изменение, отказ, спиране, прекратяване, възобновяване или възстановяване на обезщетението, разпореждането е нищожно като издадено от некомпетентен орган. Когато разпореждането е издадено от компетентен орган и е влязло в сила, то същият орган може едностранно и без сезиране да го измени или отмени при наличието на някой от следните юридически факти (в някоя от следните две хипотези):
Първо, той може да стори това, когато са представени нови документи или доказателства, които имат значение за определяне правото, размера и периода на паричното обезщетение за безработица. (чл. 54ж, ал. 2, т. 1 КСО) Става дума за такива документи или доказателства, които не са му били известни към момента на издаване на разпореждането. Те обаче не се отразяват на съществуването на правото на получаване на обезщетение за безработица, а само на някой от елементите му.
Второ, когато паричното обезщетение за безработица е неправилно отпуснато или неправилно е отказано отпускането му. (чл. 54ж, ал. 2, т. 2 КСО) В този случай длъжностното лице установява, че е отпуснато обезщетение за безработица при липса на право на обезщетение или че е отказано отпускането на обезщетение, когато правото е съществувало. Тази преценка може да бъде извършена както поради представянето на нови документи и доказателства, така и поради преоценка на вече представените.
Следва да се има предвид и че паричните обезщетения за безработица не се изплащат на ръка, а по декларирана от правоимащия лична банкова сметка като за да се удостовери това обстоятелство (че сметката е лична на лицето, което има право на обезщетение) обикновено се издава бележка от съответната банка, в която се посочват номер на банковата сметка и титуляр.
 
На второ място, важен е и въпросът въз основа на какви данни се определят размерите на обезщетенията и се вземат решенията за издаване на разпореждания за отпускането, изменянето, отказването, спирането, прекратяването, възобновяването и възстановяването на тези обезщетения. Информацията, въз основа на която се издават разпорежданията, се състои от периодично предоставяните в Националната агенция за приходите (НАП) данни от осигурителите за осигурителния доход и осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, както и въз основа на данни, декларирани в подадените от лицата документи за отпускане на обезщетенията при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. Иначе казано, длъжностното лице изисква служебно информация от базите данни на НАП, в които се съхраняват данни, постъпили от осигурителите, като едновременно с това получава и декларация от лицето, което твърди, че има право на обезщетение за безработица. Длъжностното лице следва да провери дали информацията, която му е предоставена от НАП и тази от лицето съвпадат и дали са налице законовите основание за издаване на съответното разпореждане. (чл. 54л КСО във връзка с чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО)
 
На трето място, лицето, което счита, че има право на обезщетение за безработица, може да подаде жалба до ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) в разгледаните по-долу случаи.
Първо, срещу разпорежданията, с които се постановява отказ или неправилно е определено, изменено, спряно или прекратено изплащането на обезщетението за безработица. В тези случаи лицето твърди, че в неговата правна сфера е възникнало правото на обезщетение в определен размер, за определен срок и с определена начална дата и следва да го получи в тези параметри. (чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б” КСО)
Второ, срещу разпорежданията, с които се постановява възстановяване на неоснователно получени плащания по държавното обществено осигуряване. В този случай лицето вече е получило обезщетението и счита, че изплащането му е законосъобразно и правилно, поради което не дължи възстановяването му. (чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „д” КСО) Следва да се има предвид и че лицето може да посочи, че е изтекла погасителната давност за вземането, която съгласно чл. 115, ал. 1, изр. 1 КСО е петгодишна, а ако давността е спирана (чл. 115, ал. 5 КСО) или прекъсвана (чл. 115, ал. 3 и 4 КСО), че десетгодишната абсолютна погасителна давност по чл. 115, ал. 1, изр. 2 КСО е изтекла (освен в случаите, когато задължението е разсрочено или изпълнението е спряно по искане на длъжника.)
Жалбата се подава в 14-дневен срок от получаването на разпореждането, което бива обжалвано. (чл. 117, ал. 2, т. 2 КСО)
Обжалването не спира изпълнението на разпореждането за възстановяване на полученото обезщетение за безработица освен ако жалбоподателят подаде молба за спиране едновременно с жалбата и представи надлежно обезпечение в размер на главницата и лихвите. (чл. 117а, ал. 2 КСО)
Ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението си ръководителят на ТП на НОИ решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. (чл. 117, ал. 3 КСО) Актът, с който се произнася ръководно-решаващият орган (ръководителят на ТП на НОИ) е решение, към което трябва да бъдат изложени мотиви. Липсата на мотиви прави акта необоснован, а оттам и порочен (макар че порокът не е достатъчно тежък, за да обоснове нищожност на акта). Липсата на мотиви е основание за отмяна на решението от административния съд. Ръководителят на ТП на НОИ може да върне преписката за ново разглеждане от компетентния орган само когато фактите относно наличието на правото или неговия обем не са били изяснени, а от съдържащите се в преписката обстоятелства не може да се направи еднозначен извод по тези въпроси. Обжалването пред ръководителя на ТП на НОИ е предпоставка за обжалване по съдебен ред на неговото решение, т.е. разпореждането на длъжностното лице не може да бъде обжалвано непосредствено пред административния съд.
 
На четвърто място, решението на ръководителя на ТП на НОИ подлежи на обжалване пред административния съд в 14-дневен срок от получаването му от адресата. Жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение, който в 7-дневен срок е длъжен да я изпрати заедно с преписката в съда. По този начин се постига процесуална икономия, тъй като преписката вече е у ръководителя и би било излишно усилие съдът тепърва след образуването на административното дело да я изисква от него, след като може жалбата заедно с цялата преписка да постъпи в съда още преди образуването на делото. (чл. 118, ал. 1, изр. 1 и 2 КСО) Тъй като производството пред съд се развива съгласно разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), няма да се спирам подробно на него. Ще отбележа, че решението на административния съд подлежи на касационно обжалване пред тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС). Чл. 119 КСО препраща към АПК и за касационното производство. Важно е да се има предвид, че за делата пред административния съд и пред ВАС осигурените лица и пенсионерите не внасят държавна такса (както и работниците и служителите, когато са ищци по граждански дела). При уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи направените от него разноски и платеното възнаграждение за защита съразмерно на уважената част. Тези разноски се дължат за всяка инстанция (административното правосъдие е двуинстанционно – пред административен съд и пред ВАС). (Чл. 120, ал. 1 и 2 КСО).
 
Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
1.  Единствено длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ) може да издава разпореждания за отпускане, изменение, отказ, спиране, прекратяване, възобновяване или възстановяване на обезщетението Ви за безработица. В изчерпателно изброени случаи същото това длъжностно лице може едностранно и без сезиране да измени или отмени разпореждането, когато установи, че правото на обезщетение съществува или не, както и когато погрешно е определен някой от неговите елементи (срок, размер, начална дата и др.).
2. Данните, въз основа на които се издава разпореждането, постъпват от НАП (където са били подадени от осигурителите) и от Вас, като длъжностното лице проверява дали декларираното от Вас съответства на останалите данни, с които се е сдобило по служебен път.
3. Разпореждането на длъжностното лице подлежи на обжалване по административен ред в 14-дневен срок от момента, в който сте го получили, пред ръководителя на ТП на НОИ, който се произнася с решение в едномесечен срок от получаването на жалбата Ви (когато подадете жалба и Ви бъде поставен входящ номер с дата, то тази дата е и датата на получаването на жалбата Ви от органа).
4. Ако сте недоволни от решението на ръководителя на ТП на НОИ, то в 14-дневен срок от получаването му, можете да подадете жалба до административния съд като жалбата се подава чрез ръководителя на ТП на НОИ, чието решение бива обжалвано.
5. В случай че и решението на административния съд не е във Ваша полза, можете да го обжалвате пред Върховния административен съд (ВАС) по реда на АПК.
6. Като жалбоподател по делата пред административен съд и ВАС не дължите държавна такса, но ако делото бъде решено във Ваша полза (изцяло или частично), ще имате право на сторените разноски по производството (отново изцяло или частично в зависимост от изхода на спора пред съда).

За правата на пътниците при междуселищен превоз с автобус на територията на страната

Какви са правата ми при междуселищен превоз с автобус на територията на страната?
 
            Тъй като на мнозина от нас се налага да пътуваме с редовни автобусни линии, свързващи различни селища на територията на страната, считам, че е от съществено значение да сме добре запознати с правата си на пътници във връзка с превоза. В края на статията съм обобщил правата на пътниците по максимално опростен начин.
 
            На първо място, пътникът може да изиска от водача на превозното средство да спира на определените в маршрутното разписание (което обикновено е обявено от превозвача предварително на електронната му страница) автогари и автоспирки, както и да не се отклонява от маршрутното разписание. (Чл. 37а, т. 2 и 3 от Наредба № 2 от 15.03.2002 г. за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси – за краткост „Наредбата”) Пътникът също така има право да изиска от водача издаването и прикрепването към всеки отделен багаж, предаден за превоз в багажното отделение на автобуса, багажни разписки за превозите по междуселищни линии, както и издаването на документи за платена превозна цена в случаите, когато пътниците не са предварително снабдени с такива документи. (чл. 37а, т. 6 и 7 от Наредбата)
 
            На второ място, не съществува изискване договорът за превоз на пътници да бъде сключен в писмена форма и действителността му не зависи от издаването, редовността или изгубването на билета или картата, които имат единствено доказателствено значение. Освен това, издаването на превозен документ е задължение на превозвача (което той може да изпълни и чрез друго лице, с което е сключил договор) и няма как неизпълнението на задължението му да доведе до някакви благоприятни за него последици като например да твърди, че няма договор и следователно не дължи заплащането на обезщетение или за него не е възникнало някое друго задължение, произтичащо от договора за превоз. Все пак никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Също така, задължение на превозвача е издаването на багажна разписка на пътника за всеки отделен багаж, предаден за превоз в багажното помещение (отделение) на автобуса. Багажната разписка установява принадлежността на багажа към пътника (обикновено се залепя някаква лепенка с номер върху багажа, който номер съответства на посочения в разписката, предадена на пътника). Важно е да се знае, че за самото издаване на разписката превозвачът не може да събира допълнителна такса. Както билетът, така също и багажната разписка са доказателства за вписаните в тях данни до доказване на противното. (Чл. 35, ал. 1, чл. 36, ал. 1 и ал. 2, чл. 37, ал. 1-3, чл. 38 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтПр)) С други думи, пътникът разполага с всички права по един договор за превоз на пътници, независимо дали последният е сключен в писмена или устна форма и дали е издаден превозен документ или не.
 
            На трето място, превозвачът е длъжен да предава багажите лично на приносителя на багажната разписка. Ако обаче пътникът не може да я предостави (примерно защото я е загубил по време на превоза), то превозвачът може да откаже да предаде багажа освен ако пътникът установи, че багажът е негов. Тъй като не се съдържат ограничения пред доказването, считам, че пътникът може да ангажира гласни доказателства (свидетели), както и всякакви други, които са относими и необходими (примерно снимки със съответния багаж). Ако пътникът не потърси багажа си след приключване на превоза (примерно толкова се е зарадвал на посрещачите, че е забравил да го потърси), превозвачът е длъжен лично или чрез трето лице да съхранява с грижата на добър търговец багажа за сметка на пътника за срок от три месеца. В този срок пътникът може да потърси багажа си и да го получи след заплащането на стойността на съхранението. (Чл. 41 ЗАвтПр)
 
            На четвърто място, пътникът има право да търси обезщетение за всяко телесно или психическо увреждане, причинено му вследствие на злополука във връзка с превоза, докато пътникът се е намирал в превозното средство или се е качвал, или е слизал от него, или е предизвикано поради товаренето и разтоварването на багажите. Наследниците му пък имат право на обезщетение, ако злополуката е довела до смъртта на пътника. Пътникът също така има право да изисква от превозвача да му осигури подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието. Пътникът има право и на обезщетение за цялостната или частичната липса или повреда на багажите му от момента на получаването им до предаването им, включително за времето, през което са били съхранявани (когато не ги е потърсил непосредствено след приключване на превоза примерно).Превозвачът може да се освободи от задължението за заплащане на обезщетение за повреда или липса на багаж, ако те се дължат на естеството или дефекти на самия багаж или въпреки взетите мерки вредите не са могли да бъдат предотвратени (непреодолима сила).Превозвачът дължи обезщетение до 1000 лв. на багажна единица, освен в случаите, когато приложение намира Регламент (ЕС) № 181/2011. Ако багажът не бъде доставен в срок от 14 дни, считано от датата, на която пътникът го е потърсил, смята се за загубен (багажът). Ако багажът бъде намерен в срок от една година, пътникът има право да върне обезщетението за загубения багаж и да получи багажа заедно с обезщетение за забавата, но може и да задържи обезщетението, което вече е получил вместо багажа. (Чл. 42, чл. 45 и чл. 46 ЗАвтПр, чл. 369 от Търговския закон)
 
            На пето място, пътникът има право да изисква спазването на установената за водача на автобуса почивка, която е предвидена както в интерес на последния, така и в интерес на пътниците, които превозва, тъй като гарантира безопасността им. Дневното време за управление на автобус от водача не следва да надхвърля 9 (девет) часа, като може да бъде удължено най-много до 10 (десет) часа, но не повече от два пъти седмично. След период на непрекъснато управление на превозното средство от четири часа и половина водачът ползва непрекъсната почивка по време на работа от поне 45 минути, като може да я ползва и на части от 15 минути през този период (междинна почивка) плюс още тридесет минути след него. (Чл. 6 и чл. 7 от  Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета)
 
            На шесто място, когато разстоянието между началната и крайната точки на превоза е не по-малко от 250 километра за пътника възникват и правата, предвидени в Регламент (ЕС) № 181/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно правата на пътниците в автобусния транспорт и за изменение на Регламент (ЕО) № 2006/2004.
            Първо, на обезщетение за смъртта на пътник имат право най-малкото лицата, към които пътникът е имал или би имал в бъдеще правно задължение за издръжка (вж. чл. 140 от Семейния кодекс) като в обезщетението се включват и разходите за погребение в приемлив размер. Посочени са и максималните размери на обезщетението, които не могат да бъдат по-малки от 220 000 евро при смърт или телесна повреда на пътник и 1200 евро за единица багаж. Ограниченията в националното право, които определят по-ниски максимални размери, противоречат на правото на Европейския съюз, поради което търсещият обезщетение може направо да се позове на Регламента и националният съд е длъжен да приложи него. (Чл. 7 от Регламент № 181/2011)
            Второ,в случай на произшествие, причинено от използването на автобус (повреда, катастрофа, спиране от движение от страна на контролните органи), пътникът има право да изиска от превозвача осигуряването на разумна и пропорционална помощ във връзка с непосредствените си практически нужди след произшествието, в това число според обстоятелствата: настаняване, храна, дрехи, транспорт и улесняване на предоставянето на първа помощ. Предоставянето на помощ не представлява признаване на отговорност. За всеки пътник превозвачът може да ограничи общата стойност на настаняването до 80 EUR на нощ и най-много за две нощувки. (Чл. 8 от Регламент № 181/2011)
            Трето, не само по време на превоза, но и преди неговото започване, правата на пътниците могат да бъдат увредени, тъй като превозвачът може да не започне предоставянето на услугата в уговореното време. В тези случаи говорим за закъснение или отмяна на превоза. Става дума или за невъзможност да се осъществи превозът изобщо (поради отмяната му или дублирането на места), или за закъснение, надхвърлящо 120 минути. В тези случаи пътникът се е приготвил за пътуването, но поради причини извън неговия контрол не може да го осъществи или осъществяването би се забавило твърде много. При някоя от горните хипотези пътникът има следните права, които може да упражни алтернативно (да избере някое от тях): да му бъде предоставен алтернативен превоз от превозвача без допълнително заплащане при първа възможност и при съпоставими условия, така както е посочено в договора за превоз (примерно заплаща му се стойността на билета за превоз до същата дестинация, но с друг превозвач); да получи обратно цената на билета. Ако превозвачът не предложи на пътника да направи избор на някое от посочените вече права или изобщо не му посочи тези права, то пътникът има право на обезщетение в размер на 50% от цената на билета в допълнение към цената, дължима от превозвача. Т.е. ако превозвачът не уведоми пътника за правата му в посочените хипотези, то пътникът има право на 150% от стойността на билета. Възстановяването на цената на билета се извършва от превозвача в 14-дневен срок от получаването на искането за това. (Чл. 19, т. 1, 2 и 5 от Регламент № 181/2011)
            Четвърто, когато автобусът се повреди по време на пътуване, пътникът има право да поиска от превозвача продължаване на превоза с друго превозно средство от мястото на повреденото превозно средство или превоз от мястото на повреденото превозно средство до подходящо място за изчакване или автогара, откъдето е възможно продължаване на пътуването в случаите, в които директният превоз до местоназначението е невъзможен. (Чл. 19, т. 3 от Регламент № 181/2011)
            Пето, пътникът има право да бъде информиран най-късно 30 минути след определеното по разписание време на заминаване за отмяната или закъснението при заминаване от превозвача или от управителя на автогарата. Той има и правото да бъде уведомен за очакваното време на заминаване, когато тази информация бъде налична. (Чл. 20, т. 1 от Регламент № 181/2011)
            Шесто, при пътуване, продължаващо по разписание повече от 3 (три) часа, в случай на отмяна или закъснение при заминаването от автогара с повече от 90 минути, пътникът има правото да получи от превозвача безплатно: закуски, храна или напитки в зависимост от времето на чакане или закъснение, ако в автобуса или на автогарата има такива или е възможно да бъдат доставени; хотелска стая или друг вид настаняване, както и помощ за организиране на превоз между автогарата и мястото на настаняване, в случай че се налагат една или повече нощувки. За всеки пътник превозвачът може да ограничи общата стойност на настаняването, без да се включва превозът от и до автогарата и мястото на настаняване, до 80 EUR на нощ и най-много за две нощувки. (Чл. 21 от Регламент № 181/2011)
            Седмо, следва да се има предвид, че част от горните права имат само пътниците, с билети, на които времето на заминаване е уточнено (т.е. не са с така наречения „отворен билет”) или притежават абонаментна карта или сезонен билет. Също така, пътникът няма право на настаняване за сметка на превозвача, когато пътуването по разписание продължава повече от три часа, в случай на отмяна или закъснение при заминаването от автогара с повече от 90 минути, когато превозвачът докаже, че отмяната на пътуването или закъснението се дължи на тежки атмосферни условия или сериозни природни бедствия, застрашаващи безопасното осъществяване на автобусния превоз. (Чл. 23 от Регламент № 181/2011)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Имате правото да изисквате от водача на автобуса да спира на всяка спирка, посочена в маршрутното разписание, както и да не се отклонява от предварително обявения маршрут.
            2. Имате право да получите билет или друг документ, удостоверяващ сключването на договор за превоз, а също така и багажна разписка за всяка единица багаж, която се превозва с автобуса. Ако превозвачът (или лице, с което е сключил договор) не Ви е издал такива предварително, можете да ги изискате от водача на автобуса.
            3. Разполагате с всички права, произтичащи от договора за превоз, независимо дали са Ви издадени билет или багажна разписка.
            4. Ако не потърсите багажа си непосредствено след приключване на превоза, можете да сторите това в тримесечен срок като следва да заплатите и стойността на съхранението.
            5. Имате право на обезщетение за всяко телесно или психическо увреждане вследствие на злополука във връзка с превоза, докато сте се намирали в превозното средство или сте се качвали, или сте слизали от него, или е предизвикано поради товаренето и разтоварването на багажите. Имате право и на обезщетение за цялостната или частичната липса или повреда на багажите Ви от момента на получаването им от водача до предаването им, включително за времето, през което са били съхранявани.
            6. Имате правото да изисквате от превозвача да Ви осигури подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието.
            7. Имате право да изисквате от водача на автобуса да спазва законоустановените правила за труд и почивка, т.е. да прави задължителни почивки на определени интервали от време.
            8. В случай на произшествие, причинено от използването на автобус, имате право да изискате от превозвача осигуряването на разумна и пропорционална помощ във връзка с непосредствените си практически нужди след произшествието: настаняване, храна, дрехи, транспорт и улесняване на предоставянето на първа помощ.
            9. При отмяна на пътуването, дублиране на места или прекомерно закъснение (продължителността му е определена в нормативен акт) имате право да Ви бъде предоставен алтернативен превоз от превозвача без допълнително заплащане при първа възможност и при съпоставими условия, така както е посочено в договора за превоз, или да получите обратно цената на билета си.
            10. Ако автобусът Ви се повреди, имате право да продължите превоза с друго превозно средство от мястото на повреденото превозно средство или превоз от мястото на повреденото превозно средство до подходящо място за изчакване или автогара, откъдето е възможно продължаване на пътуването Ви.
            11. Имате право да бъдете информиран/а за всяко закъснение или отмяна на пътуването.
            12. Ако пътуването Ви по разписание е с продължителност, надхвърляща три часа, то в случай на отмяна или закъснение с повече от 90 минути, имате правото да получите от превозвача безплатно: закуски, храна или напитки в зависимост от времето на чакане или закъснение, ако в автобуса или на автогарата има такива или е възможно да бъдат доставени; хотелска стая или друг вид настаняване, както и помощ за организиране на превоз между автогарата и мястото на настаняване, в случай че се налагат една или повече нощувки (но това право на настаняване не винаги ще бъде налице).
13. Имате право да предявите иск за вреди в едногодишен срок от деня, в който багажът Ви е бил предаден или е трябвало да Ви бъде предаден, а в случаите на смърт или телесна повреда – от настъпването им или узнаването за тях, но не по-късно от три години (чл. 378 от Търговския закон).

За закриването на банкова сметка и начисляването на такси от банката след това

Какви са правата ми, когато съм изразил/а волята си да закрия банковата си сметка, а банката продължава да я поддържа и да начислява такси по нея?
            Какви са правата ми, когато банката едностранно е променила таксата за обслужване на сметката ми и ми начислява по-висока такава без да ме уведоми?
 
            Повод да напиша настоящата кратка статия ми даде следният казус: физическо лице, клиент на определена банка, отива в офис на банката през март 2017 г., за да закрие разплащателната си сметка, към която е издадена и банкова карта; служител на банката му казва, че закриването ще стане месец след подаването на заявлението за това и засега клиентът следва само да предаде банковата си карта; клиентът изпълнява инструкциите на служителя; през месец януари 2019 г. клиентът решава да провери дали профилът му на електронната страница на банката е още активен, осъществява вход в него и разбира, че не само че сметката не е закрита, макар и наличността по нея да е равна на нула лева, но и през целия период банката е начислявала месечна такса за обслужване на сметката като в началото таксата е била в размер на един лев, след което се е променила на два лева и петдесет стотинки, в резултат на което справката показва, че клиентът дължи петдесет лева на банката; клиентът решава, че е станало недоразумение и отива в клон на банката; служител му „разяснява”, че е трябвало да отиде след изтичането на едномесечния срок от заявлението, за да подаде ново заявление за закриване на сметката и че трябва да е било обяснено на клиента, че такава е „политиката на банката”; служителят заявява, че нищо не може да се направи и клиентът трябва да заплати петдесетте лева, както и да подаде ново заявление за закриване на сметката. Действията на банката чрез нейните служители са противоправни и тази статия цели да защити лицата-клиенти, попаднали в същата (тъй като това не е изолиран случай) или в сходна ситуация. След подробното изложение накратко съм синтезирал най-важната информация, представляваща конкретни отговори на зададените в началото въпроси.
 
            На първо място, предоставянето на платежни услуги, в това число и платежната сметка, се урежда с рамков договор между ползвателя на платежната услуга (клиента) и доставчика на платежната услуга (банката). Този рамков договор се подчинява на всички правила, които уреждат договорите и се съдържат в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), в това число правилата за недействителност (нищожност и унищожаемост) и разваляне на договора. Следва да се има предвид и че едната от страните по сделката (банката) е търговец, т.е. професионалист, извършващ по занятие подобни сделки (т.е. за него те са търговски), поради което отговорността му е завишена в сравнение с тази на насрещната страна и се състои в задължението да полага „грижата на добрия търговец” (чл. 302 от Търговския закон (ТЗ)). С прекратяването на рамковия договор се закрива и платежната сметка, тъй като той е основанието за откриването и воденето ѝ. Прекратяването може да се основава, както на правни норми, предвидени в специалния закон (ЗПУПС), така също и на субсидиарно прилагащите се норми на ЗЗД и ТЗ. (Чл. 59, ал. 2 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) и чл. 7, ал. 2 от НАРЕДБА № 3 на БНБ от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти (Наредба № 3))
 
            На второ място, в достатъчен срок, преди ползвателят на платежни услуги (клиентът) да бъде обвързан с рамков договор или с предложение за сключване на такъв договор, доставчикът на платежната услуга (банката) трябва да му предостави предварителна информация относно: всички такси и комисиони, дължими от ползвателя на платежна услуга (клиента) на доставчика (банката); изменението и прекратяването на рамковия договор с посочване, че ползвателят на платежни услуги има право да прекрати рамковия договор и споразуменията, свързани с него, съгласно чл. 63 ЗПУПС, т.е. че клиентът може едностранно да прекрати рамковия договор по всяко време освен ако страните по договора са уговорили срок на предизвестие, който не може да е по-дълъг от един месец. Ако тази предварителна информация не е предоставена на клиента, то банката не може да черпи права от собственото си противоправно поведение и съответно клиентът няма да бъде обвързан от клаузите, за които не е бил уведомен, ако те предоставят права на банката и съответно му възлагат задължения. Нещо повече, може да се ангажира преддоговорната отговорност на банката по чл. 12 ЗЗД, тъй като с неизпълнението на задължението си за предоставяне на предварителна информация банката е действала недобросъвестно и съответно ще дължи обезщетение. Същевременно ако клиентът не е бил уведомен за таксите, лихвите и комисионите, и е сключил рамковия договор с ясното съзнание, че такива не се дължат, то клаузите на договора, които не се съдържат в самия него (а например са някакви общи условия, публикувани на труднооткриваемо място на страницата на банката), и предвиждат заплащането на такива такси, лихви и комисиони ще бъдат или нищожни поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), или унищожаеми било поради грешка в предмета (чл. 28, ал. 1 ЗЗД), било поради измама (чл. 29, ал. 1 ЗЗД). (Чл. 59, ал. 2, чл. 60, т. 3, б. „а” и т. 6, б. „в” ЗПУПС)
 
            На трето място, всички предвиждани промени в рамковия договор, включително отнасящи се до промени в посочената вече предварителната информация относно таксите и комисионите, се предоставят предварително на хартиен или друг дълготраен носител във вид на разбираем текст и в достъпна форма на български език (ако друг не е договорен в рамковия договор), от доставчика на платежни услуги (банката) на ползвателя на платежни услуги (клиента) в срок не по-малко от два месеца преди датата, на която е предложено промените да влязат в сила. Клиентът може да приеме или да отхвърли измененията преди датата, на която е предложено да влязат в сила. Ако банката не направи такова уведомление, то клиентът не се счита обвързан от промените в рамковия договор. Законодателят не напразно е използвал глагола „предостави”, а не „публикува”, „оповестява” или „предоставя на разположение”. Причината е, че банката трябва да предаде на клиента съответното предложение за изменение на рамковия договор, т.е. да положи усилие то да достигне до знанието на клиента, адресирайки го лично към него. Следователно брошура в клоновете на банката, разлепяне на уведомления в същите тези офиси и дори публикуване на информацията на електронната страница на банката не могат да удовлетворят изискването за предоставяне на информацията за предвижданите промени. Изпращането на писмо (на хартиен носител) или електронно съобщение удовлетворяват това изискване. При евентуален съдебен процес в тежест на банката е да докаже, че е уведомила клиента за предвижданите промени чрез писмо или електронно съобщение и че последният се е съгласил изрично или че не е възразил в предоставения му срок до влизането на промените в сила. Ако банката не е уведомила надлежно клиента за предвижданите промени, то последният не е обвързан от тях. (Чл. 62, ал. 1-3 и чл. 61, ал. 1 ЗПУПС)
 
            На четвърто място, ползвателят на платежни услуги може по всяко време да прекрати рамковия договор, освен ако страните по договора са уговорили срок на предизвестие, който не може да е по-дълъг от един месец. Следва да се има предвид, че когато клиентът прекратява рамков договор, който е бил в сила повече от шест месеца, той не дължи такси или неустойки за прекратяването. Важното е, че в ЗПУПС не се съдържа задължение след като клиентът веднъж е изразил желанието си да прекрати рамковия договор, с което и да закрие платежната си сметка, да се налага да отправя второ искане, да се явява отново в офиса на банката и т.н. Тъй като ЗПУПС не съдържа и изисквания към формата за действителност на волеизявлението за прекратяване на рамковия договор, то всяко такова, извършено от клиента, е достатъчно, за да послужи за предизвестие като след изтичането на нормативнопредвидения срок от един месец, договорът се счита за прекратен. Всякакви политики на банката, които възлагат допълнителни задължения за клиента, надхвърлящи простото изразяване на волята на последния (едностранната сделка) да прекрати рамковия договор (или просто да закрие банковата си сметка) са незаконосъобразни и не обвързват клиента. В месечен срок от подаването на заявлението договорът се прекратява и сметката се закрива. Дали към нея има или няма издадена банкова карта е без правно значение. При закриване на платежна сметка доставчикът на платежни услуги възстановява на титуляря останалите по сметката средства или средствата, неизползвани за платежни операции. (Чл. 63, ал. 1, 2 и ал. 6 ЗПУПС, чл. 7, ал. 2 от Наредба № 3)
 
            На пето място, за неизпълнение на задълженията си, произтичащи от ЗПУПС – за уведомяване или за закриване на сметката при прекратяване на рамковия договор с предизвестие, банката носи административнонаказателна отговорност. Съгласно правилото, съдържащо се в чл. 185, ал. 1, изр. 2 ЗПУПС, когато нарушителят е юридическо лице (каквото е банката, която задължително е акционерно дружество), се налага имуществена санкция в размер от 5000 до 10 000 лв., а при повторно нарушение – от 10 000 до 20 000 лв. Съгласно чл. 188, ал. 1 ЗПУПС актовете за установяване на нарушенията (АУАН) се съставят от оправомощени от подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банково“, лица, а наказателните постановления се издават от подуправителя или от оправомощено от него лице. Т.е. когато клиентът счита, че банката е нарушила някое свое задължение, той може да подаде сигнал до Българска народна банка, за да бъде извършена проверка и евентуално да бъде съставен АУАН, след което да бъде издадено и наказателно постановление. Административнонаказателната отговорност не препятства възможността на физическото лице да ангажира гражданската отговорност на банката за причинени му вреди.
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Откриването и закриването на банкова сметка се основава на рамков договор. Тъй като за този договор се прилагат субсидиарно правилата на Закона за задълженията и договорите и на Търговския закон, то можете да го развалите, да искате от съда прогласяването на някои от неговите клаузи за нищожни или да предявите иск за унищожаването им.
            2. В достатъчен срок преди сключването на рамковия договор банката е длъжна да Ви предостави информация относно дължимите такси и комисиони, както и за правото Ви да прекратите едностранно договора с предизвестие. Ако банката не стори това, то клаузите, които не са Ви били съобщени предварително, не Ви обвързват, ако Ви възлагат задължения, с които не сте се съгласили. Имате правото да искате прогласяване на нищожност на тези клаузи и при условията на евентуалност унищожаването им от съда. Също така можете да предявите иск, за да ангажирате имуществената отговорност на банката за непозволено увреждане на основание преддоговорна отговорност (чл. 12 ЗЗД).
            3. Ако банката измени едностранно таксите и/или комисионите си без да Ви предостави предварително на хартиен или друг дълготраен носител във вид на разбираем текст и в достъпна форма на български език предвиденото изменение, последното не Ви обвързва. Банката не може едностранно да въвежда такива изменения в рамковия договор, ако не сте се съгласили изрично или не сте възразили в предоставения Ви срок (т.е. банката трябва да Ви е предоставила такъв и да Ви е указала последиците от неподаването на възражение) до влизането на промените в сила. Банката трябва да Ви е уведомила персонално, а не да е публикувала информацията на страницата си в Интернет или да я е поставила на някакво видно място в офисите си.
            4. Имате правото по всяко време да прекратите с едностранно волеизявление рамковия си договор като от получаването му от банката тече срок на предизвестие, което не може да бъде по-дълго от един месец. Ако банката предвижда допълнителни задължения за Вас, за да закриете сметката си (съответно за да прекратите рамковия договор), то те не Ви обвързват, тъй като не почиват на законово основание. Дали към сметката Ви е издадена или не банкова карта е без значение за Вашите задължения и едностранното Ви заявление е достатъчно за прекратяването на договора. Той се прекратява с изтичането на срока на предизвестието без да са необходими други Ваши действия. Ако рамковият договор е бил в сила повече от шест месеца, то за прекратяването му не дължите такси или неустойки.
            5. Можете да сезирате Българска народна банка (БНБ) във всеки случай, в който считате, че банката Ви не е изпълнила някое от задълженията си било за предоставяне на преддоговорна информация, било за уведомяването Ви за промени в рамковия договор, било за предвиждане на допълнителни задължения, които да усложнят процедурата по прекратяване на договора и закриване на сметката Ви.

За обезщетенията за майчинство (бременност и раждане)

Имам ли право на обезщетение, докато съм бременна и след раждане?
            Какъв е размерът на дължащото ми се обезщетение?
            В какъв срок ще го получавам?
 
            Това са само част от въпросите, които вълнуват бъдещите майки, и на които настоящата кратка статия има за цел да отговори. Считам, че е от съществено значение по време на бременността, кърменето, раждането и периода след него жените, на които се полага обезщетение, да са запознати с правата си, за да получат финансова подкрепа с оглед специфичното си състояние. Макар бременността и раждането да са един от осигурените социални рискове, те са желани от държавата и затова тя полага засилена грижа към бременните жени и майките. Съгласно чл. 47, ал. 2 от Конституцията на Република България: „Жената майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи.” Именно обезщетенията са най-съществените от тези „други социални помощи” и за тях ще стане дума в следващото изложение. След подробното изложение накратко съм синтезирал най-важната информация, представляваща конкретни отговори на зададените в началото въпроси.
 
            На първо място, за да има лицето (майката) право на обезщетение за бременност и раждане, трябва да са налице кумулативно (едновременно, съвкупно) няколко предпоставки, които ще изложа в следващите редове.
            Първо, трябва да има 12 месеца осигурителен стаж като лице, осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство”. За осигурителен стаж се считат месеците, през които за лицето са внасяни осигурителни вноски във фонд „Общо заболяване и майчинство“ (от самото лице, когато е самоосигуряващо се, и от осигурителя, когато последният е задължен да извършва тази дейност). Няма изискване тези дванадесет месеца да са непосредствено преди настъпването на бременността или раждането, нито пък да са в някакъв период преди настъпването на осигурения социален риск (за разлика от безработицата примерно). От значение е общият осигурителен стаж на лицето като осигурено за този социален риск, но е важно и към момента на отправяне на искането за изплащане на обезщетение лицето да е осигурено. (Чл. 48а от Кодекса за социално осигуряване (КСО))
            Второ, ако лицето е самоосигуряващо се, трябва да подаде в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт (НОИ) необходимите документи за отпускането на обезщетение за бременност и майчинство до 10-то число на месеца, следващ този, от който се иска изплащане на обезщетението. В същия срок документите трябва да бъдат представени в НОИ от осигурителя, когато има такъв. (Чл. 48б КСО)
            Трето, документите, които трябва да бъдат представени в териториалното поделение на НОИ могат да бъдат различни според ситуацията, но във всеки случай се подава заявление по образец, а също така болничен лист (удостоверяващ бременността), и документи, които да удостоверят продължителността на осигурителния стаж и размерът на осигурителните вноски във фонд „Общо заболяване и майчинство”.
 
            На второ място, лицето има право да получи различни обезщетения в зависимост от конкретната ситуация, като размерите им и сроковете за изплащането им също варират.
            Първо, когато бременната е трудоустроена (т.е. продължава да работи), то тя получава доход, по-нисък от получавания преди трудоустрояването. Същото се отнася за жените, които кърмят и за тези, които са в напреднал етап на лечение ин-витро. Разбира се, това се отнася само за жени, които полагат труд по трудово или служебно правоотношение, тъй като в противен случай за трудоустрояване не можем да говорим (примерно при самоосигуряващите се лица). Дневното парично обезщетение е в размер на разликата между полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение през 24-те календарни месеца, предхождащи месеца на трудоустрояването (но не повече от среднодневния размер на максималния месечен осигурителен доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване) и получаваното среднодневно брутно трудово възнаграждение след трудоустрояването. Когато осигурената е работила по-малко от 24 месеца до деня на трудоустрояването, обезщетението се определя като разлика между среднодневната минимална работна заплата, и получаваното среднодневно брутно трудово възнаграждение след трудоустрояването, но само за месеците, за които лицето не е било осигурено. Примерно от тези последни 24 месеца, предхождащи трудоустрояването, лицето е работило 18 месеца, а през останалите 6 – не. В този случай обезщетението ще се изчисли като се изчисли среднодневното брутно трудово възнаграждение, като за шестте месеца ще се вземе предвид минималната работна заплата за страната, а за останалите 18 – брутното трудово възнаграждение на лицето. При никакви обстоятелства получаваното от лицето дневно възнаграждение след добавянето на дневното парично обезщетение не може да бъде по-малко от среднодневната минимална работна заплата, установена за страната. (Чл. 48, ал. 1-3 и чл. 41, ал. 2, т. 1 КСО)
            Второ, когато лицето не е трудоустроено и не може да полага труд, то и не получава трудово възнаграждение. В този случай загубеният от него доход се компенсира от обезщетението при бременност и раждане. Същото се отнася и за лицата, които са самоосигуряващи се, но поради медицинското си състояние не могат да упражняват професията си, поради което и те губят доход. Дневното парично обезщетение при бременност и раждане се определя в размер на 90 на сто от среднодневното брутно трудово възнаграждение (когато лицето е полагало труд по трудово или служебно правоотношение) или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски, а за самоосигуряващите се лица-внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на настъпване на временната неработоспособност поради бременност и раждане. И тук, както и в преходната точка от изложението, за месеците, в които не са внасяни осигурителни вноски за лицето и такива не са били дължими, ще се взема като база за изчислението минималната работна заплата, установена за страната. Дневното парично обезщетение не може да бъде по-малко от минималната дневна работна заплата, установена за страната. Когато лицето придобие право на обезщетение за бременност и раждане за второ и следващо дете, то обезщетението се определя като за предходното дете, ако това е по-благоприятно за лицето (в случаите, в които би получавало по-малко обезщетение за следващото дете). (чл. 49, ал. 1-3 КСО)
 
            На трето място, лицето има право да получава обезщетение за бременност и раждане за точно определен срок. Тук няма да се спирам на срока за изплащане на обезщетението при трудоустрояване, тъй като ми се струва, че той е достатъчно ясен – от момента на трудоустрояването (когато доходът на трудоустроената намалява) до прекратяването му (когато доходът ѝ бива заменен от обезщетението за бременност и раждане или когато отпадне причината за трудоустрояването и лицето се върне на предишната си длъжност). Осигурената за общо заболяване и майчинство майка има право на парично обезщетение при бременност и раждане за срок 410 дни, от които 45 дни преди раждането. Когато раждането стане преди изтичането на 45 дни от началото на ползването на обезщетението, остатъкът до 45 дни се ползва след раждането, т.е. срокът от 410 дни се запазва дори и раждането да се е случило по-рано от предвиденото.  Когато след раждането майката не полага грижи за детето, било защото е родено мъртво, починало е или е дадено в детско заведение, то майката има право на парично обезщетение до изтичане на 42 дни от раждането или до възстановяване на работоспособността ѝ. Когато някое от горните обстоятелства настъпи след 42-ия ден, изплащането на обезщетението се прекратява от следващия настъпването на основанието ден. Осигуреният за общо заболяване и майчинство баща има право на парично обезщетение при раждане на дете в размера, определен по реда за майката, за срок до 15 дни през време на отпуска по чл. 163, ал. 8 от Кодекса на труда, когато има поне 12 месеца осигурителен стаж като лице, осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство”. Самоосигуряващите се лица имат всички права, които и осигуряваните от другиго, когато отговарят на същото изискване за осигурителен стаж и осигуряване за социалния риск „общо заболяване и майчинство”. (Чл. 50, ал. 1-4, 6 и 8 КСО)
 
            На четвърто място, майката, която има право на парично обезщетение за бременност и раждане, получава половината от размера, определен съгласно посочените по-горе правила, когато след изтичането на периодите след раждането, които се разрешават с актове на здравните органи, не ползва отпуск за бременност и раждане или лицето, което ползва такъв отпуск, прекъсне неговото ползване, както и в случаите, в които след изтичането на периодите след раждането, които се разрешават с актове на здравните органи, самоосигуряващото се лице започне да упражнява трудова дейност, за която се осигурява за общо заболяване и майчинство. Когато майката е починала, лишена е от родителски права или упражняването на родителските права върху детето е предоставено на бащата, това обезщетение се изплаща на бащата, а когато той е починал – на настойника, стига тези лица да отговарят на условията за получаване на обезщетение за бременност и раждане (12-месечен осигурителен стаж като лица, осигурени за социалния риск „общо заболяване и майчинство”). (чл. 50а, ал. 1-3 КСО)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. По време на бременността си имате право на обезщетение, както при трудоустрояване, така и когато не извършвате дейност, която да представлява източник на доход за Вас, стига да имате 12 месеца осигурителен стаж като лице, осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство.”
            2. За да започне изплащането на обезщетението, пред съответното териториално поделение на НОИ трябва да бъдат подадени лично от Вас или от осигурителя Ви определени документи, удостоверяващи осигурителен стаж, размер на осигурителните вноски за посочения социален риск, както и медицинското Ви състояние.
            3. Размерът на обезщетението се определя на базата на среднодневния Ви осигурителен доход за последните 24 месеца (и е 90 на сто от него), предхождащи настъпването на временната неработоспособност, а когато за някой от тези месеци такъв доход няма, взема се предвид среднодневната минималната работна заплата, установена за страната, за този месец.
            4. Периодът, за който Ви се дължи обезщетение при бременност и раждане, е 410 дни, от които 45 дни преди раждането, но ако раждането настъпи по-рано, оставащият срок от тези 45 дни не се губи, а за него обезщетението се изплаща след раждането. Ако детето е мъртво родено, почине, бъде дадено в детско заведение или за осиновяване, имате право на обезщетение за срок от 42 дни след раждането (приема се, че работоспособността Ви не се е възстановила за този срок). Когато някое от посочените в предходното изречение обстоятелства настъпи след 42-ия ден, изплащането на обезщетението Ви се прекратява от деня, следващ настъпването на обстоятелството.
            5. При определени обстоятелства право на обезщетение има и бащата на детето, както и настойникът.

За „платежната сметка за основни операции”

Какво е „платежна сметка за основни операции”?
            Какви са плюсовете и минусите, свързани с откриването на такава сметка?
            Защо не съм чувал/а за нея?
 
            Настоящата кратка статия акцентира върху „платежната сметка за основни операции”, която е уредена подробно в Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС). Тъй като почти няма български гражданин, който да не е титуляр поне на една разплащателна сметка (платежна сметка), то струва ми се, че следващото кратко изложение може да бъде полезно на мнозина. В края на статията съм извел синтезирани отговори на въпросите, които поставям в началото, заедно с някои препоръки.
 
            На първо място, „платежна сметка” по смисъла на ЗПУПС е сметка, водена на името на един или повече ползватели на платежни услуги (клиенти на банката, ако става въпрос за банкова сметка), използвана за изпълнението на платежни операции, т.е. на действия, предприети от платеца или от получателя, по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от основното правоотношение между платеца и получателя. Платежните услуги не се изчерпват само с внасянето, прехвърлянето и тегленето на средства, а включват и други операции (като издаване на платежни инструменти и/или приемане на плащания с платежни инструменти – банкови карти; услуги по предоставяне на информация за сметка), но що се отнася до платежната сметка, струва ми се, че това са основните операции, за които се използва последната. Така че разплащателната сметка е платежна сметка по смисъла на ЗПУПС и казаното по-надолу за „платежната сметка за основни операции” се отнася до един особен вид разплащателни сметки. (Чл. 4 и §1, т. 31, 32 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗПУПС)
 
            На второ място, чрез „платежната сметка за основни операции” на потребителя (неин титуляр) се предоставят следните услуги, които са изрично предвидени в ЗПУПС:  откриване, използване и закриване на платежна сметка; внасяне на средства по платежна сметка; теглене на пари в брой от платежната сметка от гише или терминално устройство ATM през работното време на банката или извън него; изпълнение на следните платежни операции: директни дебити; платежни операции, извършвани чрез платежна карта, включително плащания чрез интернет; кредитни преводи, включително нареждания за периодични преводи, на терминални устройства ATM и ПОС и на гишета, когато са налични, и чрез системите за онлайн банкиране на банката. Очевидно е, че платежната сметка за основни операции предоставя на потребителя на платежни услуги много широки възможности във връзка с операциите, които може да извършва. Банката не може да откаже да предостави някоя от изрично изброените по-горе услуги, ако я предлага по платежна сметка, различна от тази за основни операции. С други думи, банката може да откаже да предостави някоя от тези услуги само ако не я предлага изобщо. Също така банката не може да ограничи броя на операциите относно услугите, посочени по-горе. Освен това, ако банката поддържа система за онлайн банкиране, то тя (банката) е длъжна да осигури на потребителя възможност да извършва платежни операции чрез тази система. (Чл. 118, ал. 1-4 ЗПУПС)
 
            На трето място, банките, лицензирани от БНБ, и клонове на банки, осъществяващи дейност на територията на страната, които предоставят платежни услуги на потребители, са длъжни да предлагат платежни сметки за основни операции. Това означава, че потребителят може да си открие такава сметка във всяка банка, както и че може да сравнява условията, при които се предлагат тези сметки в различните банки. Банките могат да откажат откриване на платежна сметка за основни операции на потребител, ако той вече притежава: платежна сметка за основни операции, водена от същата или от друга банка на територията на страната, илиповече от една (т.е. поне две) платежна сметка, чрез която може да използва всички услуги, посочени по-горе, водена от същата или от друга банка на територията на страната, освен ако е бил уведомен, че сметката му ще бъде закрита. Това обаче е едно право на банката, от което тя може и да не се възползва. За тези обстоятелства банката има право да поиска от потребителя да попълни декларация. Нормално е банката да откаже откриването на платежна сметка за основни операции, когато потребителят вече има такава, тъй като, както ще видим в следващия параграф, потребителят би се ползвал с едни и същи привилегии по отношение на няколко свои сметки. Но когато потребителят има други сметки, които включват същите услуги, то той може все още да не ги е закрил, тъй като тепърва е научил за възможността да си открие платежна сметка за основни операции и/или да му е необходимо време, за да пренасочи някои свои плащания към нея (които иначе постъпват периодично или спорадично по другите му сметки). Затова самото наличие на други платежни сметки не би следвало да мотивира банката да се възползва от правото си на отказ да открие платежна сметка за основни операции. Все пак във всеки случай на отказ за откриване на платежна сметка банките уведомяват потребителя за отказа, както и за конкретното основание за отказа веднага щом вземат решението, а също така и за процедурата по обжалване на отказа. (Чл. 119, ал. 1, 5, 6 и 8 ЗПУПС)
 
            На четвърто място, стигаме и до ползата от платежната сметка за основни операции. Банките предоставят на потребителите услугите, посочени по-горе, безплатно или срещу приемливи такси независимо от броя платежни операции, извършени по сметката. Ако десет или повече, лицензирани от БНБ банки, предлагат безплатно някоя от посочените услуги по платежни сметки, различни от тези за основни операции, то тази услуга не само ще се предлага от същите банки безплатно и по платежните сметки за основни операции, но и се определя като безплатна в публикувания от БНБ среден размер на таксите, с което стават безплатни за потребителите на всички банки. Таксите, начислявани на потребители за неспазване на задълженията им по рамковия договор за платежна сметка за основни операции, трябва да са приемливи. И за да не бъде понятието „приемливи” не достатъчно определено, а с това и позволяващо на банките да го интерпретират във вреда на потребителите, законодателят дава твърди критерии за преценката дали таксите са приемливи или не. „Приемливи” са таксите, които са съобразени с нивото на доходите в Република България, като са по-ниски от средния размер на таксите, събирани от банките за съответни услуги по платежни сметки на потребители, различни от платежни сметки за основни операции. Средният размер на таксите се публикува от БНБ веднъж годишно на електронната ѝ страница в Интернет. От казаното дотук може да се направи изводът, че банките са длъжни да предоставят на потребителите възможност да си открият платежна сметка за основни операции, таксите по която са по-ниски от събираните от банките по другите платежни сметки (или поне не могат да бъдат по-високи, ако банката предоставя най-ниските такси за съответната услуга или такси около най-ниската). С други думи, за потребителя тази сметка е по-изгодна, отколкото другите разплащателни сметки, които банката предоставя. Единственият възможен минус на платежната сметка за основни операции е, че банката може да не предоставя по нея някои допълнителни платежни услуги, които предоставя по други сметки, стига, разбира се, да не са сред посочените по-горе задължителни услуги, които влизат в обхвата на предоставяните по платежната сметка за основни операции. (Чл. 120, ал. 1, 2, 4-6 ЗПУПС)
 
            На пето място, възниква въпросът, ако е толкова изгодна тази платежна сметка за основни операции, защо толкова малко потребители са запознати с нея. Всъщност търговските банки имат задължение да предприемат необходимите мерки за повишаване на обществената осведоменост относно възможността за ползване на платежни сметки за основни операции, включващи (мерките) най-малкото предоставяне на разположение по всяко време на информационна брошура относно сметката за основни операции на хартиен носител в помещенията си, до които потребителите имат достъп, и в електронна форма чрез интернет страниците си. Само че банките не са заинтересовани да получават по-ниски такси, предоставяйки същите услуги на потребителите. Това противоречи на икономическия им интерес, поради което голяма част от тях наистина имат такава информационна брошура, но тя нито е на видно място, нито се предоставя непосредствено на потребителя, а що се отнася до електронната форма на брошурата, то в електронните страници на някои банки е невъзможно да бъде открита от потребител, който не знае точно какво да търси (т.е. почти е невъзможно случайно да попадне на тази брошура). (Чл. 118, ал. 6 и 7 ЗПУПС)
 
            На шесто място, за рамковия договор за платежни сметки за основни операции се прилагат разпоредбите, приложими и за останалите платежни сметки. Но банката може едностранно да прекрати рамков договор за платежна сметка за основни операции само когато е изпълнено поне едно от следните условия: потребителят умишлено е използвал платежната сметка за незаконни цели; в продължение на повече от 24 последователни месеца по платежната сметка не е осъществена платежна операция; потребителят е предоставил невярна информация, за да бъде открита платежна сметка за основни операции, когато предоставянето на вярната информация би довело до отказ за откриването ѝ; потребителят вече не пребивава законно в Европейския съюз; потребителят впоследствие е открил в банка друга платежна сметка, която му дава възможност да ползва изброените по-горе услуги; потребителят нарушава условията на рамковия договор. На други основания прекратяването едностранно от страна на банката не може да почива. Когато банковата сметка е била използвана умишлено за незаконни цели или потребителят е предоставил невярна информация за откриването ѝ, договорът се прекратява без предизвестие, а в останалите случаи – с двумесечно писмено предизвестие, в което се информира потребителят за правото му на жалба. Тук правя следното уточнение: ако банката открие платежна сметка за основни операции на едно лице, след като то е декларирало, че притежава сметка, по която ползва същите услуги, в друга банка, то това не е основание за прекратяване на договора, а е било такова за отказ за сключването му, но след като вече е сключен и сметката е открита, то само последващото сключване на друг договор за платежна сметка, по която се предоставят тези услуги, би било основание за едностранното прекратяване на рамковия договор за платежна сметка за основни операции. Затова е от значение и потребителят да предостави достоверна информация в декларацията, която банката му предоставя, ако не желае да бъде прекратен договорът едностранно и без предизвестие (особено информацията относно наличието на други платежни сметки). (Чл. 121 ЗПУПС)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Ако нямате платежна сметка за основни операции, имате правото да си откриете такава във всяка банка, лицензирана от БНБ, както и в клоновете на банки, осъществяващи дейност на територията на страната, които предоставят платежни услуги на потребители. Дори да имате такава сметка, можете да подадете заявление за откриване на още една, но вероятно ще получите отказ (при това напълно правомерен). Наличието на други разплащателни сметки може да бъде основание за отказ на банката. При всяко положение, ако Ви бъде предоставена декларация за наличните Ви банкови сметки, попълнете я добросъвестно и честно.
            2. Таксите по платежната сметка за основни операции са по-ниски от таксите по другите разплащателни сметки на банката. За някои услуги по платежната сметка за основни операции може и да не се дължи такса. Сравнете таксите на различни банки за платежната сметка за основни операции, за да изберете най-изгодната за себе си. Имайте предвид не само таксата за обслужване на сметката (която се дължи месечно), но и останалите такси, особено като съобразите броя трансакции, които осъществявате месечно (примерно теглене от банкомат, банкови преводи и т.н.), защото тежестта на едни такси е по-голяма за един тип потребители, а на други такси – за други потребители, според платежните операции, които осъществяват (или по-точно честотата им).
            3. Не очаквайте банката да Ви предостави информация за платежната сметка за основни операции по своя инициатива – тя няма интерес от това. При проучването си на лицензираните от БНБ банки, опериращи у нас, установих, че има една банка, която отявлено предлага на електронната си страница този тип платежни сметки (за основни операции) с тарифа на изключително лесно достъпно място, както и няколко банки, на чиито страници не беше трудно да се открие информация за тази платежна сметка.
            4. Не се подвеждайте по „супер предложения”, „промоции”, „мега оферти” и т.н. за разплащателни сметки, които банките Ви предлагат, свързани с някакви преференциални условия по отношение на таксите. Сравнете ги с платежните сметки за основни операции в това число и на другите банки и преценете дали в дългосрочен план платежната сметка за основни операции не е икономически по-изгодното решение.

За обезщетенията за майчинство (Втора част)

Имам ли право на обезщетение след като детето ми навърши една година?
            При какви условия?
            В какъв размер и за какъв срок?
 
            След като в предходна статия разгледах въпроса за обезщетението при бременност и раждане, то в настоящата ще се концентрирам върху периода, следващ навършването на едногодишна възраст на детето, т.е. след 365-ия ден от раждането. След този период на майката не се дължи обезщетение за бременност и раждане, но при определени условия за нея (и не само) възниква правото да получи обезщетение за гледане на малко дете. Върху подробностите относно това обезщетение ще се спра в следващите редове. В края на статията в синтезиран вид съм изложил най-важните отговори на поставените въпроси.
 
            На първо място, до навършването на двегодишна възраст на детето, както майката (а също и осиновителката), така и бащата (а също и осиновителят), а също така и лицето, което е поело отглеждането на детето, имат право на обезщетение за отглеждане на дете. На обезщетение за отглеждане на дете до двегодишна възраст има това лице, което полага грижи за детето и ползва платен отпуск за полагането на тези грижи. Дори и лицето да не ползва платен отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, понеже е самоосигуряващо се, то на него ще се дължи обезщетение. Този подход е възприет от законодателя, за да не се създаде дискриминация по отношение на самоосигуряващите се лица. На обезщетение на това основание има право само едно от изброените лица във всеки един момент. (чл. 53, ал. 1, 2 и 5 КСО)
 
            На второ място, за да има право на обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, лицето, освен да попада в кръга на изброените лица и да ползва отпуск на това основание или да е самоосигуряващо се лице, следва да отговаря и на допълнителни изисквания, които вече бяха разгледани в предходната статия, посветена на обезщетенията за майчинство. Изискванията са: лицето да има осигурителен стаж в размер на поне 12 месеца като осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство”, като тези месеци нито е необходимо да са последователни, нито да са натрупани в някакъв определен период, а още по-малко да са непосредствено предшестващи бременността и раждането; лицето да е осигурено към момента на отправяне на искането за изплащане на обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст. Това второ изискване ще бъде изпълнено за майката и за осиновителката (както впрочем и за бащата, осиновителя и лицето, което полага грижи за детето), които са получавали обезщетение за бременност и раждане (и на приравненото му обезщетение за осиновяване на дете до навършване на 1-годишна възраст), тъй като те не губят качеството си „работник/ служител”, докато ползват отпуск за бременност и раждане, стига да полагат труд по трудово правоотношение. Същото се отнася и за останалите лица, които имат правото на обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст – те трябва да са осигурени към момента на подаване на искането за изплащане на обезщетението. Тези лица могат да бъдат и самоосигуряващи се, държавни служители, военнослужещи, управители или прокуристи на търговски дружества и т.н. Важното е да са „осигурени” за социалния риск „общо заболяване и майчинство” към посочения по-горе момент. (Чл. 4 и чл. 52а КСО)
 
            На трето място, сроковете за подаване на документите до съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт (НОИ) са същите, каквито и за обезщетението за бременност и раждане. Самоосигуряващите се лица представят искането (под формата на заявление), заедно с необходимите документи, до 10-о число на месеца, следващ този, от който се иска изплащане на обезщетението, а за осигуряваните от другиго лица, документите се подават от осигурителите, техните клонове и поделения и осигурителните каси – до 10-о число на месеца, следващ този, през който осигуреното лице е представило документите за изплащане на обезщетението пред осигурителя. Документите, които трябва да бъдат представени, следва да установяват: наличието на 12 месеца осигурителен стаж на лицето като осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство”; обстоятелството, че лицето е осигурено; обстоятелството, че лицето е сред кръга лица, които имат право на обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст. Поради начина на определяне на размера на обезщетението, не е необходимо лицето да представя документ, установяващ размера на доходите му (и съответно на осигурителните му вноски). (Чл. 52б и чл. 40, т. 1 КСО)
 
            На четвърто място, размерът на обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст не се определя като процент от осигурителния доход на лицето, което има право на обезщетение (както е например при обезщетението за бременност и раждане). Напротив, определя се със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Така, съгласно чл. 12 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2019 г. обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст се определя на 380 лв. месечно. Независимо от осигурителния доход на лицето, което има право на обезщетение, размерът на последното е еднакъв за всички лица. (Чл. 53, ал. 1 КСО, чл. 12 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2019 г. (ЗБДОО 2019))
 
            На пето място, тъй като обезщетението се изплаща на правоимащото лице с оглед заместване на дохода му, който последното не може да получи, тъй като ангажира времето си в реално предоставяне на грижи на детето, което не е навършило 2-годишна възраст, то логично е и житейски оправдано, когато това лице не полага реални грижи, да не получава обезщетение. В тези случаи лицето получава или може да получава доходи, а грижите за детето или не са необходими, или биват предоставяни от другиго, поради което и обезщетението няма какво да компенсира. Законодателят е изброил изчерпателно обстоятелствата, при които обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст не се дължи: когато детето е починало, когато е дадено за осиновяване, когато осиновяването е прекратено (осиновителката или осиновителят вече няма да имат право на обезщетение), когато детето е настанено извън семейството или посещава детско заведение, включително детски ясли, както и при отглеждането му от лице, включено в програми за подкрепа на майчинството.Законодателят обаче отчитанарасналите нужди на семейството, както и икономическата обстановка в страната, която често налага на лицето, полагащо грижи за ненавършилото 2-годишна възраст дете, да започне отново осъществяването на трудова или стопанска дейност, поради което предвижда изплащането на обезщетение в намален размер, когато възникне такава ситуация (разбира се, не бива да са налице горните хипотези, в които лицето не полага реални грижи за детето). Лицето, което има право на обезщетение, получава петдесет процента от пълния му размер, когато не ползва допълнителния платен отпуск за отглеждане на детето или когато лицето, което ползва такъв отпуск, прекъсне неговото ползване. Когато правоимащият е самоосигуряващо се лице, което започне да упражнява трудова дейност, за която се осигурява за общо заболяване и майчинство, обезщетението се намалява също на петдесет процента от пълния размер. (чл. 53, ал. 4, чл. 54 КСО)
 
            На шесто място, изплащането на обезщетението се прекратява с навършването на 2-годишната възраст на детето или с настъпване на някое от основанията, разгледани в предходния параграф (когато лицето, което има право на обезщетение, спре да полага реални грижи за детето). Впрочем тук следва да бъде отбелязано още едно обезщетение – това при осиновяване на дете до 5-годишна възраст. Отново лицата, които имат право на това обезщетение следва да отговарят на критериите за продължителност на осигурителния стаж и за наличието на качеството „осигурено лице” към момента на подаването на искането (обективирано в заявление) и документите за изплащане на обезщетение при осиновяване на дете до 5-годишна възраст. Законодателят правилно е отчел и необходимостта от социална адаптация между осиновител и осиновен, която би се постигнала по-лесно, ако двамата могат да прекарат повече време заедно. Сроковете за представяне на документи пред териториалното поделение на НОИ са същите като тези за обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст. За разлика от обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст обаче, размерът на това при осиновяване на дете до 5-годишна възраст не се определя със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година, а по правилата, по които се определя размерът на обезщетението за бременност и раждане, т.е. като процент от осигурителния доход. Срокът, за който се изплаща обезщетението при осиновяване на дете до 5-годишна възраст е 365 дни и започва да тече от деня на предаване на детето за осиновяване. Срокът може да бъде и по-кратък, ако детето навърши 5-годишна възраст преди изтичането на тези 365 дни. Уредбата на този тип обезщетение е много сходна с тази на обезщетението за бременност и раждане. (чл. 53а, 53б, 53в КСО)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Когато полагате грижи за детето си, ако то е навършило една година, но все още не е достигнало двегодишна възраст, имате право да получавате обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст за този период, ако имате общо 12-месечен осигурителен стаж като осигурено за социалния риск „общо заболяване и майчинство” лице и сте осигурено лице към момента на подаване на заявлението и документите за изплащане на обезщетението. Няма значение дали сте самоосигуряващо се лице или бивате осигуряван/а от другиго. Важното е обаче да сте от кръга лица, които имат право да получат това обезщетение.
            2. Документите, заедно със заявлението за изплащане на обезщетението се подават лично от Вас, когато сте самоосигуряващо се лице, или от осигурителя Ви, когато имате такъв, в териториалното поделение на НОИ до десето число на месеца, следващ този, от който искате да започне изплащането на обезщетението (когато сте самоосигуряващо се лице) или този, в който сте предоставили на осигурителя си необходимите документи.
            3. Обезщетението Ви се изплаща до навършването на 2-годишна възраст на детето и е в размер, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година (380 лв. за 2019 г.). Изплащането на обезщетението се прекратява, когато не полагате реално грижи за детето като законодателят е изброил изчерпателно хипотезите, когато това обстоятелство е налице: когато детето е починало, когато е дадено за осиновяване, когато осиновяването е прекратено (осиновителката или осиновителят вече няма да имат право на обезщетение), когато детето е настанено извън семейството или посещава детско заведение, включително детски ясли, както и при отглеждането му от лице, включено в програми за подкрепа на майчинството.
            4. Когато не е налице някое от условията за прекратяване на изплащането на обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, обезщетението Ви ще се намали с петдесет процента, ако не ползвате платения си отпуск за отглеждане на детето, прекъснете неговото ползване, а когато сте самоосигуряващо се лице, когато отново започнете осъществяването на трудова или стопанска дейност.
            5. Когато осиновите дете до 5-годишна възраст, имате право на обезщетение на това основание за срок от 365 дни от деня на предаването на детето за осиновяване, като размерът на обезщетението се определя по правилата, които се прилагат към обезщетението за бременност и раждане, а не по приложимите към обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст.

За правото на социални услуги на лица в „криза от социален характер”

Какво да направя, когато видя бездомен и/ или просещ човек на улицата, в парка или на друго обществено място?
            Какви са правата на това лице и какви са задълженията на държавата и/ или общината спрямо него?
            Каква подкрепа може да получи лицето?
 
            Често ни се случва да минем покрай човек, който изглежда сякаш няма парични средства за закупуване на стоки от първа необходимост (най-вече храна) и/или за подслон, а нерядко и биваме спирани от хора, които твърдят, че нямат пари за транспорт до родното си място, за лекарства (за себе си или за свой близък), за операция или за нещо друго. Естествено е чувството ни за съпричастност с чуждото страдание да сработи и да отворим сърцата (и портфейлите си) за тези хора. От гледна точка на целесъобразност обаче този подход е меко казано „съмнителен”, тъй като някои от тези лица нямат действителна нужда, а просят, за да трупат пари без да полагат труд, а и ако на всекиго даваме милостиня, по-скоро бихме се разорили. В настоящата статия ще разгледам отговорностите на държавата и на общината за благополучието на тези хора и респективно правата на последните във връзка със собственото им благосъстояние. Надявам се така да помогна на читателите си хем да се предпазят от измама, хем да окажат помощ на онези, които действително се нуждаят. В края на статията съм обобщил най-важните отговори на поставените по-горе въпроси.
 
            На първо място, за означаването на всички тези хора в неравностойно положение, за които става дума в настоящото изложение, законодателят използва легалния термин „лице в криза от социален характер”. Съгласно §1, ал. 3, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП) „криза от социален характер“ е ситуация, в която едно лице е в безпомощност, нестабилност или в опасност за живота, не подлежи на хоспитализация и не е в състояние да се справи само или с помощта на другиго, и за чието овладяване са необходими незабавни координирани действия на институциите. Когато едно лице няма подслон, няма средства, за да си набави храна или животоспасяващи лекарства, то за него съществува опасност за живота, а щом е принудено да проси, то очевидно не може да се справи само или с помощта на другиго. Тъй като застрашеното благо е от най-висш порядък – човешкият живот – то по отношение на такова лице са необходими незабавни координирани действия на институциите (които да му осигурят подслон, храна, лекарства и източник на доходи). Ако лицето подлежи на хоспитализация, то кризата няма да е от социален характер, т.е. може и да има такава, но медицинските съображения ще надделеят, тъй като опасността за живота не е евентуална, а непосредствена. В тези случаи следва да бъде повикана спешна медицинска помощ (примерно лицето е във видимо безпомощно състояние поради прекалена консумация на алкохол, налице е кървяща рана, лицето стене от болка без видима рана, лицето твърди, че е било блъснато от автомобил или е претърпяло друго травматично увреждане). След като бъде извършена хоспитализация и здравето на лицето бъде непосредствено възстановено, може да се премине към изследване на въпроса за наличието на „криза от социален характер”. Безпомощното състояние, което не изисква хоспитализация и при което не е налице опасност за живота, също е „криза от социален характер”, когато лицето не може да се справи само и са необходими спешни мерки за овладяването на ситуацията. Такива например са случаите на малолетни деца, които са оставени от родителите си да просят на улицата за храна (такива деца са и „деца в риск” по смисъла на Закона за закрила на детето). Във всеки случай на съмнение дали е налице „криза от социален характер” следва да се преценяват следните критерии: първо, дали лицето има нужда от незабавна медицинска помощ; второ, дали лицето е в безпомощно състояние, дали съществува опасност за живота му и дали е нестабилно (конкретно за целите на настоящото изследване следва да се има предвид поведение, отклоняващо се от общоприетото за нормално); трето, дали лицето може да се справи със ситуацията си само или с помощта на другиго (постоянното получаване на подаяния не е справяне със ситуацията, тъй като лицето може и да не получи такива, т.е. няма сигурен източник на доходи); четвърто, дали са необходими незабавни съгласувани действия на институциите (колкото по-сериозна е кризата, толкова по-вероятно е да е налице такава необходимост) – вярно е, че преценката дали са необходими съгласувани действия на институциите, се извършва от тях самите, но всеки може да прецени дали е налице спешна нужда от намеса на институциите (т.е. че здравето или живота на лицето може да бъде увредено, ако не се стигне до намеса веднага).
 
            На второ място, държавата е длъжна да полага грижи за лица в криза от социален характер. Това нейно задължение произтича преди всичко от Конституцията на Република България (КРБ), в чийто Преамбюл е обявена верността към общочовешката ценност „хуманизъм”, издигната е във върховен принцип сигурността на личността, и е прогласена решимостта Република България да бъде изградена като социална държава. По-нататък в чл. 4, ал. 2 КРБ е прогласено задължението на държавата да гарантира живота, достойнството и правата на личността, чл. 51, ал. 3 КРБ пък постулира, че старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания, се намират под особена закрила на държавата и обществото, а чл. 52, ал. 3 КРБ вменява на държавата задължението да се грижи за здравето на гражданите. Очевидно още на конституционно ниво държавата бива натоварена с полагането на грижи за лицата в криза от социален характер, за които стана дума в предходния параграф. Доразвитие на тези принципи можем да видим в Закона за социално подпомагане (ЗСП) (и не само в него, но от значение за разглежданите въпроси е именно той). Това се потвърждава от целите, които преследва ЗСП, две от които са: подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности; укрепване и развитие на обществената солидарност в трудни житейски ситуации. С оглед постигането на тези цели се извършва социална работа, като се прилага индивидуален подход и комплексна оценка на потребностите на лицата и семействата, като се запазва човешкото им достойнство. Иначе казано, компетентните органи са длъжни да разгледат всеки случай поотделно и да вземат решение за най-адекватните действия според неговите специфики. Социалното подпомагане се осъществява чрез предоставяне на социални помощи и социални услуги като потребностите на лицето в криза от социален характер предопределят подходящите мерки, които да бъдат взети спрямо неговия случай. (Чл. 1, ал. 2, 3, чл. 2, ал. 2 ЗСП)
 
            На трето място, за да възникне правото на социални услуги за българските граждани, то трябва след оценка на потребностите им да се констатира, че се нуждаят от подкрепа с цел социално включване и гарантиране на независим живот, т.е. оценката е предпоставка за възникване на правото (юридически факт от хипотезата на оправомощаващата правна норма). Логично и житейски оправдано е да се стигне до извода, че такава оценка може да бъде извършена след като държавен или друг орган, натоварен с предоставянето на социални услуги, или лице, натоварено от него с тази функция, се запознае с конкретния случай непосредствено. Такова е и законовото изискване. Социални услуги се предоставят след индивидуална оценка на потребностите от подкрепа и въз основа на индивидуален план за подкрепа, разработени от мултидисциплинарен екип, чийто състав и методи на работа се определят с правилника за прилагане на ЗСП. Съгласно определението за „социални услуги”, това са дейности в подкрепа на лицата за социално включване и самостоятелен начин на живот, които се основават на социална работа и се предоставят в общността и в специализирани институции. Социалната услуга, която следва да бъде предоставена на лицето в криза от социален характер, се определя в индивидуалния план за подкрепа, след като органът, предоставящ услугата приеме, че лицето има право на социална услуга. (Чл. 2, ал. 5, чл. 16, ал. 1, 5 ЗСП)
 
            На четвърто място, социалните услуги се извършват от държавата, общините, български физически лица, регистрирани по Търговския закон (ТЗ), и юридически лица, както и такива лица, възникнали съгласно законодателството на държава-член на Европейския съюз или държава от Европейското икономическо пространство. Кметът на общината управлява социалните услуги на територията на съответната община, които са делегирани от държавата дейности и местни дейности. Обстоятелството, че кметът на общината управлява услугите, не означава, че ги извършва непосредствено, а само че организира предоставянето им (кои физически и юридически лица могат да предоставят определени услуги, къде ще се предоставят тези услуги и т.н.). Затова лицето, което желае да му бъде предоставена социална услуга не следва да се обръща към него, а към органа, компетентен да предостави услугата. Кметът на общината организира разработването на стратегия за развитие на социалните услуги на общинско равнище, която се приема от общинския съвет. Социалните услуги се делят основно на такива, които се предоставят в общността (т.е. целта им е максималната интеграция на лицата, на които биват предоставени, без последните да бъдат откъснати от средата, в която се пребивавали), и на такива, които се предоставят в специализирани институции (лицето е отделено от външната среда поради съображения за неговото благосъстояние, тъй като се предполага, че външната среда може да му навреди). Разнообразието от социални услуги е изключително голямо и позволява да се избере най-адекватната спрямо потребностите на лицата в криза от социален характер. Тук ще спомена само някои от услугите, които са приложими спрямо лицата, чиято ситуация бе описана най-общо в началото на статията: дневен център за пълнолетни лица с увреждания – седмична грижа; дневен център за стари хора; център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания; център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства; център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция; център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с физически увреждания; център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост; център за настаняване от семеен тип за стари хора; център за временно настаняване; кризисен център; преходно жилище; наблюдавано жилище; защитено жилище; приют; социален учебно-професионален център; звено „Майка и бебе“;център за обществена подкрепа; център за работа с деца на улицата; приемна грижа; обществени трапезарии. Изпълнителният директор на Агенцията за социално подпомагане утвърждава методически ръководства и/или указания за работа по предоставяне на социални услуги. (чл. 18, ал. 1 и чл. 18 а ЗСП, чл. 36 и 36б, ал. 1 ППЗСП)
 
            На пето място, от значение е и редът, по който лицата в криза от социален характер, могат да упражнят своите права. Те следва да подадат писмено заявление по настоящия си адрес до: директора на дирекция „Социално подпомагане” – за социалните услуги, които са делегирани от държавата дейности; кмета на общината – за социалните услуги, които са местни дейности; органа на управление в определени случаи. Към заявлението се прилагат копие от документ за самоличност, а когато са налични и: копие от експертно решение на ТЕЛК/НЕЛК или медицински протокол от ЛКК; копие от съдебно решение за поставяне под запрещение и т.н. Разбира се, за огромна част от лицата в криза от социален характер би било затруднително да представят каквито и да било документи, а немалко от тях дори няма да могат да попълнят заявлението си (поради неграмотност или физически недостатък примерно). Нито пък ще знаят към кой орган следва да се обърнат. Затова директорът на дирекция „Социално подпомагане” (ДСП) и кметът на общината предоставят консултация и информация на лицето относно всички видове социални услуги, които може да ползва, включително информация относно профила на услугите и условията за заплащане и освобождаване от такса за ползването им. Разбира се, нито директорът на ДСП, нито кметът извършват тази дейност лично – те оправомощават лица, които я извършат от тяхно име. Затова, когато лице в криза от социален характер потърси помощ, изразяваща се в социална услуга, то следва да се обърне към дирекция „Социално подпомагане” или към общината, за да бъде насочено към лице, което ще го консултира и информира за всички видове социални услуги, които може да ползва. Предоставящото консултацията лице съдейства и при попълването на заявлението за предоставяне на социални услуги. Оправомощеното от директора на ДСП или от кмета на общината лице в 20-дневен срок изготвя социален доклад, който включва изводите от извършената социална оценка на потребностите на лицето в криза от социален характер и предложение за социалните услуги, които са в съответствие с идентифицираните потребности, с желанието и с личния избор на лицето. Лице, пострадало от домашно насилие или жертва на трафик, се настанява незабавно в кризисен център независимо от настоящия му адрес, като дирекция „Социално подпомагане“ по местонахождението на центъра предприема действия за подготовка на доклада, посочен в предходното изречение. Когато лицето се придружава от дете и е негов родител или настойник, детето се настанява заедно с него. Настаняването в специализирани институции и социални услуги в общността от резидентен тип, когато са делегирани от държавата дейности и местни дейности, се извършва със заповед съответно на: директора на дирекция „Социално подпомагане“ – за делегираните от държавата дейности; кмета на общината или на оправомощено от него длъжностно лице – за местните дейности. Предоставянето на останалите услуги в общността се извършва с направления, издадени от същите лица. (Чл. 40, ал. 1-3, 6, 7 и 9 и чл. 40а, ал. 1 и 2ППЗСП)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Когато се натъкнете на лице, което не може само да се грижи за себе си, проявява поведение, отклоняващо се от общоприетото, или съществува опасност за живота му, не е в състояние да се справи само или с помощта на другиго, и считате, че са необходими незабавни мерки от страна на институциите, то най-вероятно пред Вас е лице в криза от социален характер. Ако на лицето е необходима спешна медицинска помощ или хоспитализация, можете да се обадите на телефон 112, тъй като кризата няма да е от социален, а от медицински характер.
            2. Ако прецените, че сте се натъкнали на лице в криза от социален характер, можете да направите следното: да насочите лицето към най-близката дирекция „Социално подпомагане” като му обясните, че там ще получи консултация как да бъде преодоляна ситуацията, в която се намира; ако за лицето видимо би представлявало затруднение да стигне до най-близката дирекция „Социално подпомагане”, можете да позвъните на телефона ѝ, на телефона на Агенцията за социално подпомагане или на телефон на общината (след като опишете ситуацията би трябвало да бъдете пренасочени към социален работник или друго лице, което е компетентно да разгледа случая).
            3. Обстоятелството, че лицето в криза от социален характер (просещият, бездомният) не може да стигне до дирекция „Социално подпомагане” не е причина да му бъде отказана помощ. Не може да му бъде отказано съдействие и поради причината, че не се е обърнал към компетентния орган, че не разполага с документи или че не може да попълни само заявлението си за предоставяне на социална помощ или услуга. Във всички тези случаи, за да изпълнят задължението си, съответните органи ще трябва или да изпратят на място социален работник, или да разяснят на лицето в криза от социален характер реда, по който да се сдобие със съответните документи (ако не могат да се сдобият с тях по служебен път), или да му помогнат да попълни заявлението си.
            4. За да бъдат извършени каквито и да било социални услуги спрямо едно лице обаче е необходимо неговото съгласие. Затова, колкото и да сте се постарали Вие и органите за социално подпомагане, Вашите усилия могат да са безплодни, ако лицето в криза от социален характер не желае да се възползва. Но може да се предположи и че лица, които не искат подслон, лекарства и храна, а само пари, и не желаят да им се помогне по друг начин, не са лица в криза от социален характер, а по-скоро целят да се възползват от Вашата съпричастност.

За договора за потребителски кредит (преддоговорна информация)

Какво представлява договорът за потребителски кредит?
            Длъжен ли е кредиторът да ми предостави информация за договора преди сключването му?
            А ако сключвам този договор по Интернет или по телефона?
            Какви са правата ми, ако не ми бъде предоставена тази информация или предоставената е невярна?
 
            Настоящата кратка статия се фокусира върху преддоговорната информация, която кредиторът следва да предостави на лицето, което желае да получи потребителски кредит. Много реклами на потребителски кредити започват с думите: „При нужда от пари…” и продължават с посочване на кредитора, който предлага уж „най-изгодните” условия. Но дали тези условия са изгодни и дали ще бъде сключен договор за потребителски кредит, зависи от преценката на кредитополучателя, която може да се формира чак след като ги научи. А за да стане това, то кредиторът (като по-силната икономически страна), е длъжен да предостави на евентуалния кредитополучател не просто информация, а точно определена такава, към която се прилагат и специфични изисквания. В края на статията съм извел кратки отговори на посочените по-горе въпроси.
 
            На първо място, следва да си отговорим на въпроса: какво е „договор за потребителски кредит”? Договорът за кредит е договор за заем, по силата на който едно лице (кредитор) предоставя на друго (кредитополучател) определена в договора парична сума, а второто лице се задължава да върне сумата при определени в договора условия и в определен срок. По отношение на договора за потребителски кредит съществуват и някои характерни изисквания, на които трябва да отговаря (т.е. те придават специфичния му правен облик).
            Първо, договорът за потребителски кредит не бива да е за сума, надхвърляща 147 000 лв., а когато между кредитора и кредитополучателя са сключени няколко такива договора, това изискване се отнася за всеки договор поотделно, а не за общото сума по всички тях. (Чл. 3, ал. 1 и чл. 4, ал. 1, т. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК))
            Второ, договорът за потребителски кредит не бива да е обезпечен с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, а също така целта на кредитополучателя, с оглед която сключва договора, не може да бъде придобиване или запазване на правото на собственост върху недвижим имот. (Чл. 4, ал. 1, т. 2 и 3 ЗПК)
            Трето, в договора за потребителски кредит, ако е формулиран като договор за лизинг или за наем, трябва да е предвидено задължение за кредитополучателя да закупи вещта, предмет на договора, или да е предвидено правото на кредитора едностранно да прехвърли собствеността, т.е. без да иска съгласието на кредитополучателя. (Чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗПК)
            Четвърто, по договора за потребителски кредит кредитополучателят трябва да дължи лихва или други разходи. Договори, по които кредитополучателят трябва да върне на кредитора сумата, която е получил, без никакви допълнителни суми, не са договори за потребителски кредит. (Чл. 4, ал. 1, т. 5 ЗПК)
            Пето, договорът за кредит трябва да има срок за погасяване на задължението, надхвърлящ три месеца, и разноските по него не бива да бъдат незначителни (примерно 1-2%). Ако някое от тези две условия не е изпълнено, примерно защото срокът е по-кратък или защото разноските са незначителни, то няма да е налице договор за потребителски кредит. (Чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК)
            Това са най-съществените изисквания, валидни за всички договори за потребителски кредит, поради което в случаите, в които са налице, ще се прилагат правилата относно този тип договори. В ЗКП се съдържат и някои специфични хипотези, в които договорите за кредит няма да бъдат такива за потребителски кредит и по отношение на тях Законът за потребителския кредит няма да се прилага. Тъй като тези изключения са с по-малка практическа приложимост, тук ще ги спомена съвсем накратко: договори за кредит, предоставен от работодател, кооперация или взаимоспомагателна каса на служители или членове при условия, по-благоприятни от пазарните; договори за кредит, постигнати в резултат на уреждане на спора в съда или в резултат на спогодба, постигната пред друг орган, установен със закон; договори за кредит, обезпечени със залог върху движима вещ, при които отговорността на кредитополучателя е до стойността на вещта; договори за кредит, сключени по силата на закона в обществена полза и при преференциални спрямо пазарните условия; договори за кредит, които се отнасят до разсрочено плащане на съществуващ дълг, за което потребителят (кредитополучателят) не дължи разходи; договори за кредит, сключени с инвестиционен посредник за сключване на сделка с един или повече финансови инструменти; договори за кредит под формата на овърдрафт с едномесечен срок за погасяване на задължението освен в случаите, когато кредитът е предоставен по телефона. Когато е налице някое от горните изключения, макар и останалите предпоставки, разгледани преди това, да са налице, няма да съществува договор за потребителски кредит, а някакъв друг договор за кредит, поради което и останалата част от настоящото изложение ще бъде неприложима. (чл. 4, ал. 1, т. 7-14 ЗПК)
 
            На второ място, ако договорът е такъв за потребителски кредит, то за кредитора възниква задължението да предостави преддоговорна информация на бъдещия кредитополучател. Подчертавам, че предоставянето на информацията трябва да предхожда сключването на договора. Тази информация се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 към ЗПК. В този формуляр задължително трябва да бъде посочена поне следната информация: идентификационни данни и данни за контакт на кредитора/ кредитния посредник (идентификационни данни, адрес, телефон за контакт, електронен адрес, страница в Интернет); описание на основните характеристики на съответния кредит (вида на кредита, общия му размер, условията за усвояване на кредита (как и кога кредитополучателят ще получи парите), срок на договора за кредит; указания за размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски; общата сума, която следва да заплати кредитополучателят (общият размер на кредита (главницата) заедно с лихвите и разходите, които могат да възникнат във връзка него); когато кредитът се предоставя под формата на разсрочено плащане за закупуване на стока или услуга или е обвързан с доставката на конкретна стока или с предоставянето на услуга, трябва да бъдат посочени стоката/ услугата, както и цената за брой; когато се изисква обезпечение, трябва да бъде описан предметът му; когато погасителните плащания не водят до погасяване на главницата (примерно погасяват само лихви и разноски), това трябва да бъде посочено изрично, както и кои от погашенията са за акцесорните вземания (лихви и разноски). Освен горната информация на бъдещия кредитополучател следва да бъдат предоставени и данни относно всички разходи по кредита, в това число: лихвеният процент по кредита и условията за прилагането му (или лихвените проценти, относими към кредита, при променлив лихвен процент); годишният процент на разходите (ГПР), представляващ общите разходи за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; изисква ли се за получаването на кредита сключването на допълнителен договор за застраховка или на друг договор за допълнителна услуга; други разходи, ако такива се предвиждат (примерно за платежна услуга или платежен инструмент); условията, при които горните разходи могат да се променят. Последната категория данни, които следва да бъдат предоставени на бъдещия кредитополучател, са свързани с правата му по договора в качеството му на по-слаба икономически страна: правото му на отказ от договора в срок 14 дни от сключването му; правото му на предсрочно погасяване на кредита; правото на обезщетение в полза на кредитора при предсрочно погасяване на кредита; правото на кредитора да извърши справка в Централния кредитен регистър; правото на бъдещия потребител да получи екземпляр от проекта на договор за потребителски кредит; срокът, в който кредиторът е обвързан от преддоговорната информация. Когато се предоставят финансови услуги от разстояние, кредиторът посочва и надзорния орган, осъществяващ контрол на дейността му, езикът, на който се предоставя преддоговорната информация, а също така съдебните и извънсъдебните способи за решаване на възникнали с потребителите спорове. Цялата тази информация следва да бъде предоставена на евентуалния бъдещ потребител преди сключването на договора за потребителски кредит, а също така трябва да му бъде предоставено и достатъчно време, за да се запознае с нея, както и проект на договора за потребителски кредит.
            Преддоговорната информация, както и общите условия на кредитора трябва да бъдат предоставени на хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на информацията и на общите условия се представят на български език от кредитора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 (т.е. така нареченият „ситен” или „дребен” шрифт, съдържащ неблагоприятни за потребителя клаузи, е забранен). Кредиторът трябва да предостави тази информация лично на евентуалния бъдещ потребител, на екземпляр, предназначен специално за него и оставащ в неговата (на потребителя) фактическа власт. Освен това (като допълнително за кредитора задължение) информацията относно общите условия, тарифите и реда, при които кредиторът предоставя потребителски кредити, трябва да бъде в писмена форма, достъпна и поставена на видно място в помещенията за обслужване на клиенти на разположение на интересуващите се лица.
            Изискванията за предоставяне на преддоговорна информация, както и за съдържанието ѝ, се прилагат и когато договорът за потребителски кредит се сключва от разстояние или при използването на телефон или друго средство за гласова комуникация. Когато преддоговорната информация се предоставя по телефона, бидейки част от предложение, отправено от кредитора до евентуалния бъдещ потребител, то служителят на кредитора, осъществил връзката, е длъжен да предостави и следната информация: самоличност на лицето, установило връзка с потребителя, и неговите взаимоотношения с кредитора; търговския характер на обаждането; наличието на разходи, които не са определени от кредитора и не се заплащат чрез него; правото на евентуалния бъдещ потребител да му бъде предоставена допълнителна информация при поискване от негова страна, както и естеството на тази информация. Когато договорът се сключва  по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или на друг траен носител, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация незабавно след сключването на договора за потребителски кредит. Във всеки случай кредиторът е длъжен да дава разяснения на евентуалния кредитополучател относно преддоговорната информация. (Чл. 5, ал. 2, 4-6 и 8-13, чл. 6 и Приложение № 2 към ЗПК, чл. 9 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР))
 
            На трето място, поставя се въпросът: какви са правните последици от неизпълнението на задължението на кредитора да предостави преддоговорната информация на бъдещия кредитополучател или част от нея, както и когато предоставената е невярна? В случай че бъде сключен договор за потребителски кредит, ако тази информация не е била предоставена на потребителя, и той не е знаел за обстоятелство, което е в негова вреда и би обусловило отказа му да сключи договора, пред него възникват няколко възможности.
            Първо, потребителят може да предяви осъдителен иск по чл. 12 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), за да ангажира преддоговорната отговорност на кредитора, тъй като последният е действал недобросъвестно при воденето на преговори и сключването на договора. Потребителят ще търси обезщетение.
            Второ, потребителят може да предяви установителен иск за прогласяване на нищожността на сключения договор на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, ако непредоставянето на преддоговорна информация е довело до липсата на съгласие между него и кредитора относно някоя от договорните клаузи, а също така може при условията на евентуалност да предяви и конститутивен иск за унищожаване на договора на основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД (измама), което е приложимо както при липсата на преддоговорна информация (примерно за разноските по кредита), така и при предоставянето на невярна такава (по-нисък размер на ГПР примерно), или на основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД (грешка в предмета)(в случай че не е налице умишлено поведение на кредитора или негов служител). В някои случаи, отново при условията на евентуалност, потребителят може да иска от съда (да предяви конститутивен иск за) унищожаване на договора поради заплашване (чл. 30 ЗЗД) или когато договорът е сключен поради крайна нужда и при явно неизгодни условия (чл. 33 ЗЗД), но тези искове вече нямат общо с преддоговорната информация.
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Във всеки случай, в който сключвате договор за кредит, трябва, независимо от наименованието му, да прецените дали се касае за договор за потребителски кредит или не. В настоящата статия са посочени специфичните характеристики, на които трябва да отговаря един договор за потребителски кредит.
            2. Преди сключването на договора за потребителски кредит кредиторът е длъжен да Ви предостави определена преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр със съдържанието, посочено в статията. Формулярът трябва да е на български език, попълнен изцяло от кредитора, да бъде разбираем, като може да се използва само един вид и формат шрифт с размер не по-малък от 12. Имате правото да получите разяснения от кредитора във връзка с преддоговорната информация, както и достатъчно време, за да се запознаете с нея. Имате правото да получите екземпляр от формуляра, както и от общите условия и от проекта за договор за потребителски кредит.
            3. Когато преддоговорната информация Ви бива предоставена по телефона, освен съдържанието ѝ, което се съдържа в европейския формуляр, имате правото да узнаете името и длъжността на служителя на кредитора, с когото разговаряте, наличието на разходи, които не са определени от кредитора и не се заплащат чрез него, както и по какъв начин може да Ви бъде предоставена допълнителна информация.
            4. Когато кредиторът не изпълни задължението си за предоставяне на преддоговорна информация или предоставената е непълна или невярна, имате правото да търсите обезщетение за вредите, които Ви е причинил с преддоговорното си поведение (ангажирате преддоговорната му отговорност), както и да искате прогласяване на нищожност на договора за потребителски кредит поради липса на съгласие или унищожаването му поради измама или грешка в предмета.
 

За договора за потребителски кредит (неравноправни клаузи)

Какво да правя, ако съм сключил/а договор за потребителски кредит и сега не мога да върна кредита, тъй като кредиторът търси от мен огромна сума?
            Какво е годишен процент на разходите?
            Мога ли да се защитя след като съм се съгласил, че няма да оспорвам договорните клаузи с подписването на договора?
 
            След като в предходна статия разгледах въпроса относно задължението на кредитора да предостави определена преддоговорна информация преди сключването на договора за потребителски кредит (а в същата статия и разясних каква е правната същност на договора за потребителски кредит), то в настоящото кратко изложение ще се спра на етапа след като договорът вече е сключен и потребителят е разбрал, че клаузите на договора не са в негов интерес или че не може да ги изпълнява. В някои случаи законодателят, отчитайки, че потребителят е по-слабата икономически страна и не е професионалист, който по занятие предлага такива кредити за разлика от кредитора, предоставя допълнителна защита на кредитополучателя. Това е защита, от една страна, от кредитора, който може да се възползва от неопитността и нуждата от пари на потребителя, а, от друга страна, е защита и от собствената уязвимост на потребителя дори и без да е налице незаконосъобразна практика от страна на кредитора. Именно върху защитата срещу някои клаузи в договора за потребителски кредит ще се фокусирам в настоящата статия. В края ѝ съм дал в съкратен вид отговорите на поставените по-горе въпроси.
 
            На първо място, ще уточня какво е годишен процент на разходите (ГПР). Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налага се да се направят няколко уточнения.
            Първо, ГПР трябва да бъде изрично посочен, както в преддоговорната информация, така също и в самия договор за потребителски кредит, като не е достатъчно посочването само на общия му размер, тъй като потребителят не би могъл да прецени какви претендирани от кредитора вземания са включени в ГПР. Необходимо е да са посочени и вземанията, влизащи в ГПР, както по вид, така и по размер. Примерно ГПР е в размер на 30% годишно от общия размер на предоставения кредит, от които 20% за лихви и 10% комисиона за кредитора. Ако на потребителя не са предоставени данни за съдържанието на ГПР, то той не просто трудно би могъл да се защити от претенцията на кредитора, но и не би могъл да прецени дали последната е основателна или не.
            Второ, Законът за потребителския кредит (ЗПК) изрично изключва някои разходи от ГПР. Не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, като неустойки, обезщетения, наказателни лихви и др. Това е разбираемо, тъй като ГПР се отнася само до дължимото по договора при неговото изпълнение, т.е. те са част от дължимата от потребителя сума при нормално протичане на облигационното правоотношение. Освен това те целят покриване на разноските по администриране на самия кредит, а не санкциониране на потребителя за договорно неизпълнение. Не са включени също така и разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит. Тук следва да се отбележи, че данъкът върху добавената стойност (ДДС) е част от покупната цена на стоката или услугата, поради което за него изключението не важи. Също така ако стоката и услугата бъдат закупени едновременно и кредитът ги обхваща съвкупно, отново няма да се приложи изключението. Примерно, когато потребителят си купи хладилник (стока) и следва да си плати за доставка на стоката (услуга) на продавача, който предлага тази услуга. Не се включват в ГПР и разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително (т.е. ако задължението не произтича от нормативен акт) и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Иначе казано, ако на потребителя е открита сметка, или му е предоставен платежен инструмент, които не са задължителни по силата на нормативен акт, и в договора за потребителски кредит са описани разходите за тази сметка или платежен инструмент, то те не се включват в ГПР.
            Трето, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузите в договора, които установяват размер на ГПР, по-висок от максимума, посочен в предходното изречение, са нищожни в частта за остатъка над максимума и полученото от кредитора над този максимум подлежи на връщане на потребителя или на прихващане със следващото му задължение за плащане. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, този размер е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари (за първото полугодие на съответната година), съответно от 1 юли (за второто полугодие на съответната година), на текущата година плюс 10 процентни пункта. Т.е. ако основният лихвен процент на БНБ е 2 %, ГПР не може да надхвърля 60% (тъй като ще получим 5 Х (2+10) = 5 Х 12 = 60) от общия размер на предоставения кредит (сумата, която потребителят получава). (Чл. 19 ЗПК и чл. 1, ал. 1 и 3 от Постановление № 426 на МС)
 
            На второ място, не поражда правно действие отказът на потребителя от правата му по ЗПК. Тези права не могат да бъдат и ограничавани, включително и със съгласието на потребителя. Тези правни норми са императивни, тъй като целят предоставяне на защита на по-слабата икономически страна, за която законодателят счита, че поради липсата на опитност и поради нуждата от парични средства, не би била в състояние да извърши преценка дали и доколко свободата на договаряне е в неин интерес. Затова клаузи в договора, с които потребителят изрично или мълчаливо се съгласява предоставените му по ЗПК права да бъдат ограничени или дерогирани, не пораждат правни последици. Така например ако е уговорено задължение за потребителя, което накърнява негово право по ЗПК, очевидно ще сме изправени пред ограничаване или дерогиране на последното, макар и това да не е изрично посочено в договора за потребителски кредит. Такова задължение би било нищожно. (Чл. 20, ал. 1 и 2 ЗПК)
 
            На трето място, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Тук основно ще става дума за случаите, в които не се накърняват непосредствено правата на потребителя, а посредством някаква клауза (обикновено са повече от една и чрез съвместното си действие предизвикват противоправен резултат) се постига такова накърняване. Примерно ГПР в максималния допустим размер (в горния пример беше 60%) и клауза в договора, съдържаща условието, че в случай на предсрочно погасяване в ГПР се включва и още един разход – обработка на документи за предсрочно прекратяване на договора в размер на 2%. (Чл. 21, ал. 1 ЗПК)
 
            На четвърто място, нищожна е и всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от 1 на сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато оставащият период на договора за кредит е по-голям от една година (примерно на потребителя му остават още две години и сума от 1000 лв. – в този случай обезщетението на кредитора не може да надхвърля 10 лв.). Когато оставащият период на договора за кредит е по-малък от една година, обезщетението на кредитора не може да е по-голямо от 0,5 на сто от сумата на предсрочно погасения кредит (примерно на потребителя му остават три месеца и сума от 1000 лв. – в този случай обезщетението на кредитора не може да надхвърля 5 лв.).
 
            На пето място, ЗПК изчерпателно изброява случаите, в които целият договор за потребителски кредит ще бъде недействителен. Още тук правя уточнението, че към тези случаи се прилагат субсидиарно основанията за нищожност и унищожаемост по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). ЗЗД намира приложение и по отношение на отделните клаузи на договора. Но сега ще разгледам специалните основания за недействителност по ЗПК.
            Първо, недействителен е договорът за потребителски кредит, който не е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, или не е ясен и разбираем, или макар и да е сключен в писмена форма и да е ясен и разбираем, не всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, или не е в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора (изготвянето на двата екземпляра следва да е посочено в договора). (Чл. 22 и чл. 10, ал. 1 ЗПК)
            Второ, недействителен е и договорът за потребителски кредит, когато в него не е посочено някое от следните обстоятелства: общият размер на кредита и условията за усвояването му;стоката или услугата и нейната цена в брой – когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит; лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; методиката за изчисляване на референтния лихвен процент; годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите;условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит; наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. Още тук правя разяснението, че потребителят може да се откаже едностранно, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, от договора за потребителски кредит в срок 14 дни, считано от датата на сключване на договора за кредит илидатата, на която потребителят получи условията на договора (при сключването му от разстояние). Това право потребителят упражнява като изпрати уведомление на хартиен или друг траен носител до кредитора в посочения 14-дневен срок. При упражняване на правото си на отказ потребителят връща на кредитора главницата и заплаща лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средства по кредита до датата на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращането на уведомлението до кредитора за упражняване правото на отказ. Лихвата се изчислява на базата на уговорения в договора лихвен процент. Кредиторът има право на обезщетение само за направените от него разходи към публични административни органи, които не подлежат на възстановяване. Договорът за потребителски кредит е недействителен и ако към него не са приложени общите условия, подписани на всяка страница от потребителя. (Чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2
            Трето, когато кредитът е предоставен под формата на овърдрафт, договорът би бил недействителен, ако в него не е посочено някое от следните обстоятелства: общият размер на кредита и условията за усвояването му; лихвеният процент по кредита, условията, приложими по отношение на лихвения процент, и когато е необходимо, индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, информацията по предходното изречение се предоставя за всички приложими лихвени проценти;ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. (Чл. 22, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК)
            Четвърто, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за нищожен на всяко от основанията, предвидени в чл. 26 ЗЗД, както и да бъде унищожен от съда на основание грешка (чл. 28 ЗЗД), измама (чл. 29 ЗЗД), заплашване (чл. 30 ЗЗД), или ако е сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия (чл. 33 ЗЗД). Що се отнася до неустоечната клауза, то тя може да бъде нищожна поради прекомерност, която да доведе до противоречие с добрите нрави (т.е. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). За неуредените въпроси относно неравноправните клаузи ЗПК препраща към чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), но поради ограничения обем на статията няма да се спирам на тях. (Чл. 24 ЗПК)
 
            На пето място, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, без значение на какво основание (включително и на някое от основанията по ЗЗД), потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. (Чл. 23 ЗПК)
 
            Накратко мога да обобщя горното, отнасяйки го към конкретните житейски ситуации, в които може да се приложи, по следния начин:
            1. Ако сте сключили договор за потребителски кредит и считате, че не можете да го изпълните, тъй като някои от клаузите му Ви възлагат прекомерни задължения, трябва да помислите дали тези клаузи не са нищожни.
            2. Ако в годишния процент на разходите (ГПР) са включени и разходи, които законодателят изрично е изключил, то не дължите тяхното заплащане. Също така, ако общият размер на ГПР надхвърля петкратния размер на основния лихвен процент на БНБ за съответното полугодие, заедно с десет процентни пункта, то дължите само размера до този максимум.
            3. Ако в договора се съдържа клауза, с която пряко или непряко се ограничават или изключват Ваши права по Закона за потребителския кредит, включително и ако Вие сте направили отказ от права, тази клауза не поражда правно действие – тя е нищожна.
            4. При предсрочно погасяване на кредита от Ваша страна кредиторът има право на обезщетение в размер на не повече от 1% от погасената сума, ако срокът, който остава за погасяване на кредита Ви е над една година, и на не повече от 0,5%, ако срокът е под една година.
            5. В случай че договорът Ви за кредит страда от някой от изчерпателно посочените в изложението пороци (трябва да проверявате за всеки един поотделно), то той ще бъде изцяло недействителен (дори порокът да засяга само някоя клауза). Договорът може да бъде недействителен и на всяко от основанията за нищожност и унищожаемост по Закона за задълженията и договорите, а по отношение на неравноправните клаузи субсидиарно ще се прилагат и чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите.
            6. Когато договорът Ви за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, дължите само чистата стойност на кредита, но не дължите лихви и други разходи.
 

За нотариалната заверка на подписа

В кои случаи ми е нужна нотариална заверка на подписа на договор, пълномощно или друг документ?


Може би Ви се е случвало да искате да упълномощите някого да сключи договор от Ваше име и за Ваша сметка или да подаде заявление от Ваше име, или пък сте искали да сключите договор лично, но другата страна е изисквала да отидете при нотариус, за да бъде нотариално заверен подписът Ви. Нотариалната заверка на подписа е свързана: първо, с разход на пари – заплащане на нотариална такса; второ, с разход на време – трябва лично пред нотариуса да положите подписа си или да потвърдите вече положения подпис (чл. 589, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс). Само че наистина ли е необходимо да правите тези два разхода и в кои случаи?


Нотариалната заверка на подписа представлява форма за действителност на сделката и като такава може да бъде установена само с нормативен акт. Винаги когато се изисква нотариална заверка на подпис, на съдържание, на двете едновременно или сключването на нотариален акт, това е една усложнена форма за действителност на сделката. Неспазването ѝ води до нищожност на сделката (договор, упълномощаване)(чл. 26, ал. 2, предл. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)). Така например договорът за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъде извършен с нотариален акт, а предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма (чл. 18 и чл. 19 ЗЗД).
Що се отнася до упълномощаванията, то тяхната форма зависи от формата на сделката, за която са извършени. Така съгласно чл. 37 ЗЗД упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно (но може и във формата на нотариален акт, разбира се).
Ако нормативен акт не поставя изисквания за форма на сделката, то това означава, че не съществува задължение за Вас да я сключвате в каквато и да било форма (т.е. формата е свободна, може да се сключи и устно), включително и нотариална заверка на подписа. Изискването на насрещната страна за нотариална заверка на подписа, когато последната не се изисква от нормативен акт, не Ви задължава да го изпълните.
Изключение е случаят, когато сделката е търговска, т.е. едното от лицата по нея е търговец, и страните са договорили изявлението по сключването, по изпълнението или по прекратяването на търговската сделка да бъде извършено в определена форма. Когато за сключването на търговската сделка е предвидена определена форма, тя се отнася и за измененията и допълненията на сделката. (Чл. 293, ал. 2 и ал. 6 от Търговския закон) Всяко Ваше волеизявление, което не е насочено към сключване, изпълнение или прекратяване на търговската сделка обаче не попада в обхвата на това изключение. Извън него остава и упълномощаването на някого да подава документи от Ваше име и за Ваша сметка.

За непоисканите търговски съобщения

Как да спра да получавам непоискани търговски съобщения по електронната си поща?
Мога ли да поискам да спра да получавам търговски съобщения, ако вече съм се съгласил/а?

Може би Ви се е случвало да получите на електронната си поща съобщение, в което някой търговец рекламира стоките или услугите си или направо Ви предлага да сключите договор за покупко-продажба или договор за услуга. Сигурно сте се питали кой е този търговец, откъде има адреса на електронната Ви поща, дали пък Вие не сте се абонирали за такива съобщения, как да спрете да ги получавате? В следващите редове съм се постарал да отговоря на някои често срещани въпроси във връзка с непоисканите електронни съобщения.

На първо място, търговски съобщения са рекламни или други съобщения, представящи пряко или косвено стоките, услугите или репутацията на лицето, извършващо търговска или занаятчийска дейност или упражняващо регулирана професия. (Чл. 5 от Закона за електронната търговия (ЗЕТ)) С други думи, търговското съобщение може и изобщо да не представя стоки и услуги, а самия търговец, но в благоприятна светлина (репутацията му), като за стоките и услугите му Ви препраща към неговата електронна страница (ако се съдържа само препращане към електронната му страница или е посочен електронният му адрес). Не е и необходимо да се рекламират продуктите (т.е. да се изтъкват техни качества, които да създадат у Вас впечатление, че стоките и услугите на този търговец са по-добри от сходни на други търговци), а е достатъчно само да бъдат изброени или примерно посочени. Лицето, което Ви изпраща съобщението, може да не е търговец, а занаятчия или лице, упражняващо регулирана професия (лекар, адвокат и др.). Във всички тези случаи съобщението е търговско, тъй като крайната му цел е или непосредственото сключване на сделка, от която изпращачът му ще реализира печалба, или създаването на предпоставки за сключването на такава сделка.

На второ място, непоискано търговско съобщение е такова съобщение, изпратено по електронна поща, за което конкретно съобщение получателят му не е дал предварителното си съгласие. Но за да не бъде забранено от чл. 6, ал. 4 ЗЕТ изобщо изпращането на това съобщение, следва да е било дадено предварително съгласие да се получават такива съобщения по принцип от потребителя. Физическото или юридическо лице, което е изпратило съобщението, е длъжно ясно и недвусмислено да обозначи търговското съобщение като непоискано още с постъпването му при получателя. (чл. 6, ал. 1 ЗЕТ). Ако сте се съгласили предварително търговецът да Ви изпраща непоискани търговски съобщения, то той може да направи това във всеки момент като обозначи, че съобщението не е поискано (да речем, че сте сключили някакъв договор за покупка на стока и сега търговецът Ви рекламира друга стока с надеждата да си купите и нея). Ако обаче не сте се съгласявали предварително да получавате такива съобщения, то той не може да стори това (примерно научил е електронния Ви адрес от друг търговец, както и каква стока сте закупили от него, и Ви рекламира своя стока с надеждата да си купите и нея).

На трето място, когато получите непоискано търговско съобщение, то в зависимост от обстоятелството дали сте дали или не предварителното си съгласие, можете да действате по два начина.
Първо, можете по всяко време да оттеглите предварителното си съгласие, уведомявайки за това лицето, което Ви е изпратило съобщението, след който момент вече няма да има правото да Ви изпраща непоискани търговски съобщения.
Второ, ако не сте давали предварителното си съгласие, можете или да поискате прекратяването на получаването на такива съобщения, или да подадете сигнал до Комисията за защита на потребителите (в първия случай уведомете изпращача на съобщението, че ще сигнализирате Комисията за защита на потребителите).
Трето, във всеки случай, ако въпреки Вашето изрично искане доставчикът (подателят) да преустанови изпращането на непоискани търговски съобщения, той не стори това, сигнализирайте Комисията за защита на потребителите.

Административното наказание за физически лица, които нарушат правилата за непоисканите търговски съобщения е глоба от 250 до 1500 лв., за юридическите лица и едноличните търговци – имуществена санкция от 500 до 2000 лв., а при повторност – глобата е от 500 до 2500 лв., а имуществената санкция е от 1000 до 4000 лв. (чл. 24 ЗЕТ)

На четвърто място, следва да имате предвид и че дори и да сте дали предварителното си съгласие, то отправянето на настойчиви и непоискани търговски съобщения до потребителя по телефон, факс, електронна поща или всяко друго средство за комуникация от разстояние, освен в предвидените в закон случаи за изпълнение на договорно задължение и без да се нарушават разпоредбите на Закона за защита на личните данни и на чл. 6 от Закона за електронната търговия е определено като нелоялна и агресивна търговска практика. (както правилно се посочва в мотивите към Решение № 3660 от 15.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6914 / 2010 г., докладчик съдията Иван Раденков)

За авторското право върху произведения в социалните мрежи

Какво да правя, когато мои снимки, видео, коментари или текст, които съм публикувал/а в социалните мрежи, бъдат използвани от другиго без мое съгласие?
            Имам ли авторско право върху тези публикации? Губя ли го, когато публикувам в социалните мрежи?
            Как мога да се защитя?

            Мнозина си задават въпросите какво се случва с публикациите им в Интернет и най-вече в социалните мрежи: за кого са достъпни и как могат да бъдат използвани от другиго, а също и докъде се простират правата на доставчика на електронни услуги, който поддържа социалните мрежи. Настоящото кратко изложение се стреми да отговори на някои от често задаваните въпроси.

      На първо място, обекти на авторско право са: литературни произведения (включително преводи), включително произведения на научната и техническата литература, на публицистиката и компютърни програми; музикални произведения (включително аранжименти); произведения на изобразителното изкуство, включително произведения на приложното изкуство, дизайна и народните художествени занаяти; фотографски произведения и произведения, създадени по начин, аналогичен на фотографския. Авторското право върху тези обекти възниква за автора със създаването им (а не с разгласяването им, т.е. това право вече е възникнало за Вас още преди публикуването на фотографията, видеото или някакъв Ваш оригинален текст или възниква със създаването му в социалната мрежа). Обект на авторско право може да бъде и част от някое от посочените по-горе произведения. (Чл. 2 и чл. 3, ал. 1, т. 1, 2, 5, 7 и ал. 2 и 3 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП))

      На второ място, след като за Вас е възникнало авторско право върху определен обект, то възникват и всички включени в съдържанието му имуществени и неимуществени права. Можете да решите дали създаденото от Вас произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина, по който да стане това; можете да искате името Ви, псевдонима Ви (нещо характерно за социалните мрежи) или друг идентифициращ Ви авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението. (Чл. 15, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗАПСП) Също така имате изключителното (изключва всички други лица) право да използвате създаденото от Вас произведение и да разрешавате използването му от други лица освен в случаите, за които ЗАПСП разпорежда друго. Можете да възпроизвеждате произведението, да го разпространявате сред неограничен брой лица, да го изпълнявате или представяте публично, да го излъчвате по безжичен път, да го предавате и препредавате по кабел, да го показвате публично, да предлагате достъп до него или до част от него по безжичен път или по кабел на неограничен брой лица по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всяко от тях (последното е особено приложимо за социалните мрежи). (Чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗАПСП) Когато става дума за социална мрежа, то Вие можете да ограничите достъпа и само до определен кръг лица, а също и да поставите времево ограничение (от момента, в който изтриете съответното произведение, то явно сте изразили волята си никой да няма достъп до него). Тъй като тези Ваши права са изключителни, то никой не може да ги упражнява по отношение на Ваш обект на авторското право без Вашето изрично съгласие. Това се отнася и до доставчика на електронни услуги, който поддържа социалната мрежа. Обстоятелството, че сте публикували произведението си в нея нито Ви лишава от авторско право, нито ограничава последното. Следва да се посочи и че имате право на възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване на същия вид. (чл. 19 ЗАПСП) Всяко неразрешено използване на Ваше произведение представлява нарушение на авторското Ви право. За да е сигурно обаче че ограничавате достъпа до произведението, би било добре да проверите настройките на публикацията в социалната мрежа, за да посочите кръга от лица, които имат достъп до нея.

      На трето място, следва да знаете, че в някои случаи ЗАПСП допуска използването на Ваши произведения и без Вашето съгласие, като понякога ще Ви се дължи заплащане на възнаграждение, а друг път не. Свободното (без Вашето съгласие) използване без заплащане на възнаграждение е допустимо в следните случаи (тук посочвам само относимите към разглежданата тема): използването на цитати от вече разгласени Ваши произведения при критика или обзор при посочване на източника и името на автора (Вашето), освен ако това е невъзможно; цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта; използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; такова използване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора (Вашето), освен ако това е невъзможно; използването като текуща информация в периодичния печат и другите средства за масово осведомяване на речи, отчети, проповеди и други или на части от тях, произнесени на публични събрания, както и на пледоарии, произнесени в съдебни процеси, при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно; публичното представяне и публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или в други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на представянето или изпълнението и др. (Чл. 24, ал. 1 ЗАПСП) Прави впечатление, че в тези изключения се преследва общественозначима цел, а в повечето от тях е и задължително посочването на автора (всъщност задължително е, когато се използва оригиналът на произведението за пръв път, а в останалите случаи авторът би трябвало вече да е бил посочен). Свободното ползване на произведението Ви в социалните мрежи е допустимо срещу заплащането на възнаграждение при възпроизвеждане на произведението, независимо върху какъв носител, от физическо лице за негово лично използване, при условие че не се извършва с търговска цел. (Чл. 25, ал. 1, т. 2 ЗАПСП) Ако сте се съгласили само определени лица да възпроизвеждат произведението, то всяко лице извън техния кръг, което отговаря на критериите в предходното изречение, може да възпроизведе произведението Ви върху всякакъв, включително и електронен носител, но ще Ви дължи възнаграждение. Отново съветът ми е да ограничавате достъпа до произведенията си до кръга от лица, които желаете да ги използват.

      На четвърто място, авторското Ви право не е просто декларация, а е скрепено с държавната санкция в случай на нарушаването му. Ако авторското Ви право бъде нарушено (всяко едно от посочените по-горе имуществени и неимуществени права, влизащи в съдържанието му), можете да предявите иск за обезщетение на вредите, които са произлезли от нарушението, като обезщетението обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. Когато няма достатъчно данни за размера на обезщетението, можете да предявите иск за такова в размер от 500 до 100 000 лв. като съдът определя обезщетението по справедливост. (Чл. 95 и чл. 95а ЗАПСП) Другите искове, които ЗАПСП Ви предоставя са за: установяване факта на нарушението; преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване; изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения; разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението на съда в два всекидневника и в определен от съда часови пояс на телевизионна организация с национално покритие. (Чл. 95б ЗАПСП) При всяко положение, когато считате, че Вашето авторско право е нарушено, можете да подадете и сигнал до Министъра на културата, за да бъде извършена проверка на случая, да бъде съставен Акт за установяване на административно нарушение и на виновното лице да бъде наложено наказание с издаването на наказателно постановление.

За правото на рекламация при продажба на потребителска стока

Какви са правата ми, когато закупената от мен стока се окаже дефектна?
            В какъв срок мога да ги упражня?
            Губя ли правата си, ако в договора за покупко-продажба, изготвен от търговеца, последният е направил уговорка, че не отговаря за дефекти?
 
            Вероятно на мнозина се е случвало да закупят стока от търговец (примерно електроуред от магазин) с намерението да я ползват години наред, а малко след като са започнали да я ползват по предназначението ѝ, тя да се повреди без видима причина. Разбира се, тук не става дума за потребими стоки като храни и напитки, които се унищожават с употребата им, а за вещи, които служат за многократно задоволяване на Ваши нужди без това да води до физическото им изчезване (изчерпване). И така, закупената от Вас вещ се е повредила и си задавате въпроса какви са правата Ви оттук насетне. Ако пък сте закупили потребима стока (храна примерно), то при разопаковането ѝ може да сте установили, че вещта не съответства на договора за продажба. И отново се поставя питането какви са правата Ви в този случай. На този въпрос и някои свързани с него ще се постарая да отговоря в следващото кратко изложение.
 
            На първо място, трябва да започнем с няколко дефиниции. „Продавач” е всяко физическо или юридическо лице, което в рамките на своята професионална или търговска дейност и въз основа на договор за продажба продава потребителски стоки (чл. 104, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП)). Няма значение дали лицето е регистрирано като търговец или не, нито дали упражнява дейността си в търговски обект или по Интернет. Важното е договорите за продажба на потребителски стоки да са част от професионалната или търговската му дейност, т.е. дейността, която осъществява с цел извличане на печалба. „Потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по Закона за защита на потребителите действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. (§ 13, т. 1, от Допълнителните разпоредби на ЗЗП) „Потребителска стока” е всяка движима материална вещ, с изключение на вещите втора употреба – обект на публична продажба, когато потребителят е имал възможност да участва в продажбата (чл. 104, ал. 3 ЗЗП). Потребителски стоки са както тези, които се унищожават с употребата им, така също и тези, които са предназначени за продължително ползване (многократна употреба). „Поправка или ремонт на потребителска стока” е привеждането ѝ в съответствие с договора за продажбата ѝ, когато има несъответствие между тях (чл. 104, ал. 4 ЗЗП). Затова колкото по-подробно е описанието на потребителската стока в договора за продажба, толкова по-лесно впоследствие се установяват несъответствията между договора и стоката, а с това се облекчава и упражняването на правата на потребителя.
 
            На второ място, имате правото (и съответно продавачът е длъжен) да получите потребителска стока, която отговаря на следните изисквания: притежава характеристиките, определени от страните по договора, и е годна за обичайната употреба, за която служат потребителските стоки от същия вид (т.е. ако си купите сешоар не следва да очаквате, че ще можете да го използвате като чук за месо); отговаря на описанието, дадено от продавача под формата на мостра или образец (примерно дадена Ви е мостра на парфюм, купувате си уж същия, а у дома разбирате, че ароматите на мострата и на закупения флакон нямат нищо общо); е годна за специалната употреба, желана от потребителя, при условие че той е уведомил продавача за своето изискване при сключването на договора и то е прието от продавача (ако се върнем към абсурдния пример със сешоара, то ако продавачът изрично се е съгласил при сключването на договора, че можете да го ползвате (сешоара) като чук за месо, няма проблем да придадете на сешоара и тази допълнителна функция); притежава обичайните качества и характеристики на стоките от същия вид, които потребителят може разумно да очаква, като се имат предвид естеството на потребителската стока и публичните изявления за конкретните ѝ характеристики, направени от продавача, производителя или негов представител, които се съдържат в рекламата или в етикета на потребителската стока (т.е. от един сешоар можете разумно да очаквате, че ще генерира струя горещ въздух, която може да изсуши косата Ви, а ако в рекламата на този сешоар или на етикета му е посочено, че уредът има определена мощност или живот на батерията, или че не се загрява при работа, то можете да очаквате и тези качества на сешоара). (Чл. 105 и чл. 106 ЗЗП) Ако в шестмесечен срок от получаването на стоката, установите несъответствието ѝ с договора за продажба, то законът въвежда предположението, че несъответствието е съществувало към момента на сключване на договора. Тази презумпция (предположението) е оборима, тъй като продавачът може да докаже, че несъответствието произтича от естеството на стоката (т.е. по обективни причини с течението на времето и на употребата ѝ стоката се изменя) или че при сключването на договора потребителят е знаел или не е могъл да не знае за несъответствието, или че несъответствието се дължи на материали, предоставени от потребителя. (Чл. 108 и чл. 109 ЗЗП) Продавачът отговаря и за несъответствието на потребителската стока с договора за продажба, когато несъответствието се дължи на монтирането или инсталирането на потребителската стока, ако в договора за продажба е предвидено инсталирането или монтирането да бъде извършено от него (продавача) или на негова отговорност, както и в случаите когато несъответствието се дължи на неправилно монтиране или инсталиране от страна на потребителя, но поради неправилни указания (чл. 110 ЗЗП). Т.е. ако в инструкциите за инсталиране или монтиране, които са били в опаковката на стоката, е дадено указание, което води до несъответствие на стоката с договореното, отново можете да ангажирате отговорността на продавача.
 
            На трето място, всяко споразумение или договор, сключени с продавача преди появата на несъответствието на потребителската стока с договора за продажба, което ограничава или изключва отговорността на продавача, е нищожно. То изначално не поражда правно действие и не може да Ви бъде противопоставено. Всяко споразумение или клауза в такова, с което като потребител заявявате, че знаете за липсата на съответствие на потребителската стока с договора за продажба преди сключването на този договор, в което не е посочено естеството на несъответствието, е нищожно. (Чл. 111 ЗЗП) С други думи, нито продавачът може да ограничи или изключи отговорността си със споразумение преди появата на несъответствието на стоката с договореното, нито пък може да се освободи от отговорност като сключи споразумение с Вас, че знаете за несъответствието без да се посочва конкретно в какво се изразява то, преди да сключите договора за продажба.
 
            На четвърто място, след като вече сте установили несъответствието на стоката с договореното, имате няколко правни възможности.
            Първо, имате право да предявите рекламация, като поискате от продавача да приведе стоката в съответствие с договора за продажба по един от следните два начина: да отстрани недостатъка чрез ремонт на потребителската стока; да замени стоката с такава без недостатък. Законът за защита на потребителите поставя ограничение при упражняването на това Ваше право, а именно че избраният от Вас начин за привеждане на стоката в съответствие с договореното трябва да е възможен, от една страна, и да не е непропорционален в сравнение с другия, от друга страна. (Чл. 112, ал. 1 ЗЗП) Т.е. ако сте закупили стока на стойност 1000 лв. и ремонтът ѝ би струвал на продавача 20 лв., а набавянето на нова стока – още 1000 лв., то явно замяната би била непропорционална спрямо ремонта и ще бъде извършен ремонт. Ако стоката е уникат, то невъзможна би била замяната, ако стаката е храна, ремонтът е изключен. При преценката за пропорционалност на поискания начин за привеждане в съответствие се вземат предвид: стойността на потребителската стока, ако нямаше липса на несъответствие; значимостта на несъответствието; възможността да се предложи на потребителя друг начин на обезщетяване, който не е свързан със значителни неудобства за него. (Чл. 112, ал. 2 ЗЗП)
            Второ, след като сте предявили рекламация, продавачът има един месец от предявяването ѝ, за да приведе стоката в съответствие с договора. Ако в този срок продавачът не изпълни задължението си, имате правото да развалите договора за продажба и да Ви бъде възстановена заплатената сума или да не развалите договора, но да искате намаляване на цената на потребителската стока. (Чл. 113, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП)
            Трето, когато в едномесечния срок продавачът е ремонтирал или заменил стоката, но Вие не сте удовлетворени (примерно новата стока също е с недостатъци или ремонтът е би незадоволителен), отново можете да развалите договора за продажба и да Ви бъде възстановена заплатената сума или да не развалите договора, но да искате намаляване на цената на потребителската стока. (Чл. 114, ал. 1 ЗЗП)
            Четвърто, упражняването на правото Ви да развалите договора и да Ви бъде възстановена заплатената сума може да бъде осуетено от продавача, ако Ви предложи да замени или ремонтира потребителската стока в рамките на един месец от рекламацията. Но ако и след третата рекламация, която търговецът е удовлетворил (или твърди, че е удовлетворил), отново се появи несъответствие на стоката с договора за продажба, продавачът е длъжен да удовлетвори искането Ви за разваляне на договора и да Ви възстанови заплатената сума. Правото на търговеца да Ви предложи повторен ремонт или замяна на стоката (като по този начин осуетява правото Ви да развалите договора) се отнася до случаите, в които вече веднъж е удовлетворил рекламацията Ви, но не и до случаите, в които в месечния срок, в който е трябвало да стори това, е бездействал. Когато едномесечният срок е изтекъл без рекламацията Ви да е била удовлетворена, то продавачът не може да Ви откаже възстановяването на сумата, която сте заплатили, тъй като едностранно можете да развалите договора за продажба, нито пък може да откаже намаляването на цената, ако решите да упражните това свое право. Противното би означавало продавачът да черпи права от собственото си противоправно поведение.
            Пето, следва да имате предвид и някои общи правила. Не можете да претендирате за разваляне на договора, ако несъответствието на потребителската стока с договора е незначително (чл. 114, ал. 4 ЗЗП). Привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба е безплатно за Вас като потребител. Не дължите разходи за експедиране на потребителската стока или за материали и труд, свързани с ремонта й, и не трябва да понасяте значителни неудобства (чл. 113, ал. 4 ЗЗП). Последното се отнася основно за случаите, в които продавачът се намира на значително разстояние от Вас и стоката трябва да бъде доставена първо до него, а след удовлетворяването на рекламацията – до Вас. Наред с горните права (кумулативно) можете да искате и обезщетение за претърпените вследствие на несъответствието вреди (чл. 113, ал. 5 ЗЗП).
 
            На пето място, можете да упражните правото си на рекламация в срок от две години, считано от датата, на която сте получили стоката, като срокът спира да тече през времето, необходимо за поправката или замяната на потребителската стока или за постигане на споразумение между продавача и потребителя за решаване на спора (чл. 115, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП). Тези правни норми са императивни, поради което скъсяването на срока в договора за продажба е недействително.
 
            На шесто място, когато считате, че Вашите права като потребител са нарушени от продавача, можете да подадете сигнал до Комисията за защита на потребителите (КЗП).

За правото на потребителите на отказ при договор от разстояние

Мога ли да се откажа от договор, сключен по Интернет, когато не съм доволен/доволна от стоката или услугата, която получавам?
Какви ще са последиците, ако го направя?

С развитието на технологиите и електронната търговия все повече сме склонни да сключваме договори за покупка на потребителски стоки и договори за услуги чрез Интернет. Удобствата са безспорни – бързина, общодостъпност, ниски разходи (не ни се налага да се придвижваме до търговския обект). Но съществуват и недостатъци – не можем да прегледаме стоката преди да сключим договора за покупко-продажба, нито да обсъждаме с продавач-консултанта надълго и нашироко характеристиките на вещта, която възнамеряваме да закупим (или цената, условията за доставка и т.н.). За да бъдат преодолени тези рискове, законодателят е регламентирал определени права на потребителите и гаранции за упражняването им. Едно от тези права е правото на отказ на потребителя от сключения договор от разстояние.

На първо място, ще започна с няколко легални дефиниции. „Договор от разстояние” e всеки договор, сключен между търговец и потребител като част от организирана система за продажби от разстояние или предоставяне на услуги от разстояние без едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя, чрез изключителното използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние до сключването на договора, включително в момента на сключване на договора (чл. 45 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП)). Договорите, сключени по телефона, по скайп или чрез друга онлайн платформа, в която търговецът и потребителят „се намират”, условно казано, по едно и също време, също са договори от разстояние. Основното при този вид договори е липсата на едновременно физическо присъствие на страните по бъдещия договор на едно и също място, както и сключването му с помощта на средство за комуникация от разстояние. „Организираната система за продажба от разстояние или предоставяне на услуги от разстояние” не означава задължително електронна страница, а се има предвид организацията на дейността на търговеца, т.е. последният насочва усилията си към осъществяване на търговска дейност от разстояние като създава предпоставките, необходими за това (електронна страница, склад, плащане с платежни инструменти, доставчици и т.н.). „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност (§ 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗЗП). „Търговец“ е всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка (§ 13, т. 2 от ДР на ЗЗП). „Средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което без едновременното физическо присъствие на търговеца и потребителя може да бъде използвано за сключване на договор между страните, като адресирани и неадресирани печатни материали, стандартно писмо, реклама в пресата с купон за поръчка, каталог, телефон (със или без участието на човек), радио, телевизия, видеотелефон, видеотекст, sms съобщение, компютър, електронна поща, Интернет, факс, поръчка по пощата (§ 13, т. 41 от ДР на ЗЗП). Ще се фокусирам все пак върху договорите за услуги и договорите за продажба на стоки, които потребителят сключва с търговеца по Интернет и върху правото на потребителя на отказ от договора.


На второ място, преди да бъдете обвързан/а като потребител от договора от разстояние, то сред предварителната информация, която търговецът следва да Ви предостави съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗП са включени и следните обстоятелства: когато имате право на отказ от договора (за това ще стане дума в следващия параграф), се посочват условията, срокът и начинът за неговото упражняване; търговецът е длъжен да Ви предостави и стандартния формуляр за упражняване правото на отказ съгласно приложение № 6 към ЗЗП; когато е приложимо, се посочва обстоятелството, че потребителят (Вие) трябва да поеме разходите за връщане на стоките в случай на упражняване правото на отказ; при договорите от разстояние, ако поради естеството си стоките не могат да бъдат върнати по обичаен начин по пощата, се посочват разходите за връщането им (т.е. не е достатъчно предварително да е посочено, че „разходите по връщането на стоката в случай на отказ са в тежест на потребителя” или сходна уговорка, а трябва да бъдат посочени самите разходи като крайна сума, която ще Ви се наложи да заплатите, както и за какво точно ще ги заплатите (куриерска услуга примерно, но с посочване и на дружеството, което я осъществява)); когато не е предвидено право на отказ (тези хипотези също ще бъдат разгледани), търговецът уведомява потребителя (Вас), че няма право на отказ или когато е приложимо, се посочват обстоятелствата, при които потребителят губи правото си на отказ от договора. (Чл. 47, ал. 1, т. 8, 9 и 11 ЗЗП) Тази информация, включително и формулярът за упражняване на правото Ви на отказ, трябва да Ви бъдат предоставени преди сключването на договора от разстояние на ясен и разбираем език като предоставянето може да стане чрез изпращането ѝ по електронна поща, публикуването и на електронната страница на търговеца, чрез изскачащ прозорец при селектиране на елемент от страницата на търговеца или по друг подходящ начин. Следва да се отбележи, че информацията не може да Ви бъде предоставена за ограничен период от време, т.е. трябва да имате достъп до нея във всеки момент до сключването на договора, защото иначе начинът няма да е бил подходящ поради създаването на предпоставки да бъдат накърнени правата Ви на потребител.
Във връзка със задължението на търговеца да Ви предостави определена преддоговорна информация, правя уточнението, че договорът от разстояние въобще не Ви обвързва, ако търговецът не Ви е предоставил информация относно: основните характеристики на стоките или услугите; крайната цена на стоките или услугите с включени всички данъци и такси или когато поради естеството на стоките или услугите цената не може да бъде изчислена предварително в разумни граници – начина на нейното изчисляване; когато е приложимо, в крайната цена на стоките или услугите се включват всички допълнителни разходи за транспорт, доставка или пощенски такси, а когато тези разходи не могат да бъдат изчислени предварително в разумни граници, се посочва обстоятелството, че такива допълнителни разходи могат да бъдат дължими от потребителя; срока на договора, когато е приложимо, или в случай че договорът е безсрочен или в него е предвидена клауза за автоматично подновяване – условията за неговото прекратяване; когато е приложимо, се посочва минималният срок, за който потребителят има задължения по договора. Договорът не Ви обвързва и когато информацията е предоставена, но не по предвидения в ЗЗП начин. Тази информация трябва да е представена по ясен и очевиден начин в непосредствена близост до бутона, чрез който правите поръчката си. Ако извършването на поръчка е свързано с активиране на бутон или на подобна функция, върху бутона или върху тази подобна функция се изписват четливо само думите „поръчка със задължение за плащане“ или друга съответна недвусмислена формулировка, от която става ясно, че извършването на поръчка води до задължение за плащане от Ваша страна. (чл. 49, ал. 2 и 3 ЗЗП) Ако договорът не Ви обвързва, то Вие не можете да се откажете от него. Отказ е допустим само при валиден договор, който поражда права и задължения за Вас и за насрещната страна (търговеца). Затова само ако не е налице някое от нарушенията на задължението на търговеца за предоставяне на преддоговорна информация, което би довело до липса на облигационна (договорна) обвързаност между Вас и него, можете да се откажете от договора (а и е нелогично да се откажете от договор, който не поражда действие спрямо Вас).

На трето място, имате правото да се откажете от договора от разстояние, без да посочвате причина за това, без да дължите обезщетение или неустойка и без да заплащате каквито и да е разходи, с изключение на разходите, които сте сторили за доставка на стоката, ако изрично сте избрали начин на доставяне на стоките, различен от най-евтиния вид стандартна доставка, предлагана от търговеца, както и преките разходи за връщането на стоките с изключение на случаите, когато търговецът се е съгласил да ги заплати, или ако търговецът не Ви е уведомил, че разходите за връщане на стоките се заплащат от потребителя. Това свое право на отказ можете да упражните в 14-дневен срок, считано от датата на: сключване на договора – при договор за услуги; приемане на стоките от потребителя (Вас) или от трето, посочено от Вас лице. Когато сте поръчали много стоки с една поръчка, 14-дневният срок тече от получаването на последната поръчана стока. Ако пък сте поръчали стока, която се състои от множество части, то срокът тече от получаването на последната част. Когато сте сключили договор за редовна доставка на стоки, срокът тече от приемането на първата стока. Когато обаче търговецът изобщо не Ви е предоставил преддоговорна информация за правото Ви на отказ от договора от разстояние, то срокът Ви се увеличава на една година и 14 дни (т.е. увеличава се с една година). Ако в този удължен срок от една година и 14 дни търговецът все пак Ви предостави информация за правото Ви на отказ от договора от разстояние, то можете да упражните това си право в 14-дневен срок от предоставянето на информацията (уведомяването Ви). За да упражните правото си на отказ, трябва да уведомите търговеца в срока за отказ, като за целта можете да използвате стандартния формуляр за отказ съгласно приложение № 6 към ЗЗП или да заявите недвусмислено по друг начин решението си да се откажете от договора. Изборът е изцяло Ваш, но от волеизявлението Ви трябва ясно да личи желанието Ви да се откажете от договора. Когато търговецът Ви е предоставил възможност за избор да попълните и да изпрати по електронен път чрез Интернет страницата му стандартния формуляр за отказ съгласно приложение № 6 или друго недвусмислено заявление (примерно в сайта си е създал електронна форма за отказ), той е длъжен незабавно да Ви изпрати потвърждение за получаване на отказа Ви на траен носител (електронното съобщение, изпратено на електронната Ви поща, отговаря на това изискване). Тъй като при евентуален спор Вие като потребител трябва да докажете упражняването правото на отказ от договора от разстояние, то препоръчително е да имате копие от съобщението, от което да се вижда датата на изпращане, а също така и получателят (затова още преди сключването на договора трябва да сте наясно относно адреса, на който можете да се свържете с търговеца и съответно да изпратите съобщението си за отказ от договора). (Чл. 50-52 ЗЗП)

На четвърто място, правните последици от отказа от договора от разстояние са няколко.
Първо, с упражняването на правото на отказ се прекратяват задълженията на страните (и Вашите, и на търговеца) да изпълнят договора от разстояние. Ако все още има неизпълнена част – примерно Вие дължите част от цената на стоката или търговецът все още не е доставил изцяло или частично тази стока – то нейното изпълнение вече не се дължи.
Второ, търговецът е длъжен да Ви възстанови всички получени от Вас суми, включително разходите за доставка, без неоправдано забавяне и не по-късно от 14 дни, считано от датата, на която е бил уведомен за решението Ви да се откажете от договора. Търговецът е длъжен да Ви възстанови получените суми, като използва същото платежно средство, използвано от Вас при първоначалната трансакция, освен ако сте изразили изричното си съгласие за използване на друго платежно средство и при условие че това не е свързано с разходи за Вас. Търговецът няма задължение да Ви възстанови допълнителните разходи за доставка на стоките, когато изрично сте избрали начин на доставяне на стоките, различен от най-евтиния вид стандартна доставка, предлагана от търговеца. Когато търговецът не е предложил да прибере стоките сам, той може да задържи плащането на дължимите Ви суми, докато не получи стоките или докато не му бъде представено доказателство, че сте изпратили стоките обратно, в зависимост от това, кое от двете се е случило по-рано.
Трето, така стигаме и до Вашето задължение – да изпратите или предадете стоките обратно на търговеца или на упълномощено от него лице без неоправдано забавяне и не по-късно от 14 дни, считано от датата, на която сте съобщили на търговеца за решението си да се откажете от договора от разстояние. Крайният срок се смята за спазен, ако изпратите или предадете стоките обратно на търговеца преди изтичането на 14-дневния срок. Заплащате само преките разходи за връщането на стоките с изключение на случаите, когато търговецът се е съгласил да ги заплати, или ако търговецът не Ви е уведомил, че разходите за връщане на стоките се заплащат от потребителя (в последните два случая не дължите разходите за връщане на стоките). Носите отговорност само за намалената стойност на стоките, причинена от изпробването им, различно от необходимото, за да установите естеството, характеристиките и доброто им функциониране. Не носите отговорност за намалената стойност на стоките, когато търговецът не Ви е уведомил предварително за правото Ви на отказ от договора. Когато упражните правото си на отказ от договора от разстояние, всеки допълнителен договор се прекратява автоматично, без да дължите каквито и да е разходи, обезщетения и/или неустойки, с изключение на разходите, които бихте дължали, ако тези договори бяха основни. (Чл. 53-56 ЗЗП)

На пето място, в някои случаи законодателят не допуска упражняването на право на отказ. Относими към разглежданата тема са: за предоставяне на услуги, при които услугата е предоставена напълно и изпълнението ѝ е започнало с изричното предварително съгласие на потребителя и потвърждение от негова страна, че знае, че ще загуби правото си на отказ, след като договорът бъде изпълнен изцяло от търговеца (няма как да върнете услугата или да се откажете от нея след като вече е била извършена); за доставка на стоки или услуги, чиято цена зависи от колебанията на финансовия пазар, които не могат да бъдат контролирани от търговеца и които могат да настъпят по време на срока за упражняване правото на отказ; за доставка на стоки, изработени по поръчка на потребителя или съобразно неговите индивидуални изисквания; за доставка на стоки, които поради своето естество могат да влошат качеството си или имат кратък срок на годност (храни, напитки, букети цветя и др.); за доставка на запечатани стоки, които са разпечатани след доставката им и не могат да бъдат върнати поради съображения, свързани с хигиената или защита на здравето; за доставка на стоки, които след като са били доставени и поради естество им са се смесили с други стоки, от които не могат да бъдат отделени; за доставка на запечатани звукозаписи или видеозаписи или запечатан компютърен софтуер, които са разпечатани след доставката; за предоставяне на цифрово съдържание, което не се доставя на материален носител, когато изпълнението е започнало с изричното съгласие на потребителя, който е потвърдил, че знае, че по този начин ще загуби правото си на отказ. В чл. 57 ЗЗП са посочени изчерпателно всички случаи, в които потребителят не може да упражни правото си на отказ. В тези случаи защитата Ви минава през правото Ви на рекламация, а не на отказ от договора.

За правата на потребителите във връзка с етикетирането на стоките

Какви са правата ми, когато на стоката, която се предлага в търговския обект няма етикет? 
Какво мога да направя, ако от етикета не мога да разбера качествата на стоката?
Какви са правата ми, ако посоченото на етикета не съответства на действителното?


Наскоро ми се случи при пазаруване в търговски обект от голяма търговска верига в гр. София да се натъкна на етикет, поставен от търговеца, в който имаше разминаване с информацията, предоставена от производителя на неговия оригинален етикет относно страната на произход. Това „преетикетиране” повдига сериозния въпрос за правата на потребителите и задълженията на търговците във връзка с етикетирането на потребителските стоки. В следващото кратко изложение съм се постарал да дам някои разяснения на тези въпроси.


На първо място, както и в предходните статии, посветени на някои аспекти от защитата на потребителите, ще започна с няколко дефиниции. Съгласно § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ДР на ЗЗП) „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Иначе казано, когато влезете в търговски обект с намерението да закупите потребителска стока за лична (или на другиго, примерно на член на семейството Ви) употреба, а не с търговска или професионална цел (да я препродадете в същия или в преработен вид например), то Вие възнамерявате да сключите договор в качеството си на потребител. Насрещната страна по договорното правоотношение е търговецът. По смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП „търговец“ е всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка. „Производител“ е всяко физическо или юридическо лице, което: по занятие произвежда стоки в завършен вид или съществено променя или преправя стока с оглед пускането ѝ на пазара; или се представя за производител, като поставя върху стоката, опаковката ѝ или върху техническата или търговската документация за нея своето име или фирма, свой производствен или друг отличителен знак (§ 13, т. 3 от ДР на ЗЗП). „Опаковка“ са съдове и всякакви други приспособления или материали, които са годни да изпълняват функцията да съдържат и съхраняват различни стоки, предлагани пряко на потребителите (§ 13, т. 7 от ДР на ЗЗП). Специално искам да отбележа, че опаковката не е задължително да бъде предоставена от производителя. Примерно, когато си купувате насипни храни или храна от кулинарния щанд на някой търговски обект, то потребителската стока (храната) бива опакована на място, претеглена на място и етикетът се поставя върху тази опаковка от служител на търговеца. Възможно е производството на стоката да се осъществи в търговския обект (например може да си има собствена пекарна или кухня), но е възможно и храната да бъде доставяна от трето лице (доставчик). Когато пък си купувате плодове или зеленчуци в търговския обект, често използвате найлонов плик, в който поставяте тези стоки, т.е. опаковането извършвате лично Вие. Само за пълнота ще цитирам и определението за стока, което дава § 13, т. 13 от ДР на ЗЗП: „стока“ е движима материална вещ, с изключение на вещите, продавани при принудително изпълнение или чрез други мерки от оправомощени от закона органи, както и вещи, изоставени или отнети в полза на държавата, обявени за продажба от държавни органи. Стоки са и вода, газ и електрическа енергия, когато се предлагат за продажба, опаковани в ограничен обем или в определено количество.” Тук ще направя и още едно уточнение отново във връзка с направеното по-горе относно опаковката, която се поставя в самия търговски обект. В някои търговски обекти се предлагат и различни напитки, които са „наливни”, т.е. на място биват или приготвени, или предоставени на потребителя в чаша, бутилка или друг съд (примерно така наречените „фрешове” се приготвят на място обикновено, а наливната бира се доставя на търговеца и той само я „опакова”, наливайки я в някакъв съд). Тези напитки също са стока, а чашата или бутилката представляват опаковки по смисъла на ЗЗП. Впрочем и за „търговски обект” се съдържа нормативна дефиниция в § 13, т. 37 от ДР на ЗЗП: „търговски обект“ е недвижим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява постоянно дейността си, или всеки движим обект за търговия на дребно, в който търговецът осъществява обичайно дейността си. След тези терминологични бележки и уточнения, нека разгледаме и етикетирането на стоките.

На второ място, търговецът е длъжен да Ви предлага стоки с етикети на български език или и на български език, с изключение на случаите, когато информацията, която е длъжен да Ви предостави, може да бъде предоставена чрез използването на широко разпространени символи, като пиктограми и други знаци, които са лесно разбираеми за потребителите (примерно триъгълник или окръжност в квадрат, когато става дума за дрехи), или чрез използването на наименования за произход на стоките, които са общоизвестни. Търговецът би нарушил задължението си за етикетиране на стоките, когато нито е поставил етикет на български език, нито Ви е предоставил по друг разбираем начин информацията, която е длъжен да Ви предостави, а именно: за производителя и вносителя, ако стоката е от внос; за вида на стоката; за нейните съществени характеристики (в това число и алергените, когато става дума за хранителни стоки); за срока на годност и условията на съхраняването ѝ и, ако е необходимо, указания за употреба. Законодателят възприема стандарт за качественото изпълнение на това задължение, за да избегне чисто формалното „отмятане” на задължението на търговеца да етикетира стоките. Информацията на етикета трябва да бъде разбираема, достъпна, ясна, лесна за отличаване и да не бъде подвеждаща. Това означава, че всеки потребител трябва да може да я разбере, да не се създава възможност за (или по-скоро опасност от) нееднозначното ѝ възприемане, което да доведе до подвеждане на потребителя относно посочените по-горе обстоятелства, и най-вече да не се създава умишлено у потребителя представа за някое от обстоятелствата, която не отговаря на действителността. Забранено е и отстраняването или променянето на етикета, маркировката или друга информация, дадена от производителя или вносителя, ако с това свое действие търговецът ще подведе потребителите. Тези изисквания към поведението на търговеца относно предоставянето на информация чрез етикетирането на стоките са провокирани от стремежа на законодателя да предотврати или преустанови (когато вече са започнали) търговските практики, които целят да въздействат на потребителя, за да закупи последният стока, която иначе не би закупил или би съществувала по-слаба вероятност да закупи. Това са нелоялни търговски практики, като съгласно определението, дадено в чл. 68г, ал. 1 ЗЗП: „търговска практика, от страна на търговец към потребител е нелоялна, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители”. Може да се мисли и дали търговската практика няма да бъде заблуждаваща, като съгласно чл. 68д, ал. 1 ЗЗП: „търговска практика е заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител.” Така например посочването на етикета като страна на произход „България”, наместо „Полша” има по-голяма вероятност да привлече клиентите, които подкрепят българското производство (особено на щанд „Аз подкрепям българското производство”). Непосочването на етикета на стоката на определени съставки, които са спорни от гледна точка на ефекта си върху човешкото здраве, създава предпоставки за по-големия брой клиенти, които ще закупят съответната стока. Преетикетирането на стоки, когато информацията на етикета, поставен от търговеца, се разминава с тази на етикета, поставен от производителя или вносителя, е нелоялна търговска практика, която в някои случаи може да е и заблуждаваща. При всяко положение, когато търговецът не е изпълнил или е изпълнил неточно или частично задължението си за етикетиране на стоките, налице ще бъде нелоялна търговска практика, стига това му поведение да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител (да би направил избор, който при добросъвестно изпълнение на задължението на търговеца за етикетиране на стоките не би направил). (Чл. 9, чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП)

На трето място, ако върху опаковката на стоката или на самата нея не е посочено количеството ѝ от производителя, вносителя или опаковалото я лице, то търговецът следва да го означи, като може да стори това и с табела, поставена в непосредствена близост до стоката, предлагана за продажба в търговския обект. Когато стоката не позволява поставянето на етикет, търговецът е длъжен да предостави на потребителя в писмена форма информацията, която следва да се съдържа в етикета, по друг подходящ начин или чрез предоставяне на съответните документи. Това може да стане отново с табела, поставена в непосредствена близост до стоката, с брошури, които могат свободно да бъдат възприемани от потребителите (при спазване на изискванията за пълнота, яснота, достъпност и достоверност, важащи за етикетите).

На четвърто място, когато сте сключили договор с търговеца, като волята Ви за сключването му съществено е била повлияна от съдържанието на етикета на стоката, а в последствие установите, че то не отговаря на действителността, то договорът ще е сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика. Липсата на етикет или неяснотата на информацията на поставения от търговеца етикет също са нелоялни търговски практики, защото представляват нарушения на задължението му за етикетиране на стоките, а оттам – накърняват и правото на информиран избор от страна на потребителя дали да сключи договор за покупко-продажба и относно съществените характеристики на стоката, предмет на договора. Можете да подадете искане до Комисията за защита на потребителите за установяване на нелоялната търговска практика на търговеца. Когато Комисията за защита на потребителите установи, че търговската практика е нелоялна, председателят на комисията издава заповед, с която забранява прилагането на търговската практика. (чл. 68л, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП) Когато по заповед за забрана на прилагането на нелоялна търговска практика на Комисията за защита на потребителите има влязло в сила решение на Върховния административен съд, което я потвърждава (заповедта е била неуспешно обжалвана от търговеца), заповед, която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е оттеглена, имате правото да развалите с едностранно волеизявление, отправено до търговеца, сключения с него договор (договорът се счита за развален с получаването на волеизявлението Ви от търговеца), като можете да претендирате и обезщетение по общия исков ред. Правото да искате обезщетение се погасява в срок 5 години от влизането в сила на решението на Върховния административен съд, на заповедта на Комисията за защита на потребителите, когато не е обжалвана, или от датата, на която жалбата срещу нея е оттеглена. (Чл. 68м, ал. 1 и 3 ЗЗП) Отделно от това Ваше право, чието упражняване е предпоставено от установяването на нелоялна търговска практика, то Вие имате правото на отказ от договора и правото на рекламация, които права вече бяха разгледани в предходни статии.

За правата на потребителите при вреди, причинени им от дефект на стока

Какви са правата ми, когато вследствие на дефекта на закупена от мен стока съм претърпял/а вреди?
            Мога ли да търся обезщетение и от кого?
 
            Макар че в предходна статия вече разгледах правото на рекламация на потребителя, когато закупената от него стока не съответства на договореното, в настоящото изложение ще се спра на хипотезата, при която потребителят е претърпял и вреди поради дефекта на стоката. Тези вреди могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени, но независимо от вида им би било несправедливо да останат за сметка на потребителя. Такава е и логиката на законодателя, който предоставя средства за защита на увреденото лице, когато причината за влошаването на икономическото, емоционалното или здравословното му състояние се корени в дефект на закупената стока.
 
            На първо място, тъй като вече съм посочвал нормативните дефиниции на някои от термините, които ще използвам в настоящото изложение, препращам към предходните си статии, посветени на различни аспекти от защитата на правата на потребителите. Ще дам определението на „стока” по смисъла на чл. 130, ал. 2 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП): „всяка движима вещ, независимо дали е част от друга движима или недвижима вещ, включително следните селскостопански суровини и продукти, които не са преминали през първична обработка или преработка: земеделски култури, продукти и суровини от животновъдство, лов и риболов. Стока е и електричеството. Тъй като отговорността за вреди от дефект на стоката се носи не само от търговеца (а дори и не от него на първо място), то прилагам и определенията за „производител” и за „дистрибутор”, дадени в чл. 130, ал. 3 и ал. 4 ЗЗП. „Производител” е всяко лице, което по занятие произвежда стоки в завършен вид, суровини и съставни части, включени в производството на други стоки, или което се представя за производител, като поставя върху стоката своето име, търговска марка или друг отличителен знак. Производител е също всяко лице, което по занятие внася на територията на Европейския съюз стоки с цел продажба, отдаване под наем или на лизинг, или използва всяка друга форма на разпространение на стоките на територията на Съюза. „Дистрибутор” е всяко лице, различно от производител, което пуска стока в обращение. Стоката е пусната в обращение, когато производителят се е освободил от нея доброволно. Стоката може да бъде пусната в обращение само веднъж. От дадените определения можем да направим няколко извода.
            Първо, очевидно е, че не е задължително производителят да е произвел сам цялата стока, а може да е произвел само някаква част от нея. Примерно, ако си купите кола, двигателят ѝ, гумите, седалките и фаровете (като съставни части от колата) могат да са произведени не само от различни производители в една държава, но и от такива, които имат седалище в различни страни, а защо не и на различни континенти. От съществено значение е обаче производителят да е произвел съставната част при упражняване на занятието си, т.е. на дейността, от чието осъществяване цели да получи печалба. В този смисъл, ако съседът Ви (който да речем е зъболекар, лекар, адвокат и т.н.) изработи седалка за колата Ви и Ви я подари, то той няма да е производител. Производителят може да произвежда и суровини, т.е. такива вещи, които са предназначени да бъдат преработени, за да се получат нови вещи.
            Второ, производителят може и изобщо нищо да не е произвел, но да се представя за производител, поставяйки върху стоката свой отличителен знак, или да е внесъл на територията на Европейския съюз стоки от трета държава с цел осъществяване на стопанска дейност с тях. В тези случаи законодателят е въвел необорима презумпция, че лицата, които извършват тези действия, са производители без значение дали реалното създаване на стоката е тяхна заслуга или не.
            Трето, самото прехвърляне на собствеността върху стоката от производителя на дистрибутора не е пускане в обращение, а е предпоставка за него. Стоката е пусната в обращение, когато е станало възможно придобиването ѝ от потребител и именно това е релевантният момент, към който се преценява дали са налице дефекти или не (защото от момента, в който я е придобил от производителя до пускането ѝ в обращение дистрибуторът може да ги е отстранил).
 
            На второ място, трябва да се спрем и на въпроса кога стоката е дефектна. Тя ще е такава, когато не съответства на общоприетите очаквания за обичайна употреба, като се вземат предвид моментът на пускането ѝ в обращение и представянето на стоката по отношение на качество, количество, наименование, вид, състав, произход, трайност, отличителни черти, обичайна и възможна употреба на стоката, рекламата на стоката и предоставената информация за нея. Затова, когато преценявате дали стоката е дефектна или не, трябва да се замислите каква е обичайната употреба на стоки от този вид и дали стоката може да послужи за постигане на целта, за която обикновено се ползват такива стоки. Ако отговорът е отрицателен, то стоката е дефектна. Ако е положителен, трябва да съобразите допълнителното предназначение, което е посочено, че може да има стоката, а също така и характеристиките, които са посочени на нейната опаковка, в рекламата на стоката в търговския обект или извън него, в описанието ѝ на електронната страница за търговия или на друго място, където можете да се запознаете с него и това описание да предопредели избора Ви да закупите стоката. Всяко отклонение на стоката от нейното представяне по отношение на някой от посочените елементи я прави дефектна. Обстоятелството, че впоследствие е пусната в обращение сходна стока с по-добри характеристики не прави стоката дефектна (дефектът е разминаването между представянето на стоката и реалните ѝ качества). (Чл. 132 ЗЗП)
 
            На трето място, когато стоката е дефектна, то от нейната работа (действие, функциониране) могат да настъпят вреди за Вас. От една страна, тези увреждания могат да засегнат Вас или член на домакинството Ви, или друго физическо лице, което борави с дефектната стока. От друга страна, вредите могат да се състоят в повреждането на друга Ваша или чужда (примерно, когато без да знаете за дефекта сте дали дефектната стока в заем за послужване някому – аргумент от чл. 247 от Закона за задълженията и договорите) вещ. Когато дефектната стока е причинила смърт или телесна повреда или повреждане или унищожаване на вещ, различна от дефектната, която е на стойност под 1000 лв. и е предназначена и използвана за лична употреба, то произтичащите имуществени вреди подлежат на обезщетение по реда на ЗЗП. За неимуществени вреди можете да претендирате обезщетение по общия ред (т.е. чрез иск пред съответния съд, основаващ се на разпоредбите на Закона за задълженията и договорите). Добре е да имате предвид, че българското право третира и животните като вещи, поради което ако домашният Ви любимец пострада от дефектната стока можете да претендирате обезщетение както за имуществени вреди (лечението му), така и за неимуществени вреди (понеже много Ви е натъжило, че се е наранил). Когато причинените вреди върху другата (различна от дефектната) вещ надхвърлят 1000 лв. (очевидно и стойността ѝ ще надхвърля тази сума), ще трябва да търсите обезщетение по общия ред, както при неимуществените вреди. (Чл. 131 ЗЗП)
 
            На четвърто място, отговорността за вредите се носи от производителя, независимо дали е знаел за дефекта и дали е спазвал съществуващите производствени и други стандарти. Т.е. дори да е бил добросъвестен, производителят ще носи отговорност, защото отговорността му е обективна (не се основава на негово виновно поведение). (Чл. 133 ЗЗП) Тъй като невинаги производителят може да бъде установен (примерно не е посочен на опаковката или е бил посочен, но опаковката е сменена, или пък е извършено преетикетиране на стоката от търговеца или дистрибутора), то за тези случаи законодателят е предвидил, че отговорност носят всеки дистрибутор или търговец на стоката, освен ако някой от тях представи в 14-дневен срок от предявяването на искането за обезщетение информация за името и адреса на производителя, вносителя или лицето, доставило стоката. Дистрибуторът или търговецът не може да насочи увреденото лице към лице извън пределите на Република България, т.е. когато производителят е чуждестранно лице, отговорност ще носят отново дистрибуторът и търговецът. Отговорността и на дистрибутора, и на търговеца, както бе посочено и за тази на производителя, е обективна – тя не се основава на тяхното виновно поведение. (Чл. 134 ЗЗП) Отговорността на дистрибутора и на търговеца, когато и двамата носят такава, е солидарна, т.е. можете да претендирате обезщетението от всекиго от тях изцяло. Ако вредата е причинена от дефект на стока, включена в друга стока, то солидарно отговорни са производителят на съставната част и лицето, извършило монтажа. (Чл. 135 ЗЗП)
 
            На пето място, ще разгледам и случаите, когато производителят не носи отговорност изначално, както и когато се освобождава от отговорност изцяло или частично при определени обстоятелства. Производителят не носи отговорност, ако докаже (т.е. след като вече е възникнал правният спор в негова тежест е да установи някое от следните обстоятелства): че не е пускал стоката в обращение; че е вероятно дефектът да не е съществувал към момента на пускането на стоката в обращение или се е появил впоследствие; че не е произвел стоката за разпространение с търговска цел; че не е произвел и разпространил стоката в рамките на професионалната си дейност; че дефектът се дължи на съответствието на стоката със задължителни изисквания, определени от държавни органи; че състоянието на научно-техническите познания към момента на пускане на стоката в обращение не е позволявало установяването на дефекта. Производителят на съставната част не носи отговорност ако докаже, че дефектът ѝ се дължи на разработването или проектирането на стоката, в която частта е включена, или на указанията на производителя на стоката, в която частта е включена. (Чл. 137 ЗЗП) Производителят може да бъде освободен от отговорност или последната да бъде намалена (т.е. за разлика от горните случаи, в които поначало не носи отговорност, тук носи, но съществуват обстоятелства, чието наличие може да го освободи от отговорност или да я намали), когато вредите са причинени едновременно от дефектната стока и действията на увреденото лице или на лице, за което то отговаря (но не и от действията на трето лице). (Чл. 138 ЗЗП) Така че ако някой друг използва закупената от Вас стока и това не е лице, за което отговаряте (в общия случай детето Ви), и при използването се прояви дефект, от който бивате увредени, то отговорността на производителя няма да може да се намали, а още по-малко ще може той да се освободи от отговорност. Тези правила са отнасят само до производителя, но не и до дистрибутора или търговеца. Затова, когато те носят отговорност за вреди от дефект на стока, няма как на същите основания да се освободят от такава, да искат последната да бъде намалена или да докажат, че изначално не носят отговорност.
 
            На шесто място, увреденото лице (това, което е претърпяло вредите, а не задължително собственикът на дефектната стока) трябва да докаже пред съда вредата (размерът ѝ и в какво се състои – примерно 10 лв. за бинтове, 50 лв. за болничен престой, 100 лв. за шина), дефекта (несъответствието на стоката с обичайното ѝ употребление и с предоставената за нея информация – примерно излетял е режещ диск от кухненския робот) и причинната връзка между тях (как дефектът е предизвикал вредоносния резултат – режещият диск е причинил увреждане на здравето на лицето, което е било на пътя му). (Чл. 136 ЗЗП) Всяка клауза в договор, която предвижда освобождаване от отговорност или ограничаване на отговорността на производителя към увреденото лице за вреди от дефект на стока, е нищожна и не поражда правно действие. (Чл. 139 ЗЗП) Увреденото лице може да предяви иска си в тригодишен срок от датата, на която е узнало или е следвало да узнае за вредата, дефекта и самоличността на производителя (когато последният е неизвестен, искът ще бъде насочен против търговеца или дистрибутора). Независимо от спирането и прекъсването на давността правата на увреденото лице се погасяват с изтичането на 10 години от датата, на която производителят е пуснал в обращение стоката, причинила вредата, освен ако увреденото лице междувременно е предявило иск срещу производителя. (Чл. 140 и чл. 141 ЗЗП)
 

За правото на работника и служителя на трудово възнаграждение

Какви са правата ми, когато работодателят ми отказва да изплати трудовото ми възнаграждение или не го изплаща изцяло?
            Какви са правата ми, когато работодателят ми едностранно намали трудовото ми възнаграждение?
 
            За мнозина трудовият доход (заплатата) е основният, ако не и единствен източник на средства за препитание, поради което редовното получаване на парични средства за положения труд е от съществено значение не просто за благополучието на работниците и служителите, но и за оцеляването им. Настоящата кратка статия се фокусира именно върху правото на работниците и служителите да получават трудово възнаграждение за положения от тях труд по трудовото правоотношение, както и върху правните средства, които българското законодателство им предоставя, за да защитят това свое право.
 
            На първо място, правото на труд е конституционно право на всеки гражданин (чл. 48, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ)) като в него се включва и правото на заплащане, съответстващо на извършената работа (чл. 48, ал. 5 КРБ). Възнаграждение се дължи на работника или служителя по всяко трудово правоотношение, независимо дали е възникнало от трудов договор, избор или конкурс. Това положение е закрепено и в чл. 242 от Кодекса на труда (КТ), който гласи: „Положеният труд по трудово правоотношение е възмезден.” Друг основен принцип е, че трудовото възнаграждение се изплаща в пари (чл. 269, ал. 1 КТ). В трудовия договор страните постигат съгласие и относно основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане (чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ). Що се отнася до трудовите правоотношения, възникнали от избор или от конкурс, същите тези въпроси – за размера на основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и за периодичността на изплащането им, трябва да се решат от лицата, между които възниква правоотношението, тъй като ако не бъде постигнато съгласие, работникът или служителят няма да започне да изпълнява трудовата си функция. Следва да се отбележи, че ако е сключен колективен трудов договор (без значение дали е на равнище предприятие, бранш, отрасъл или община), работникът или служителят може да се присъедини към него, ако не е член на синдикалната организация, която е страна по договора (ако е неин член, то колективният трудов договор автоматично ще породи правните си последици спрямо него), при условията и по реда, предвидени в самия договор с писмено заявление до работодателя си (който е сключил договора) или до ръководството на синдикалната организация, която е сключила договора (чл. 57, ал. 2 КТ). За да си отговорим обаче на въпроса какво точно се дължи на работника или служителя от работодателя, то трябва да изясним съдържанието на понятията „основно трудово възнаграждение” и „допълнителни възнаграждения с постоянен характер”. Основната работна заплата (няма разлика с „основно трудово възнаграждение”) е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа (чл. 4, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ)). Тя задължително се посочва в сключвания от Вас трудов договор както като съответна сума, така също и като вид възнаграждение (основно). Характерна особеност е, че тя е фиксирана и за разлика от някои допълнителни възнаграждения с постоянен характер не се изменя автоматично. Ако в трудовия Ви договор е посочено, че основното Ви възнаграждение е 560 лв., то каквито и икономически процеси да настъпят у нас, това възнаграждение няма да се промени (освен ако вследствие на повишаването на минималната работна заплата възнаграждението Ви се окаже по-ниско от нейния размер). Що се отнася до допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, то те могат да бъдат такива, които произтичат непосредствено от нормативен акт, и такива, които се уговарят между работодателя и работника или служителя или са предвидени в колективния трудов договор. За да бъде едно допълнително възнаграждение такова с постоянен характер, това означава, че работодателят е задължен да Ви го изплаща на определен период от време и изплащането и размерът му не зависят от преценката на работодателя. Ще дам няколко примера за допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер за по-голяма яснота. Съгласно чл. 11, ал. 1 НСОРЗ: „За образователна и научна степен „доктор“ или за научна степен „доктор на науките“, свързана с изпълняваната работа на работника или служителя, се изплаща допълнително месечно възнаграждение в размер не по-малък от: 1. петнадесет лева-за „доктор“; 2. петдесет лева-за „доктор на науките„. Това допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер произтича от нормативен акт – НСОРЗ. Съгласно чл. 12, ал. 1 НСОРЗ: За придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор.” В този случай, ако е налице уговорка между работодателя и работника или служителя, то задължението на първия ще произтича от индивидуалния трудов договор.
 
            На второ място, на работодателя е забранено едностранно да намалява размера на основното трудово възнаграждение на работника или служителя, както и на допълнителното с постоянен характер без значение дали произтича от нормативен акт, от индивидуален или колективен трудов договор. Едностранната промяна на трудовото възнаграждение от страна на работодателя е допустима само ако се изразява в увеличение на възнаграждението (чл. 118, ал. 1 и ал. 3 КТ). Изменението на трудовото правоотношение за определен или неопределен период от време, в това число и на трудовото възнаграждение, е допустимо само с писмено съгласие между страните (чл. 119 КТ). Затова, ако работодателят Ви намали едностранно (без Вашето съгласие, дадено в писмена форма) трудовото възнаграждение, то той ще извърши нарушение на чл. 118 КТ и ще Ви дължи заплащането на неизплатената част.
 
            На трето място, ще се спра на стъпките, които можете да предприемете, когато вследствие на незаконосъобразното поведение на работодателя си не сте получили изцяло или частично трудовото си възнаграждение.
            Първо, законодателят, осъзнавайки значимостта на трудовото възнаграждение за препитанието на работника или служителя, е гарантирал изплащането му в определен размер от страна на работодателя, независимо дали последният може да го изплати изцяло или не. Така съгласно чл. 245, ал. 1 КТ: „При добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната.” А ал. 2 допълва, че: „Разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно със законната лихва.” С други думи, ако работодателят Ви изплати 60% или повече от работната заплата, то той не просто ще Ви дължи и останалите 40% или по-малко, но и законната лихва върху този остатък от деня, в който е трябвало да Ви изплати цялото възнаграждение.
            Второ, ако работодателят не Ви изплати изобщо трудовото възнаграждение в срок (тук става дума за цялото трудово възнаграждение, а не за част от него), имате правото да прекратите едностранно и без предизвестие трудовото си правоотношение с него (чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ). След като сте прекратили едностранно трудовото си правоотношение неизплатеното възнаграждение все още Ви се дължи (заедно със законната лихва от датата, на която възнаграждението Ви е станало изискуемо), поради което можете да предявите иск за изплащането му, ако работодателят Ви (вече бивш) откаже да Ви го изплати.
            Трето, ако работодателят едностранно намали трудовото Ви възнаграждение, трябва да предявите осъдителен иск срещу него, с който искате от съда да го осъди да Ви заплати дължимото трудово възнаграждение, т.е. онова, което би следвало да Ви заплати, ако не беше извършил едностранното намаляване на трудовото ви възнаграждение. Същото важи и когато без да намалява трудовото Ви възнаграждение не Ви е изплатил част от него или цялото за някакъв период (примерно за месеците март и октомври Ви е плащал със сто лева по-малко или изобщо не Ви е плащал). Иска си трябва да предявите в тригодишен срок от датата, на която е трябвало да Ви бъде изплатено съответното възнаграждение (или част от него). Искова молба, подадена след този срок ще Ви бъде върната като недопустима. (Чл. 358, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 2 КТ) Производството по трудови дела е безплатно за Вас като работник или служител, което означава, че не дължите такси и разноски по производството, включително и за молбите за отмяна на влезли в сила решения по трудови дела (чл. 359 КТ и чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК). Иска си следва да предявите пред районния съд (независимо от цената на иска по аргумент от чл. 104, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)) по седалището или постоянния адрес на работодателя си или (по Ваш избор) пред районния съд по мястото, където обичайно полагате труд (чл. 114 ГПК). Тъй като правният спор е за трудово възнаграждение, то той ще се гледа по реда на Част трета „Особени искови производства”, Глава двадесет и пета на ГПК „Бързо производство” (чл. 310, ал. 1, т. 1 ГПК). Това означава, че делото Ви ще бъде разгледано в по-кратки срокове от предвидените за общото исково производство.
 

За правото на работника и служителя на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск

Какви са правата ми във връзка с неизползвания платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото ми правоотношение?
 
            Мнозина (сред които може би и Вие) се питат какво ще стане с платения им годишен отпуск, който все още не са използвали, ако прекратят или бъде прекратено от работодателя им със или без тяхно съгласие трудовото им правоотношение. Имат ли право на обезщетение и в какъв размер? На тези въпроси съм се постарал да дам отговор в настоящата кратка статия.
 
            На първо място, съгласно чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) при прекратяване на трудовото Ви правоотношение имате право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото на който не е погасено по давност. От тази разпоредба могат да бъдат направени няколко извода.
            Първо, това право възниква за Вас при прекратяването на трудовото правоотношение, независимо от юридическия факт, въз основа на който е възникнало (трудов договор, конкурс или избор).
            Второ, право на обезщетение имате и независимо от основанието, на което е прекратено трудовото Ви правоотношение. Може да сте го прекратили едностранно и без предизвестие (примерно на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – работодателят е забавил изплащането на трудовото Ви възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване; или на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 – работодателят Ви е променил мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не е изпълнил други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт), може да сте го прекратили едностранно, но с предизвестие (срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца, а при срочен трудов договор е 3 месеца, но не повече от остатъка от срока на договора (чл. 326, ал. 2 КТ)), може работодателят Ви да е прекратил правоотношението Ви с предизвестие (примерно при закриване на предприятието или при намаляване на обема на работата (чл. 328, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ)), а може и да го е прекратил без предизвестие (по чл. 330, ал. 2 КТ например). Може и трудовото правоотношение да е прекратено по взаимно съгласие на работника или служителя, от една страна, и работодателя, от друга страна (чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ). Във всички тези случаи, както и в останалите (тъй като дадох примери само с прекратяване на трудов договор), при които се прекратява трудовото правоотношение, се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
            Трето, правото Ви на обезщетение касае само платения Ви годишен отпуск, но не и неплатения, което е логично, защото за ползването на последния не бихте получавали възнаграждение.
            Четвърто, към момента на прекратяване на трудовото Ви правоотношение трябва да е налице право да ползвате платен годишен отпуск, което да не сте упражнили (т.е. ако вече сте ползвали платения си годишен отпуск за тази и предходните години и не Ви е останал такъв, то очевидно няма да имате право на обезщетение).
            Пето, правото Ви на обезщетение не се ограничава само до платения Ви годишен отпуск за текущата календарна година. Неслучайно с Решение № 12 от 11.11.2010 г. на Конституционния съд на Република България (КС на РБ) бе обявена за противоконституционна част от текста на чл. 224, ал. 1 КТ, която съдържаше такова ограничение. Оставено е в сила само ограничението правото Ви на платен годишен отпуск да не е погасено по давност. Платеният Ви годишен отпуск се погасява по давност, когато не е ползван (целият или част от него) до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това. Когато платеният Ви годишен отпуск е отложен от работодателя Ви за следващата календарна година поради важни производствени причини или от Вас по Ваше искане и със съгласието на работодателя Ви, или от Вас, когато ползвате друг вид отпуск, правото Ви на ползването на платения Ви годишен отпуск се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му. (Чл. 176, ал. 1 и чл. 176а КТ) Ако просто не сте ползвали платения си годишен отпуск до края на годината и не са налице горните хипотези, той се натрупва за следващата календарна година, но давността тече за отпуска за всяка година поотделно. Примерно за 2015 г. не сте ползвали 20 дни от платения си годишен отпуск, за 2016 г. – 15 дни, за 2017 г. – 14 дни и за 2018 г. отново 20 дни. При прекратяване на правоотношението Ви в края на 2018 г. (изчислява се по-лесно, отколкото ако трябва да се включи и пропорционално изчисляване за непълната 2019 г.) работодателят Ви ще дължи обезщетение само за неизползвания платен годишен отпуск за 2016 г., 2017 г. и 2018 г., тъй като правото Ви на платен годишен отпуск за 2015 г. ще се е погасило по давност (или общо обезщетение за 49 дни).
 
            На второ място, ще разгледам и начина за изчисляване на дължимото Ви обезщетение, след като определихме за колко дни Ви се дължи такова. Обезщетението се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който сте отработили най-малко 10 работни дни. Когато няма месец, през който сте отработили най-малко 10 работни дни при същия работодател, обезщетението се определя от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. (Чл. 224, ал. 2 във връзка с чл. 177 КТ) Тук искам да направя и едно важно уточнение. Макар че неизползваният платен годишен отпуск може да Ви се е натрупал от няколко календарни години, то за всички дни, включени в него, обезщетението се определя по гореописания начин, независимо, че за предходните години възнаграждението Ви е било по-ниско (или ако ползваме горния пример с 49 дни неизползван платен годишен отпуск, то за всеки от тези дни обезщетението ще е равно на среднодневното Ви брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който сте отработили най-малко 10 работни дни). Среднодневното Ви брутно трудово възнаграждение се изчислява, като полученото брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец разделите на броя на отработените дни през този месец. 
 
            На трето място, важно уточнение се съдържа в чл. 224, ал. 3 КТ, съгласно който: „Платеният отпуск за обучение на учащи се и на докторанти без откъсване от производството и за приемен изпит в учебно заведение, когато не бъде използуван, не се обезщетява парично.” Това е логично, тъй като за разлика от платения годишен отпуск, тези два вида отпуск не преследват целта „възстановяване на работната сила”, а обслужват правото на работника или служителя на образование, а също така нуждата от тях е ограничена времево – от обучението или от датите на провеждане на изпита (поради което те не се натрупват за разлика от платения годишен отпуск).
 
            На четвърто място, в случай че работодателят Ви откаже да Ви изплати дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск или откаже да го изплати изцяло, или неправилно е определил размера му и не желае да го коригира (което по същество отново е отказ от изплащане на част от дължимото обезщетение), то можете да предявите осъдителен иск пред районния съд по неговото (на работодателя) седалище или постоянен адрес или по мястото, където обичайно полагате своя труд. (Чл. 104, т. 4 и чл. 114 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)) Искът си трябва да предявите в тригодишен срок от прекратяването на правоотношението си, тъй като това е моментът, в който вземането Ви за обезщетение е станало ликвидно (определено по основание и размер) и изискуемо. (чл. 358, ал. 1, т. 3 и чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ) Ако предявите иска си след изтичането на този (преклузивен) срок, искът Ви ще бъде недопустим и исковата Ви молба ще бъде върната. Производството по трудови дела е безплатно за Вас като работник или служител, т.е. не дължите такси и разноски по производството, включително и за молбите за отмяна на влезли в сила решения по трудови дела. (чл. 359 КТ и чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК)

За предварителните договори

Какво е предварителен договор?
            Кога ми е необходим?
            Какво трябва да знам за него?
 
            Понякога всяка от двете страни по едно бъдещо правоотношение желае да си „подсигури” престацията (някакво материално или нематериално благо) на насрещната страна, поради което преди сключването на договора, с който ще си разменят желаните блага, страните сключват друг договор, в който се споразумяват да сключат окончателен със съответното съдържание. Примерно, искате да си купите апартамент, намерили сте продавач, но нямате необходимите парични средства, за да заплатите цената. Същевременно продавачът е доволен от предложената от Вас цена и не знае дали може да намери друг купувач, който да му предложи тази сума. Вие знаете, че ще получите нужните пари на определена дата (срок). В този случай е оправдано сключването на предварителен договор, така че хем Вие ще сте сигурни, че ще придобиете правото на собственост върху апартамента, хем продавачът ще е сигурен, че ще си получи парите (продажната цена). В следващото кратко изложение ще се спра на някои подробности относно предварителните договори.
 
            На първо място, ще разгледам в кои случаи е оправдано сключването на предварителен договор. Има смисъл да се сключи такъв договор, когато престациите на двете страни са неосъществими (нямам предвид невъзможен предмет) едновременно към момента, в който са постигнали съгласие, а ще станат осъществими по-късно. Така всяка от страните иска да се гарантира срещу евентуалната липса на престация от другата страна, защото ако едната даде, а другата впоследствие се окаже, че не може да даде (при отложена във времето престация на едната страна), то вярно е, че далата страна има множество правни възможности да си получи обратно даденото, но те са свързани с допълнителни усилия. Затова, когато не можете да изпълните едновременно със страната по бъдещия договор, а същевременно желаете сключването на този договор, препоръчително е да помислите за предварителен договор. Разбира се, Вашият съконтрагент (другата страна по договора) също трябва да се ръководи от посочените съображения, за да постигнете съгласие за сключването на предварителен договор.
 
            На второ място, ще се спра на съдържанието на предварителния договор.
            Първо, този договор трябва да съдържа уговорки относно всички съществени условия на окончателния договор (чл. 19, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)). Кои са съществените условия? Това са, от една страна, онези клаузи на договора, без които той на може да съществува като договор от съответния вид. В ЗЗД и в други закони се съдържат правни норми, които посочват минималното необходимо съдържание на договора, за да породи той желаните от страните правни последици. Примерно, при договора за продажба в чл. 183 ЗЗД се посочва, че трябва да бъдат посочени вещта, правото на собственост върху която се прехвърля, и цената. Ако тези два елемента липсват, то изобщо няма да е налице договор за продажба. От друга страна, съществени са и онези условия, които страните считат, че удовлетворяват в по-голяма степен техните интереси. Примерно, искате да предвидите начин на плащане, да уговорите доставката на вещта в определен срок със или без заплащане, начина на кореспонденция, включването на арбитражна клауза и т.н. Тези клаузи са съществени за окончателния договор, защото Вие и насрещната страна сте се споразумели, че са такива, а не защото законът Ви повелява да ги включите. Иначе казано, в предварителния договор следва да включите съдържанието на окончателния договор такова, каквото желаете да бъде то в последния.
            Второ, предварителният договор обаче е самостоятелен договор. Той съдържа и поне една уговорка, която окончателният договор не съдържа, а именно – задължението да се сключи окончателен договор между страните с посоченото в предварителния съдържание. Освен това, трябва да включите и срок, в който да бъде сключен окончателният договор, защото задължение без срок е пожелание. Такова изискване (за срок) в ЗЗД няма, но е логично и житейски оправдано включването му.
            Трето, тъй като предварителният договор е самостоятелно съглашение, то можете да включите и клауза за неустойка, която да Ви се дължи при неизпълнение в срок на задължението на другата страна да сключи окончателния договор, както и да дадете или да получите задатък (чл. 92 и чл. 93 ЗЗД), като препоръчителното е да получите задатъка, тъй като при неизпълнение от насрещната страна е по-лесно да задържите полученото (като се откажете от договора), отколкото да търсите даденото, макар и в двоен размер. Задатъкът и неустойката са препоръчителни, тъй като обезпечават изпълнението на задължението на насрещната страна, която съзнава, че имуществените ѝ права ще бъдат накърнени, в случай че не изпълни. За да се улесни доказването на неизпълнението от насрещната страна, то опишете детайлно обстоятелствата, касаещи сключването на окончателния договор, т.е. не само на коя дата трябва да се сключи, но и къде, в колко часа, както и други обстоятелства, които ще улеснят доказването на неизпълнението на задължението на другата страна при необходимост. Много колеги-адвокати включват задължението за явяване пред нотариус за сключването на окончателен договор дори и да не се касае за прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижим имот, за да бъде съставен констативен протокол от нотариуса, ако насрещната страна не се яви – това е една нелоша практика.
            Четвърто, имайте предвид и че като самостоятелен договор, предварителният може да бъде обявен за нищожен (на някое от основанията по чл. 26 ЗЗД), да бъде унищожен (на някое от основанията по чл. 27-31 и чл. 33 ЗЗД), да бъде развален (чл. 87-89 ЗЗД), да бъде прекратен по волята на страните (Вашата е на насрещната страна). Можете да включите и клаузи за неустойка, за отметнина (чл. 308 от Търговския закон (ТЗ)), за задатък в окончателния договор (т.е. в уговорките относно съществените условия на последния), но в този случай, те ще породят правни последици от сключването на окончателния договор (или от обявяването на предварителния за такъв от съда).
 
            На трето място, писмената форма на предварителния договор е такава за действителност само когато за окончателния договор се изисква нотариална или нотариално заверена форма (чл. 19, ал. 1 ЗЗД). Такава форма може да се изисква само от закон. Ако законът изисква нотариална (нотариален акт) или нотариално заверена форма за окончателния договор, то предварителен договор, който не е в писмена форма (а е устен), ще бъде нищожен и няма да породи правни последици. Във всички други случаи писмената форма е такава за доказване. Препоръчвам Ви, ако се спрете на варианта „сключване на предварителен договор”, да сторите това в писмена форма, за да защитите по-добре правата си в евентуален бъдещ съдебен процес.
 
            На четвърто място, ще разгледам правните Ви възможности, когато насрещната страна не изпълни задължението си за сключване на окончателен договор.
            Първо, съгласно чл. 19, ал. 3 ЗЗД: „Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.” В Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е предвидено специално исково производство за обявяване на предварителния договор за окончателен. Искът е конститутивен (тъй като искате правна промяна, която да настъпи независимо от волята на насрещната страна по материалното правоотношение) и следва да го предявите пред съответния родово компетентен съд (съгласно чл. 104, т. 3 и 4 ГПК компетентен ще бъде окръжният съд, когато се касае за искове за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. (данъчната оценка или пазарната цена на имота), а по останалите искове по граждански и търговски дела, когато цената на иска е над 25 000 лв. (размерът на цената на иска се определя съгласно чл. 69, ал. 1 ГПК)) по местонахождението на имота (чл. 109 ГПК). При предявяването на иска трябва да представите предварителния договор и евентуалния констативен протокол от нотариуса, който да доказва, че другата страна не е изпълнила задължението си. Разбира се, в нейна тежест е да докаже, че е изпълнила, ако направи такова възражение (чл. 154, ал. 1 ГПК), но протоколът е полезно доказателство, което да подкрепи Вашето твърдение. Ако в предварителния договор е предвидено да изпълните едновременно с насрещната страна при сключването на окончателния договор, съдът ще постанови решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът (т.е. Вие) да изпълни задължението си, като ще Ви даде двуседмичен срок от влизането в сила на решението да сторите това (включително чрез прихващане на платените от Вас за сметка на ответника задължения към държавата).Аконе изпълните задължението си в двуседмичния срок, първоинстанционният съд по искане на ответника ще обезсили решението (чл. 362 ГПК). Не предявявайте иска си преди да е изтекъл срокът, предвиден в предварителния договор, тъй като няма да е настъпила изискуемостта на вземането Ви и искът Ви може да бъде оставен без разглеждане като недопустим (преждевременно е предявен), т.е. все още няма правен спор между страните, а Вие нямате правен интерес да го предявите (така и мотивите към Р № 817-1959-III г.о., Р № 1232-1955-IV г.о., Р № 145а-2010-II т.о. и Р № 516-2011-III г.о. на ВКС). Ако насрещната страна е починала преди изтичането на срока за сключване на окончателен договор, то трябва да установите кои са наследниците ѝ, да поискате от районния съдия да определи срок за приемане на наследството (по чл. 51 от Закона за наследството), за да можете след това да предявите иска си за обявяване на предварителния договор за окончателен срещу надлежен ответник.
            Второ, ако в предварителния договор сте предвидили неустойка или със сключването му сте дали задатък, имате право да предявите и осъдителен иск за неустойката или за връщане на задатъка в двоен размер. Неустойката е голямо удобство, защото не Ви се налага да доказвате размера на вредите, които сте претърпели, но все пак не бива да е прекомерна, защото тогава съдът може да я намали (чл. 92 ЗЗД).
            Трето, ако неустойката не покрива вредите, които сте претърпели вследствие на неизпълнението на предварителния договор, или изобщо не сте предвидили неустоечна клауза, или ако желаете да върнете задатъка или да получите дадения (но не в двоен размер), без да се откажете от договора, то можете да търсите обезщетение за вредите си по общия ред – с осъдителен иск, като правното Ви основание е чл. 79 ЗЗД.

За правата на трето лице, засегнато от незаконосъобразен въвод във владение

Какви са правата ми, когато установя, че трето лице упражнява фактическата власт върху мой имот вследствие на въвод във владение, осъществен от съдебен изпълнител?
            Как да се защитя?
 
            Представете си, че срещу Вас няма образувано съдебно или изпълнително дело, не дължите никому нищо (поне доколкото Ви е известно), но когато решавате да посетите вилата си през почивните дни, разбирате, че в нея се е настанил някой, който не просто не е осъществил това (настаняване) самоволно, а е бил въведен във владение от съдебен изпълнител. Разбита е била входната врата на оградата, а след това и тази на вилата Ви, и когато пристигате, установявате, че е включен и СОТ. За последно сте посетил имота си преди седмица… След разговор с лицето, което упражнява фактическата власт върху имота Ви, става ясно, че е придобило (или поне така твърди) собствеността върху имота Ви вследствие на публична продан, платило е цената, имотът му е бил възложен с постановление на съдебния изпълнител, въз основа на което по-късно е осъществен въвод във владение. Колкото и да Ви е неприятно, че някой се е „настанил” във Вашия имот, то преди да влезете в пререкание с „окупатора”, имайте предвид, че може той да е съвсем добросъвестен и да не е знаел, че не длъжникът по изпълнителното дело, а Вие сте собственик на имота. Целта на Вашия справедлив (но културно проявен) гняв следва да бъде съдебният изпълнител. В настоящата кратка статия ще се спра на последователността от стъпки, които следва да предприемете, ако се окажете в описаната по-горе ситуация.
 
            На първо място, въводът във владение представлява предоставянето на фактическата власт върху недвижим имот на лицето, което е обявено за купувач на изнесения на публична продан имот. Въводът във владение е действие на съдебния изпълнител (без значение дали е държавен или частен) и съгласно чл. 435, ал. 5 ГПК може да бъде обжалван от Вас при определени предпоставки, които трябва да са налице едновременно (кумулативно).
            Първо, Вие трябва да сте трето за изпълнителното дело, по което се осъществява въводът, лице (чл. 435, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)). Това означава да не сте длъжник по изпълнителното дело, да не сте наследник на длъжника и да не сте обезпечили задължението на длъжника чрез сключване на договор за ипотека на имота. Иначе казано, изпълнителният лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, не следва да има действие спрямо Вас (чл. 429, ал. 2 и 3 ГПК).
            Второ, трябва да сте били във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява (чл. 435, ал. 5 ГПК). Тук са необходими няколко разяснения. Не е необходимо да сте присъствали във вилата си непрекъснато, 24 часа в денонощието, нито пък всеки ден от седмицата. Достатъчно е между отделните Ви посещения да не се е настанявало лице, което да проявява характерно за собственика поведение, т.е. да оспорва Вашето право на собственост или да желае да придобие собствеността върху имота Ви по давност. Обстоятелството, че родителите Ви, децата Ви, жена Ви, братовчед Ви и т.н. са почивали във вилата Ви, когато Вас Ви е нямало, но считайки Ви за собственик на имота, е без значение за владението – упражнявали сте го чрез тях. Освен това в Закона за собствеността (ЗС) се съдържа и оборима презумпция за непрекъснатост на владението. Съгласно чл. 83 ЗС: „Който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното.” Владението е фактическо състояние, а не право, така че трябва да докажете физическото си присъствие (или това на хората, които са били в имота Ви, но защото са имали позволението Ви и са Ви считали за собственик), а не правото си на собственост. Доказването може да стане с всички допустими от ГПК способи, най-лесният от които са свидетелските показания. От кой момент обаче трябва да е започнало упражняването на фактическата власт от Ваша страна? От преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява. Разбира се, ако изпълнителното основание е постановено в исков процес. Ами ако не е? Ако изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение? Тогава релевантният момент е подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като това е било правно-техническото средство, с което е бил сезиран съдът и което е дало началото на производство, завършило с издаването на изпълнително основание.
            Трето, трябва да е бил осъществен въвод във владение на третото лице, т.е. да му е предоставено упражняването на фактическата власт върху Вашия имот.
 
            На второ място, ако са налице горните три предпоставки, а именно че сте трето лице, че сте придобили владението преди инициирането на производството, довело до издаването на изпълнително основание (документ, въз основа на който е издаден изпълнителен лист) и че е осъществен въвод във владение на Вашия имот, то следва да подадете жалба до окръжния съд по местонахождението на имота чрез съдебния изпълнител. Срокът за подаване на жалбата е едноседмичен от узнаването за въвода във владение. След изтичането му жалбата Ви би била процесуално недопустима. Добре е жалбата да подадете в четири екземпляра – един за съда, един за взискателя, един за длъжника и един за Вас, на който съдебният изпълнител да постави входящ номер. В тридневен срок от получаването на жалбата Ви, съдебният изпълнител е длъжен да я изпрати на длъжника и взискателя, които имат три дни от получаването на преписите си за подаване на писмени възражения. След изтичането на този срок съдебният изпълнител изпраща жалбата и възраженията на окръжния съд. (Чл. 436 ГПК) Жалбата Ви ще бъде разгледана в открито заседание с призоваване на жалбоподателя (това сте Вие), длъжника и взискателя, по молба на който е образувано изпълнителното дело. Съдът разглежда жалбата въз основа на данните в изпълнителното дело (в което трябва да се съдържат и данни относно собствеността върху имота, но най-вероятно няма да са налице поради пропуск на съдебния изпълнител) и представените от страните доказателства (Вие ще сте поискали свидетели). Срокът за произнасяне на съда е кратък – длъжен е да обяви решението с мотивите си (те не са част от решението) най-късно в едномесечен срок от постъпване на жалбата в съда. Решението не подлежи на обжалване. (чл. 437 ГПК)
Както правилно се посочва в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3 / 2015 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК: „За да бъде уважена жалбата, е достатъчно да се установи само факта на владението и на придобиването му преди предявяването на иска, без да бъдат изследвани евентуалните права на третото лице върху имота.” Ще цитирам и мотивите към Решение № 66 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 5203 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, тъй като много добре обобщават правните последици от решението, с което се уважава жалбата: „Влязлото в сила решение, с което жалбата по чл. 435, ал. 5 ГПК е уважена, задължава съдебния изпълнител да възстанови фактическото положение отпреди въвода. Задължението възниква (пряко) от конститутивното действие на съдебното решение, без да са необходими изпълнителен лист, искане от третото лице или такса. Съдебният изпълнител не дава срок за доброволно изпълнение на взискателя, въвежда обратно в имота третото лице и отстранява всяко друго, което намери в имота.”
 
            На трето място, вярно е, че ще си възстановите владението върху имота, но това не е достатъчно, тъй като в резултат на публичната продан въведеното във владение лице (купувачът) се е сдобил с титул за собственост (възлагателното постановление). За Вас възниква правен интерес да установите със силата на пресъдено нещо, че длъжникът по изпълнителното дело не е бил собственик на имота. Съгласно чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК: „От деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота.” Очевидно е, че публичната продан е деривативен придобивен способ (приобретателят получава тези права, които е имал праводателят). Следователно трябва да установите, че длъжникът не е бил собственик. Това става чрез предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК срещу взискателя и длъжника. В това производство в тежест на взискателя и длъжника е да докажат, че длъжникът е бил собственик, т.е. не сте длъжен / длъжна да доказвате, че сте собственик, но е силно препоръчително да го направите. Достатъчно е само да твърдите, че е засегнато Ваше право, вследствие на изпълнението по изпълнителното дело и че длъжникът не е собственик на имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане. От съществено значение е и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило (тъй като е била продадена, то няма как да е приключило, тъй като се създава едно трайно незаконосъобразно състояние, предизвикано от прилагането на изпълнителен способ). „Отрицателният установителен иск нормативно е предвиден като способ за защита срещу материалноправна незаконосъобразност при индивидуално принудително изпълнение на парични притезания вследствие нарушение на принципа, че принудителното изпълнение на паричното притезание трябва да бъде осъществявано само върху имуществото на длъжника в изпълнението.” (Мотивите към Решение № 69 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3903 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение) „Константна е практиката, че при иск по чл. 336, ал. 1 ГПК (отм.) [чл. 440 ГПК] ответниците носят доказателствената тежест и тяхно е задължението да установят по несъмнен начин собствеността си върху процесния имот.” (Мотивите към Определение № 727 от 19.07.2011 г. по гр. д. № 1247/2010 г. на Върховен касационен съд)
 
            На четвърто място, вследствие на незаконосъобразния въвод във владение за Вас може да са настъпили вреди – унищожени са входните Ви врати, разбита Ви е оградата, изхвърлени са Ви мебелите, прегазени са любимите Ви теменужки и т.н. Освен имуществени (загуби и пропуснати ползи), Вие може да сте претърпели и неимуществени вреди – болки и страдания. За да бъдете обезщетени, следва да предявите осъдителен иск срещу съдебния изпълнител с правно основание чл. 441 ГПК по общия исков ред. Ако жалбата Ви срещу въвода е била уважена, то приложете като доказателство съдебното решение на окръжния съд, с което се отменя въвода. Вредите, които са Ви били причинени вследствие на незаконосъобразния въвод, не се предполагат, а подлежат на доказване.
 

За припознаването

Какво е припознаването?
            Кой има право да го извърши?
            Как се извършва припознаване?
            Какви са правните последици от припознаването?
 
            В нашето съвремие немалко двойки заживяват „на семейни начала” или, иначе казано, във „фактическо съпружеско съжителство”, т.е. без да сключват граждански брак. От това „съжителство” нерядко се стига до бременност на жената и последващо раждане на дете. Ала към момента на раждането си това дете ще има правна връзка само с единия родител, произходът от когото е очевиден – с майката. Бащата ще бъде неизвестен. За да се установи правна връзка между роденото дете и биологичния му баща, Семейният кодекс (СК) урежда института на припознаването. В настоящата статия ще се постарая да дам отговор на поставените по-горе въпроси, които си задават множество бъдещи (а и настоящи) „татковци”, които по една или друга причина не са в брак с бъдещата (или настоящата) майка на своето дете (или деца).
 
            На първо място, припознаването представлява последователност от действия (юридически факти), чието осъществяване води до установяването на произхода на детето от биологичния му баща. От това кратко определение следват няколко извода.
            Първо, произходът на детето от бащата не бива да е вече установен. Ако бащата и майката на детето са сключили граждански брак преди раждането и бракът не е прекратен до този момент, то ще се приложи презумпцията (законовото предположение) за бащинство, закрепено в чл. 61, ал. 1 СК, т.е. че съпругът на майката е баща на детето. Заради тази презумпция към момента на раждането на детето то ще е с установен произход от бащата, поради което припознаването ще е недопустимо. В чл. 61, ал. 1 СК се съдържа още една презумпция, а именно че за баща на детето се смята и бившият вече съпруг на майката, ако не е сключила нов брак след прекратяването на брака си с него, когато от прекратяването на брака до раждането на детето са изтекли не повече от 300 дни (ако е сключила нов брак, то за баща на детето се предполага съпругът от новия брак – чл. 61, ал. 2 СК).
            Второ, вярно е, че припознаване може да извърши не само бащата (арг. от чл. 64, ал. 1, изр. 1 СК), но майката е почти винаги известна, т.е. произходът от нея се установява още с раждането на детето. Или, както гласи римската максима: „Майката е винаги известна, дори ако е заченала от тълпата. Баща е този, когото бракът посочва.” (Mater semper certa est, etiam si volgo conceperit: pater … est, quem nuptiae demonstrant.) В разглеждания казус на двойки във „фактическо съпружеско съжителство” припознаването касае бащата. Майката би извършила припознаване, когато произходът от нея не е установен (примерно на деца, оставени на улицата, в детски дом, в болница и т.н., за чиито родители няма данни). С оглед темата на настоящата статия приемаме, че произходът от майката е установен.
            Трето, бащата трябва да извърши онези, предвидени в закона действия и в онази, предвидена от закона последователност, ако желае да настъпи правната последица – възникване на юридическа връзка между него и детето (установяване на произхода на детето от него).
            Четвърто, припознаването може да се извърши по отношение както на родени деца, така също и на заченати деца, а на починали – само ако са оставили низходящи (чл. 64, ал. 1, изр. 2 СК). Когато бъде припознато заченато дете, то още с раждането си ще има установен произход и от двамата си родители. Когато припознаването стане след раждането, то произходът на детето ще бъде установен „със задна дата” – към момента на раждането, поради което името на бащата ще бъде вписано в акта за раждане на детето (в графа „Бележки” съгласно чл. 49 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР)).
            Пето, за да извърши припознаване едно лице, то трябва да е навършило поне шестнадесетгодишна възраст (чл. 64, ал. 2 СК).
            Шесто, под „дете” не се разбира само ненавършило пълнолетие лице. Може да бъде припознато и пълнолетно лице (на възраст над осемнадесет години). Това е така, тъй като припознаването цели да бъде призната юридически една биологична връзка, т.е. да бъде установен произходът на лицето от друго лице, което се явява негов биологичен родител. По този начин фактическото и правното положение се уеднаквяват. Припознаването няма за цел възникването на родителски права, а те са последица от установяването на произхода (основната цел на припознаването), когато детето е непълнолетно.
 
            На второ място, трябва да разгледаме последователността от действия, които бащата трябва да извърши, за да бъде установен произходът на детето от него. Българският семеен кодекс урежда припознаването като административна процедура, тъй като се провежда пред административен орган – длъжностното лице по гражданското състояние (т.е. кмета на общината, съгласно чл. 35, ал. 3 ЗГР). Уредбата се съдържа в чл. 65, ал. 1 СК.
            Първо, припознаването може да бъде извършено лично от припознаващия с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние (кмета на общината). На електронните страници на доста общини се съдържат такива заявления-образци.
            Второ, припознаването може да се извърши и с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Тази втора опция е оправдана в случаите, в които припознаващият не може да извърши припознаването лично. В електронните страници на общините се съдържа обикновено и декларация-образец, която припознаващият попълва, след което я занася при нотариус, който извършва удостоверяване на подписа му. След това тази декларация се изпраща на длъжностното лице по гражданското състояние.
            Трето, заявлението може да се подаде и чрез управителя на лечебното заведение, в което се е родило детето (тук става дума за същото заявление, което припознаващият трябваше да извърши лично в писмена форма пред длъжностното лице по гражданското състояние). Т.е. припознаващият може да избира дали заявлението да бъде извършено лично от него пред длъжностното лице по гражданското състояние или пред управителя на лечебното заведение, като последният е длъжен да го изпрати на длъжностното лице по гражданското състояние.
            Четвърто, трябва да си отговорим и на въпроса кое е компетентното длъжностно лице по гражданското състояние – това е кметът на общината, в която е родено детето (защото компетентен да съставя акта за раждане, в който се посочва произходът на детето от родителите му, е кметът на общината, в която е настъпило събитието „раждане”).
 
            На трето място, след като бащата е извършил припознаването, длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването в 7-дневен срок от извършването му на другия родител, ако той е известен, на детето, ако то е навършило четиринадесет години (т.е. ако вече е непълнолетно или пълнолетно), както и на Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето (чл. 65, ал. 2 СК). Това показва, че самият акт на припознаването не е достатъчен, за да бъде установен произходът на детето от бащата. Напротив, необходимо е изричното или мълчаливо (липса на оспорване) съгласие на майката и на навършилото четиринадесет години дете. Изричното им несъгласие (на когото и да било от двамата) – оспорване – препятства възникването на правната последица „установяване на произход от бащата”. Оспорването се извършва с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщаването на припознаването (чл. 66, ал. 1 СК). Липсата на оспорване се приравнява на мълчаливо съгласие. Срокът за оспорване за детето, което към момента на извършването на припознаването е било малолетно (не е било навършило четиринадесетгодишна възраст), е до една година от навършване на пълнолетие или от узнаването на припознаването, ако то е станало по-късно (чл. 66, ал. 4 СК). Дори да не е извършено оспорване с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в посочените по-горе срокове (т.е. по административен ред), то припознаването може да бъде оспорено по съдебен ред чрез иск, предявен в едногодишен срок от извършването му, от Дирекция „Социално подпомагане” по настоящия адрес на детето и от прокурора (чл. 65, ал. 5 СК). Можем да направим извода, че майката и детето могат да оспорят припознаването по административен ред в тримесечен срок от съобщението (а детето в едногодишен от навършване на пълнолетие или от узнаването на припознаването, когато е било малолетно към момента на припознаването), а дирекция „Социално подпомагане” и прокурорът – по съдебен ред чрез иск, подаден в едногодишен срок от извършването на припознаването.
 
            На четвърто място, когато припознаването е оспорено от майката или детето (по административен ред) в тримесечния срок от съобщението (или в едногодишния от навършването на пълнолетие или узнаването, за който стана дума при малолетно към момента на припознаването дете), то бащата може да предяви иск за установяване на произход от бащата (бащинството).
 
            На пето място, припознаващият може да е извършил припознаването поради причини, които са опорочили волята му. Такива обстоятелства са грешката и измамата (създадена умишлено или не представа у него, че е родител на припознаваното дете), заплашването (създадени са страхови представи у него, че ще бъдат накърнени негови лични или имуществени права, ако не извърши припознаването), недееспособността (законът въвежда необорима презумпция, че лицето не може със своите действия лично да поема задължения). Тези пороци във волята водят до унищожаемост на припознаването, т.е. припознаващият може да предяви конститутивен иск за унищожаване на припознаването (отпадане на правните му последици с обратна сила) в едногодишен срок от припознаването (при грешка или измама), от прекратяването на заплашването или от придобиване на дееспособността (чл. 67 СК).
 
 

За частната охранителна дейност

Какви са правата и задълженията ми по отношение на лицата, осъществяващи охраната на търговски обекти?
 
            Вероятно сте се сблъсквали с охраната на търговските обекти, които посещавате, за да закупите някоя потребителска стока за себе си или за своето домакинство. В големите търговски вериги, в които се продават хранителни стоки, дрехи, козметика, техника и т.н., наред с видеонаблюдението нерядко можете да видите физическа охрана (въоръжена или невъоръжена) – лица, които не са служители на Министерството на вътрешните работи, а носят униформа на съответното дружество, осъществяващо охранителна дейност. Сигурно сте си задавали въпроси, свързани с правата на тези лица спрямо Вас и с Вашите права по отношение на тях. Ако сте, настоящата статия ще се опита да им даде отговор, а ако не сте – ще получите отговора предварително.
 
            На първо място, при упражняване на охранителната дейност ръководителят и изпълнителите на частна охранителна дейност са длъжни да носят служебна идентификационна карта със снимка, отличителен знак и униформено облекло, освен ако в договора между дружеството, чиито служители са, и търговеца, чийто обект охраняват, е предвидено да не носят отличителен знак и да бъдат в ежедневно облекло. И в този случай обаче тези лица са длъжни да носят служебна идентификационна карта със снимка (чл. 55 от Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД)). Имате правото да поискате от всяко лице, което се представя за охранител на търговския обект, да Ви представи такава служебна идентификационна карта със снимка (ако картата не е поставена на видно място върху облеклото му), от която можете да получите информацията за имената на лицето, длъжността му и работодателя му.
 
            На второ място, изпълнителите на частна охранителна дейност могат да: проверяват документите за самоличност на външни лица (Вашите като клиент) и служебните пропуски на работещите в търговския обект; проверяват багажа Ви, включително чрез ръчен металотърсач и металдетекторна рамка; проверяват моторните Ви превозни средства и/или товара им, както и съпроводителните им документи;осъществяват видеонаблюдение;извършват мониторен контрол;проверяват за наличие на взривни вещества, оръжие и забранени от закона вещества чрез технически средства (чл. 56, ал. 1, т. 1 ЗЧОД). Тези свои права обаче служителите на дружеството за охранителна дейност могат да упражняват правомерно само при спазването на определени условия.
            Първо, трябва да извършват проверките по начин, който да не уронва честта и личното Ви достойнство (чл. 56, ал. 2 ЗЧОД).
            Второ, чрез информационни табла, поставени на видно място в търговския обект или пред него, трябва да бъдете уведомени както за използването на технически средства за наблюдение и контрол, така и че при влизане и излизане от охранявания обект подлежите на всички или на някои от изброените по-горе проверки. Ако такова уведомление не е било направено, то можете правомерно да откажете проверката. Уведомлението трябва да е ясно и разбираемо, т.е. да съдържа посочване на проверките, които могат или ще Ви бъдат извършени. Само цитирането на законов текст с неговите член и алинея не е достатъчно, за да се приеме, че информационното табло изпълнява функцията си. Ако въпреки липсата на надлежно предварително уведомяване за проверките, изпълнител на охранителната дейност поиска да извърши такава и Ви задържи със сила с тази цел, можете да позвъните на телефон 112 и да подадете сигнал, че противоправно сте лишени от свобода. В този случай органите на МВР са длъжни да реагират незабавно.
 
            На трето място, изпълнителят на охранителната дейност може да Ви задържи правомерно само в един от следните случаи: при извършване на престъпление или непосредствено след извършването му в района на охранявания обект; когато с действията си създавате опасност за живота или здравето на намиращите се в района на охранявания обект лица, на персонално охраняваното лице или увреждате охраняваното имущество (чл. 58, ал. 1 ЗЧОД). Вън от тези случаи задържането Ви би било неправомерно. Следва да се отбележи, че простото съмнение за извършено престъпление не е достатъчно, за да бъдете задържани. Не можете да бъдете задържани и поради нежеланието си да окажете съдействие за извършването на проверката. Санкцията в този случай може да бъде отказ да бъдете допуснати до търговския обект, но не и задържането Ви. Ако бъдете задържани все пак, то изпълнителите на охранителната дейност са длъжни незабавно да уведомят полицейските органи по местонахождение на обекта и да изпълняват техните разпореждания (чл. 58, ал. 2 ЗЧОД). За предаването Ви на полицейските органи се съставя протокол с определено, законоустановено съдържание, екземпляр от който следва да Ви бъде предоставен (чл. 58, ал. 3 и ал. 4 ЗЧОД).
 
            На четвърто място, по отношение на Вас може да бъде използвана физическа сила само в някой от случаите, в които изпълнителите на охранителната дейност могат да Ви задържат: при извършване на престъпление или непосредствено след извършването му в района на охранявания обект; когато с действията си създавате опасност за живота или здравето на намиращите се в района на охранявания обект лица, на персонално охраняваното лице или увреждате охраняваното имущество (чл. 59, ал. 1 ЗЧОД). Използването на физическа сила трябва да е пропорционално: да е съобразено с конкретната обстановка, с характера на правонарушението и с личността на правонарушителя, както и да бъде преустановено незабавно след постигането на целта му. Използващият физическа сила е длъжен да вземе всички мерки за опазване на живота и здравето на лицата, срещу които е насочена (чл. 59, ал. 2-4 ЗЧОД).
 
            На пето място, по отношение на Вас могат да бъдат използвани помощни средства (белезници; каучукови, пластмасови, щурмови и електрошокови палки и прибори – други помощни средства е забранено да бъдат използвани) само в някой от случаите, в които изпълнителите на охранителната дейност могат да Ви задържат или да използват физическа сила, както и при  условията на неизбежна отбрана и крайна необходимост по смисъла на Наказателния кодекс (чл. 60, ал. 1 ЗЧОД). Използването на помощни средства се подчинява на същите изисквания за пропорционалност, на които и използването на физическа сила (чл. 60, ал. 2-4 ЗЧОД).
 
            На шесто място, важно е да знаете, че е абсолютно забранено използването на физическа сила и помощни средства по отношение на видимо малолетни лица и бременни жени (чл. 61 ЗЧОД).
 
            На седмо място, охранителният състав има право да използва огнестрелно оръжие като крайна мярка при условията на неизбежна отбрана и крайна необходимост по смисъла на Наказателния кодекс, като лицето, използващо огнестрелното оръжие, е длъжно да направи всичко възможно да запази живота на лицето, срещу което е насочено, и да не застрашава живота и здравето на други лица (чл. 62 ЗЧОД).
 
            На осмо място, за вредите, причинени Ви от незаконосъобразното поведение на лицата, непосредствено осъществяващи охранителната дейност, отговорност носи търговецът, който е собственик или ползвател на търговския обект и който е сключил договор с дружеството, чийто служител извършва охраната и Ви е причинил вредите (чл. 49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 12, ал. 1 ЗЧОД).

За професионалната болест

Какво е „професионална болест”?
            Какви са правата ми като работник или служител във връзка с професионалната болест?
 
            Тъй като немалък брой граждани разчитат за прехраната си на трудовото си правоотношение, т.е. полагат труд за другиго, то следва да се имат предвид и случаите, когато този труд (или условията, при които бива полаган) е довел до загуба на възможността да се полага самият той – довел е до неработоспособност (пълна или частична). В някои случаи този риск е от внезапното настъпване на някакво увреждащо здравето на работника или служителя събитие, а в други – здравето му бива увредено от постоянното и непрестанно действие на множество фактори, които са част от самия трудов процес. Тъй като работникът или служителят нито притежава средствата за производство, нито определя характера на труда и механизма за неговото осъществяване, нито пък извлича непосредствено и в пълна степен облагите от този труд (такива получава работодателят), то не следва да понесе тежестта от това неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Ето защо законодателят е предвидил изплащането на обезщетение в случаите на „трудова злополука” и „професионална болест”. В настоящото кратко изложение ще се спра на професионалната болест, като ще я разграничавам от трудовата злополука, когато има такава необходимост.
 
            На първо място, за разлика от трудовата злополука, професионалната болест не е „внезапно” увреждане на здравето. Напротив, професионалната болест е заболяване, което е настъпило в резултат изключително или преимуществено на въздействието на вредните фактори от работната среда или на трудовия процес върху организма. Освен това, трудова злополука може да бъде всяко едно събитие, което внезапно е увредило здравето на работника или служителя през време и във връзка с или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието (чл. 55, ал. 1 от Кодекса на социалното осигуряване (КСО)), поради което и хипотезите на такива събития не могат да бъдат изчерпателно изброени. Не е такъв случаят с професионалната болест обаче. Тъй като тя е следствие на вредните фактори от работната среда или на трудовия процес, то както тези фактори, така и техните последици (заболяванията) могат да бъдат предварително идентифицирани. Затова и професионалните болести са изчерпателно изброени в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването (чл. 56, ал. 1 КСО). Ако едно заболяване не отговаря едновременно на тези две изисквания (първо, да е причинено изключително или предимно от въздействието на вредните фактори от работната среда или на трудовия процес и, второ, да е включено в посочения по-горе списък), то няма да бъде „професионална болест”. Само по изключение за професионална болест (към която се отнасят и нейното усложнение, и късните ѝ последици, съгласно чл. 56, ал. 3 КСО) може да се признае и заболяване, невключено в Списъка на професионалните болести, когато се установи, че то е причинено основно и пряко от обичайната трудова дейност на осигурения и е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на осигурения (чл. 56, ал. 2 КСО).
 
            На второ място, поставя се въпросът за процедурата, по която се установява наличието на професионална болест. За разлика от трудовата злополука, която трябва да бъде декларирана от осигурителя (работодателя) или от предприятието-ползвател (чл. 57, ал. 1 КСО), професионалната болест се установява първоначално от лице с медицинско образование (практикуващ лекар или лекар по дентална медицина), което при съмнение за такава изпраща известие до териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ) по постоянен адрес на лицето и до осигурителя с обратна разписка в срок до 5 работни дни от поставяне на клиничната диагноза (чл. 4, ал. 1 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (Наредбата)). Ако бъдат установени две или повече професионални болести, известия се изпращат за всяка от тях поотделно (чл. 4, ал. 4 от Наредбата). Следователно работникът или служителят трябва да бъде прегледан, да бъде установено заболяване, да бъде диагностицирано като такова от Списъка, който вече беше посочен, или да се установи, че макар и невключено в списъка, то е причинено основно и пряко от обичайната трудова дейност на осигурения и е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на осигурения (в последния случай очевидно не става дума за преглед). След като НОИ получи известието от лекаря или лекаря по дентална медицина, той (НОИ) извършва проучвания, подготвя документи и ги представя на медицинските експертни органи (чл. 62, ал. 1 КСО). Осигурителят (работодателят) е длъжен да представи поисканите му документи във връзка с проучванията в териториалното поделение на Националния осигурителен институт в 30-дневен срок от поискването им (чл. 62, ал. 2 КСО). Ако териториалното поделение на НОИ счете, че следва да се извърши проучване, ръководителят му издава заповед, която се връчва на заинтересованите лица. Органите на експертизата на работоспособността (териториални експертни лекарски комисии (ТЕЛК), определени със заповед на министъра на здравеопазването, и Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК)) издават експертно решение за потвърждаване или отхвърляне на професионалната болест и попълват регистрационна карта за професионална болест (чл. 63, ал. 3 КСО). Ако бъде установена професионална болест, то именно работникът или служителят като осигурено лице е длъжен да уведоми работодателя си като осигурител (или предприятието-ползвател) за нея, когато това е възможно (чл. 67, т. 2 КСО). Очевидно е, че за разлика от трудовата злополука, при професионалната болест активността на осигурителя (работодател най-често) е силно ограничена, което е разбираемо, доколкото последният не разполага със специални медицински познания.
 
            На трето място, за всяка професионална болест териториалното поделение на Националния осигурителен институт открива досие, което съдържа: известието за професионална болест (изпратено от практикуващия лекар или лекар по дентална медицина); протокол за проучване на професионална болест; експертното решение за потвърждаване или отхвърляне на професионалната болест и регистрационната карта за призната професионална болест; данните от издадените първични болнични листове и решенията по обжалването им; други документи, свързани със заболяването (чл. 59, ал. 1 КСО). Както пострадалият (осигуреното лице), така и осигурителят имат свободен достъп до досието (т.е. имат право да се запознаят със съдържанието му съгласно чл. 59, ал. 2 КСО).
 
            На четвърто място, решенията на ТЕЛК или НЕЛК могат да се обжалват от заинтересуваните лица и органи, а при смърт на освидетелстваното лице – от неговите наследници. Жалбата се подава както следва: срещу решенията на ТЕЛК – в 14-дневен срок от получаването им пред НЕЛК; срещу решенията на НЕЛК – пред административния съд, в чийто район се намира постоянният или настоящият адрес на жалбоподателя по реда на Административнопроцесуалния кодекс (чл. 112, ал. 1, т. 3 и 4 от Закона за здравето). Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК) се произнася по жалбите в срок 45 дни от постъпването им след клиничен преглед на лицето и обсъждане на наличните документи (чл. 13, ал. 1 от Наредбата).
 
            На пето място, когато бъде установена професионална болест по надлежния ред, осигуреният има право на обезщетение, независимо от трудовия и осигурителния му стаж (но трябва да е бил осигурен за този социален риск към момента на настъпването му). Дневното парично обезщетение за временна неработоспособност поради трудова злополука или професионална болест е в размер 90 на сто от среднодневното брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху които са внесени или дължими осигурителни вноски (чл. 41, ал. 1 КСО). Срокът, за който се изплаща обезщетението е от първия ден на настъпването на неработоспособността (а не от установяването на професионалната болест) до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност (в последния случай се отпуска пенсия) (чл. 42, ал. 1 КСО).

За полицейската регистрация

Какво е „полицейска регистрация”?
            В кои случаи подлежа на такава?
            Кога мога да искам снемане на полицейската регистрация?
 
            Много български граждани не знаят какво е полицейската регистрация, нито в кои случаи, т.е. при какви обстоятелства, такава се извършва. Дали управлението в нетрезво състояние или с превишена скорост на моторно превозно средство, непредставянето на документи за самоличност, изхвърлянето на отпадък не на обозначените за това места и др. са основание за полицейска регистрация? Какви са последиците от тази регистрация? На тези и други въпроси съм се постарал да дам отговори в следващото кратко изложение.
 
            На първо място, полицейската регистрация представлява отразяване на личните данни на регистрираното лице в бази данни, които се използват със строго определена в закона цел.
            Първо, данните, които подлежат на съхраняване и обработка са изчерпателно посочени в чл. 68, ал. 3 от Закона за МВР (ЗМВР). Това са: трите Ви имена; датата Ви на раждане; мястото Ви на раждане;полът Ви;единният Ви граждански номер;наличието на друго гражданство;цветът на очите Ви;ръстът Ви;постоянният Ви адрес; семейното Ви положение; телефон за връзка; Вашите пръстови отпечатъци; Ваши снимки, изготвени от полицейски или административен служител специално за целите на полицейската регистрация; ДНК профил, изготвен въз основа на иззети от Вас образци. Други лични данни извън посочените не могат да бъдат отразени в базите данни за целите на регистрацията Ви (примерно етническа или партийна принадлежност, месечен доход, религиозни възгледи, сексуална ориентация, образование и т.н.).
            Второ, тези Ваши лични данни могат да бъдат поискани и отразени само от полицейски органи, т.е. от органите на Главна дирекция „Национална полиция“, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, Главна дирекция „Гранична полиция“, областните дирекции, дирекция „Миграция“, дирекция „Вътрешна сигурност“ дирекция „Международно оперативно сътрудничество“, Специализирания отряд за борба с тероризма и звената „Общинска полиция“, които пряко осъществяват оперативно-издирвателна дейност, охранителна дейност, разследване на престъпления, контрол и превенция на престъпленията, както и държавните служители за осигуряване на дейностите по охрана на стратегически обекти от значение за националната сигурност, сгради и имущество на БНБ, някои църковни сгради и териториални поделения на Държавна агенция за бежанците към Министерски съвет (чл. 68, ал. 1 във връзка с чл. 57, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 92, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР). Вън от този доста широк кръг лица никой друг няма правото да извършва полицейска регистрация и да Ви иска данните, посочени в предходния абзац, или да извършва дейности по набавянето им (фотографиране, дактилоскопиране, изземване на образци за изготвяне на ДНК профил). Това означава, че осъществяващите охранителна дейност лица в търговски обекти по Закона за частната охранителна дейност не могат да извършват полицейска регистрация.
            Трето, ограничени са и хипотезите, в които може да бъде извършена полицейска регистрация по отношение на Вас. За да бъдете регистрирани, трябва да сте привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Това привличане обаче е строго формално действие, т.е. не можете устно да бъдете привлечени като обвиняеми. В българското право съществуват два начина за привличането на едно лице като обвиняем съгласно чл. 219, ал. 1 и ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Това може да стане със съставяне на постановление за привличане на обвиняем или с протокол за първото процесуално действие по разследването срещу Вас. И двата акта са писмени (постановлението и протоколът) и строго формални, т.е. предвидени са задължителните реквизити, които трябва да се съдържат във всеки от тях: датата и мястото на издаването на акта; органът, който го издава;трите имена на лицето, което се привлича като обвиняем, деянието, за което се привлича, и правната му квалификация;доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;мярката за неотклонение, ако такава се взема;правата на привлечения като обвиняем по чл. 55 НПК, включително и правото му да откаже да даде обяснения, както и правото му да има защитник по пълномощие или по назначение. Докато не бъдете привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер, полицейската Ви регистрация е недопустима. Това означава, че ако в постановлението за привличане като обвиняем е посочено, че деянието е извършено по непредпазливост (т.е. не е умишлено), не може да бъде извършена полицейска регистрация. Органите на досъдебното производство, ако не са „полицейски органи” в разгледания по-горе смисъл, вземат необходимите мерки регистрацията да бъде извършена от полицейски органи.
            Четвърто, ако въпреки наличието на предпоставките за извършване на полицейска регистрация откажете да съдействате за установяване на подлежащите на регистриране данни, то по отношение на Вас може да бъде използвана принуда, но само след предварително разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд, на който е подсъдно делото за престъплението от общ характер, за което сте привлечен като обвиняем (чл. 68, ал. 5 ЗМВР).
 
            На второ място, тъй като полицейската регистрация обслужва точно определени цели, а именно – безпроблемното протичане на дейността по превенция на престъпността (за да съществува някакъв допълнителен контрамотив лицето да извърши ново престъпление, знаейки, че разкриването на извършителя би било улеснено от регистрацията), залавянето и наказването на извършилите престъпление от общ характер лица – то тя се снема (личните данни, които са събрани, се заличават) при наличието на някоя от следните предпоставки: регистрацията е извършена в нарушение на закона (не са били налице предпоставките, разгледани по-горе);наказателното производство е прекратено с изключение на случаите, когато това е станало със споразумение за решаване на делото, одобрено от съда; наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда; лицето е освободено от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание; лицето е починало, като в този случай искането може да бъде направено от неговите наследници (чл. 68, ал. 6 ЗМВР). Макар че в закона е предвидена възможността полицейската регистрация да бъде снета служебно, то препоръчвам Ви, ако такава е извършена по отношение на Вас, да подадете писмено мотивирано искане (в което посочвате основанията, поради които искате снемането) до полицейския орган, извършил регистрацията. От същия полицейски орган можете винаги да поискате и информация дали полицейската Ви регистрация е била снета или още съществува.

За договора за аренда в земеделието


Какво представлява договорът за аренда в земеделието?
Какви са неговите специфики?
 
Много български граждани по една или друга причина притежават земеделски земи, но или не са в състояние, или нямат желание да ги обработват. От друга страна, както физически, така и юридически лица търсят такива земи, за да ги ползват по предназначение, т.е. да ги обработват със своя или чужда земеделска техника, за да получават добиви (реколта). Договорът за аренда в земеделието е сделката, с която тези две категории лица могат да задоволят интересите си, и макар че до голяма степен напомня договора за наем, уреден в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)(чл. 228-239), то спецификите на арендното правоотношение са наложили приемането на Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ). Именно върху особеностите на договора за аренда в земеделието ще се спра в настоящата кратка статия. Поради ограничения обем на статията няма да разглеждам изменението на договора за аренда, отговорността за недостатъци и прекратяването на договора.
 
На първо място, трябва да се има предвид, че обектът на този договор е силно ограничен – земеделската земя и/или недвижимите и движимите вещи за земеделско производство (чл. 1, ал. 3 ЗАЗ). Освен селскостопанския инвентар, такива вещи са и машините за земеделско производство, а по отношение на сградите, такива могат да бъдат както сгради на основно застрояване, така и допълващо застрояване (спомагателни, обслужващи, стопански и второстепенни постройки към сградите на основното застрояване, съгласно чл. 41 от Закона за устройство на територията (ЗУТ)). Няма пречка в сградите да има и жилищни помещения, но самата сграда трябва да обслужва целите на земеделското производство. Парниците също са (най-често) недвижими вещи и могат да бъдат предмет на обект на такъв договор.
 
На второ място, всички добиви от отдадените под аренда обекти стават собственост на арендатора от момента на отделянето им (чл. 2, ал. 2 ЗАЗ). Това негово право е част от предмета на правоотношението, учредено с договора. Няма значение дали тези обекти са били посочени в договора или не (най-често това е и невъзможно), нито каква е била тяхната цена към момента на отделянето им. С други думи, арендаторът може да засади и да събере както скъпи, така и евтини култури, което не влияе на размера на дължимото от него на арендодателя плащане. Може и да засади култура, чиято цена рязко да се повиши или стремглаво да спадне до момента на прибирането на реколтата. Това обстоятелство също е без значение за арендното плащане.
 
На трето място, договорът за аренда в земеделието е строго формален, т.е. законът предписва форма за действителност, чието неспазване води до нищожност на договора (чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД). Тези договори се сключват в писмена форма с с нотариално удостоверяване на подписите на страните, извършени едновременно, а на нотариуса се представят скици на имотите (или той си ги набавя чрез отдалечен достъп до информационната система на кадастъра и имотния регистър), обект на договора, които скици той съхранява (чл. 3, ал. 1 ЗАЗ). Тази форма за действителност важи и за споразуменията за изменение и прекратяване на договора. Когато сделката се сключва чрез пълномощник, упълномощаването трябва да бъде с нотариално заверено изрично пълномощно (чл. 3, ал. 4 ЗАЗ). Договорите за аренда в земеделието (и споразуменията за тяхното изменение или прекратяване) се вписват в службата по вписванията и се регистрират в съответната общинска служба по земеделие, като към тях се прилагат и скици на имотите (чл. 3, ал. 2 ЗАЗ).
 
На четвърто място, тъй като обектът на договора трябва да е годен за земеделско производство, за да бъде задоволен интересът на арендатора, арендуваният обект се предава по опис, подписан от страните по договора едновременно със сключването му. Опис се съставя и при връщане на обекта на договора при прекратяване на договора. Описът не може да се оспорва от страните по договора. (Чл. 6, ал. 4 ЗАЗ) Когато обектите са няколко, всеки един от тях трябва да бъде подробно описан (земеделска техника, сгради, земеделски земи), като това не означава само да се посочи състоянието им (примерно „предава в добро състояние”), а и всички видими белези, които са от значение или могат да бъдат от такова за земеделското производство.
 
На пето място, трябва да се има предвид и разпределението на плащането на данъците и таксите за арендувания обект. Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗАЗ арендаторът е длъжен да плаща данъците и таксите, свързани с ползването на арендувания обект на договора, а арендодателят – данъците и таксите, свързани с неговата собственост. Няма пречка обаче страните да се уговорят, че арендаторът ще плаща и данъците и таксите, свързани със собствеността на обекта. Чл. 7, ал. 3 ЗАЗ гласи: „Ако не е уговорено друго, арендаторът е длъжен да застрахова приетите по опис сгради, инвентар и животни, както и привнесените в обекта на договора вещи и добивите.” Привнесените в обекта на договора вещи и добивите арендаторът застрахова в свой интерес, така че най-често това „друго”, което ще се уговори между страните, е именно те да не бъдат застраховани, тъй като арендодателят няма интерес от тази застраховка, а и последната е свързана със заплащането на застрахователна премия, която арендаторът може да иска да си спести. Личното ми мнение е, че е разумно застраховането на всички обекти, посочени в чл. 7, ал. 3 ЗАЗ, тъй като земеделската дейност е рискова и често е свързана със значителни инвестиции. Слабо вероятно е арендодателят да се съгласи да застрахова арендуваните обекти, тъй като това задължение законът възлага на арендатора.
 
На шесто място, важно е да се има предвид, че арендното плащане не е задължително да се договори в пари. Може да се уговори, то да бъде извършвано в земеделски продукти или и в земеделски продукти (чл. 8, ал. 4 ЗАЗ). Правя уточнението, че когато арендното плащане се уговаря изцяло или частично в земеделски продукти, изобщо не е задължително това да са продуктите, произвеждани от арендувания обект. Примерно арендодателят предоставя земеделска земя за производство на пшеница, но в договора за аренда се предвижда арендното плащане да се извършва с бутилки (литри) олио. Арендното плащане се дължи в първия работен ден след изтичането на стопанската година или на периода, за който е сключен договорът, освен ако страните са уговорили друг падеж на задължението за плащане (чл. 8, ал. 5 ЗАЗ). За да се избегнат спорове между страните, ако договорът е сключен за стопанска година (или за няколко такива), би било добре да се посочи в него и кога изтича тази стопанска година (макар че в § 2, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗАЗ е дадено определение на „стопанска година“ – времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година). Същото се отнася и за по-кратките периоди (определен срок след сключването на договора, определена дата, определен срок след настъпването на друго сигурно и установимо събитие).
 
На седмо място, договорът за аренда в земеделието е винаги целеви – арендуваният обект се използва само за предвиденото в договора предназначение, което може да е по-конкретно от „земеделско производство”. Арендаторът може да изменя начина на трайно ползване на обекта на договора и да извършва подобрения в него, когато измененията и подобренията ще се отразят на ползването на обекта и след изтичането на срока на договора, както и да извършва строителни работи, за които се изисква разрешение за строеж, само след предварителното писмено съгласие на арендодателя (като нотариално удостоверяване на подписа на последния не е необходимо) (чл. 9, ал. 3 и 4 ЗАЗ). При неспазване на изискването за предварително съгласие или неизползването на обекта на договора по предназначение, арендодателят има правото да прекрати договора и да търси обезщетение за нанесените вреди (чл. 9, ал. 5 ЗАЗ).
 
На осмо място, по време на ползването на обекта от арендатора арендодателят има правото да извършва необходими за запазването и поддържането на обекта действия, както и подобрения на същия. Арендодателят не може да създава съществени затруднения на арендатора за ползването на обекта по предназначение. Арендодателят дължи обезщетение за загубите и пропуснатите ползи на арендатора, но ако подобренията са довели до нарастване на добивите от обекта, арендодателят може да иска и подходящо увеличение на арендното плащане. (Чл. 10 ЗАЗ) Арендодателят пък дължи на арендатора направените от последния необходими разноски за обекта на договора, а при прекратяване на договора арендодателят дължи и сумата, с която се е увеличила стойността на обекта на договора вследствие на извършените с негово съгласие подобрения. (чл. 12, ал. 1 и 2 ЗАЗ)
 
На девето място, давността за предявяване на иск за вземане, произтичащо от договора за аренда, от която и да било от страните по договора е тригодишна, като за арендодателя давността започва да тече от връщането на обекта на договора, а за арендатора – от прекратяването на договора (чл. 13 ЗАЗ). При сравнение с формулировката на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД се установява, че в ЗАЗ не материалното право (вземането), а процесуалното право на иск се е погасило по давност, което означава, че искът би бил процесуално недопустим, ако е предявен след изтичането на този срок, а не неоснователен, т.е. дори няма да бъде разгледан по същество.

За прекратяването и развалянето на договора за аренда


В кои случаи може да се прекрати договорът за аренда?
            Кога може да бъде развален?
 
            Договорът за аренда в земеделието обикновено се сключва за продължителни периоди от време – за няколко стопански години или безсрочно (а понякога и пожизнено). По време на действие на договора обаче могат да настъпят обстоятелства, които да обусловят необходимостта договорното правоотношение между арендодателя и арендатора да бъде преустановено. В настоящата кратка статия ще се спра на спецификите, които отличават прекратяването и развалянето на договора за аренда от общия режим, предвиден в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
 
            На първо място, договорът за аренда се прекратява с изтичането на срока, за който е сключен (чл. 27, ал. 1, т. 1 от Закона за аренда в земеделието (ЗАЗ)). Това е нормалното и желано от правото развитие на отношенията между страните по договора. Само че интересите на страните се изменят поради най-различни обстоятелства (пазарна конюнктура, семейни ангажименти, професионално развитие и т.н.), поради което законодателят е предвидил средства за прекратяване на договора за аренда и преди изтичането на срока. Тези средства са правомерни и са съобразени с интересите и на двете страни, така че нито едната да не може да прекрати договора във вреда на другата (или поне не и значително да увреди другата).
            Първо, страните по договора могат да го прекратят с писмено споразумение с нотариално удостоверени подписи (чл. 27, ал. 1, т. 3 ЗАЗ). Така всяка страна може да извърши преценка дали прекратяването на договора удовлетворява нейните интереси и ако прецени, че желае да преустанови отношенията си с насрещната страна, ще положи подписа си под споразумението. То обаче може да съдържа и други клаузи освен съгласието за прекратяване на договора. Може да се предвиди, че страните по взаимно съгласие прекратяват съществуващото между тях правоотношение, но че едната се задължава да заплати на другата определена парична сума или да ѝ предаде някаква земеделска продукция. Може съща така страните да уговорят, че някоя от страните придобива собствеността върху земеделска техника или инвентар на насрещната страна. Иначе казано, не е задължително прекратяването да е безусловно, а дори да е, може да бъде съпътствано с възникването на задължения за едната страна или и за двете.
            Второ, всяка от страните може да прекрати договора с едностранно предизвестие, отправено до другата страна (чл. 27, ал. 1, т. 4 ЗАЗ). Предизвестието трябва да бъде получено от адресата, за да породи правните си последици, тъй като представлява едностранна сделка. Ала прекратяването с предизвестие е подчинено и на някои допълнителни условия. Ако договорът за аренда е сключен без срок, то той може да бъде прекратен с писмено предизвестие от всяка от страните, отправено след изтичането на четвъртата година от неговото действие. Срокът на предизвестието е две стопански години и то трябва да бъде отправено най-късно до изтичането на стопанската година, предшестваща началото на срока от две стопански години (чл. 29, ал. 1 ЗАЗ). Примерно договорът е сключен в началото на 2011 г. като безсрочен. Това означава, че предизвестието за прекратяването му може да бъде отправено най-рано до края на стопанската 2015 г., а самият договор ще бъде прекратен след изтичането на стопанската 2017 г. Изключение от това правило се съдържа в чл. 29, ал. 3 ЗАЗ, в който е уредено правото на едностранно прекратяване на договора от арендодателя или неговите наследници без значение дали договорът е срочен или не. Арендаторът може да прекрати договора от началото на следващата стопанска година с писмено предизвестие, ако изпадне в трайна нетрудоспособност. Това означава, че срокът на предизвестието ще бъде равен на времето, оставащо до приключването на текущата стопанска година. Това право имат и неговите наследници, съответно правоприемници, като предизвестието трябва да се отправи не по-късно от три месеца от смъртта на арендатора, съответно от заличаването на юридическото лице (чл. 29, ал. 3 ЗАЗ). Ако арендаторът е починал през една стопанска година, а предизвестието е отправено през следващата, то договорът остава в сила и за последната и се прекратява от началото на стопанската годината, следваща тази, през която е получено предизвестието. Ако наследниците или правоприемниците не се възползват от това си право в посочения срок, то те губят възможността да сторят това по-късно. Казаното за наследниците и правоприемниците важи само в случаите, в които договорът поражда правни последици за тях, за което ще стане дума по-долу.
            Трето, договорът за аренда се прекратява и със смъртта или с поставянето под запрещение на арендатора, съответно с прекратяването на юридическото лице-арендатор, доколкото в договора не е предвидено друго (чл. 27, ал. 1, т. 5 ЗАЗ). Това „друго” може да бъде, че договорът ще обвързва с правните си последици наследниците или правоприемниците на арендатора (т.е. че те ще бъдат негови правоприемници и по това правоотношение). Тъй като не е посочен видът на запрещението, договорът ще се прекрати и когато арендаторът е поставен под ограничено, а не само под пълно такова. Смъртта, поставянето под запрещение или прекратяването на арендодателя не са основание за автоматичното прекратяване на договора за аренда, но страните могат да уговорят, че и при тези хипотези договорът ще се прекрати.
            Четвърто, договорът се прекратява и когато арендуваната земя бъде принудително отчуждена за държавни и общински нужди по реда на глава трета от Закона за държавната собственост и на Закона за общинската собственост (чл. 27, ал. 1, т. 5 ЗАЗ). Това е обяснимо, тъй като договорното правоотношение се лишава от своя обект, поради което и предметът на договора става невъзможен (нито арендодателят може да предостави ползването на земята, тъй като вече не е неин собственик, нито арендаторът може да я ползва).
            Пето, специфична хипотеза на прекратяване на договора е предвидена в чл. 9, ал. 5 ЗАЗ – арендодателят може да прекрати договора, когато арендаторът ползва неговия обект по начин, който не отговаря на изискванията на ал. 13 и 4 (с грижата на добър стопанин съгласно определеното с договора предназначение, при спазване на установените санитарно-хигиенни, противопожарни и екологични норми без да уврежда обекта на договора, както и да не извършва действия, за които се изисква предварителното писмено съгласие на арендодателя, ако такова не е получено). Тук по-скоро става дума за разваляне на договора, а не за прекратяване, тъй като е налице виновно неизпълнение на задълженията на арендатора, така че възниква съмнение в прецизността на законодателя при използването на термините „прекратяване” и „разваляне”.
            Във всички случаи на прекратяване на договора за аренда на земя, то подлежи на вписване в службата по вписванията и се регистрира в съответната общинска служба по земеделие (чл. 27, ал. 2 ЗАЗ).
 
            На второ място, както и всеки друг договор, този за аренда в земеделието може да бъде развален, поради виновно неизпълнение на задълженията на едната от страните по него. В предходната част стана дума за някои специфични хипотези, в които това може да стори арендодателят, макар че законът говори за „прекратяване”. В чл. 29, ал. 1 и ал. 2 ЗАЗ отново е регламентирано правото на арендодателя да развали договора, като това той може да направи поради забавяне на арендното плащане за повече от три месеца (след датата, на която е следвало най-късно да бъде извършено плащането). Когато вноските са уговорени за периоди, по-кратки от една стопанска година, развалянето е допустимо при забава на плащането най-малко на две последователни вноски (т.е. след изтичането на срока за заплащането и на втората вноска, съответно след настъпването на падежа ѝ). В горните случаи считам, че не е необходимо да се дава срок за изпълнение на арендатора по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, защото развалянето става определено време след неизпълнението, в което длъжникът е могъл да изпълни задължението си, т.е. законът е предвидил допълнителния срок за изпълнение, поради което не е необходимо такъв да се определя втори път и от арендодателя. Освен това единствено чл. 28, ал. 3 ЗАЗ препраща към уредбата на писменото предупреждение по чл. 87 ЗЗД, от което следва, че тя не се отнася до развалянето по чл. 28, ал. 1 и ал. 2 ЗАЗ (систематично тълкуване). Тъй като развалянето в този случай ще бъде за в бъдеще (договорът е с продължително изпълнение), неизплатените суми ще бъдат търсени от арендодателя на основание чл. 79 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Развалянето на договор за аренда, сключен за срок, по-дълъг от 10 години или пожизнено, става по съдебен ред. И в този случай развалянето поражда действие занапред.
 
            На трето място, различни са и правните последици при прекратяването и развалянето на договора преди края на стопанската година. Ако договорът за аренда се прекрати преди изтичане на стопанската година, арендодателят дължи на арендатора стойността на още неотделените, но подлежащи на отделяне плодове (тук се включват и предвидените по установения ред за изсичане, но още неизсечени дървета). Ако стойността на плодовете не може да бъде определена, арендодателят дължи обезщетение за направените от арендатора разходи, но само за отнасящите се към съответната неизтекла стопанска година. Ако обаче договорът бъде развален от арендодателя, той няма да дължи нищо на арендатора, тъй като обратното би означавало арендаторът да черпи права от собственото си противоправно поведение. (Чл. 31 ЗАЗ)

За някои права на пешеходците


Какви са правата ми, когато като пешеходец бъда изкалян и/или измокрен и/или наранен от преминаващо в близост моторно превозно средство (МПС)?
 
            На много от нас, независимо къде живеем, ни се е случвало преминаващото в непосредствена близост до тротоара МПС да ни измокри или накаля, било защото водачът му не е избегнал някоя локва, някоя дупка, пълна с кал или вода, когато е можел да стори това, било защото макар и да не е можел да я избегне, е управлявал със скорост, която предполага причиняването на вреди на намиращите се в непосредствена близост пешеходци (на спирка, на кръстовище със или без светофарна уредба или просто вървящи по прилежащия тротоар). За пешеходеца да бъде измокрен или изкалян всякога е неприятно изживяване. Следва ли обаче да бъде оставено без последици и пешеходецът просто да преглътне тази несгода, утешавайки се с безсмисленото: „Е, случва се”? Ако и Вие смятате, че отговорът на този въпрос следва да бъде отрицателен, то се надявам настоящата статия да Ви представлява интерес.
 
            На първо място, съгласно разпоредбата на чл. 121 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП): „Когато на платното за движение има вода, кал или дребни камъни, водачът на пътно превозно средство е длъжен да преминава с такава скорост, че да не причини изцапване или нараняване на пешеходците.” Тук следва да се направят няколко уточнения.
            Първо, задължението да съобразява скоростта си с посочената пътна обстановка (наличие на вода, кал или дребни камъни) съществува за водача на пътното превозно средство само когато не е в състояние да ги заобиколи безопасно, т.е. когато вследствие на съприкосновението между превозното средство, управлявано от него, и камъните, калта или водата, възниква опасност от изцапване или нараняване на пешеходците. Водачът не може да се позове на съобразяване на скоростта с пътната обстановка, ако за него е била налице по-безопасната за пешеходеца алтернатива – заобикалянето на препятствията на платното за движение. Разбира се, тази алтернатива е налице, когато изборът ѝ не създава опасност за движението.
            Второ, задължението за съобразяване на скоростта включва в себе си и задължение за спиране, когато водачът и при най-ниска скорост може да причини изцапване или нараняване на пешеходците. Това означава, че ако на тротоара, на спирката или на кръстовището има пешеходец, който може да промени местоположението си, така че да не бъде измокрен, изцапан или наранен, водачът е длъжен да спре, за да се придвижи пешеходецът, така че първият да може да премине безопасно покрай последния.
            Трето, преценката за съобразеност на скоростта при преминаването през вода, кал или дребни камъчета, е на водача на превозното средство, но ако причини вреди на пешеходец, то при евентуален съдебен процес тази преценка вече ще бъде извършена от ръководно-решаващия орган – съда.
            Четвърто, важно е да се отбележи, че въпреки привидната изчерпателност на източниците на опасност от изцапване или нараняване на пешеходците (вода, кал и дребни камъни), то изброяването не е изчерпателно, а само примерно. Задължението за избягване на преминаването през такива източници или за съобразяване на скоростта на превозното средство, когато преминаването през тях е безалтернативно, съществува за водача и когато преминава през всякакви други субстанции, които могат да увредят пешеходеца. Това разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 121 ЗДвП е необходимо, за да се гарантира защитаваният със съдържащата се в тази разпоредба правна норма интерес – този на пешеходеца като по-уязвим участник в движението. Затова ако водачът преминава през дупка, пълна с машинно масло, през участък с едри камъни, дребни стъкълца, метални стружки и т.н., задължението му да съобразява скоростта си с пътната обстановка, за да не причини нараняване или изцапване на пешеходците, остава в сила.
            Пето, ако съдът прецени, че скоростта е била съобразена и не е съществувала друга възможност за водача на превозното средство да премине безопасно, но въпреки това са причинени вреди на пешеходеца, то поведението на водача няма да е било противоправно, поради което няма да е налице и непозволено увреждане. В тези случаи обаче трябва да се извърши преценка дали някое друго лице няма да носи отговорност за непозволеното увреждане. Най-често това ще бъде съответната община, която не е ремонтирала пътя, на който е имало дупка, пълна с вода или кал, или платното за движение, което вследствие на механичното въздействие на преминаващите превозни средства се е разрушило и от него са се отделили малки камъни. Отговорността на общината в този случай ще се реализира на основание чл. 49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
 
            На второ място, съгласно разпоредбите на чл. 45 ЗЗД: „(1) Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. (2) Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.” За да възникне отговорността на водача за непозволено увреждане, то трябва да са едновременно налице няколко юридически факта (предпоставки).
            Първо, пешеходецът трябва да е претърпял вреди. Тези вреди могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. Имуществените вреди могат да бъдат загуби и пропуснати ползи, а неимуществените – болки и страдания. Загуба биха били сторените от пешеходеца разходи за лечение, за закупуване на нов костюм, когато изцапаният не е могъл да бъде почистен, за нови обувки в същата хипотеза и т.н. Пропуснатите ползи могат да се изразяват в намалено му възнаграждение вследствие на закъснението да отиде навреме на работа, тъй като му се е наложило да се прибере, за да се преоблече. Болките и страданията могат да се дължат на дискомфорта пешеходецът цял ден да зъзне от студ поради мокрите си одежди, да се притеснява от външния вид или миризмата на изцапаните си дрехи и/или обувки. Вредите при евентуален съдебен процес подлежат на доказване именно от пешеходеца (вид на вредите и размер), като това най-често става със свидетелски показания в случаите на претенция за обезщетяване на неимуществени вреди, и с писмени доказателства, когато се търси обезщетение за имуществени такива (разписка за плащане от болницата или поликлиниката, фискален бон за закупени дрехи, бележка от химическото чистене, че петното не може да бъде отстранено от представените дрехи).
            Второ, необходимо е да е налице поведение от страна на водача на превозното средство, изразяващо се в действие – преминаване през пътен участък, в който съществува опасност от причиняване на изцапване или нараняване на пешеходеца.
            Трето, това поведение трябва да е противоправно, т.е. при преминаването си през този участък, когато това преминаване е било безалтернативно, водачът да не е съобразил скоростта си с пътната обстановка, вследствие на което да е нарушил задължението си, произтичащо от нормата, съдържаща се в чл. 121 ЗДвП.
            Четвърто, трябва да е налице причинно-следствена връзка между противоправното поведение на водача и увреждането на пешеходеца, т.е. вследствие на преминаването с несъобразена скорост през пътния участък, на който е имало някакво препятствие (кал, вода, мръсотия, камъни, стъкла и т.н.), водачът да е причинил изцапване или нараняване на пешеходеца.
            Пето, поведението на водача трябва да е виновно. Чл. 45, ал. 2 ЗЗД въвежда презумпция за вина на лицето, причинило другиму вреди. В тежест на водача на превозното средство е, следователно, да докаже, че е проявил дължимата грижа, че не е имал друга възможност освен да премине през участъка от платното за движение, създаващ опасност за пешеходците, но и че е управлявал със съобразена скорост. Ако докаже, че е сторил всичко по силите си, за да предпази пешеходеца от нараняване или изцапване, проявил е дължимата грижа без да застрашава безопасността на движението, то няма да е налице вина в нито една от нейните форми (умисъл или непредпазливост), поради което и няма да възникне отговорност за непозволено увреждане. Както гласи чл. 11, ал. 3 от Наказателния кодекс: „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.” В гражданското право задължението и възможността за предвиждане на вредоносния резултат се обозначават с израза „дължима грижа” или „грижа на добрия стопанин”. При управление със съобразена скорост, не може да се предполага, че водачът е бил длъжен да предвиди вредоносния резултат, нито пък че е могъл да стори това в конкретния случай (абстрактните възможности не се предмет на изследване в конкретното дело), поради което няма да носи отговорност за непозволено увреждане.
 
            На трето място, възниква въпросът кой е водачът и как да се ангажира отговорността му, ако не е спрял, а просто е продължил по пътя си с превозното средство, което управлява, след като е причинил увреждане на пешеходеца. За съжаление в нашата действителност не са малко водачите, които дори за едно „извинете” няма да спрат, но това по никакъв начин не препятства пешеходеца да търси обезщетение. Съгласно чл. 100, ал. 1, т. 3 ЗДвП: „Водачът на моторно превозно средство е длъжен да носи: документ за сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за моторното превозно средство, което управлява и за тегленото от него ремарке.” За всяко моторно превозно средство се сключва застраховка „Гражданска отговорност”. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) гласи: „С договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят: 1. се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.” За индивидуализацията на моторното превозно средство, с което са Ви били причинени вреди като пешеходец, достатъчно е да запишете (или запомните) регистрационния номер на превозното средство, след което да извършите проверка в електронната страница на „Гаранционен фонд” (http://eisoukr.guaranteefund.org/), за да установите кое е застрахователното дружество, което е застраховало гражданската отговорност за вреди, причинени от това моторно превозно средство. Следващите стъпки, които трябва да предприемете, са предвидени в КЗ.
            Първо, трябва да отправите писмена застрахователна претенция до застрахователя, в която да предоставите пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя (чл. 380, ал. 1 КЗ). В застрахователната претенция трябва да опишете обстоятелствата, от които произтича увреждането Ви, както и да посочите размера на претенцията си (паричната сума, която желаете да Ви бъде изплатена).
            Второ, когато застрахователят не уважи претенцията Ви или я уважи частично, можете да предявите пряк иск срещу него (чл. 432, ал. 1 КЗ). При предявяването на този иск трябва да имате предвид следното: искът Ви е допустим само ако преди това сте отправили писмена застрахователна претенция до застрахователя; претенцията Ви не трябва да е била уважена изцяло; в исковото производство ще трябва да докажете всички елементи на непозволеното увреждане освен вината на водача. С оглед успешното доказване в този процес, препоръчително е още към момента на настъпването на увреждането да си набавите свидетели, ако това е възможно (поискайте телефонния номер на друг пешеходец, който и видял случилото се и по възможност регистрационния номер на моторното превозно средство; изпратете съобщение на Пътна полиция (по-известна като КАТ – „контрол на автомобилния транспорт”) с описание на случая и на моторното превозно средство, за да получите съдействие, което може да се изразява и в запис от близка камера за контрол на движението). С прекия иск срещу застрахователя избягвате опасността да предявите иск срещу ненадлежен ответник, както и трудностите по издирването на лицето, което Ви е увредило.

За допълнителното задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО)


Какви са правата ми във връзка с допълнителното задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО)?
 
            Допълнителното задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) преследва няколко цели. От една страна, то цели да бъде намалена тежестта върху държавното обществено осигуряване при изплащането на пенсии на лицата, които имат право на такива. От друга страна, чрез него законодателят се опитва да създаде условия за изплащането на пенсии в по-висок размер. От трета страна, наблюдава се и стремеж към по-висока доходност от вложените средства по индивидуалните партиди на осигурените лица, т.е. на конкуренция между пенсионноосигурителните дружества, която в крайна сметка да бъде благоприятна за лицата, които внасят по партидите си, поддържани във фондове на тези дружества. Иначе казано, допълнителното задължително пенсионно осигуряване е създадено, за да увеличи пенсиите на лицата, които имат право на такива, без да се увеличава тежестта върху бюджета на държавното обществено осигуряване. Можем да определим допълнителното задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) като задължение на лицата, родени след 31 декември 1959 г., ако са осигурени във фонд „Пенсии“, съответно във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69”, на държавното обществено осигуряване, да правят вноски в определен размер по индивидуалните си партиди в избрани от тях фондове на избрани от тях пенсионноосигурителни дружества. Тези лица могат да изберат да правят вноските си и във фонд „Пенсии” на държавното обществено осигуряване. (чл. 127, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО)). Когато лицата осъществяват трудова дейност при условията на първа или втора категория труд, то те се осигуряват освен в универсален пенсионен фонд, така също и в професионален такъв (това са двата вида фондове, в които могат да постъпват вноските на лицата по ДЗПО). Настоящата кратка статия цели да запознае читателите си с някои аспекти на ДЗПО, които имат важно практическо значение.
 
            На първо място, правното отношение между осигуреното лице и пенсионноосигурителното дружество възниква въз основа на сключен договор или, когато такъв не е сключен, на служебно разпределение (чл. 124, ал. 1 КСО). Това означава,         че осигуреното лице може само да избере във фонда (универсален пенсионен фонд) или фондовете (универсален и професионален) на кое пенсионноосигурително дружество желае да прави вноски за ДЗПО като при избора си може да съобрази доходността, която би получило. Тази свобода на преценката се разпростира и по отношение на последващата промяна на предпочитаното пенсионноосигурително дружество. Всяко лице, което прави вноски за ДЗПО, може по всяко време да сключи договор с друго пенсионноосигурително дружество като предходното дружество е длъжно да прехвърли натрупаните средства по новооткритата партида на лицето в съответния фонд на новото дружество. Правоотношението с новото дружество възниква от датата на прехвърляне на средствата по индивидуалната партида на лицето, като правоотношението с дружеството, управляващо фонда, в който лицето е било осигурено, се прекратява от същата дата (чл. 124б КСО). Практиката е дружеството, с което лицето желае да сключи договор, да изпраща уведомление до дружеството, в което вече е била открита партидата на същото това лице и поканата сумата от съответния фонд на предишното дружество да бъде прехвърлена по партидата на лицето в съответния фонд на новото дружество. Имате правото не само да направите първоначален избор на пенсионноосигурително дружество, но и по всяко време да промените избора си като никой договор, с което и да било пенсионноосигурително дружество, не може да ограничава това Ваше право.
 
            На второ място, допълнителното задължително пенсионно осигуряване е персонално и всеки осигурен в универсален и в професионален пенсионен фонд има индивидуален осигурителен номер и индивидуална осигурителна партида (чл. 128 КСО). Това означава, че можете по всяко време да проверите наличността по партидата си, както и движението на средства към нея. Така можете да установите дали има месеци, през които Националната агенция за приходите (НАП) не е превела средствата по сметката на пенсионноосигурителното дружество или осигурителят Ви не е превел същите по сметката на НАП. По индивидуалната Ви партида се записват и натрупват към датата на постъпването им по сметката на фонда (без значение дали е универсален или професионален) следните парични суми: вноските за допълнително задължително пенсионно осигуряване и внесените суми от лихви върху тях; средствата, прехвърлени от друг фонд за допълнително задължително пенсионно осигуряване (при промяна на избора Ви на пенсионноосигурително дружество); средствата, преведени от Държавния фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система (чл. 129, ал. 1 КСО).Можете да имате само една партида в универсален и една в професионален пенсионен фонд като тя се води в левове и в дялове (чл. 129, ал. 2 и ал. 3 КСО). Дяловете са равни помежду си и представляват пропорционална част от нетните активи на фонда (чл. 129, ал. 5 КСО). За Вас е важно да знаете, че можете да следите доходността от дейността на пенсионноосигурителното дружество по промяната в размера на дяловете му през различните периоди. 
 
            На трето място, във връзка с вече казаното в предходния параграф, следва да имате предвид, че не се допуска преразпределяне на средства и дялове между индивидуалните партиди (чл. 129, ал. 8 КСО).Това означава, ченито от партидата Ви в единия пенсионен фонд могат да бъдат прехвърляни средства в партидата Ви в другия, макар да сте титуляр и на двете партиди, нито пък е възможно да се прехвърлят Ваши средства и дялове от индивидуалната Ви партида по партидата на което и да било трето лице. Ако пенсионноосигурителното дружество извърши такова прехвърляне, то последното би било незаконосъобразно и ще имате иск против дружеството за връщане на отклонената от партидата Ви сума.
 
            На четвърто място, натрупаните средства в индивидуалната партида на осигурените лица не подлежат на принудително изпълнение (чл. 129, ал. 11 КСО).Ако срещу Вас бъде образувано изпълнително дело, то срещу Вашите средства по индивидуалната партида (без значение в кой фонд е) не може да се насочи принудително изпълнение, независимо от какъв юридически факт произтича вземането на взискателя (дори и да е вземане за издръжка, тъй като нито в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), нито в КСО се съдържа ограничение на несеквестируемостта). Ако съдебният изпълнител Ви наложи запор върху сумата по индивидуалната Ви партида или от нея бъдат изтеглени средства вследствие на негово нареждане до пенсионноосигурителното дружество, то действията му биха били незаконосъобразни и можете да ги обжалвате на основание чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК, като жалбата се подава чрез съдебния изпълнител до окръжния съд по мястото на изпълнението в едноседмичен срок от извършване на действието, ако сте били призовани (примерно получили сте предизвестие, че ще Ви бъде наложен запор върху тези средства), а в останалите случаи – от деня на съобщението (примерно, че вече са изтеглени тези средства от индивидуалната Ви партида) (чл. 436, ал. 1 ГПК).
 
            На пето място, когато размерът на пенсията, която Ви се дължи от натрупаните по Вашите партиди средства (разбира се, след като сте придобили правото на пенсия), е до 20 на сто от социалната пенсия за старост, сумата Ви се изплаща наведнъж или разсрочено при придобиване на правото (чл. 131, ал. 2 КСО). Иначе казано, можете да поискате в тази хипотеза и еднократно изплащане на сумата (примерно, ако искате да осъществите свое бизнес начинание и Ви трябват средства за тази цел или пък искате да заминете на почивка, която сте отлагали дълго време).
 
            На шесто място, добре е да имате предвид и какъв е размерът на вноските, които дължите към пенсионноосигурителното дружество, както и по какъв начин се разпределят между Вас и осигурителя Ви, ако сте лице, осъществяващо дейност за другиго (примерно по трудово правоотношение). След 2007 г. размерът на вноските в универсален пенсионен фонд е 5% (от които 2,2% са за Ваша сметка като осигурено лице и 2,8% са за сметка на осигурителя), а за професионален пенсионен фонд – 12 % за лицата, работещи при условията на първа категория труд, и 7 % за лицата, работещи при условията на втора категория труд (чл. 157, ал. 1 КСО).  Вноските за професионалните пенсионни фондове са изцяло за сметка на осигурителите (чл. 157, ал. 4 КСО). Самоосигуряващите се лица правят вноски в универсален пенсионен фонд изцяло за своя сметка, т.е. по 5%. Тези проценти се изчисляват на базата на осигурителния доход (като част от него). Примерно, ако сте самоосигуряващо се лице и сте избрали да се осигурявате на минималния осигурителен доход в размер на 560 лв., то месечната ви вноска за ДЗПО ще бъде равна на 5% от 560 лв., т.е. на 28 лв.
 
            На седмо място, вноските за ДЗПО не се превеждат непосредствено по сметка на съответното пенсионноосигурително дружество (в съответния фонд), макар че договорът е сключен между него и осигуреното лице. Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване и лихви към тях се събират от Националната агенция за приходите (НАП), която след това превежда получените вноски в срок до 30 дни от постъпването им от специализираната сметка по сметка на съответния пенсионен фонд, посочена от пенсионноосигурителното дружество, което го управлява (чл. 159, ал. 1 и ал. 6 КСО).Трябва да имате предвид и че пенсионноосигурителното дружество носи отговорност пред осигурените лица само за реално преведените от Националната агенция за приходите осигурителни вноски (чл. 159, ал. 9 КСО). Това означава, че осигурителите внасят дължимите за ДЗПО суми по сметката на НАП, а последната се задължава да преведе тези суми на пенсионноосигурителните дружества. Ако осигурителят не преведе вноските по сметката на НАП, то тя няма да ги преведе и по сметката на съответния пенсионен фонд, т.е. те няма как да постъпят в партидата на осигуреното лице. Ако осигурителят е превел тези суми, но те не са постъпили по сметката на пенсионния фонд, то тогава осигуреното лице ще има право на иск против НАП за непреведените суми, с които НАП се е обогатила неоснователно (вследствие на неизпълнение на свое законово задължение, ако трябва да бъдем по-точни).
 
            На осмо място, трябва да бъдат споменати и данъчноправните аспекти на ДЗПО. Пенсионноосигурителното дружество инвестира активите на своите фондове, вследствие на което реализира печалба, която се разпределя по индивидуалните партиди. Тези приходи обаче, съгласно нормата, съдържаща се в чл. 160, ал. 2 КСО, не се облагат с данък по смисъла на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗЗДФЛ). Личните осигурителни вноски за ДЗПО в универсален пенсионен фонд от физическите лица се приспадат от дохода им преди данъчното облагане по ЗДДФЛ, т.е. с тях се намалява доходът, който служи за данъчна основа при определяне на дължимия данък върху доходите на физическите лица. Примерно, ако сте самоосигуряващо се лице и се осигурявате върху 560 лв., ще заплатите 28 лв. за ДЗПО за съответния месец. Ако доходът Ви за този месец е 600 лв., то данъкът, който дължите, няма да се определи върху основа в размер на 600 лв., а първо ще извадите заплатените 28 лв. за ДЗПО, т.е. основата става 572 лв. (разбира се, ще трябва да направите вноски и в други фондове, така че данъчната Ви основа ще намалее допълнително, а най-вероятно ще имате и нормативно признати разходи за дейността, които се изваждат от получения доход още преди внесените осигурителни вноски). За осигурителите пък е важна да знаят, че вноските, които те правят за ДЗПО се признават за разходи за дейността по Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) (чл. 162 КСО). 
 
            На девето място, натрупаните средства по индивидуалната партида на осигуреното лице, както в универсалния, така и в професионалния пенсионни фондове са наследими. Главната цел на ДЗПО е на осигуреното лице да се изплаща допълнителна пожизнена пенсия за старост при достигане на пенсионната възраст, което е и основното право на лицето във връзка с ДЗПО (чл. 167, ал. 1 КСО). Поради една или друга причина обаче лицето може да не достигне пенсионната възраст или да почине малко след достигането ѝ. И в двата случая от натрупаните по индивидуалната му партида средства остава някаква парична сума. Тази парична сума се наследява от наследниците на починалия като се спазват редът за наследяване и размерът на дяловете съгласно Закона за наследството (ЗН). Сумата може да се изплати еднократно или разсрочено. Когато осигуреното лице (т.е. още не е достигнало пенсионна възраст) или пенсионерът няма наследници, средствата му по индивидуалната партида в универсалния пенсионен фонд се прехвърлят в пенсионния резерв, а по индивидуалната му партида в професионалния пенсионен фонд – в държавния бюджет. (Чл. 170 КСО)
 
            На десето място, осигуреното лице (а когато е починало – неговите наследници) има право на безплатна информация за натрупаните средства по индивидуалната му партида, за доходността от тяхното управление и за произтичащите от набраните средства пенсионни права най-малко веднъж в рамките на една календарна година по начин и ред, определени в правилника на пенсионноосигурителното дружество (чл. 173, ал. 1 КСО). Това означава, че можете по всяко време да поискате от пенсионноосигурителното дружество, в чийто фонд е индивидуалната Ви партида, да Ви разясни начина, по който ще Ви предоставя тази информация. Също така, ако наследодателят Ви е имал индивидуална партида в определено пенсионноосигурително дружество, последното не може да Ви откаже да Ви предостави информацията, посочена по-горе. За съжаление много български граждани не подозират, че по партидите на наследодателите им са се насъбрали значителни суми, на които имат право, и не ги търсят от пенсионноосигурителните дружества.
 
            На последно място, ще отбележа, че при придобиване на правото на пенсия между пенсионноосигурителното дружество и пенсионера се сключва пенсионен договор в писмена форма, в който се определят наред с друго също и: видът и размерът на пенсията и начина за нейното преизчисляване;срокът на получаване на пенсията; редът и начинът за изплащане на пенсията; правата на наследниците на пенсионера; редът и начинът за предоставяне на информация на пенсионера; разходите по изплащането на пенсията; условията за прекратяване на договора (чл. 169а КСО).
 
            Настоящата статия не е изчерпателна, а цели да повиши информираността на читателите си по някои от най-съществените (по мнението на автора) въпроси на ДЗПО.
 

За договора за лизинг на търговско предприятие


Какво представлява договорът за лизинг на търговско предприятие?
            Какво трябва да знам във връзка с него?
 
            Договорът за лизинг на търговско предприятие не е много разпространен у нас, а мнозина дори не са чували за него. Същевременно този договор е полезен инструмент за задоволяването на интересите на две категории лица. От една страна, търговецът (лизингодател), който предоставя своето предприятие за ползване на друг търговец (лизингополучател), може да получава доход от предприятието, което е създал, без да полага усилия. От друга страна, лизингополучателят има възможността, ако няма свое предприятие или дори бизнес проект, да направи първите си стъпки в даден бранш посредством вече развито от другиго предприятие и да прецени дали желае да извършва търговска дейност в тази област или не. Освен това, управлявайки вече работещо предприятие, навлизащият на съответния пазар на стоки и/или услуги търговец (лизингополучателят) може да придобие опит при поемането на по-малък риск. И двете страни по договора могат да спечелят от него, но трябва да бъдат внимателни при сключването му. Настоящата статия ще се фокусира върху някои аспекти, които е добре да бъдат взети предвид при сключването на договора за лизинг на търговско предприятие.
 
            На първо място, трябва да си изясним съдържанието на понятието „търговско предприятие”, тъй като това е предметът на договора. Съгласно дефиницията, съдържаща се в чл. 15, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ), търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Трябва да бъдат направени няколко уточнения.
            Първо, в търговското предприятие могат да бъдат включени само такива права, задължения и фактически отношения, които са насочени към осъществяването на точно определена стопанска (търговска по-скоро) дейност. Един търговец може да има и няколко предприятия, ако извършва няколко вида търговски дейности. Примерно търговецът (без значение дали е търговско дружество или физическо лице) може да има автомивка и салон за красота – това са две обособени предприятия, в които правата, задълженията и фактическите отношения, влизащи във всяко от тях, могат ясно да се разграничат като отнасящи се до осъществяването на определена търговска дейност. В случаите, в които разграничението е трудно да се направи (примерно предприятията на търговеца са автомивка и автосервиз), то в самия договор трябва да се посочи към кое предприятие принадлежат правата, задълженията и фактическите отношения, относно които може да възникне съмнение. Когато някое право, задължение или фактическо отношение принадлежи към две или повече предприятия на един и същи търговец, който сключва договора като лизингодател, то в договора изрично трябва да бъде посочено как се разпределят между предприятията (може само в едното да останат общите и за двете предприятия права, но може и да се уговори да се разпредели ползването им във времето, в пространството или по друг начин), за да бъдат предотвратени бъдещи правни спорове.
            Второ, както правата, така и задълженията могат да бъдат от всякакво естество. Могат да бъдат вещни права, могат да бъдат облигационни, могат да бъдат права на индустриалната или на интелектуалната собственост и т.н. За прехвърлянето на някои от тези права и задължения законът предвижда форма за действителност, а за други – не. От значение е не само кои права и задължения влизат в състава на търговското предприятие, но и как се отнасят към цялостната му дейност. Примерно в търговското предприятие влизат правата и задълженията, произтичащи от трудовото правоотношение с определен служител на търговеца-лизингодател. Само това обстоятелство обаче не ни дава достатъчно информация относно значимостта на това правоотношение за предприятието. Този служител може да е изключителен специалист, може обаче и да не е и замяната му с друг да не доведе до неблагоприятни резултати за предприятието. В договора за лизинг на търговско предприятие е добре да се посочат онези права и задължения, които лизингополучателят не може да прехвърля другиму, т.е. не бива да напускат предприятието и не бива да бъдат изменяни. В случая преценката е на лизингодателя, тъй като именно той е разработил предприятието и най-добре го познава. Всякакви ограничения на дейността на лизингополучателя трябва да бъдат изрично и изчерпателно формулирани в договора за лизинг. По изключение могат да бъдат определени и с родовите белези на даден тип правоотношения. Примерно лизингополучателят няма право да прекратява, изменя или учредява трудови правоотношения за срока на договора.
            Трето, в състава на търговското предприятие влизат и фактически отношения. Това не са права, изрично закрепени в правна норма, но поради значимостта им за търговската дейност получават изрична правна защита в някои случаи (разбира се, изрично предвидени в правна норма). Такива фактически отношения, от значение за търговската дейност, са клиентелата, производственият опит (know how), контактите с търговски партньори, съгласувани или не търговски практики и др. Лизингодателят трябва да предостави и фактическите отношения на лизингополучателя. В българското законодателство не се съдържа изрична уредба на предоставянето на информация за успешното осъществяване на фактическите отношения, влизащи в състава на търговското предприятие, което е оправдано, тъй като те са най-разнообразни. Добре е обаче в договора за лизинг да бъдат посочени тези фактически отношения, както и начинът, по който ще бъдат предоставени на лизингополучателя. Примерно на електронен носител ще му бъде представен списък на клиентите и търговските партньори с обозначаване на броя и вида сключени сделки с всекиго от тях, предмета на всяка сделка, стойността и датата на сключване, както и дали сделката е сключена (или още се водят преговори за сключването ѝ), дали изпълнението по нея е започнало, дали е приключило и т.н. Производственият опит може да бъде предоставен и устно. Примерно лизингодателят се задължава да осигурява консултации на лизингополучателя в определено време от денонощието на посочен в договора телефон, или пък поема задължението да проведе въвеждащо обучение на лизингополучателя в определени дни и часове, което ще се проведе в помещенията на един от двамата. В това обучение могат да бъдат включени и търговските практики. Производственият опит и търговските практики могат да бъдат формулирани и предоставени и на хартиен или електронен носител. Във връзка с тях обаче следва да се има предвид, че в договора за лизинг трябва да бъдат предвидени много детайлизирани правила относно тяхната защита (защото, както вече посочих, те не са права). Примерно забрана за довеждането им до знанието на трети лица по време на срока на договора и определен период след това, забрана за извършване на конкурентна дейност със същите клиенти, партньори или при използване на същия производствен опит определен срок след прекратяването на договора и т.н. Клиентелата, която лизингополучателят е създал обаче, както и подобренията в производствения опит, разширяването на кръга на търговските партньори и т.н. все са придобивки за лизингодателя, тъй като стават част от неговото предприятие. За тези случаи, както впрочем и за увеличението на имуществото на предприятието, е необходимо да бъде предвидена изрична уредба в договора за лизинг. Може да се предвиди за новите фактически отношения да не важат забраните, споменати по-горе. Може да се предвиди и че лизингодателят ще дължи възнаграждение на лизингополучателя, равно на или част от увеличената стойност на предприятието. Тъй като спецификата на всеки конкретен случай ще предопределя и съдържанието на тези клаузи, касаещи отношенията между страните по договора след изтичането на срока, за който е сключен, то тук само маркирам въпросите, които е добре да се вземат предвид от всяка от страните.
 
            На второ място, нека да разгледаме и самия договор за лизинг на търговско предприятие. По аналогия с чл. 342, ал. 1 ТЗ (обоснована от правилото, съдържащо се в чл. 347, ал. 1 ТЗ) можем да определим договора за лизинг на търговско предприятие като договор, по силата на който лизингодателят се задължава да предостави за ползване търговското си предприятие срещу възнаграждение. Очевидно е, че както лизингодателят, който е извършвал търговската си дейност посредством своето предприятие, така и лизингополучателят, който ще я осъществява чрез същото това предприятие, трябва да са търговци. Чл. 342, ал. 3 ТЗ предвижда възможността да се придобие вещта (а в случая при прилагане по аналогия – търговското предприятие) по време на договора или след изтичането на срока му. Това право на лизингополучателя обаче трябва да бъде изрично предвидено в договора, както и условията, при които може да бъде упражнено. Примерно може в договора да се предвиди, че лизингополучателят придобива търговското предприятие, ако в тримесечен срок преди изтичането на срока на договора отправи писмено заявление до лизингодателя и преведе по банкова сметка на последния някаква сума. Може и да се предвиди след изтичането на срока на договора лизингополучателят да придобие предприятието, ако не е отправил изявление до лизингодателя в обратен смисъл, т.е. че не желае да придобие предприятието. Придобиването на търговското предприятие може да бъде поставено и под отлагателно условие, което страните да уговорят, че ще породи действие за в бъдеще (за да не се приложи чл. 25, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите). Примерно страните могат да уговорят, че лизингополучателят придобива търговското предприятие, ако и когато месечният приход от последното надхвърли определена сума или спадне под определена сума. Ако обаче друго не е уговорено, то след изтичането на срока на договора за лизинг на търговско предприятие лизингополучателят ще трябва да предаде предприятието на лизингодателя, но не във вида, в който го е получил, а във вида, в който се намира към датата на изтичане на срока.
 
            На трето място, търговското предприятие е динамична съвкупност, поради което страните трябва предварително да уговорят в какви граници лизингополучателят може да се разпорежда с вещните права, включени в него, както и какви са правата му по отношение на останалите правоотношения. Вярно е, че с договора за оперативен лизинг се прехвърля само ползването на вещта, но при договора за търговско предприятие това не е така. Ако не е уговорено друго, то с него се прехвърля и собствеността върху всички движими вещи, които се унищожават при обикновената си употреба (бои, моторни масла, храни, напитки и т.н.) и не се дължи връщането им при изтичането на срока на договора. Не се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, тъй като с тях би се прехвърлило и самото търговско предприятие, а по силата на този договор само временно се предоставя възможност на лизингополучателя да ползва това предприятие. Също така на лизингополучателя е позволено да извършва всички действия по управление на предприятието, които може да извършва лизингодателят, а също така и някои действия на разпореждане с права, влизащи в състава на предприятието, доколкото това е необходимо за успешното му функциониране. Това е логично, тъй като въз основа на управленските си решения лизингополучателят евентуално ще извлича печалба, което е и неговият стопански интерес от сключването на договора. Ако за лизингодателя е важно налагането на някое ограничение върху управленските правомощия на лизингополучателя (или върху разпоредителните сделки, които може да извършва), то трябва да бъде включено в договора. Разбира се, необходимо е и съгласието на лизингополучателя.
 
            На четвърто място, договорът за лизинг на търговско предприятие може да бъде съчетан и с лицензионен договор в случаите, в които в предприятието на лизингодателя влиза и право върху индустриална собственост: право върху изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема. В тези случаи лизингодателят е и лицензодател, а лизингополучателят – лицензополучател. Не е необходимо изготвянето на допълнителен договор, а може в раздел на договора за лизинг на търговското предприятие да бъдат уредени и лицензионните отношения между страните. Въз основа на тези клаузи, уреждащи лицензионните отношения, договорът за лизинг може да бъде вписан в регистъра на Патентното ведомство по чл. 590 ТЗ, след което договорът в частта му, отнасяща се до лицензионните правоотношения, може да бъде противопоставен на трети лица. Всички правила относно договора за лицензия ще се прилагат и тук, включително и задълженията на лицензополучателя да пази в тайна сведенията за непатентовано изобретение, полезен модел или производствен опит, върху които му е отстъпено право на ползване (чл. 593 ТЗ) и задължението му да осигурява качеството на стоката, което съответства на марката и е станало известно на потребителите преди сключването на договора (чл. 594, ал. 1 ТЗ). Съгласно чл. 587, ал. 2 ТЗ лицензионният договор се сключва в писмена форма. Формата е за действителност. Тъй като договорът за лизинг на търговско предприятие е препоръчително да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършени едновременно, то и тази форма ще бъде спазена.
 
            На пето място, в чл. 15, ал. 1 ТЗ е предвидено, че прехвърлянето на търговското предприятие става чрез сделка, извършена писмено с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно. Разумно е тази форма да бъде спазена и при сключване на договор за лизинг на предприятието, макар че няма изрично законово изискване (т.е. не е предвидена форма за действителност). Това е най-тежката форма след нотариалния акт и позволява по-доброто гарантиране на интересите и на двете страни по правоотношението. Тъй като с договора за лизинг на търговско предприятие лизингодателят предоставя цялостното упражняване на определена търговска дейност на лизингополучателя, то се стига временно до сходен резултат с този, до който би се стигнало при прехвърлянето на предприятието. А ако в договора за лизинг е включена и клауза, позволяваща придобиването на предприятието от лизингополучателя, то тогава вече на основание чл. 15, ал. 1 ТЗ писмената форма с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно, е вече форма за действителност.

За промяната в общите условия на потребителските договори


В кои случаи ме обвързва промяната в общите условия в потребителски договор?
            Обвързва ли ме нов потребителски договор, когато предходният бъде прекратен поради изтичане на срока, за който е сключен?
 
            Без значение дали си даваме сметка за това или не, всеки ден сключваме потребителски договори. Някои от тези договори обаче са с продължително или периодично изпълнение, поради което всяка промяна в условията, при които са сключени, не просто изменя съдържанието им, но може да доведе до много съществени изменения в правата и задълженията на всяка от страните. Законодателят допуска такива изменения вследствие на промени в икономическата или социалната обстановка, т.е. договорът може да се „пригоди” към изменилите се обстоятелства, но такава промяна в съдържанието на договора не може да бъде предизвикана едностранно, от която и да било от страните по него. Във всеки случай е необходимо или изричното съгласието на насрещната страна, или поне липсата на противопоставяне на измененията, след като е била информирана за правото са да прекрати договора, ако не е съгласна с измененията. В настоящата статия ще разгледам именно правата на потребителите, които са сключили договор при общи условия. Ще се спра както на правата им във връзка с изменението на общите условия по инициатива на насрещната страна, така и с опитите на насрещната страна да ги обвърже с нов договор след изтичането на срока на този, който са сключили при общи условия.
 
            На първо място, ще разгледам въпроса какво е „потребителски договор при общи условия”.
            Първо, за да е налице потребителски договор, едната страна трябва да притежава качеството „потребител”. Съгласно § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) „потребител” е „всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.” Трябва да се отбележи, че само физическо лице може да бъде потребител по смисъла на ЗЗП. Ако сключите договор като физическо лице, но в търговско качество (едноличен търговец), то договорът ще касае търговската Ви дейност, ще бъде сключен между търговци и няма да се ползвате от закрилата, предоставена Ви от ЗЗП, тъй като няма да имате качеството „потребител”. Насрещната страна по потребителския договор е търговецът, който, съгласно определението, дадено в § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП е „всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка.” Следва да се има предвид, че потребителските договори се характеризират именно с тази особеност, че едната от страните действа в рамките на професионалната си дейност (търговецът), а другата – за задоволяване на потребности, несвързани с нейната професионална или търговска дейност, т.е. тази втора страна (потребителят) не е професионалист, поради което законодателят предвижда засилена закрила за нея. Важно е също така да се отбележи, че дефиниции за „потребител” се съдържат и в много други закони. Примерно в § 1, т. 4 от Закона за електронната търговия (ЗЕТ) се препраща към дефиницията на понятието, дадена в ЗЗП, която бе цитирана по-горе, но в чл. 7, ал. 2 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) е дадена легална дефиниция за целите на съответния нормативен акт: „Потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.” § 1, т. 26 от ДР на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) дава дефиниция на „краен потребител” („потребител, който не предоставя обществени съобщителни мрежи или обществени електронни съобщителни услуги”), съгласно § 1, т. 40 от ДР на Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) „потребител” е „физическо лице – ползвател на платежна услуга, което при договори за предоставяне на платежни услуги извършва дейност, различна от неговата търговска или професионална дейност.” Съществуват и много други легални дефиниции на „потребител” в българското законодателство, но настоящата статия не може да ги обхване. Принципното положение е именно залегналото в дефиницията, дадена в ЗЗП – потребител е физическо лице, което придобива стоки или услуги за дейност, различна от професионалната или търговската му такава. Все пак при съмнения дали договорът Ви е потребителски, би Ви помогнал съответният нормативен акт, в който се съдържа определението на „потребител”.
            Второ, за да бъде този договор „при общи условия”, то трябва да си изясним съдържанието на това понятие. Общите условия са такива договорни клаузи, които търговецът е изготвил предварително без участието на потребителя и прилага в множество еднотипни договори, които сключва с всичките си потребители или с определена категория потребители. Ако една договорна клауза в потребителски договор не е индивидуално уговорена, т.е. с участието на конкретния потребител и с оглед на неговите конкретни желания, то тя е по всяка вероятност част от общите условия на търговеца. Именно защото потребителят не е повлиял върху съдържанието на общите условия, а те са му били предоставени от търговеца-професионалист, законодателят предвижда допълнителна защита за потребителя спрямо изменението на тези общи условия в процеса на изпълнение на договорните задължения на всяка от страните. Тъй като често някои потребители не правят разлика между индивидуални уговорки и общи условия, бих желал да подчертая, че при общи условия се сключват и договори с определени категории потребители. Примерно договор, който предвижда някакви „промоционални” условия, но не е съобразен с индивидуалните нужди на конкретния потребител и последният не е могъл да въздейства върху съдържанието му (правата и задълженията на страните), е договор при общи условия. Същото се отнася и до договорите за „специални клиенти”, тъй като общите условия са формулирани с оглед на категорията потребители. Разбира се, в един потребителски договор могат да бъдат включени както общи условия, така и индивидуални уговорки. Те може да са обособени в отделни части на договора, но може и да са смесени. При съмнение помнете, че всички клаузи, които не са индивидуално уговорени и са част от договора, който Ви е представен от „търговеца” (ако отговаряте на изискванията за „потребител”, разбира се), са общи условия.
 
            На второ място, след като вече изясних какво и потребителски договор при общи условия, ще разгледам и въпроса за измененията на общите условия по инициатива на търговеца.
            Първо, ще отбележа, че търговецът има определени задължения във връзка с общите условия още при сключването на потребителския договор. Когато общите условия не са инкорпорирани в текста на самия договор, а само се препраща към тях, то търговецът е длъжен да ги е предоставил на потребителя и последният да се е съгласил изрично с тях, което съгласие се удостоверява с подписа му (чл. 147а, ал. 1 и 2 ЗЗП). Важно е да се има предвид, че търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя, с което последният бива запознат със съдържанието им (чл. 147а, ал. 3 ЗЗП). Тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца, а клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя (чл. 147а, ал. 4 и 5 ЗЗП). Ако търговецът е изпълнил тези свои задължения, то потребителят ще е наясно не само със съдържанието на общите условия, но и ще може да вземе информирано решение относно предлаганите от търговеца последващи изменения в общите условия.
            Второ, когато търговецът желае да измени общите условия по вече сключен (и действащ) договор, то той трябва да се подчинява на определени правила, установени в защита на потребителя. Съгласно чл. 147б, ал. 1 ЗЗП: „Търговецът е длъжен да уведоми потребителя за всяко изменение в общите условия по сключения договор в 7-дневен срок от настъпването на това обстоятелство на посочен от него телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция.” Уведомяването, както е видно от формулировката на тази разпоредба, не е задължително да бъде извършено в писмен вид, но при спор между търговеца и потребителя именно търговецът ще трябва да доказва както че е уведомил потребителя, така също и съдържанието на уведомлението (чл. 147б, ал. 5 ЗЗП). Освен това търговецът е длъжен да уведоми потребителя за „всяко изменение”, т.е. той не може да насочи потребителя към новите си общи условия, публикувани на електронната страница на търговеца. Потребителят нито е длъжен, нито пък често е в състояние да сравни старите и новите условия, за да установи в какво се състоят измененията. Нито пък потребителят е длъжен да има достъп до компютър и връзка с Интернет. Ако в общите условия са предвидени няколко изменения, то търговецът е длъжен да съобщи за всяко от тях на потребителя. Само съобщаването на общите условия от страна на търговеца на потребителя не обвързва последния с измененията. Когато не е съгласен с измененията в общите условия, потребителят може да се откаже от договора, без да посочва причина и без да дължи обезщетение или неустойка, или да продължи да го изпълнява при действащите преди изменението общи условия (чл. 147б, ал. 2 ЗЗП). Потребителят може да се откаже от договора дори да не е съгласен само с едно от множеството изменения. Без значение е дали това изменение е съществено или не, както и преценката относно неговото значение за договорното правоотношение. Законодателят предоставя на потребителя потестативното право да се откаже от договора без неблагоприятни последици за него (обезщетение или неустойка) и без оглед на волята на насрещната страна по договора (търговеца). Не се предвижда и предизвестие, което потребителят да отправи до търговеца, поради което още със съобщаването на планираните изменения от страна на търговеца, потребителят може да заяви, че се отказва от договора. Разбира се, потребителят може да се възползва и от втората възможност – да не приеме предложените от търговеца изменения и да продължи да изпълнява договора такъв, какъвто е бил сключен, т.е. при действието на предшестващите изменението общи условия. Ал. 3 на същия член изисква от потребителя да изпрати писмено уведомление (а не предизвестие) до търговеца в едномесечен срок от получаването на съобщението за предвиденото изменение в общите условия, независимо дали ще се откаже от договора или ще продължи да го изпълнява при досегашните условия. Ако този срок изтече без потребителят да упражни някое от тези две свои права, то потребителят бива обвързан от променените общи условия (чл. 147б, ал. 4 ЗЗП). Потребителят не може да се откаже от договора или да уведоми търговеца, че ще продължи да изпълнява договора при първоначалните условия, когато изменението в общите условия е вследствие на разпореждане или указания на компетентен орган на власт (чл. 147б, ал. 3, изр. 2 ЗЗП).
 
            На трето място, когато изтече срокът на действие на вече сключения потребителски договор, то той се прекратява. Уговорката, че в сила влиза някакъв нов договор при други общи условия обаче не може да породи правно действие. Това е така, тъй като на потребителя тези нови общи условия не са били предоставени и той не се е съгласил с тях, т.е. търговецът не е изпълнил задължението си за предоставяне на информация при сключването на договора. Нещо повече, новите общи условия може дори да не са съществували към момента на сключването на прекратения договор. На следващо място, потребителят не е изразил съгласието си с конкретния договор, който ще породи действие за него след изтичането на срока, за който е бил сключен първоначалният. Такова обвързване на потребителя с някакви бъдещи общи условия, които нито са му били предоставени при сключването на последващия договор, нито изрично се е съгласил с тях, след като са му били предоставени, е недопустимо. Затова, ако търговецът включи в потребителския Ви договор клауза, че след изтичането му (на договора) по отношение на Вас ще влязат в сила някакви си бъдещи общи условия („които са в сила към момента на изтичане на срока на договора”), които логично няма как да са Ви били предоставени при сключването на договора (чийто срок тепърва ще започне да тече), то тази клауза е нищожна, тъй като е неравноправна на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, т. 9 ЗЗП.
 

За задължителната застраховка „Злополука” на пътниците в средствата за обществен превоз


Какви са правата ми, когато като пътник в средство за обществен превоз бъда увреден вследствие на злополука?
 
            Може би сте виждали залепени уведомления в средствата за обществен превоз (ако ползвате такива, разбира се), посочващи застрахователя, с който дружеството, предоставящо услугата по превоз на пътници, е сключило договор за застраховка „Злополука” на пътниците в средствата за обществен превоз. Това е една от задължителните застраховки, предвидени в Кодекса за застраховането (КЗ), поради което като пътник можете да сте доста сигурни, че такава е сключена и за превозното средство, в което се возите. В настоящата статия ще посоча правата на пътниците, които възникват в случай на злополука в средство за обществен превоз, и произтичат от сключения договор за застраховка, който вече споменах.  
 
            На първо място, трябва да изясним какво представлява „средство за обществен превоз”. Съгласно изчерпателното изброяване в чл. 471, ал. 2 КЗ това са всички видове релсови превозни средства (трамваи, метро, влакове), тролейбуси и автобуси (без значение е броят на местата в тях), всички видове летателни апарати (с които може да се осъществява превоз на пътници, разбира се), всички видове плавателни съдове, въжени линии и влекове (тук се включват и лифтовете), таксиметровите автомобили. Извън изброените превозни средства, други не могат да бъдат квалифицирани като „средства за обществен превоз”. Така например автомобилите, които не са таксиметрови, не попадат в кръга на средствата за обществен превоз.
 
            На второ място, задълженото лице за сключването на тази задължителна застраховка е превозвачът, който извършва обществен превоз на пътници, когато началната и крайната точка на пътуването са на територията на Република България. Не е трудно да установите дали началната и крайната точка на пътуването Ви се намират на територията на Република България, но как да установите дали превозвачът Ви извършва обществен превоз на пътници? Съгласно чл. 571, ал. 1, т. 6 КЗ Гаранционният фонд изгражда и поддържа Информационен център, в който води електронни регистри на превозвачите, получили разрешение да извършват обществен превоз на пътници или товари. Затова проверката в електронния регистър е най-сигурният начин да разберете дали превозвачът Ви е получил разрешение да извършва обществен превоз на пътници.
 
            На трето място, трябва да си изясним и какво е съдържанието на понятието „злополука”. Съгласно чл. 459, ал. 2 КЗ: „Злополука е всяко събитие, довело до смърт или телесно увреждане на застрахованото лице в резултат на непредвидени и внезапни въздействия от външен произход, които застрахованото лице не си е причинило умишлено. Непредвидимостта се предполага до доказване на противното.” Само когато увреждането на здравето на пътника е предизвикано от непредвидено и внезапно въздействие от външен произход, което не е предизвикано умишлено от пътника, последният може да търси обезщетение от застрахователя. В противен случай не е налице застрахователно събитие, което да попада в обхвата на застрахователното покритие на тази застраховка (няма да сме изправени пред „злополука”).
 
            На четвърто място, обектът на застраховане по задължителната застраховка „Злополука” на пътниците са здравето, животът и телесната цялост на пътниците в средствата за обществен превоз (чл. 472, ал. 1 КЗ). Това означава, че не са обект на застраховане движимите вещи на пътниците, поради което ако вследствие на злополука бъде повредена или унищожена такава вещ (чанта, лаптоп, книга, очила и т.н.), то пътникът, чиято вещ е била обект на негативно въздействие, не може да търси обезщетение от застрахователя. Разбира се, обезщетение за причинените имуществени вреди, изразяващи се в накърняване на някакво имуществено право на пътника, могат да бъдат търсени по общия исков ред от лицето, което е причинило злополуката, ако има такова. Трябва също така да се има предвид, че застрахователят не отговаря за всяко увреждане на здравето на пътника, а само в случаите, в които злополуката е довела до смърт или трайна загуба на работоспособност на пътник (чл. 474, ал. 1 КЗ). При настъпване на злополука застрахованият пътник (лично или чрез законния си представител) или неговите наследници (когато той е починал) имат право да искат от застрахователя, с който е сключен договорът, да плати застрахователната сума или съответната част от нея (обезщетение за причинените на пътника или на неговите наследници вреди вследствие на злополуката).
 
            На пето място, може би сте чували, че „билетът е Вашата застраховка”. Това твърдение всъщност е невярно. За да придобиете качеството „пътник”, не е необходимо да имате карта за еднократно или за многократно пътуване. Може да бъдете и „нередовен” пътник. Качеството „пътник” почива на чисто фактическото състояние, касаещо Вашето местоположение по време на злополуката. „Пътници” са лицата, намиращи се в превозни средства или в непосредствена близост до тях преди качването и след слизането (чл. 472, ал. 2 КЗ). Важно е да се отбележи, че водачите на превозните средства и обслужващият персонал не са пътници, поради което и са изключени от кръга на лицата, чиито здраве, живот и телесна неприкосновеност биват застраховани със застраховка „Злополука” на пътниците в средствата за обществен превоз (чл. 472, ал. 3 КЗ).
 
            На шесто място, териториалният обхват на застраховката е територията на Република България, т.е. застрахователното събитие трябва да е настъпило на тази територия, за да може увреденият пътник (или наследниците му) да търси обезщетение от застрахователя (чл. 473, ал. 1 КЗ). Във връзка с надписите в някои превозни средства, гласящи „Светофарите не са спирки!”, трябва да се отбележи, че те имат и значение за застраховката, предмет на настоящата статия. Качването и слизането на пътниците по време на движение на превозното средство или извън определените за тази цел места прекратява действието на застраховката, освен ако напускането на превозното средство в движение е предизвикано от непосредствена опасност за живота или здравето на пътника (чл. 473, ал. 2 КЗ). С други думи, ако опитате да слезете от превозното средство или да се качите на него преди то да е приведено в пълен покой от водача, вследствие на което увредите здравето си, то Вие няма да можете да получите обезщетение по тази застраховка. Същото се отнася и при увреждане на здравето Ви вследствие на злополука, когато сте направили опит за качване или слизане от превозното средство не на регламентираното за целта място (спирка) – примерно опитали сте се да слезете на светофар. Единствено ако сте напуснали превозното средство в движение поради възникването на непосредствена опасност за живота или здравето си, можете да търсите обезщетение по тази застраховка (примерно вследствие на пожар на превозното средство, въоръжено нападение и т.н.). Когато пътувате с летателен апарат или плавателен съд за обществен превоз и извънредни причини наложат отклоняването на превозното Ви средство от маршрута му, застраховката има действие за времето на това отклонение (чл. 473, ал. 3 КЗ).
 
            На седмо място, следва да имате предвид, че някои събития, макар и да отговарят на определението за „злополука”, дадено по-горе, са изрично изключени от законодателя като застрахователни събития. Такива са: война, размирици или действия, имащи военен характер, бунтове, граждански вълнения и други; терористичен акт освен в случаите, когато покритието на риска е изрично договорено със застрахователя; опит за извършване или извършване на престъпление от общ характер от пътника (но това не се отнася за случаите, при които престъплението (или опитът за такова) е извършено срещу него); опит за самоубийство или самоубийство на пътника; заболяване от каквото и да е естество на пътника, включително епилептични припадъци или припадъци от други заболявания, кръвоизливи, парализи, стомашно-чревни инфекции, хранителни отравяния и други, освен в случаите, когато вследствие на застрахователно събитие се породят болестни състояния и те причинят смърт или телесно увреждане (т.е. болестното състояние не трябва да е съществувало преди настъпването на злополуката); преждевременно раждане или аборт на пътника, освен ако те са предизвикани от настъпилата злополука; температурни влияния (простуда, измръзване, слънчев или топлинен удар), операции, облъчване, инжекции и други лечебни действия на пътника, доколкото те не са следствие от настъпила злополука; алкохолни отравяния и пряко причинени от тях увреждания, употреба на наркотични вещества или техни аналози от пътника; земетресение или атомни и ядрени експлозии, радиоактивни продукти и замърсявания от тях, радиационно (йонизиращо) лъчение (чл. 475 КЗ). При настъпването на някое от тези събития, вследствие на което са причинени смърт или трайна неработоспособност на пътника, застрахователят не изплаща застрахователна сума нито на пострадалото лице, нито на неговите наследници.
 
            На осмо място, минималната застрахователна сума по застраховката за всяко събитие за всеки пътник е 50 000 лв. (чл. 476 КЗ). Правя и следното уточнение: ако един и същ пътник бъде увреден вследствие на две злополуки, макар и в рамките на едно и също пътуване, то застрахователят ще дължи застрахователно обезщетение за всяка от тях, т.е. минимумът общо ще бъде 100 000 лв. Примерно пътникът се вози в автобус. В автобуса се блъска лека кола и пътникът си чупи носа, ръката и получава мозъчно сътресение. Докато пътникът слиза от средството за обществен превоз (автобуса), се откача кабел от съседен на спирката електропровод, и удря пътника като дрехите на последния се запалват и той получава изгаряния на цялото тяло. Налице са две застрахователни събития, за всяко от които пътникът може да търси обезщетение, ако е причинена трайна неработоспособност, като минимумът по чл. 476 КЗ се отнася до всяка от двете злополуки.
 
            На последно място, полезно е да се знае, че не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз (чл. 381, ал. 1 КЗ).
 
            Ако от гореизложеното установите, че имате право на застрахователно обезщетение по застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, то можете да отправите застрахователната си претенция към застрахователя.

За преносимостта на национално значими номера при промяна на доставчика на обществена мобилна телефонна услуга


Какви са правата ми, когато искам да сменя доставчика на обществена мобилна услуга (мобилния оператор), но да запазя номера си (национално значим негеографски номер)?
 
            Може би Ви се е случвало да станете абонат на обществена мобилна телефонна услуга, предоставяна от един доставчик, но поради някаква причини (по-ниска цена на услугата, по-добро качество, по-добри условия за закупуване на мобилно устройство, по-удобно осъществяване на контакти с Ваши познати или близки и т.н.) да решите да смените доставчика. Същевременно приятелите Ви, колегите, близките, клиентите Ви (настоящи, минали и потенциални) имат телефонния Ви номер, който сте получили от доставчика, който искате да смените. Затова и искате да запазите този номер въпреки промяната на доставчика. Знаете, че това е принципно възможно, но се питате дали във всеки случай и какви са допустимите границите на условия на доставчиците на обществени мобилни телефонни услуги, с които трябва да се съобразявате. На тези въпроси съм се постарал да отговоря в настоящата кратка статия.
 
            На първо място, ще се спра на някои понятия.
            Първо, „национално значим негеографски номер” е понятие, което се състои от две други – „национално значим номер” и „негеографски номер”. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2, б. „а” от Наредба № 1 от 22 юли 2010 г. за правилата за ползване, разпределение и процедурите по първично и вторично предоставяне за ползване, резервиране и отнемане на номера, адреси и имена (по-нататък „Наредба № 1”) национално значимият номер има дължина не повече от девет цифри за цифровите мобилни наземни електронни съобщителни мрежи, а съгласно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 национално значимият номер се състои от национален код за направление (NDC) и абонатен номер. Националния код за направление може да бъде географски и негеографски (чл. 10 от Наредба № 1), като за целите на настоящата статия ни интересува негеографският код. Легалната дефиниция на „Национален значим номер“ (National Significant Number – NSN) се съдържа в § 1, т. 16 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 и съгласно нея националният значим номер „е част от международния номер, която следва след международния код на дадена страна и се състои от национален код за направление, последван от абонатен номер. Националният значим номер съдържа информацията, необходима за маршрутизиране и/или таксуване на едно повикване до крайна точка от дадена електронна съобщителна мрежа. Функцията и форматът му се определят на национално ниво. Структурата на националния значим номер (NSN) е определена съгласно Препоръка Е.164 на ITU-T.” Ще дам и пример. Ако номерът Ви (международният) е „00359 888 123456”, то „00359” е кодът на страната, „888” е националният код за направление, който не е географски, тъй като не зависи от местоположението Ви на територията на страната, а „123456” е абонаментният Ви номер. Що се отнася до понятието „негеографски номер”, то определението му се съдържа в § 1, т. 33 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) и представлява „номер от Националния номерационен план, който не е географски и не е обвързан с географско място като номера за мобилни услуги, безплатни телефонни услуги, услуги с добавена стойност и други.” С тези дефиниции, струва ми се, че уточних обекта на настоящата статия – национално значимите негеографски номера.
            Второ, „абонат”, съгласно определението, съдържащо се в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗЕС, е: „всяко физическо или юридическо лице, което е страна по договор с предприятие, предоставящо обществени електронни съобщителни услуги”, а съгласно § 1, т. 49 от ДР на ЗЕС „потребител” е „юридическо или физическо лице, което ползва или заявява ползване на обществена електронна съобщителна услуга.” В т. 50 пък се съдържа определението за „предприятие, предоставящо обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги“ – „всяко физическо лице-едноличен търговец, или юридическо лице, което осъществява по търговски начин електронни съобщения при условията на този закон.” За какво са ни всички тези определения? Защото само ако лицата, ползващи съответните съобщителни услуги, и предоставящите тези услуги лица, отговарят на нормативните дефиниции (изискванията, предвидени в тях), можем да прилагаме правилата за преносимост, които ще бъдат разгледани в статията.
            Трето, остава да уточним и какво е „преносимост”. Съгласно определението, дадено в чл. 2, ал. 1 от Функционалните спецификации за осъществяване на преносимост на национално значими номера при промяна на доставчика на обществена мобилна телефонна услуга (по-нататък за краткост „Спецификациите”) „преносимост” е „право на абонатите и потребителите да запазят ползваните от тях номера при смяна на предприятието, предоставящо обществена мобилна телефонна услуга.” Нещо повече, това право е и задължение за доставчиците, на които Комисията за регулиране на съобщенията („Комисията“) е предоставила за ползване национално значими номера за предоставяне на услуги чрез мобилна наземна мрежа. Ако сте сключили договор с доставчик на такива услуги, който Ви е предоставил национално значим номер, този доставчик е длъжен да осигури упражняването на това Ваше право (на преносимост).
 
            На второ място, след като вече изяснихме, че преносимостта е Ваше право, което не зависи от волята на доставчика Ви на обществени електронни съобщителни услуги, а е нормативно установено, то поставя се въпросът дали доставчикът може да го ограничи. Предприятието, предоставящо обществени електронни съобщителни услуги, не може да Ви откаже възможността за преносимост на номера и можете да запазите своя национално значим номер при промяна на предприятието, предоставящо мобилна телефонна услуга (чл. 134, ал. 1, т. 3 ЗЕС). Това обаче не означава, че преносът на Вашия национално значим номер е безплатен. Напротив, предприятията, предоставящи електронни съобщителни мрежи и/или услуги, определят помежду си цени, свързани с осъществяването на преносимост на номерата, включващи еднократна цена, покриваща разходите, във връзка с проверка на идентификацията на абонат или потребител и за други дейности, свързани с администриране на процеса по пренасяне на номер и цени за взаимно свързване във връзка с промяна на предприятието при спазване на принципа за разходоориентираност (чл. 136, ал. 1 ЗЕС). Предприятията обаче не са съвсем свободни при определянето на тези цени, тъй като са длъжни да ги определят по начин, който не възпрепятства промяната на предприятието, предоставящо съответната услуга (чл. 136а ЗЕС). Това изискване е въведено от законодателя, за да не бъде изпразнено от съдържание правото на преносимост на номера поради изключително високи такси за неговото упражняване, договорени от доставчиците на мобилни услуги. Следва да имате предвид, че срокът на договора Ви е без значение по отношение на упражняването на правото Ви на преносимост на мобилния Ви номер. Независимо от срока на договора, условията и процедурите за прекратяване на договора между предприятията, предоставящи електронни съобщителни услуги, и техните абонати не са пречка за смяна на предприятието, предоставящо услугите (чл. 226, ал. 6 ЗЕС). Това означава, че при прехвърлянето на номера си ще прекратите и договора за предоставяне на мобилни услуги, вследствие на което можете да дължите неустойка за преждевременното прекратяване на договора или обезщетение, ако са уговорени, но няма как да Ви бъде отказано упражняването на Вашето право на преносимост на мобилния Ви номер (на случаите, в които може да Ви бъде отказан преносът на национално значимия Ви негеографски номер, ще се спра по-долу). Неслучайно в чл. 228, ал. 1, т. 4, б. „б” ЗЕС е посочено, че индивидуалният договор при общи условия между предприятието, предоставящо обществени електронни съобщителни услуги, и крайния потребител съдържа срока на договора и условията за подновяване и прекратяване на услугите и на договора, включително таксите, свързани с преносимостта на номера и други идентификатори (в б. „г” пък е посочено правото на едностранно прекратяване на договора от страна на абоната с едномесечно предизвестие). Не е пречка за преносимост на номера и обстоятелството, че договорът е за комплексна услуга – примерно за телевизия, интернет и мобилен телефон (така изрично чл. 4а от Спецификациите).
 
            На трето място, ще се спра и на някои допълнителни въпроси, касаещи преносимостта на национално значим негеографски номер. Доставчикът следва да осигури равнопоставеност на абонатите и потребителите, които са се възползвали или са заявили желание да ползват правото си за пренасяне на номер, и собствените си абонати и потребители (чл. 20, ал. 1 от Спецификациите). Това означава, че ако сключвате договор с доставчика на електронни съобщителни услуги в резултат на прехвърляне на номера си от друг доставчик, не можете да бъдете поставени в по-неизгодно положение от абонат, който е сключил същия договор за електронна съобщителна услуга без да прехвърля номер, така наречения „нов абонат”. Конкретната процедура по пренасянето на национално значимия негеографски номер се урежда от доставчика, който е длъжен да я изготви и подпише съобразно изискванията на Спецификациите, като процедурата, която е изготвил подлежи на контрол от Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) (чл. 24, ал. 1 и 2 от Спецификациите). Условията и редът за ползване на преносимост от абонати и потребители се определят в общите условия на доставчиците и са в съответствие със Спецификациите и одобрената от КРС процедура (чл. 24, ал. 7 от Спецификациите). Процедурата по пренасяне на номерата се осъществява въз основа на заявление на абонат или потребител, подадено по образец при приемащия доставчик или при негов оправомощен дистрибутор или търговски представител (чл. 28, ал. 1 от Спецификациите). С други думи, заявлението си подавате не до доставчика, който искате да смените, а до този към който желаете да прехвърлите номера си. Тъй като основанието за пренасяне на номера е сключването на договор с приемащия доставчик, то следва да се има предвид, че договорът между приемащия доставчик и абоната/потребителя влиза в сила в деня на успешното пренасяне на номера в мрежата на приемащия доставчик (чл. 28, ал. 4 от Спецификациите). Заявлението представлява упълномощаване на приемащия доставчик да извърши необходимите съобразно Спецификациите, процедурата по чл. 24, ал. 1 от тях и общите условия за взаимоотношенията с крайните потребители действия по прекратяването на отношенията на заявителя с даряващия доставчик (този, който абонатът желае да смени). Заявлението представлява волеизявление на крайния потребител (абоната) за прекратяване на договорните отношения с даряващия доставчик (чл. 28, ал. 6 от Спецификациите). Ако имате повече от един номер, можете да заявите пренасянето, както на един, така и на няколко, а защо не и на всички номера. Даряващият доставчик може да откаже преносимост на номер/номера пред приемащия доставчик само в следните случаи: преди подаване на заявлението за преносимост номерът (MSISDN) е несъществуващ или не е предоставен на абонат или потребител на даряващия доставчик; даряващият доставчик вече е получил от друг приемащ доставчик искане за пренасяне на същия номер (MSISDN), процедурата по което още не е приключила; изпратеното от приемащия доставчик заявление съдържа непълни и/или неточни данни на абоната/потребителя (чл. 30, ал. 1 от Спецификациите). Приемащият доставчик също може да откаже преноса мотивирано, но, както и даряващият, е ограничен в основанията, на които може да откаже: абонатът/потребителят не е дееспособен и не е надлежно представляван от трето лице; заявлението е подадено от трето лице, което не е надлежно упълномощено от абоната или потребителя; представените от абоната или потребителя данни в заявлението са непълни и/или неточни; не са представени изискуемите към заявлението документи; абонатът или потребителят не е заплатил еднократна потребителска цена за преносимост на номерата, в случай че такава се дължи; налице е някое от общо приложимите основания за отказ за предоставяне на обществена телефонна услуга, предвидени в общите условия за взаимоотношения с крайните потребители на приемащия доставчик; не е сключен договор с предмет прехвърляния номер между абоната и приемащия доставчик (чл. 30, ал. 2 от Спецификациите). Срокът за реализация на преносимостта е до 2 работни дни от момента, в който стартира процедурата по пренасянето (чл. 32, ал. 1 от Спецификациите).
 
            Надявам се, че тази статия ще даде отговор на въпросите, които са възникнали или могат да възникнат у всекиго, който възнамерява да пренесе номера си от един към друг доставчик на електронни съобщителни услуги.

За договора за застраховане на правни разноски


Какво представлява договорът за застраховане на правни разноски?
            В кои случаи би ми бил полезен?
 
            Договорът за застраховане на правни разноски не е много разпространен у нас. Това се дължи, от една страна, на незнание относно съдържанието на този договор, а, от друга страна, на нагласата, че докато не се наложи извършването на правни разноски, няма смисъл да се правят допълнителни (и излишни) разходи – нали все пак може и никога да не се стигне до съд? В настоящата статия ще се постарая да разясня съдържанието на този договор, да посоча покритите от тази застраховка рискове и да обясня полезността на договора за застраховане на правни разноски, като специално ще се спра на категориите лица, които (по мое мнение) е добре да се замислят дали да не го сключат.
 
            На първо място, неправилно е разбирането, че с договора за застраховане на правни разноски, застрахователят се задължава да покрие сторените от застрахования разноски в съдебното производство. Това разбиране води и до извода, че ако на някого не му предстои да участва като страна в съдебно производство, то тази застраховка би му била излишна. Ако ставаше въпрос само за разноски, сторени в съдебно производство обаче, законодателят щеше да наименува този застрахователен договор като такъв за „съдебни разноски”, а не като такъв за „правни разноски”. Очевидно е, че се касае за разноски, чийто обхват е по-широк. В него влизат всички покрити от тази застраховка рискове, които представляват застрахователно събитие, когато настъпят. „Застрахователно събитие”, съгласно § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането (ДР на КЗ) е: „настъпването на покрит риск по застраховка в периода на застрахователното покритие.” С други думи, когато някое от събитията, предвидени в застрахователния договор, настъпи в срока, определен в договора, в който срок застрахователят носи отговорност, то застрахователят дължи обезщетение или плащане на застрахования съгласно условията на договора. Нека видим кои са покритите рискове, влизащи в обхвата на договора за застраховане на правни разноски. Съгласно т. 17, раздел II, буква „А“ от приложение № 1 към Кодекса за застраховането (КЗ) покритите рискове са: „Правни разноски и разходи за водене на съдебни спорове”, а чл. 420, ал. 1 КЗ посочва, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да поеме разноските на застрахования във връзка с участието му в съдебни, досъдебни, административни и арбитражни производства и да предостави други услуги, пряко свързани със застрахователното покритие. Правните разноски могат да са сторени в съдебно производство или не. Застрахованият може да е ищец, а може да бъде и ответник в гражданското производство, а също така може да участва като страна в наказателно производство в съдебната му фаза (частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец, граждански ответник или подсъдим), в досъдебното производство, а е възможно да бъде страна и по арбитражно или административно производство. Застраховката покрива всички случаи, в които застрахованият е използвал квалифицирана правна помощ, защото се е нуждаел от такава. Както се посочва в чл. 420, ал. 1 КЗ, застрахователят може да предостави и други услуги, пряко свързани със застрахователното покритие, т.е. не само да заплати правните разноски, но и да предостави правни консултации посредством лице, с което е в правни отношения (примерно с адвокат, който обслужва застрахователя по силата на договор). Интересен е въпросът с медиацията. Тъй като в чл. 420, ал. 1, т. 1 КЗ е посочено и извънсъдебното споразумение, то смятам, че ако застрахованият е участвал или възнамерява да участва в процедура по медиация, то застрахователят следва да заплати и разноските по това участие – възнаграждението на медиатора, тъй като целта на производството е решаването на един възникнал правен спор. Що се отнася до разноските, сторени в административно производство, то, за да бъдат последните покрити от застрахователя, те следва да са „правни”, т.е. за юридическа консултация с адвокат, за представителство от адвокат пред административни органи, пред органи, упражняващи публични функции и т.н. Чисто административните разходи като такси за издаване на документ, за извършване на административна услуга и др., които не изискват правни знания, не следва да се покриват от застрахователя, освен ако изрично са включени в обхвата на покритите рискове съгласно договора за застраховане на правни разноски.
 
            На второ място, следва да се има предвид, че някои видове разноски са изрично изключени от обхвата на договора за застраховане на правни разноски от законодателя. Такива са задълженията за плащане на глоба, конфискация или друга имуществена санкция по смисъла на наказателна или административнонаказателна разпоредба (чл. 420, ал. 3 КЗ), тъй като тези задължения не представляват изобщо правни разноски, а санкции за неправомерно поведение. Разходите, сторени в производството, в което са наложени тези санкции, обаче попадат в обхвата на покритите рискове по застраховката и се покриват от застрахователя.
 
            На трето място, освен общите изисквания за съдържанието на застрахователните договори, съдържащи се в чл. 345, ал. 1 КЗ, договорът за застраховане на правни разноски съдържа и: редът за избягване на конфликт на интереси по чл. 147 КЗ, приет от застрахователя; правата на застрахования по чл. 423 и 424 КЗ (чл. 421, ал. 2, т. 1 и 2 КЗ). Избягването на конфликт на интереси касае препятстването на потенциалната възможност интересите на застрахования по застраховка за правни разноски и интересите на застрахователя да бъдат противоречиви, вследствие на което или правното обслужване на застрахования да не е достатъчно качествено, или застрахователят да бъде облагодетелстван по някакъв начин от възникналата нужда от правна защита и съдействие на застрахования, или по някакъв друг начин да бъдат накърнени интересите на застрахования (потребител на застрахователни услуги). Ще се спра по-подробно на правата на застрахования по чл. 423 и чл. 424 КЗ в следващия параграф.
 
            На четвърто място, от момента, в който за застрахования е възникнала нуждата от квалифицирана правна помощ, то той може сам да избере да упълномощи адвокат или друго лице, което да дава юридически съвети, или да осъществява процесуално представителство в производство по чл. 420, ал. 1 КЗ (съдебно, досъдебно, административно, арбитражно, медиация) в съответствие със закона по седалището на органа, пред който се развива производството (чл. 423, ал. 1 КЗ). Правото на избор не може да бъде ограничено от застрахователя, тъй като се основава на личното доверие на застрахования към избрания от него адвокат или друго лице. Нещо повече, застрахованият има право на избор на адвокат и когато е налице конфликт на интереси в отношенията със застрахователя (чл. 423, ал. 2 КЗ). Застрахователят не може да дава и указания на избрания от застрахованото лице адвокат (чл. 423, ал. 3 КЗ). Любопитен е въпросът за адвокатското възнаграждение. Тъй като именно то представлява „правни разноски”, но се определя свободно от адвоката, то може ли да надхвърля минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения? От една страна, ако отговорът е отрицателен, това би означавало, че се ограничава и правото на избор на застрахования, тъй като може да си е избрал адвокат, който определя възнаграждението си над този минимум, а и не съществува законово изискване застрахователят да заплати правната помощ според минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно не е задължително адвокатското възнаграждение да е определено съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От друга страна, трябва да се имат предвид и интересите на застрахователя, тъй като по съглашение между застрахования и адвоката, застрахователят може да бъде натоварен със заплащането на някоя баснословна сума. Това би било несправедливо, поради което в застрахователния договор следва да се уговори и някакъв лимит на отговорността на застрахователя, който, според мен, е разумно да се определя като граница в определен процент над минимума по Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Примерно с уговорката „…но не повече от два пъти размера на адвокатското възнаграждение, определено съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения”, или „… но не повече от 50% над размера на адвокатското възнаграждение, определено съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения”. Стигаме до извода, че застрахователят е длъжен да заплати адвокатското възнаграждение дори то да надхвърля минималния размер по Наредба № 1, но в рамките на размерите, установени в договора за застраховане на правни разноски (в договора може да бъде посочено и че застрахователят се задължава да заплати адвокатско възнаграждение според Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а остатъкът от дължимото адвокатско възнаграждение да се покрива от застрахования, но по този начин непряко се ограничава правото на избор на застрахования, а също така договорът става по-неизгоден за застрахования, поради което той или би платил по-малка застрахователна премия, или не би го сключил изобщо).
 
            На пето място, застрахованият има право да се обърне към обективен и безпристрастен орган за извънсъдебно решаване на спорове във всеки случай на разногласие със застрахователя във връзка с договора за застраховка на правни разноски. Правото на иск пред съда не може да се ограничава (чл. 424 КЗ). Това означава, че на разположение на застрахования са предоставени както извънсъдебен способ за решаване на спорове относно договора – арбитраж най-често, който обаче трябва да е извън контрола на застрахователя, така също и съдебният ред за решаване на правни спорове. Застрахователят не може да постави предявяването на иск пред съда за решаването на такъв спор в зависимост от обстоятелството дали застрахованият първо се е обърнал към органа за извънсъдебно решаване на спора. Т.е. извънсъдебната процедура не е предпоставка за предявяването на иск и застрахователят не може да предвиди друго в договора.
 
            На шесто място, макар и да ми се струва очевидно, ще посоча, че правните разноски не е необходимо да са сторени от застрахования, за да бъдат заплатени от застрахователя. В противен случай разпоредбата на чл. 420, ал. 1 КЗ нямаше да гласи: „С договора за застраховка на правни разноски застрахователят покрива рискове по т. 17, раздел II, буква „А“ от приложение № 1 и срещу заплащане на премия се задължава да поеме разноските на застрахования…”, а наместо „поеме” законодателят щеше да използва термина „възстанови”.
 
            Считам, че договорът за застраховане на прави разноски би могъл да бъде полезен на всяко физическо или юридическо лице (в КЗ не се съдържа ограничение по отношение на лицето, което може да бъде „застрахован”), тъй като правните спорове възникват нерядко в нашето ежедневие, а също така често административните и други производства изискват специализирани правни знания, както и време (с което не всеки разполага), за да бъдат успешно проведени. Все пак особено необходим е този договор на юридически лица, които ежедневно влизат в договорни отношения със свои контрагенти и или нямат служител с юридическо образование, или сложността на възникващите казуси предполага нуждата от адвокатски услуги. Също така потребността от договор за застраховане на правни разноски е голяма и при физически лица, които поради някои свои характерови и други особености е твърде вероятно да имат нуждата от правна защита и съдействие. Договорът е подходящ и за физически или юридически лица, чиято дейност е рискова (от нея могат да настъпят вреди за трети лица с по-голяма вероятност, отколкото при други дейности) или, макар и да не е, при настъпването на вреди, за които може да бъде ангажирана отговорността на застрахования, последните се очаква да бъдат в големи размери.

За договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние: правото на отказ


Какво е договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние?
            При какви условия и в какъв срок мога да се откажа от него?
 
            Колкото повече се развиват информационните и комуникационните технологии, толкова по-често традиционни услуги ни биват предоставяни чрез тях. Възникват и нови услуги, които може да са имали, а може и да са нямали аналог преди да станат част от виртуалната реалност. Сред множеството предоставяни ни от разстояние услуги са и финансовите. Нерядко можете да се натъкнете на реклама, в която Ви убеждават, че този начин на предоставяне на финансови услуги е лесен („без излишна бумащина, без сложни процедури”), бърз („само за пет минути”) и по-евтин от традиционния („без излишни такси”). В настоящата кратка статия ще очертая правната същност на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и ще разгледам правото на отказ от този договор, с което разполага потребителят, в случай че установи, че финансовата услуга не удовлетворява интересите му, колкото и лесен, бърз и евтин да е начинът на предоставянето ѝ.
 
            На първо място, договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние-едно или повече (чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР)). Това определение обаче поражда необходимостта от няколко други такива, за да бъде разбрано.
            Първо, страни по договора са лице в качеството „потребител” и лице, притежаващо качеството „доставчик”. Чл. 7, ал. 2 и 3 ЗПФУР съдържат легални дефиниции и на двете понятия. „Потребител” е всяко физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. „Доставчик” е всяко физическо или юридическо лице, което в рамките на своята търговска или професионална дейност сключва с потребител договор за предоставяне на финансова услуга от разстояние. Тук ще направя и няколко уточнения. Потребителят може да е само физическо лице. Като такова той може да упражнява търговска или друга професионална дейност. Важно е при сключването на договора за предоставяне на финансова услуга от разстояние да не се идентифицира като лице, упражняващо търговска или друга професионална дейност (примерно като „ЕТ – Иванов Кънстръкшънс”), а като физическо лице със своите имена (ако използваме горния пример, като Иван Иванов Иванов). Не бива да се забравя разпоредбата на чл. 286, ал. 3 от Търговския закон, съгласно която: „При съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие.” Що се отнася до доставчика, полезно е да се отбележи, че предоставянето на финансовите услуги от разстояние се извършва именно „в рамките” на търговската или професионалната му дейност, т.е. то може да е основната му търговска дейност, но може и да има съпътстващ, спомагателен характер, тъй като обслужва някаква друга негова основна търговска или професионална дейност.
            Второ, трябва да си отговорим и на въпроса: какво е „финансова услуга”? Съгласно определението, дадено в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗПФУР „финансова услуга” е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги. Кредитните институции, застрахователните дружества (и взаимозастрахователните кооперации), пенсионноосигурителните дружества и инвестиционните посредници подлежат на лицензионен режим и само и единствено тези лица, които са лицензирани при условията и по реда на съответните нормативни актове могат да предоставят изброените по-горе финансови услуги, т.е. доставчикът на финансови услуги е лице, което трябва да е получило лиценз по надлежния ред. Що се отнася до последната част от определението за „финансови услуги”, а именно предоставянето на платежни услуги, то последните са подмножество на финансовите услуги и са изчерпателно изброени в чл. 4 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), като такива платежни услуги може да предоставя само доставчик на платежни услуги по чл. 3, ал. 1 ЗПУПС. Иначе казано предоставянето на финансови услуги, включително когато става въпрос за платежни услуги, се извършва от лице, получило лиценз от компетентния орган за извършване на тази дейност. Също така лицензът трябва да включва и съответната предлагана финансова услуга, т.е. не само лицето да е получило лиценз, но и съответната дейност да попада в обхвата на този лиценз.
            Трето, трябва да определим и съдържанието на понятието „средство за комуникация от разстояние“. Съгласно дефиницията, дадена в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Такива средства са лаптоп, настолен компютър, мобилен телефон, смартфон, таблет, стационарен телефон и др. При сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние трябва да се използват само такива средства, т.е. в никакъв момент да не е налице едновременното физическо присъствие на двете страни по договора. Що се отнася до самите средства, то за сключването на договора не е необходимо да се използва само едно средство. Може например офертата да е изпратена от доставчика по интернет от настолен компютър, да е получена от потребителя на негов лаптоп, потребителят да е изпратил потвърждение от своя таблет, а системата за обработка на получените отговори на доставчика да е генерирала верификационен код, изпратен на мобилния телефон на потребителя, който впоследствие го е въвел отново през таблета си.
            Четвърто, въпроси може да породи изискването за „система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика”. Това изискване означава, че самото сключване на договора се осъществява с помощта на информационните и/или комуникационни технологии по предварително зададен от доставчика алгоритъм. В зависимост от този алгоритъм се определя кои и колко от действията по сключването на договора са автоматизирани (примерно предоставянето на предварителна информация по чл. 8 ЗПФУР може да се автоматизира) и кои изискват насрещно волеизявление от физическо лице, представляващо доставчика, съобразено (волеизявлението) с конкретния казус.
            След като установихме съдържанието на понятието „договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние”, нека да разгледаме при какви условия и по какъв ред потребителят може да се откаже от този договор.
 
            На второ място, както и в други нормативни актове, в които страна по договорно правоотношение е лице в качеството „потребител” (примерно в Закона за защита на потребителите (ЗЗП)), така и в ЗПФУР законодателят приема, че потребителят е по-слабата икономически страна, по-неопитен, тъй като сключва договор извън своята професионална дейност за разлика от насрещната страна, по-уязвим в урежданото правоотношение по предоставяне на финансова услуга от разстояние, поради което се нуждае от засилена защита. Типична форма на такава защита е правото на отказ от договора.
            Първо, важно е да се има предвид, че предоставянето на финансова услуга от разстояние на потребител срещу заплащане без изрично и предварително искане от негова страна е забранено. Когато потребителят получи услуга, за която не е отправил изрично и предварително искане, той не дължи заплащане за услугата на този, който я е предоставил. Липсата на отговор от страна на потребителя не означава съгласие от негова страна (чл. 14 ЗПФУР). Така че дори и доставчикът да Ви е предоставил такава услуга с указанието, че ако не възразите в някакъв срок срещу получаването ѝ, то ще дължите заплащането ѝ, между Вас няма сключен договор за предоставяне на финансова услуга от разстояние и не дължите никаква сума, дори и да не отговорите в срока, посочен от доставчика. В този случай не говорим за отказ от договора, тъй като договор изобщо не е сключен.
            Второ, когато е налице сключен (действителен, разбира се) договор, т.е. изпълнени са предпоставките, разгледани по-горе, то потребителят може да направи отказ от договора без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина в 14-дневен срок, считано от: датата на сключване на договора или от деня, в който е получил условията на договора и преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител (примерно електронен документ, изпратен по електронна поща), когато това става след сключването на договора (чл. 12, ал. 1 ЗПФУР). Когато предоставената финансова услуга е застраховка „живот” или допълнително доброволно пенсионно осигуряване, този срок е 30-дневен (чл. 12, ал. 2 ЗПФУР). Правото на отказ от договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние не може да се упражни, когато цената на финансовата услуга зависи от колебания на финансовия пазар, които могат да възникнат през периода, през който потребителят има право да се откаже от договора, и върху които колебания доставчикът не може да влияе (чл. 12, ал. 3, т. 1 ЗПФУР). Потребителят не може да се откаже и от договор, който е бил прекратен поради изпълнение (и от негова страна, и от страна на доставчика) в срока за отказ, когато изпълнението е настъпило по изричното искане на потребителя, тъй като договорното правоотношение вече не съществува (чл. 12, ал. 3, т. 3 ЗПФУР). Потребителят не може да упражни правото си на отказ и по отношение на застрахователни договори във връзка с пътуване, багаж или други краткосрочни застрахователни договори със срок, по-малък от един месец, нито по отношение на договори за кредит, предназначени за придобиване или запазване правото на собственост върху земя или сграда, която е построена или която предстои да бъде построена, както и за извършване на ремонт или подобрения в недвижим имот (чл. 12, ал. 1, т. 2 и 4 ЗПФУР).
            Трето, за да упражни правото си на отказ от договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, потребителят е длъжен да изпрати на доставчика уведомление на хартиен или друг траен носител, достъпен за получателя (електронно съобщение например), преди изтичането на сроковете, разгледани в предходния параграф (чл. 12, ал. 4 ЗПФУР).
            Четвърто, след като потребителят упражни правото си на отказ от договора, то възниква въпросът: какво дължи на доставчика?Както вече посочих, потребителят не дължи неустойки и обезщетения. Всъщност той дължи единствено действително предоставените финансови услуги по договора (отново подчертавам, че трябва да е налице действителен договор между потребителя и доставчика). Потребителят следва да ги заплати на доставчика в седемдневен срок от изпращането на уведомлението (чл. 13, ал. 1 ЗПФУР). За да не се стигне до тази необходимост обаче законодателят е предвидил забрана за доставчика да започне изпълнение на договора до изтичане на срока за упражняване на правото на отказ от страна на потребителя, освен ако последният изрично е поискал това. Ако потребителят е поискал доставчикът да изпълни задължението си по предоставяне на финансовата услуга в срока, в който може да упражни (потребителят) правото си на отказ, и след това действително упражни правото си на отказ в същия срок, той ще дължи на доставчика действителната стойност на предоставената финансова услуга (не на договорената, а само на реално предоставената, тъй като финансовата услуга може да се предоставя разсрочено във времето, а не изцяло и наведнъж). Ако доставчикът е започнал изпълнението на договора преди изтичането на срока, в който потребителят може да упражни правото си на отказ, и изпълнението не е било поискано изрично от потребителя, последният не дължи заплащане на предоставената финансова услуга (чл. 13, ал. 2 ЗПФУР). Не е изрично поискано от потребителя изпълнението, за което той е знаел, но на което не се е противопоставил. Освен това, доставчикът е длъжен да информира потребителя относно дължимата от последния сума за предоставената финансова услуга преди сключването на договора. Ако доставчикът не може да докаже, че е информирал потребителя за цената на финансовата услуга, и потребителят е упражнил правото си на отказ от договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, то потребителят не дължи заплащане на получената услуга (чл. 13, ал. 3 и 4 ЗПФУР). Потребителят е длъжен да върне на доставчика получените суми и/или вещи по договора не по-късно от 30 дни, считано от изпращане до доставчика на уведомлението за упражняване правото на отказ (чл. 13, ал. 6 ЗПФУР). Той връща вече полученото без значение дали е длъжен да заплати стойността на самата финансова услуга или не.
            Пето, след като потребителят упражни правото си на отказ от договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да му върне всички заплатени от потребителя суми, с изключение на цената на предоставената финансова услуга, когато тя следва да бъде заплатена от потребителя, в 30-дневен срок от получаването на уведомлението за отказ от договора (чл. 13, ал. 5 ЗПФУР). 
 
            На трето място, когато доставчикът не е изпълнил някое от задълженията си по предоставяне на преддоговорна информация на потребителя, последният може да прекрати договора в едномесечен срок от датата на сключването на договора или от получаването на съществена информация относно условията на договора, когато тази информация му бива предоставена след сключването на договора. При прекратяване на договора на това основание (чл. 15 ЗПФУР) потребителят не дължи неустойки и обезщетения, тъй като в случая прекратяването представлява санкция срещу виновното неизпълнение на задължение от страна на доставчика (поради тази причина по-правилно би било да се говори за „разваляне” на договора, а не за „прекратяване”).

За сайтовете за колективно пазаруване и договорите с мним търговец


Какви са правата ми, когато сключа договор през сайт за колективно пазаруване с търговец, който не съществува?
 
            Сайтовете (електронните страници) за колективно пазаруване са може би едни от най-разпространените средства за предлагане на огромно разнообразие от стоки и услуги на своите потребители. Всъщност тези електронни страници само опосредяват сключването на договор между потребителя на стоките и услугите, от една страна, и търговеца, който ги предлага, от друга страна. В повечето случаи посредникът (администраторът на електронната страница за групово пазаруване) не носи отговорност за отношенията между потребителя и търговеца, освен ако недобросъвестно попречи на изпълнението на договора (чл. 21, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)). Само че посредникът не е длъжен не само да провери съдържанието на офертата, отправена от търговеца, но и да провери самоличността на страните. Ако се окаже, че сте договаряли с лице (търговец), което не съществува, че сте платили определена сума по банков път и накрая не сте получили нито стока, нито услуга, то възниква въпросът: как да си възстановите заплатената сума? От кого да я претендирате, след като търговецът не съществува? На тази хипотеза ще посветя следващото изложение.
 
            На първо място, твърдението, че посредникът не носи отговорност, тъй като не е длъжен да проверява самоличността на страните по договора, не е вярно във всички случаи. Всъщност, ако посредникът е знаел, че търговецът, който твърди, че предлага стока или услуга срещу заплащане на определена сума от потребителя, не съществува, но въпреки това допусне оферта (публично предложение), изходяща от този мним търговец на електронната страница за колективно пазаруване, ще носи отговорност за непозволено увреждане. Ако сайтът за колективно пазаруване принадлежи на физическо лице, срещу него може да бъде предявен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД („Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.”), а ако принадлежи на юридическо лице, правното основание на иска е чл. 49 ЗЗД („Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.” В случая юридическото лице е възложило работата на някое физическо лице – администратор на електронната страница.). Собственикът на сайта за колективно пазаруване ще трябва да доказва, че не носи вина, тъй като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, т.е. законодателят е въвел презумпцията за виновност, с която е разместил доказателствената тежест – лицето, срещу което сте предявили иска си, ще трябва да доказва, че не носи вина (т.е. нито че е действало умишлено, нито непредпазливо). Ако се установи, че посредникът или негов служител, натоварен с публикуването на офертите от търговеца, е знаел, че такъв търговец не съществува, то доказването на липса на вина би било почти невъзможно. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 17 от Закона за електронната търговия (ЗЕТ): „Доставчикът на услуги не е длъжен да извършва наблюдение на информацията, която съхранява, пренася или прави достъпна при предоставяне на услуги на информационното общество, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност.” Въпреки липсата на такова общо задължение за посредника обаче възниква задължение да обезщети причинените вреди, ако е знаел или според обстоятелствата няма как да не е знаел, че търговецът, публикувал офертата си (публичното предложение) в електронната страница за групово пазаруване, е мним, т.е. несъществуващ.
 
            На второ място, тъй като знанието на посредника е доста трудно да се установи, а често пъти е и невъзможно, то потребителят, който е сключил договора (получателят на услугата), трябва да разполага и с друго правно средство, за да си възстанови  заплатената сума. Нека разгледаме в най-общи линии казуса, пред който сме изправени, за да стигнем до изходната точка за решаването му: потребителят вижда оферта за закупуване на стока или услуга срещу определена цена, публикувана (офертата) от търговец; потребителят не проверява дали търговецът съществува (чрез справка в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), като Ви съветвам преди да сключите договор от разстояние (чрез интернет) да направите такава справка, за да знаете дали лицето, с което договаряте, съществува); потребителят си мисли, че сключва договор; плаща сумата, посочена в офертата по банков път; потребителят не получава стоката или услугата; потребителят е платил за нещо, което не е получил. И така, потребителят разполага с банкова сметка, по която е превел определена сума, но не знае кой е титулярят ѝ.
            Първо, следва да се отбележи, че договор изобщо не е сключен, тъй като едната от страните по правоотношението не съществува. За да бъде валидно сключен един договор, то по него трябва да има две страни, които са правоспособни и дееспособни (разбира се, ако едната страна е напълно недееспособна, договорът може да се сключи чрез законния ѝ представител, а ако е ограничена дееспособността ѝ, то договорът се сключва с нейното волеизявление и с добавъчното такова на лицето, което по силата на закона трябва да даде съгласието си (примерно попечител)). Ако липсва едната страна, то и договорът като двустранна сделка не може да съществува – нищожен е поради липса на съгласие (след като едната страна не съществува, то изобщо няма съгласие от нея за сключване на договор) или поради противоречие със закона (който изисква две насрещни волеизявления, за да бъда сключен договорът) (чл. 26, ал. 1, предл. 1 или ал. 2, предл. 2 ЗЗД). Щом договорът е нищожен, то и даденото по него е такова без основание (основанието би бил договорът, но такъв няма). Затова потребителят има право на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: „Който е получил нещо без основание
или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.”
Потребителят има право на иск за неоснователно обогатяване, тъй като е платил нещо някому, но без да има основание за това. Ала ключовият въпрос е: срещу кого да предяви иска си?
            Второ, тъй като търговецът не съществува, то очевидно няма как да се преговаря с него, нито пък да му се дава срок за изпълнение и т.н. Единственото, което може да направи потребителят, е да си възстанови заплатената сума по исков ред. Тук е необходимо да се имат предвид три производства, уредени в Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
            Първото производство е това по обезпечение на бъдещ иск. За да сте сигурни, че мнимият търговец няма да изтегли наличността от сметката, по която сте превели сумата, чието връщане искате, след което да закрие сметката, то най-разумно е преди още да сте предявили иска си, да поискате от съда по постоянния си адрес да допусне обезпечение на иска чрез налагане на запор върху банковата сметка, по която сте превели парите. Ако сумата е под 25000 лв., компетентен да се произнесе по искането Ви е районният съд, а ако сумата, която ще бъде предмет на иска Ви, е над 25000 лв., компетентен ще бъде окръжният съд (чл. 390, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 104, т. 4 ГПК във връзка с чл. 103 ГПК). Заедно с искането си за налагане на запор върху банковата сметка, можете да поискате от съда и да допусне обезпечителна мярка „предоставяне от банката на информация за титуляря на банковата сметка, по която е преведена сумата”. Спорно е дали това е обезпечителна мярка или е доказателство, което да поискате в следващото разгледано производство. Все пак можете да твърдите, че без тази информация за Вас би било невъзможно да водите дело, да получите решение във Ваша полза и след това решението да бъде изпълнено, т.е. би било накърнено правото Ви на защита, ако не се допусне тази мярка. Съдът може да Ви задължи да представите гаранция в размер, който се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 ГПК). Това производство е едностранно, за молбата Ви другата страна няма да бъде уведомена (не че ще знаете коя е насрещната страна към този момент), тъй като препис не ѝ се връчва (чл. 395, ал. 1 ГПК). Цели се бързина и изненада. Освен това съдът разглежда и разрешава молбата Ви за обезпечение на бъдещия иск в деня на подаването ѝ в закрито заседание (чл. 395, ал. 2 ГПК). Въз основа на определението, с което молбата се уважава, съдът издава обезпечителна заповед. Когато е определена гаранция, съдът издава обезпечителната заповед след внасянето ѝ (чл. 395, ал. 3 ГПК). Ако съдът допусне обезпечението на бъдещия иск, то той определя и срок за предявяване на иска, който срок не може да надхвърля един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя обезпечението (390, ал. 3 ГПК).
            Второто производство е това по обезпечение на доказателствата (Глава четиринадесета. Раздел VII от ГПК). Ако в производството по обезпечение на бъдещ иск, съдът не допусне обезпечителна мярка „предоставяне от банката на информация за титуляря на банковата сметка, по която е преведена сумата” и не задължи банката да предостави такава информация, нито пък Ви издаде съдебно удостоверение, което съдържа такова задължение за банката, то вероятно съдът е преценил, че искането Ви не е за обезпечителна мярка. В този случай трябва да подадете и молба за обезпечение на доказателствата пред районния съд по седалището на банката, обслужваща сметката, по която сте превели сумата, която желаете да си възстановите. В молбата си ще поискате от съда да задължи банката да посочи титуляря на сметката или да Ви издаде (съдът) съдебно удостоверение в този смисъл. Отговорът на банката и издадения от нея документ, посочващ титуляря на сметката, е доказателство, тъй като въз основа на него Вие като молител (и бъдещ ищец), ще можете да докажете, че титулярят е лицето, получило сумата, която е предмет на правния спор, т.е. лицето, от което може да си я търсите. Освен това, необходимостта от събирането предварително на това доказателство, се обосновава от обстоятелството, че то може да се загуби, ако не бъде събрано предварително, тъй като Вие като молител се интересувате от актуалния титуляр на съществуваща банкова сметка, а забавянето може да доведе до закриването на сметката от титуляря ѝ, а с това и до затрудняване да упражните правата си. Молбата за събирането на такова доказателство предварително с цел обезпечаване на доказателства, не е особено разпространена, но е един от малкото полезни ходове, които имате. Ако съдът уважи молбата Ви, вече ще знаете, срещу кого да предявите иска си. Можете и да твърдите, че това доказателство не може да бъде събрано в исковия процес, тъй като без него (доказателството) изобщо не можете да предявите иск, тъй като не знаете срещу кое лице да го предявите. Искът Ви би бил недопустим, тъй като за да бъде упражнено надлежно правото на иск, то трябва да бъдат индивидуализирани страните по делото, т.е. коя е активно легитимираната страна (ищецът) и коя е пасивно легитимираната страна (ответникът).
            Третото производство е исковото производство. След като сте установили кой е титулярят на банковата сметка, по която сте превели подлежащата на възстановяване сума, то срещу него следва да предявите иск пред родово компетентния съд по постоянен адрес на титуляря на сметката (ако е физическо лице) или по неговото седалище (ако е юридическо лице). Ако сумата е до 25 000 лв. включително, родово компетентен е районният съд, а за искове с цена на иска над 25 000 лв. родово компетентен ще бъде окръжният съд. Искът е осъдителен, тъй като искате от съда да осъди ответника да извърши определено действие – да Ви заплати сумата, с която неоснователно се е обогатил. Правното основание на иска Ви е чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Като доказателство към исковата си молба е добре да приложите ваучер или някакъв друг писмен документ, от който е видно основанието, на което сте платили сумата (за получаването на каква стока или услуга сте сторили това). Освен това можете да поискате от посредника да Ви предостави информация относно съдържанието на офертата, публикувана от мнимия търговец, детайли за плащането (номер на банкова сметка), както и всякакви други данни, които да докажат, че сте договаряли с мним търговец, предмета на нищожния договор и извършеното от Вас плащане.
 
            На трето място, можете и да подадете сигнал до прокуратурата за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), тъй като е осъществен съставът на престъплението „измама”. Някой Ви е въвел в заблуждение относно съществуването на Вашия съконтрагент с цел набавяне за себе си или за другиго на имотна облага и с това Ви е причинил имотна вреда (в случая облагата и вредата са равни по размер и представляват заплатената от Вас сума). Въпросът за наказателната отговорност обаче излиза извън рамките на настоящата статия, която е строго фокусирана върху гражданскоправните механизми за възстановяване на заплатената от Вас без основание сума, поради което няма да се спирам подробно на него (макар че, разбира се, граждански иск може да бъде предявен и в наказателното производство).

За обезщетението за неимуществени вреди, претърпени като резултат на изтекли (неправомерно разпространени) лични данни от електронната страница на НАП


Мога ли да търся обезщетение от НАП за „изтичането” (неправомерното разпространяване) на личните ми данни след хакерска атака на електронната страница на Агенцията?
 
            Напоследък се намериха много адвокати, които предлагат на българските граждани да предявят иск против Националната агенция за приходите (НАП или Агенцията) за обезщетение на претърпените неимуществени вреди вследствие на „изтичането” (неправомерното разпространение) на лични данни от електронната страница на НАП поради осъществена хакерска атака. Преди обаче да се доверите на някого от тези „яхнали вълната” на негодуванието адвокати и да му платите адвокатското възнаграждение, за да „осъдите държавата”, силно Ви препоръчвам да прочетете настоящата статия и да помислите дали не бивате подведени да „напълните нечия гуша” вместо да защитите свое законно право (не че има други, непризнати с нормативен акт, права, разбира се).
 
            На първо място, НАП е администратор на лични данни, тъй като по смисъла на чл. 4, § 7 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) (по-нататък за краткост „Регламента”) „администратор” е „физическо или юридическо лице, публичен орган, агенция или друга структура, която сама или съвместно с други определя целите и средствата за обработването на лични данни; когато целите и средствата за това обработване се определят от правото на Съюза или правото на държава членка, администраторът или специалните критерии за неговото определяне могат да бъдат установени в правото на Съюза или в правото на държава членка”. По необходимост ще дам и определенията на „лични данни” и „обработване” съгласно Регламента. Съгласно чл. 4, § 1 от Регламента „лични данни” са „всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано („субект на данни“); физическо лице, което може да бъде идентифицирано, е лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез идентификатор като име, идентификационен номер, данни за местонахождение, онлайн идентификатор или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице”, а „обработване” (съгласно чл. 4, § 2 от Регламента) представлява „всяка операция или съвкупност от операции, извършвана с лични данни или набор от лични данни чрез автоматични или други средства като събиране, записване, организиране, структуриране, съхранение, адаптиране или промяна, извличане, консултиране, употреба, разкриване чрез предаване, разпространяване или друг начин, по който данните стават достъпни, подреждане или комбиниране, ограничаване, изтриване или унищожаване”. Тъй като НАП в качеството си на публичен орган обработва Вашите лични данни като физическо лице (ако се касае за данните, отнасящи се до юридическо лице, то те не попадат в категорията „лични данни”), които правят възможно еднозначното Ви идентифициране, и дейността на Агенцията се регулира с нормативни актове (Регламента и Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД)), то НАП е администратор на лични данни и за нея съществуват нормативно предвидени задължения във връзка със защитата на личните данни. За да бъде ангажирана отговорността на НАП като администратор на лични данни, то следва Агенцията да не е изпълнила някое от нормативно предвидените си задължения като в случая от значение е задължението ѝ, произтичащо от правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 5, ал. 1, б. „е” от Регламента: „Личните данни са обработвани по начин, който гарантира подходящо ниво на сигурност на личните данни, включително защита срещу неразрешено или незаконосъобразно обработване и срещу случайна загуба, унищожаване или повреждане, като се прилагат подходящи технически или организационни мерки („цялостност и поверителност“).” Чл. 32 от Регламента доразвива това задължение на администратора на лични данни, като последният следва да вземе предвид достиженията на техническия прогрес, разходите за прилагане и естеството, обхвата, контекста и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица. Съгласно ал. 2 на същия член: „При оценката на подходящото ниво на сигурност се вземат предвид по-специално рисковете, които са свързани с обработването, по-специално от случайно или неправомерно унищожаване, загуба, промяна, неразрешено разкриване или достъп до прехвърлени, съхранявани или обработени по друг начин лични данни.” Затова първият ключов въпрос, на който следва да си отговорите преди да предявите иск против НАП, е дали Агенцията е нарушила свое нормативно задължение като не е осигурила достатъчно ниво на сигурност на предоставените ѝ за обработване Ваши лични данни
. Самото разпространяване на тези данни вследствие нарушаването на създадената от администратора (НАП) система за сигурност не означава неизпълнение на нормативно задължение от страна на Агенцията. Поведението на едно трето лице (популярно наричано „хакер”) е условието, без което пробивът в сигурността и последващото разпространяване на личните Ви данни би било невъзможно. Ако НАП докаже, че е предприела всички необходими, съответстващи на нивото на техническото развитие и разумни мерки за защита на личните данни, които обработва, но въпреки тях е настъпило неправомерното разпространяване на лични данни, то отговорността на НАП за вреди не може да бъде ангажирана и искът Ви ще бъде оставен без уважение. В такъв случай не само ще заплатите възнаграждението на адвоката, който Ви е подвел да водите дело против НАП, но ще заплатите и юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на Агенцията, както и всички разноски по делото.
 
            На второ място, правото Ви на защита по съдебен ред е най-общо закрепено в Регламента, а конкретното му осъществяване е уредено в ЗЗЛД и в Административнопроцесуалния кодекс (АПК). В чл. 39, ал. 1 и 2 ЗЗЛД е посочено, че субектът на данните (физическото лице, чиито лични данни биват обработвани) може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на  АПК като в същото производство може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни. Имайте предвид и че съгласно ал. 4 на същия член не можете да сезирате съда, когато има висящо производство пред комисията (Комисията за защита на личните данни) за същото нарушение или нейно решение относно същото нарушение е обжалвано и няма влязло в сила решение на съда. В тези два случая искът Ви пред съда ще бъде процесуално недопустим и няма да бъде разгледан по същество, тъй като такава ще бъде и жалбата за установяване на незаконосъобразност на действията на НАП. За да бъде уважен искът Ви за обезщетение, то съдът, пред който е предявен, трябва да установи, че е налице незаконосъобразност на действията или бездействията на НАП (по този въпрос вече изложих съображения в предходния параграф). Чл. 203, ал. 2 АПК препраща към Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за неуредените в АПК въпроси относно имуществената отговорност. От значение за настоящата статия са няколко текста на ЗОДОВ. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ: „Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност”, а чл. 4 ЗОДОВ гласи: „Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.” Тук обаче се поставя въпросът дали увреждането произтича от незаконосъобразни действия или бездействия на НАП или от незаконосъобразното поведение на едно трето лице – „хакера”. Дори да се установи, че НАП не е предприела всички необходими, разумни и технически възможни мерки за защита на личните данни на субектите на данни, то не можем да пренебрегнем обстоятелството, че без намесата на едно трето лице, пробив в сигурността и неправомерно разпространяване на данните не би имало. Затова увреждането не може в никакъв случай да се приеме, че е резултат изцяло от незаконосъобразните действия или бездействия на НАП. Напротив, дори НАП да не е изпълнила нормативните си задължения във връзка със сигурността (което неизпълнение ми се струва съмнително), то увреждането при всяко положение ще бъде съпричинено от третото лице, което умишлено е пробило сигурността на базите данни и неправомерно е разпространило данните. Съдът ще установи каква „част” от увреждането е причинена от НАП и каква от „хакера” и ще осъди НАП на обезщетение, пропорционално на частта на съпричиняване (не смятам, че чл. 53 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) ще намери приложение, тъй като е спорно дали увреждането изобщо е причинено от „неколцина”; по-скоро увреждането е причинено от третото лице; ще цитирам и мотивите към Решение № 2 от 5.I.1965 г. по гр. д. № 2133/64 г., ВС, I г. о.: „Въпросът за това, кой причинител в каква степен е допринесъл за настъпване на резултата, възниква едва след като се установи кои са го причинили и ако не може да се установи степента на допринасянето на всеки поотделно, съществува законната презумпция, че всички еднакво са причинили вредоносния резултат, поради което отговарят солидарно. Но тази законна презумпция идва едва след като безспорно е установено, че всички са причинили резултата.”). Цялото увреждане ще бъде причинено от две лица като всяко от тях отговаря за онази част, която е пряка и непосредствена последица от неговото участие. Имайте предвид, че намесата на третото лице („хакера”) е ключова – това е условието, без което неправомерно разпространяване на лични данни не би било възможно и нямаше да се случи. Също така не забравяйте, че преди така наречената „хакерска атака” личните Ви данни не са били общодостъпни, т.е. била е налице някаква защита. Тези обстоятелства могат да мотивират съда да приеме, че дори НАП да не е предприела всички необходими, разумни и технически възможни мерки за защита на личните Ви данни, то увреждането е причинено в малка част от действията и бездействията на Агенцията, т.е. искът Ви ще бъде уважен на под 50% от цената, която сте посочили, вследствие на което ще Ви бъдат присъдени разноски, съответстващи на уважената част от иска, но ще трябва да заплатите разноски, съответстващи на отхвърлената част (в това число и юрисконсултско възнаграждение).
 
            На трето място, неимуществените вреди не само че не се предполагат, но трябва и да се докажат във всеки случай. Трябва да се установи и пряката им и непосредствена връзка с увреждането. Неимуществените вреди са болки и страдания  и обезщетението за тях се определя от съда по справедливост (арг. от чл. 52 ЗЗД). Няма как да бъде уважен иск, с който само поради факта, че са разпространени неправомерно лични данни, се претендира обезщетение. Във всеки конкретен случай размерът на твърдените неимуществени вреди следва да бъде доказан, както и в какво се състоят последните. Неимуществените вреди могат да се състоят в постоянно безпокойство, в силно притеснение, в някакво временно неблагоприятно здравословно състояние след научаването за неправомерното разпространяване на личните данни и т.н. Всички тези твърдения обаче следва да бъдат доказани от ищеца – със свидетелски показания или с медицински документи например. Размерът на обезщетението се определя от съда, ако и след като прецени, че наистина е налице увреждане, че вследствие на него са произлезли неимуществени вреди за ищеца и че именно ответникът е причинил с поведението си увреждането. Но трябва да се има предвид, че за всеки ищец размерът на вредите и съответно на обезщетението ще бъде строго индивидуален и трябва да бъде доказан пред съда, защото в противен случай искът ще бъде оставен без уважение. Затова твърденията на колеги-адвокати, че само поради факта на неправомерното разпространяване на личните Ви данни ще Ви бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди или че имате право на такова, са неверни и могат да Ви подведат да водите дело, което ще приключи неблагоприятно за Вас.
 
            Настоящата статия има за цел да повиши критичността на преценката Ви по отношение на предложенията на колеги-адвокати да водите дела против НАП за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на неправомерното разпространяване на лични данни поради „хакерска атака”. Според мен, предявяването на иск против НАП в случая е по-скоро авантюра и непремерен риск, отколкото упражняване на правото на защита. Обстоятелството, че едно трето лице е предизвикало увреждането било изцяло, било преимуществено, силно подкопава тезата, че обезщетение ще се дължи изцяло от НАП, дори и Агенцията да не е изпълнила своите задължения във връзка със сигурността на личните данни по най-добрия начин. Освен това, доказването на неимуществени вреди и обосноваването на размера им във всеки конкретен случай не е никак лесно, имайки предвид характера на нарушението. По-големи изгледи за успех би имал иск за непозволено увреждане срещу „хакера”, предявен (искът) по общия исков ред, предвиден в Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

За правото на обезщетение за неимуществени вреди от публикация в социалните мрежи


Имам ли право на обезщетение, ако някой ми причини неимуществени вреди вследствие на негова публикация в социалните мрежи?
 
            С развитието на информационните и комуникационните технологии се променя и начинът ни на общуване. Изменят се и социалните ни навици. Все по-голяма част от личния ни живот, от професионалните ни занимания, от мислите и чувствата ни става достояние на трети лица, някои от които не винаги добронамерени. За съжаление ставаме и по-лесна мишена за злонамерени атаки срещу личността, честта, достойнството ни и доброто ни име. Вследствие на тези нападки, оформени като публикации, коментари, лични съобщения или по друг начин, ние претърпяваме неимуществени вреди – болки и страдания. Затова принципният отговор на поставения по-горе въпрос е положителен – всеки, комуто са причинени неимуществени вреди вследствие на нечия публикация в социалните мрежи, има право да търси обезщетение от причинителя на вредите. Общото правило за непозволеното увреждане, формулирано в разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) намира приложение, както в традиционната реалност, така и във виртуалната такава. Но виртуалната реалност ни сблъсква с един трудно преодолим проблем – анонимността, или по-точно казано невъзможността да се докаже авторството на непозволеното увреждане. На въпросите на обезщетението при непозволено увреждане вследствие на публикация в социалните мрежи, от каквото и да било естество, е посветена настоящата статия.
 
            На първо място, съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД: „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.” Не случайно в нормата, съдържаща се в тази разпоредба не е предвиден начинът, по който трябва да са причинени вредите, тъй като животът е твърде богат на ситуации и казуистиката би била неоправдано ограничителна. Затова и тази разпоредба не е била изменяна вече почти седемдесет години – колкото и да се развива обществото ни, то забраната за всяко непозволено увреждане и задължението за поправянето на вредите от него, винаги ще остават актуални. И тъй като във фактическия състав на непозволеното увреждане не е предвиден начин на осъществяването му, то и публикацията в социалните мрежи потенциално може да причини вреди, подлежащи на обезщетяване. За да възникне отговорност за непозволено увреждане, трябва да са налице няколко обстоятелства (юридически факти).
            Първо, необходимо е да е извършено определено действие или бездействие. В случая това действие ще бъде публикацията в социалната мрежа без значение дали е на Вашата страница или на чужда такава, дали е снимка, звук, изображение или текст. Важното е, че някой, вследствие на взето от него предварително решение, със свои действия е обективирал някакво свое намерение по отношение на Вас в своята публикация. Извършената публикация можете да докажете с разпечатка от електронната страница, на която е направена неблагоприятната за Вас публикация, като е добре на разпечатката да се виждат датата и часът, когато е била направена. В случай на оспорване от насрещната страна (тъй като предполагаме, че сте предявили иск за обезщетение за вреди), можете да поискате от съда да назначи вещо лице-компютърен специалист, който да провери дали към тази дата и този час публикация с такова съдържание е била налична на посочената електронна страница. Разноските за експертизата ще трябва да заплатите Вие, освен ако бъде поискана от насрещната страна, като в случай че искът Ви бъде уважен, съдът ще осъди насрещната страна да Ви ги възстанови (чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)). Доказването може да стане и с констативен протокол, съставен от нотариус на основание чл. 593 ГПК.
            Второ, трябва да са настъпили вреди за Вас. Когато става въпрос за неимуществени вреди, те може да се изразяват в притеснението, че много хора ще видят неблагоприятно за Вас съобщение, че ще си изградят лошо мнение, че наистина са си изградили такова, когато публикацията е последвана от други такива, вдъхновени от нея. Най-общо казано, вредите Ви се изразяват в неприятните емоции, които сте преживели вследствие на публикацията. Но не е задължително да се ограничават само до тях. Защото неприятните емоции, често имат и чисто физиологично проявление (соматизация). Можете да се почувствате зле, да вдигнете кръвно, да получите някакво временно и неопасно за живота разстройство на здравето или в най-екстремни случаи нещо по-сериозно, което да налага спешна медицинска помощ. В този последен случай доказването ще бъде свързано и с представянето на медицинска документация от съответното лечебно заведение. В останалите случаи доказателственото Ви искане към съда би било за допускане на свидетели, които да потвърдят твърдението Ви за причинените Ви болки и страдания (притеснения и други неприятни изживявания).
            Трето, трябва да е налице причинно-следствена връзка между действието и вредата. Иначе казано, трябва да сте претърпели болки и страдания вследствие на публикацията. И това обстоятелство се доказва най-лесно със свидетели, но дори те да не са видели как сте се почувствали зле, четейки или виждайки (т.е. непосредствено възприемайки) публикацията, а след това са възприели неприятните Ви емоции, то причинната връзка може да се докаже. Чувствали сте се добре, всичко е изглеждало нормално (свидетелят установява това обстоятелство с показанията си), виждате публикацията (и да няма свидетел, вещото лице-компютърен специалист може да установи към кой момент това е станало, т.е. кога сте посетили (осъществили достъп до) електронната страница на социалната мрежа), почувствате се зле (свидетел, който установява това обстоятелство с показанията си, като може (и е добре) да сте му и споделили за самата нея).
            Четвърто, действието, което Ви е причинило вреди, трябва да е противоправно. В конкретния случай е достатъчно публикацията да накърнява честта, достойнството или доброто Ви име, тъй като това са конституционно защитени права. Съгласно чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България: „Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.” И тъй като публикацията е извършена в нарушение на съдържащото се във второто изречение на тази алинея правило, то тя представлява противоправно действие.
            Пето, действието трябва да е било извършено виновно. Тук обаче нямате доказателствена тежест, тъй като чл. 45, ал. 2 ЗЗД съдържа презумпцията за вина: „Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.” Това означава, че ако сте доказали останалите четири елемента, този не е необходимо да го доказвате. След като някой е направил публикация, която е насочена срещу Вас конкретно, то най-вероятно е действал умишлено и е целял да Ви причини неимуществените вреди или поне е допускал, че такива ще Ви бъдат причинени. Считам, че доста трудно извършилото публикацията лице ще докаже липсата на вина.
            Ако успеете да установите елементите на непозволеното увреждане и правото си на обезщетение за неимуществените вреди, които са Ви били причинени, то възниква въпросът: „От кого да претендирате това обезщетение?” Преминаваме към въпроса за авторството на вредоносното деяние (т.е. на осъществената публикация).
 
            На второ място, вярно е, че доказването на авторството на увреждащата Ви публикация е съществено затруднено. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 637 от 03.07.2017 г. по гр. д. № 5265 / 2016 г. на VII състав на Районен съд – Ст.Загора „В заключение съдът намира за необходимо да изтъкне, че с навлизането на нови технологии на съвременното общество е предоставена неограничена възможност за интернет-комуникация – гласова, текстова и т. н. Всяко изявление може да съдържа различна по вид информация, включително и обидни думи и изрази по отношение на дадено физическо лице, засягащи честта и достойнството му. Но интернет-пространството не дава възможност за пълна разпознаваемост на субектите в нея. Отговорността за вреди е субектна характеристика – тя винаги е свързана с определена личност. Затова всеки потребител в мрежата може анонимно да участва в комуникациите, но ако не бъде установен като разпознаваем субект, като реално физическо лице, отговорността му за вреди няма да може да бъде ангажирана. В този смисъл доказването на един от обективните елементи от фактическия състав на общия граждански деликт е съществено затруднено.” Все пак има и някои дела, в които е прието за установено, че лицето, направило публикацията, е действителният автор на последната. Със свидетелски показания е било установено, че между увреденото лице и лицето, за което се твърди, че е причинило вредите, е имало предхождащи отношения, които дават основание да се приеме, че публикацията е закономерно следствие от тях. Същото обстоятелство може да бъде установено и с водена по електронен път кореспонденция, от която може да се направи извод за авторството на съобщенията. В случаите, в които такива предходни отношения не са били налице, със свидетелски показания е било установено, че делинквентът (лицето, причинило непозволеното увреждане) е разказал някому за постъпката си, или е бил помолен от някого да я извърши, или е казал някому, че ще я извърши. В други случаи авторството е било установено благодарение на обстоятелството, че делинквентът е разполагал с информация за увреденото лице, с която друг не е и не би могъл да разполага. Също така доказателство за авторство е и достъпът до средството, от което е направена публикацията – ако е защитено с парола, известна само на делинквента, или ако само той има физически достъп до това средство. Във всички решения обаче, с които делинквентът е бил осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди, неговото авторство е било доказано въз основа и на допълнителни доказателства, различни от установяващите самата публикация и съдебно-компютърната експертиза, дори когато последната е направила и връзка с IP адреса на ответника (макар, че това е силно доказателство). Тук само давам примери и съответно предложения, касаещи доказването на авторството на непозволеното увреждане, извършено чрез публикация в социалните мрежи в Интернет. Възможни са, разбира се, и други доказателства.
 
            Настоящата статия има за цел да Ви даде по-ясна представа относно правото Ви на обезщетение за неимуществени вреди, причинени Ви от нечия публикация в социалните мрежи. Акцентът пада върху доказването, което е усложнено от обстоятелството, че непозволеното увреждане Ви е причинено във виртуалната среда. Преди да предявите иск, срещу когото и да било, е добре да извършите преценка дали можете да докажете авторството и всички останали елементи от състава на непозволеното увреждане.

За правата на пътниците във въздухоплавателните средства: по отношение на самия пътник


Какви са правата ми като пътник във въздухоплавателно средство?
 
            Може би най-бързият превоз на пътници и багаж е въздушният, а с намаляването на цените на превозните услуги той става и все по-достъпен. Затова е добре всеки пътник да е запознат с правата си, които произтичат от сключения с превозвача договор за превоз на пътници по въздуха и от Закона за гражданското въздухоплаване. В настоящата статия няма да се спирам на правата на пътника във връзка с багажа му, нито на специалните права на хората с увреждания, които пътуват с въздухоплавателно средство (уредени с Регламент (ЕО) № 1107/2006). Ще разгледам само правата, които са нормативно предвидени, а всякакви други права, произтичащи от индивидуално сключения договор за превоз на пътници по въздуха, ще останат извън обхвата на статията, тъй като могат да бъдат най-разнообразни.
 
            На първо място, за да имате каквито и да било права като пътник във въздухоплавателно средство, трябва да е налице валидно сключен договор за превоз на пътници по въздуха (чл. 65 от Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ)). Въз основа на сключения договор превозвачът се задължава да превози със свое или с наето, или предоставено за ползване на лизинг въздухоплавателно средство Вас и багажа Ви от едно място на друго, а Вие се задължавате да заплатите уговорената между Вас и превозвача цена. Договорът се счита сключен и преди да сте заплатили цената. За сключения договор се издава билет, който доказва сключването му, а предаването на багажа се доказва с издадена багажна разписка. Неправилно е да се мисли, че ако нямате билет, билетът Ви е нередовен или сте го загубили, не е налице сключен договор. Билетът е доказателство за сключения договор, но съществуването и редовността му (на билета) не се отразяват на действителността на договора за превоз на пътници по въздуха, т.е. и без билет договорът Ви е действителен (чл. 66, ал. 2 ЗГВ). В превозната цена се включва и превозът на багаж до определен размер, установен от превозвача, а над този размер пътникът заплаща допълнителна превозна цена (чл. 67 ЗГВ). Доколкото няма специални правила относно недействителността на договора за превоз на пътници по въздуха, то общите правила за нищожността на договорите и за тяхната унищожаемост, уредени в чл. 26-35 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), намират приложение и за този вид договор.
 
            На второ място, след като вече е налице валиден и пораждащ правни последици за Вас и превозвача договор за превоз на пътници по въздуха, то нека разгледаме и правата, които произтичат за Вас от този договор, различни от правото Ви да бъдете превозени от отправното летище до летището на местоназначението в определено време.
            Първо, можете да се откажете от договора, поради обявена или започната война, която представлява опасност за превоза (чл. 69, ал. 1, предл. 1 ЗГВ). Тук правя уточнението, че не е задължително войната да е започнала в мястото, където се намира отправното летище, или в мястото, където се намира летището на назначението, а може да бъде и в летище, където въздухоплавателното средство осъществява междинно кацане, а дори и при преминаване през въздушното пространство на държава, в която е започнала война, ако това въздушно пространство е несигурно и е възникнала опасност за превоза, т.е. можете да се откажете от договора дори и да не е предвидено кацане в държавата, в която е обявена войната, стига, разбира се, да може да се направи обосновано предположение за наличието на посочената по-горе опасност. Можете също така да се откажете от договора, когато е извършена блокада на отправното летище или на летището на назначението (чл. 69, ал. 1, предл. 2 ЗГВ). Под „блокада” трябва да се разбира всяко създадено от човешки действия състояние, което би Ви попречило да напуснете летището на назначението или да достигнете до въздухоплавателното средство в отправното летище. Право на отказ от договора за превоз на пътници по въздуха имате и когато въздухоплавателното средство бъде задържано от компетентните власти (чл. 69, ал. 1, предл. 3 ЗГВ) без значение на коя държава са тези органи, в кой момент е станало задържането, на какво основание, както и в коя държава е извършено, т.е. може и да е осъществено след принудително кацане в държава, в която такова не е било предвидено. Също така можете да се откажете от договора за превоз на пътници по въздуха и когато отправното летище или летището на назначението бъде закрито по разпореждане на властите (чл. 69, ал. 1, предл. 4 ЗГВ), като в този случай, без значение дали закриването е временно или постоянно, не е възможно изпълняването на полети от и към това летище. Основанията за отказ от договора не са лимитативно (изчерпателно) изброени, поради което и други пречки за осъществяване на безпрепятствен превоз, които имат характера на непреодолима сила, биха могли да Ви послужат като основание за отказ от договора (чл. 69, ал. 1, предл. 5 ЗГВ). В случай че упражните правото си на отказ от договора за превоз преди започването на изпълнението му от превозвача, т.е. преди началото на превоза, имате право да получите платената от Вас цена изцяло, а ако упражните правото си на отказ след започването на превоза, имате правото да получите разликата между цената на билета и цената на действително извършения превоз (чл. 69, ал. 2 ЗГВ).
            Второ, дори да не е налице обективно обстоятелство от вида на изброените по-горе, то в някои случаи имате право да получите платената от Вас превозна цена, когато невъзможността да се осъществи превозът, се дължи на субективни причини. Можете да се откажете от договора за превоз и да получите обратно превозната цена, когато сте се разболели, ако можете да установите заболяването си с документ, издаден от лечебно заведение. Не е необходимо заболяването да е заразно, нито да е тежко, нито обективно да Ви препятства да осъществите полета. Също така, дори и Вие да не сте болен, но член от семейството Ви (съпруг или дете), който ще пътува с Вас, да е (отново се установява с медицински документ), имате право да се откажете от договора за превоз на пътници по въздуха и отново превозвачът е длъжен да Ви възстанови заплатената от Вас цена за превоза (чл. 71 ЗГВ). При смърт на член от семейството Ви или на родител, брат или сестра, както и на роднини до втора степен по съребрена линия, имате право да получите от превозвача цялата платена от Вас превозна цена (чл. 72 ЗГВ). И в този случай превозът е бил обективно възможен, а починалото лице не необходимо също да е щяло да пътува с този полет, но законодателят е счел, че при такава лична трагедия не може да се очаква, че някой би се отделил от близките си, поради което и неосъществяването на превоза е за сметка на икономически по-силната страна – превозвача. В случай че Ваш наследодател е щял да пътува, но поради смъртта му не е извършен превозът, то имате право като наследник да получите платената от него цена по договора в съответната част, полагаща Ви се по закон (Закона за наследството).
            Трето, имате право на парично обезщетение от превозвача за вредите, които са Ви причинени в случай на смърт (очевидно на Ваш близък или роднина) или телесна повреда (причинена на Вас), когато злополуката, причинила щетите, е станала на борда на въздухоплавателното средства или по време на качване или слизане от него и свързаните с това действия (чл. 74, ал. 1 ЗГВ), като например при отваряне и затваряне на вратата на въздухоплавателното средство, откачане на „ръкав”, подхлъзване на стълбата и др.
            Четвърто, имате право на парично обезщетение и за неизпълнение на договорно задължение на превозвача, като най-често това ще бъде неосъществяване на полета в предварително уговореното време, т.е. полетът Ви е закъснял. Вследствие на закъснението можете да претърпите вреди. Примерно поради непристигането на време може да изпуснете друг полет, да пропуснете важна среща, която е целта на полета Ви, да не успеете да се качите на друго превозно средство, за което имате билет (примерно ферибот) и т.н. Всички тези неблагоприятни следствия на закъснението могат да доведат до вреди за Вас – нуждата да си ангажирате хотел за определен период, да закупите друг билет на по-висока стойност от вече заплатената, да не сключите договор, на който сте разчитали, да не бъдете прегледан от лекар-специалист, при когото специално сте дошли и т.н. Вредите Ви могат да бъдат както имуществени (загуби и пропуснати ползи), така и неимуществени (болки и страдания), но съгласно чл. 82 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) обезщетението обхваща само имуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а за да бъде ангажирана отговорността на превозвача за неимуществени вреди, то трябва да се докаже неговата недобросъвестност. Превозвачът може да се освободи от отговорност, ако докаже, че е взел необходимите мерки, за да избегне щетите, или му е било невъзможно да предприеме такива мерки (чл. 77 ЗГВ). Примерно предложил Ви е да бъдете настанени в хотел и да Ви осигури билет за изпуснатия превоз за негова сметка, осигурил Ви е превоз със свое превозно средство, осигурил Ви е алтернативен превоз до крайното Ви местоназначение, който е заплатил и т.н. На първо място обаче, преди всички други мерки, превозвачът трябва да докаже, че е направил всичко по силите си, за да не се стигне до закъснение, а след като те са се оказали неефективни, че е положил всички разумни усилия, за да намали закъснението.
            Пето, имате право на обезщетение и когато превозвачът не Ви е осигурил подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието (чл. 369 от Търговския закон (ТЗ)). Примерно във въздухоплавателното средство е било много студено, твърде горещо, полетът Ви е продължил няколко часа, но не са Ви били предоставени напитки или храна и т.н.
 
            На трето място, превозвачът не Ви дължи обезщетение, ако поради Ваше виновно поведение не бъде осъществен превозът. Ако нарушавате установените правила за пътуване и поведение във въздухоплавателното средство и не се подчинявате на командира му, можете да бъдете заставени да напуснете въздухоплавателното средство в отправното или междинно летище (чл. 73, ал. 2 ЗГВ). Това включва и неизпълнение на указанията на персонала на въздухоплавателното средство, агресивно поведение спрямо персонала или друг пътник, непристойно поведение, както и неспазване на указанията за поведение, дадени със специални знаци (примерно забраната за пушене в тоалетната на въздухоплавателното средство). Също така не Ви се дължи обезщетение и ако не бъдете допуснати до превоз поради нетрезво състояние, заразна болест, отказ от проверка на багажа Ви или друга проверка за сигурност, както и ако страдате от душевна болест, представляваща опасност за другите пътници или за сигурността на полета (чл. 73, ал. 1 ЗГВ).

За правата на пътниците във въздухоплавателни средства по отношение на багажа им

Какви са правата ми по договора за превоз на пътници по въздуха по отношение на багажа ми?
 
В предходната си статия изрично посочих, че въпросите, свързани с правата на пътника във въздухоплавателно средство по отношение на багажа му, няма да бъдат разгледани в нея. Затова в настоящата ще се спра именно на тях. Както вече беше посочено, с договора за превоз на пътници по въздуха превозвачът се задължава да превози със свое или с наето, или предоставено за ползване на лизинг въздухоплавателно средство не само пътника, но и багажа му от едно място на друго срещу заплащане на превозна цена (чл. 65 от Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ)). Т.е. за да възникне каквото и да било право за пътника по отношение на багажа му във връзка с осъществявания превоз, то трябва да е налице валиден и пораждащ правни последици договор за превоз на пътници по въздуха. Багажната квитанция е доказателство за предаването на багажа от пътника на превозвача (чл. 66, ал. 1 ЗГВ), но за разлика от билета, законодателят не е предвидил, че липсата на багажна квитанция или нейната нередовност не представлява пречка за доказването на предаването, поради което, за да се ползвате от правата, които са нормативно установени, трябва да пазите тази квитанция, за да докажете, че фактическата власт върху багажа Ви е преминала у превозвача. От момента на предаването за Вас възникват правата, които ще разгледам в следващите редове.
 
На първо място, имате право на превоз на багажа в размери, установени от превозвача, без да дължите заплащането на допълнителна превозна цена, а в случай че желаете да бъде извършен превоз на багаж, надхвърлящ тези размери, то ще дължите доплащане (чл. 67 ЗГВ). Все пак ЗГВ урежда и превоза на багаж над установените размери със същото превозно средство като Ваше право, поради което ако е обективно възможен и сте съгласни да заплатите допълнителна превозно цена, превозвачът не може да откаже превоза на багажа Ви.
 
На второ място, имате право на обезщетение от превозвача за вредите, които са настъпили вследствие на повреда или липса на регистрирания багаж, ако вредите са настъпили по времето, когато багажът е бил под надзора на превозвача (чл. 75 ЗГВ). Тук следва да бъдат направени няколко уточнения. Началният момент, от който багажът Ви се счита под надзора на превозвача, е посоченият в багажната Ви квитанция, тъй като тя е доказателството, че багажът е преминал във фактическата му власт. Дори да не е посочен начален момент, то, ако разполагате с багажна квитанция, можете да докажете, че сте предали багажа, а със свидетелски показания – и че към момента на предаването на багажа последният е бил в добро състояние, а сте го получили от превозвача с някаква повреда или изобщо не сте го получили. Багажът Ви минава под надзора на превозвача от момента, в който вече не е във Вашата фактическа власт, за което обстоятелство Ви бива издадена багажната квитанция. Крайният момент, до който превозвачът носи отговорност за багажа Ви, е моментът, в който реално сте получили или сте могли да получите багажа си. Това означава, че ако багажът Ви е бил пуснат на багажната лента и сте могли да го вземете от нея, то той вече не е бил под надзора на превозвача, но ако багажът Ви не е стигнал до тази лента, то той е останал под надзора на превозвача (дори последният да няма представа къде се намира багажът Ви, т.е. багажът Ви е изгубен – липсва). След като установихме границите на периода, през който превозвачът носи отговорност за Вашия багаж, то следва да се спрем и на вредите, за които Ви се дължи обезщетение. Те могат да бъдат разделени на вреди, причинени от липса на багажа, и на такива, причинени от неговото повреждане.
 
На трето място, ще се спра на отговорността на превозвача или по-точно на случаите, в които макар и да е настъпило някакво увреждане на багажа Ви през времето, в което превозвачът е упражнявал надзор върху него, превозвачът не носи отговорност, както и ще разгледам въпросите, свързани с размера на обезщетението за вреди, когато превозвачът дължи такова.
Първо, трябва да се има предвид, че отговорността на превозвача съгласно чл. 17, ал. 4 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз (по-нататък „Конвенцията”) се разпростира, както върху вредите, които са причинени на регистрирания багаж, така също и върху причинените върху нерегистрирания такъв, т.е. терминът „багаж” обхваща и двата вида багаж. Предпоставките за ангажиране на тази отговорност обаче са различни. Превозвачът не носи отговорност за вредите, които макар и да са настъпили през времето, през което багажът се намира под негов надзор, са възникнали поради присъщ на багажа дефект, качество или недостатък. По отношение на нерегистрирания багаж (включително лични вещи като например мобилен телефон, лаптоп, козметика, музикално устройство, електронен четец и т.н.) отговорността на превозвача е допълнително ограничена – той носи отговорност само ако вредата е възникнала по негова вина или по вина на негови служители или агенти (чл. 17, ал. 2 от Конвенцията). Вината може да бъде не само под формата на умисъл, но и на непредпазливост. Също така превозвачът може да се освободи изцяло или частично от отговорност, ако докаже, че вредата е причинена от или че за нея е допринесла небрежност, друго неправилно действие или бездействие на лицето, което иска обезщетение, до степента, до която тези небрежност, неправилно действие или бездействие са причинили или допринесли за вредата (чл. 20 от Конвенцията). Примерно, ако в багажа Ви се съдържа някаква вещ, която е разрешено да пренасяте в него, но изисква специално третиране (условия за съхранение, товарене, разтоварване и т.н.), за което не сте уведомили превозвача, и последният е третирал багажа Ви, както всеки друг, вследствие на което вещта е била увредена, то отговорността му може да се намали. Така и в чл. 80 от българския ЗГВ са предвидени сходни основания за освобождаване на превозвача от отговорност – случаите, в които липсата или увреждането на багажа се дължат на: особените свойства на багажа; недостатъци на опаковката, които не са могли да бъдат забелязани от превозвача при приемането на багажа (особено при непрозрачна опаковка, непозволяваща да се види съдържанието на багажа); непосочване в превозния документ особените свойства на багажа, изискващи специални условия за съхраняването му.
Второ, чл. 22, ал. 2 от Конвенцията поставя и лимит на обезщетението, което се дължи при ангажирането на отговорността на превозвача. При превоз на багаж отговорността на превозвача в случай на унищожаване, загуба, повреда или закъснение е ограничена до 1000 специални права на тираж (СПТ, на английски – Special Drawing Rights (SDR)) за всеки пътник (а не за единица багаж!), освен ако пътникът е направил по време на предаване на регистрирания багаж на превозвача специална декларация за интерес от доставка в местоназначението и е заплатил допълнителна сума, ако случаят го изисква. В този случай превозвачът е отговорен да заплати сума, непревишаваща декларираната сума, освен ако докаже, че сумата е по-голяма от действителния интерес на пътника от доставка в местоназначението. Иначе казано, необходимо е специално да декларирате по-висока стойност на багажа си от установения в Конвенцията лимит, но и да заплатите допълнителна сума на превозвача, ако желаете евентуалното обезщетение да надхвърля 1000 СПТ. Превозвачът може да уговори и по-висок лимит на отговорността си в договора за превоз на пътници по въздуха или да поеме неограничена отговорност (чл. 25 от Конвенцията). Ако обаче уговори по-нисък лимит на отговорност от 1000 СПТ, то уговорката би била нищожна (чл. 26 от Конвенцията). Лимитът на обезщетението не се прилага обаче, ако бъде доказано, че вредата е причинена от действие или бездействие на превозвача, неговите служители или агенти, извършено с намерение да бъде причинена вреда (т.е. умишлено) или от груба небрежност и със знанието, че вероятно ще бъде причинена вреда; при условие че в случай на такова действие или бездействие на служител или агент бъде също доказано, че служителят или агентът са действали в рамките на своите трудови задължения (чл. 22, ал. 5 от Конвенцията). Ако не са действали в рамките на своите трудови задължения, то искът за обезщетение може да бъде насочен срещу тях и отново няма да намери приложение лимитът на отговорността на превозвача, тъй като той се отнася само да него, включително в случаите, в които лица под негов контрол са осъществили увреждащото действие в кръга на възложените им от него задължения. В тези случаи може да бъде ангажирана отговорността на виновните лица неограничено – до размера на причинените вреди. Какво обаче са специалните права на тираж (СПТ) и как се извършва конверсията им в национална валута? Тъй като Република България е член на Международния валутен фонд от 1990 г., то и СПТ могат да бъдат конвертирани в националната ни парична единица – българския лев. Курсът им обаче не е постоянен. Към датата на написване на настоящата статия 1 СПТ е равно на 2.42 лв. (със закръгляне до втория десетичен знак), а лимитът на отговорност, посочен по-горе, е равен на 2416.33 лв.
 
На четвърто място, ще разгледам и въпроса за упражняване на правата на пътника срещу превозвача. Съгласно чл. 31, ал. 2 от Конвенцията в случай на вреди трябва да отправите жалба до превозвача незабавно след откриването ѝ, но не по-късно от 7 дни от датата на получаване на регистриран багаж. В случай на закъснение (т.е. когато багажът Ви не бъде доставен навреме, тъй като например е попътувал без Вас известно време по разни екзотични и не чак толкова дестинации) жалбата трябва да бъде отправена не по-късно от 21 дни, считано от датата, на която багажът е бил предоставен на Ваше разположение (най-накрая сте имали възможност да осъществите фактическа власт върху багажа си). Жалбата Ви трябва да бъде в писмена форма и да бъде връчена на превозвача или да бъде изпратена до него в посочените срокове (чл. 31, ал. 3 от Конвенцията). Ако не подадете жалба в срок, то не можете да заведете дело срещу превозвача, освен ако неподаването на жалбата се дължи на измама от негова страна (примерно въвел Ви е в заблуждението, че нямате право на жалба, че срокът е изтекъл, тъй като е по-кратък от посочените по-горе, че не носи отговорност и т.н.). Трябва да имате предвид и че неподаването на жалба до превозвача в посочените срокове, след като сте получили багажа си, се приема за доказателство (до доказване на противното, което обаче ще трябва да докажете Вие, а не превозвачът), че багажът е бил доставен в добро състояние и в съответствие с документа за превоз. След подаването на жалбата Ви се съставя писмен констативен протокол от превозвача или негов упълномощен представител (чл. 123 ЗГВ), който се подписва и от Вас. Този протокол се съставя най-късно при предаването на багажа. След този срок вече не се съставя констативен протокол, а наричаната в Конвенцията „жалба” в ЗГВ бива назована „рекламация”, която съгласно чл. 127, ал. 1 ЗГВ трябва да бъде предявена пред превозвача в седемдневен срок от деня на получаване на багажа, когато се касае за частична липса или повреда на багажа, а при пълна липса – от деня, в който е трябвало да стане получаването му. Рекламацията за закъснение трябва да бъде предявена не по-късно от двадесет и един дни от деня на предаването на багажа или товара на правоимащия. Уредбата на рекламацията в ЗГВ е по-детайлна от тази на жалбата в Конвенцията. Предвидени са допълнителни основания за удължаване на сроковете за подаване на рекламация, които не фигурират в Конвенцията – подателят да е бил в обективна невъзможност да я подаде или превозвачът да е бил уведомен за възникналата щета (чл. 128, б. „а” и б. „в” ЗГВ). Освен че рекламацията трябва да е в писмена форма (както и жалбата по Конвенцията), в нея трябва да бъде посочена исканата сума, предметът на рекламацията, а към нея трябва да бъдат приложени и всички документи, доказващи претенцията (чл. 129 ЗГВ). Ако след подаването на жалбата (рекламацията) в установените от Конвенцията (и ЗГВ) срокове не получите удовлетворение на претенцията си от превозвача, то можете да предявите иск пред компетентния съд. Трябва да изчакате обаче да изтече нормативно определеният срок, в който превозвачът може да отговори на рекламацията Ви – двумесечен от подаването ѝ (чл. 133 ЗГВ). Можете да предявите иск само когато превозвачът напълно или частично е отхвърлил рекламацията или когато не сте получили отговор в срока (чл. 134 ЗГВ). Съгласно правилото, съдържащо се в чл. 33, ал. 1 от Конвенцията, можете да предявите иска си по Ваш избор пред съда на територията на една от държавите – страни по конвенцията, било пред съда по постоянно седалище на превозвача (според устройствения му акт), или по неговото основно място на дейност или по мястото на дейност на превозвача, чрез което е сключен договорът (може да сте го сключили чрез клон на превозвача), или пред съда в местоназначението. Срокът за предявяване на иск, съгласно чл. 35, ал. 1 от Конвенцията и двегодишен: „Правото на обезщетение се погасява, ако не бъде заведен иск в срок две години считано от датата на пристигане в местоназначението или от датата, на която въздухоплавателното средство е трябвало да пристигне, или от датата, на която превозът е преустановен.” Този срок е шестмесечен обаче, когато се касае за вътрешни превозни договори (чл. 135 ЗГВ). Важно е да имате предвид, че тези срокове (двегодишният и шестмесечният) спират да текат със започване на рекламационното производство (подаването на рекламацията) и започват да текат отново от деня на получаване отговора на превозвача или с изтичане на срока за отговор (чл. 137, ал. 1 ЗГВ). Когато сте сключили договор за превоз на пътници по въздуха с един превозвач, а превозът е извършен от друг, упълномощен от този, с когото сте сключили договора за превоз, и за Вас са настъпили вреди (в това число на багажа Ви), то съгласно чл. 45 от Конвенцията делото за обезщетение може да се заведе срещу този превозвач или срещу превозвача по договора или срещу двамата заедно или поотделно по избор на ищеца (по Ваш избор).
 
 

За някои права на потребителите във връзка с кредитите за недвижими имоти


Какви са правата ми, когато сключа договор за кредит за недвижим имот?
 
            За закупуването на недвижим имот на мнозина се налага да сключат договор за кредит с банка (кредитна институция), тъй като заплащането на цената на недвижимия имот на продавача със собствени средства се оказва непосилна задача. Така заемните средства често нямат алтернатива, но и размерът им не е малък, особено като се има предвид покачването на цените на жилищата в големите градове през последните години. Банката обикновено изисква да бъде учредена договорна ипотека в нейна полза, така че да се гарантира срещу евентуалната невъзможност на кредитополучателя да изплати главницата, лихвите и разноските по получения кредит. В настоящата статия ще разгледам някои специфични права на потребителя – кредитополучател, който е страна по договор за кредит за недвижим имот.
 
            На първо място, ще уточня предметния обхват на статията, т.е. за кои договори са отнася. Договорът трябва да е сключен или за получаването на кредит, който е обезпечен с ипотека или с друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, или за получаването на кредит, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот (чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП)). Банката като кредитор обикновено изисква кредитът да е обезпечен с ипотека, когато размерът на заемните средства е голям, но може да искате да закупите жилище като финансирането на покупката ще извършите основно със собствени средства и да не е необходимо такова обезпечение. В този случай целта на получения кредит е основанието, на което ще се прилага режимът, който ще разгледам в статията, т.е. за Вас ще възникнат посочените по-долу права. Същевременно дори и да не желаете да придобиете или запазите вещно право върху недвижим имот, а целта, за която искате да получите кредит, да е съвсем различна, но да се налага да обезпечите задължението си с учредяването на ипотека върху недвижим имот, то в този случай характерът на обезпечението е основанието, на което за Вас ще възникнат същите тези права. Също така налице са и няколко допълнителни изисквания към договора за кредит, за да възникнат разгледаните в следващите параграфи права на потребителя. Първо, кредитът не бива да се изплаща чрез продажба на друг недвижим имот, собственост на кредитополучателя, т.е. не бива такава клауза да е включена в самия договор. Второ, кредитът не бива да се предоставя от работодателя Ви на Вас като негов служител извън предмета на неговата основна дейност и ако по кредита не се начислява лихва или годишният процент на разходите (ГПР) е по-нисък от преобладаващия на пазара и такива кредити не се предлагат на други лица (т.е. работодателят предоставя на служителите си кредити при преференциални спрямо пазарните условия, каквито кредити не предоставя на лица, които не са негови служители, като същевременно основната дейност на работодателя не е кредитиране). Трето, по договора трябва да се начислява лихва или други разходи за потребителя (за безлихвените кредити не се прилага режимът, който ще бъде разгледан). Четвърто, кредитът не бива да е под формата на овърдрафт, който трябва да бъде погасен в едномесечен срок от получаването на сумата. Пето, договорът за кредит не бива да е резултат на уреждане на спор пред съд или друг орган, установен със закон. Шесто, договорът за кредит не бива да се отнася до разсрочено плащане на съществуващо задължение, за което потребителят не дължи разходи, и което не е обезпечено с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. Седмо, договорът за кредит не бива да подлежи на сключване само с ограничен кръг лица по силата на законови разпоредби в обществена полза при преференциални спрямо пазарните условия включително и по отношение на лихвата (много ниска лихва или изобщо да е уговорено, че такава не се дължи). Осмо, договорът не бива да е сключен между взаимоспомагателни каси и кооперации, от една страна, и техните членове, от друга, без лихва или при лихва, по-ниска от преобладаващата на пазара. Ако всички тези условия (предвидени в чл. 3, т. 1-8 ЗКНИП) са спазени, то за потребителя възникват някои специфични права, които не са част от законоустановеното съдържание на други договори за кредит.
 
            На второ място, ще разгледам първото специфично право на потребителя, когато договорът съдържа общи условия. Договорът за кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора (чл. 23, ал. 1 ЗКНИП). Тази форма е за действителност на договора, както и на общите условия, които са част от него. По отношение на същите тези общи условия законодателят поставя изискване, с което „ситният шрифт”, който е ноторноизвестен, се обезсмисля. Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 5 ЗКНИП общите условия се предоставят на потребителя (т.е. потребителят има право да ги получи) безвъзмездно, на хартиен или друг траен носител (включително под формата на електронен документ), или чрез средствата за комуникация от разстояние, по ясен и разбираем начин с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Ако общите условия съдържат клаузи с по-малък шрифт, който да затруднява възприемането им от потребителя, то тези клаузи са нищожни и не пораждат правно действие за потребителя (отделно от това банката носи и административнонаказателна отговорност на основание чл. 78, ал. 1 ЗКНИП като имуществената санкция е в размер между 10 000 и 20 000 лв.).
 
            На трето място, освен че имате право договорът за кредит за недвижим имот да е ясен и разбираем (в това число и четлив), то кредиторът има задължението да включи в него определено съдържание, чиято липса води до нищожност на договора. Това съдържание е следното: първо, трябва да е посочен срокът на договора; второ, трябва да бъдат посочени общият размер на кредита и условията за усвояването му; трето, трябва подробно да са посочени условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; четвърто, задължително е и включването на клауза относно лихвения процент по кредита, с изрично посочване дали е фиксиран, или променлив, или комбинация от двата, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент (може да се прилага и бенчмарк, който също трябва да е посочен); пето, договорът трябва да съдържа и годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя; шесто, задължително се посочва и общата сума, дължима от потребителя по кредита. (чл. 38 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и т. 11 ЗКНИП) Дори и само едно от изискванията да не е спазено, то договорът за кредит е нищожен. Правната последица от обявяването на договора за кредит за нищожен от съда е, че потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
 
            На четвърто място, когато договорът за кредит е с променлив лихвен процент, кредиторът е длъжен да прилага референтен лихвен процент по определена от него методика, която също трябва да бъде включена в договора за кредит за недвижим имот на потребителя. Когато такава методика не е била включена в договора за кредит, договорът е нищожен и се прилагат правните последици, посочени в предходния параграф. Нищожно е и всяко едностранно изменение на методиката от страна на кредитора по време на действие на договора. (чл. 38 във връзка с чл. 25, ал. 3 ЗКНИП)
 
            На пето място, когато договорът е за предоставяне на кредит в чуждестранна валута, потребителят има правото едностранно и без съгласието на кредитора да превалутира кредита във валутата, в която потребителят основно получава доходи (примерно работната си заплата) или притежава активи (банкови сметки например), от които кредитът трябва да бъде погасен, както е било установено при извършване на последната оценка на кредитоспособността по договора за кредит, иливъввалутата на държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на потребителя към момента на сключване на договора за кредит или в която е обичайното му местопребиваване (ако се е променило впоследствие). За да упражни това свое право потребителят, то кредиторът трябва да предлага кредити и в избраната за превалутиране валута. (чл. 33, ал. 1 и 2 ЗКНИП) Например сключили сте договор за кредит за недвижим имот в щатски долари или в британски паундове, но получавате доходите си в български левове, или превеждате вноските по кредита в банкова сметка в български левове, или обичайното Ви местопребиваване е на територията на Република България или е било по времето, когато сте сключили договора, и кредиторът предлага кредити и в български левове. В този случай можете да упражните правото си да изберете кредитът Ви да се превалутира в български левове. Следва да се има предвид, че кредиторът няма право да променя едностранно валутата, в която първоначално е договорен кредитът, съответно остатъкът от кредита (чл. 33, ал. 4 ЗКНИП).
 
            На шесто място, кредиторът е ограничен във възможността си да прехвърли Вашето задължение другиму (примерно, какъвто беше най-често срещаният случай, на търговско дружество с основен предмет на дейност „събиране на вземания”). Кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност (чл. 44, ал. 1 ЗКНИП). Т.е. ако не сте уговорили изрично с кредитора си да може да прехвърли вземането си спрямо Вас на друго лице, то всяка цесия (прехвърляне) няма да породи спрямо Вас никакви правни последици (няма да се смени кредиторът Ви). Когато в договора за кредит е включена клауза, по силата на която кредиторът Ви има правото да прехвърли вземането си спрямо Вас на трето лице, то имате право да направите спрямо това трето лице всички възражения, които имате към първоначалния кредитор, включително възраженията за прихващане. Всяка клауза в договора за кредит, която ограничава или изключва това Ваше право (да направите възражение спрямо новия кредитор) е нищожна и не поражда никакви правни последици.
 
            Разбира се, потребителят разполага с много повече права, които произтичат от сключването на договора за кредит за недвижим имот, но тук съм посочил само най-специфичните за този вид договор (макар че някои, касаещи задължителното съдържание на самия договор, са приложими и към договора за потребителски кредит; не съм посочил изрично и че правилата за неравноправните клаузи в потребителските договори, уредени в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), също намират приложение, тъй като това не е специфично за договора за кредит за недвижим имот). Най-същественото е потребителят да разбере, че може да въздейства върху съдържанието на договора за кредит за недвижим имот, както и че законът му предоставя засилена защита при сключването и изпълнението на същия този договор.
 
 

  „Недекларирани, внесени отвън, стоки се заплащат”


Това гласи уведомление, поставено на не особено видно място на входа на магазин (търговски обект), част от голяма търговска верига в столицата. И това далеч не е единственият търговски обект с подобно съобщение, адресирано до потенциалните клиенти на търговеца, който осъществява дейността си в обекта. Дори, бих казал, че става дума за често срещано явление. Само че тази претенция за плащане от страна на търговеца е неоснователна и не почива на никаква правна уредба. В следващите редове ще изложа съображенията си в този смисъл.
 
            На първо място, за потребителите, които влизат в търговския обект, поначало не съществува задължение да декларират стоки, закупени извън него. Чрез информационни табла, поставени на видно място, гражданите се уведомяват за използването на технически средства за наблюдение и контрол и че при влизане и излизане от охранявания обект подлежат на проверки на документите им за самоличност, на багажа им, на видеонаблюдение, на мониторен контрол и на проверка за наличие на взривни вещества, оръжие и забранени от закон вещества чрез технически средства (чл. 56, ал. 3 от Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД)). Но дори да е предвидено извършването на такива проверки, това не засяга намерените в багажа на проверяваното лице стоки, незакупени в търговския обект, но и недекларирани при влизането в него. Ако приемем, че изискването за деклариране на стоки, незакупени в търговския обект, но внесени в него, е част от вътрешния ред в този обект, то при нарушаването на правилата му изпълнителите на частна охранителна дейност незабавно уведомяват за това ръководителя си и отразяват нарушението в дневника за приемане и предаване на дежурството, а ако считат, че е налице престъпление (примерно кражба), незабавно уведомяват полицейските органи (чл. 57 ЗЧОД). Тези правомощия на изпълнителите на частна охранителна дейност са строго свързани с охраната на търговския обект и на извършваната в него дейност, но нямат общо с гражданскоправните отношения между търговеца и потребителите, поради което и не можем да търсим санкция на изискването на търговеца да му бъдат заплатени недекларираните, внесени отвън, стоки в ЗЧОД.
 
            На второ място, както вече стана дума, отношенията между търговеца и потребителя са частноправни и по-точно гражданскоправни, тъй като касаят размяната на блага, като едното благо е парична сума, т.е. изправени сме пред договор за продажба. Самата формулировка на изискването на търговеца да му бъдат заплатени внесени отвън, но недекларирани стоки, насочва към намерението му да се обогати без основание. Търговецът очевидно знае, че стоката, за която желае да получи определена парична сума, не е негова собственост. Същевременно се опитва да я „продаде” на потребителя, който вече е неин собственик. Ако сключването на договор за продажба от страна на потребителя преследва целта да придобие последният едно право, което принадлежи другиму, то в случая потребителят вече е титуляр на това право (правото на собственост върху стоката, която не е декларирал) още преди да влезе в търговския обект. Следователно за него не съществува основание да заплати сума за право, което вече така или иначе му принадлежи. Ако се обърнем към най-общата уредба на договора за продажба, съдържаща се в чл. 183, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тя е следната: „С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.” В такъв случай очевидно не е налице валиден договор за продажба, тъй като правото на собственост вече принадлежи на потребителя (договорът би бил нищожен най-малкото поради липса на основание – чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, макар че според мен би било налице и накърняване на добрите нрави, а също така и липса на съгласие). Единственият друг договор, който може да уреди отношенията между търговеца и потребителя, когато търговецът получава определена парична сума, без да предоставя нещо на потребителя и без последният да има задължение към търговеца е договорът за дарение, уреден в чл. 225, ал. 1 ЗЗД: „С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема.” Но за да е налице договор за дарение, у дарителя трябва да е формирано дарствено намерение (animus donandi), а принудата, която му бива оказвана от изпълнителите на частна охранителна дейност, по-скоро изключва това намерение. Иначе казано, ако потребителят не желае да заплати тази сума, не е налице правонарушение от негова страна, а отказът му ще бъде съвсем правомерен.
 
            На трето място, липсва съгласие на потребителя да бъде обвързан с едностранно възложеното му от търговеца задължение да заплати стойността на внесената отвън, но недекларирана стока. Обстоятелството, че търговецът е поставил на видно място на входа на търговския си обект нелепото си изискване, не означава, че потребителят е съгласен с него. В най-добрия случай може да се счита, че потребителят се е запознал с това изискване, но дали е съгласен, дали е несъгласен, дали има или не намерение да се съобрази с него, няма как да се предположи. Нещо повече, ако търговецът твърди, че неговото изискване е станало част от договорното отношение между него и потребителя с влизането на последния в търговския обект (т.е. че е било прието от потребителя с конклудентни действия), то това изискване би имало характера на общи условия. То не е индивидуално формулирано спрямо всеки потребител, изготвено е предварително от търговеца, за да се прилага в отношенията му с всички потребители, потребителят не може да влияе на съдържанието му. Ако търговецът твърди, че изискването му е част от договора му с потребителя, то защитата на потребителя може да бъде осъществена с възражение за неравноправност на тази договорна клауза на основание чл. 143 , т. 5, 9, 18, 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), като на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребители са нищожни, когато са част от общи условия (т.е. не са уговорени индивидуално). Разбира се, това възражение може да се направи пред съда, ако търговецът реши да предяви иск за заплащане на претендираната от него сума. По-важното обаче е, че между търговеца и потребителя въобще не съществува облигационно отношение, касаещо недекларираните, внесени отвън, стоки. Търговецът прави опит едностранно да възложи във връзка с тях едно задължение на потребителя, което няма законова опора.
 
            На четвърто място, ако търговецът твърди, че стоката е негова (отклоняваме се от горната хипотеза, в която той със сигурност знае, че макар и недекларирана, тя е на потребителя), доказателствената тежест носи той, а не потребителят. Търговецът трябва да докаже, че потребителят е взел негова стока и се е опитал да напусне търговския обект без да я заплати. Потребителят не трябва да доказва откъде е закупил стоката, нито кога. Той няма задължение да разполага с документ, удостоверяващ придобиването на правото на собственост върху стоката. Спорът относно собствеността върху стоката може лесно да бъде разрешен в търговските обекти, в които се осъществява постоянно видеонаблюдение. Съгласно чл. 56, ал. 4 ЗЧОД: „Записите от техническите средства за видеонаблюдение се съхраняват в регистър „Видеонаблюдение“ два месеца след изготвянето им. Унищожаването им се удостоверява от ръководителя на охранителната дейност.”
 
            На пето място, след като установихме, че претенцията на търговеца за заплащането на стойността на внесени отвън и недекларирани стоки от потребителя не почива на правно основание  и цели неоснователно обогатяване на търговеца, трябва да се спрем и на възможностите на потребителя.
            Първо, ако потребителят е заплатил стойността на стоката, която е била негова още преди влизането в търговския обект, той може да предяви иск против търговеца с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за неоснователно обогатяване в хипотезата, в която търговецът е получил нещо (парична сума) при изначална липса на основание.
            Второ, ако потребителят е бил спрян от изпълнителя на частна охранителна дейност и му е било забранено да напусне търговския обект до заплащането на стойността на стоката, която е внесена, но недекларирана, то налице ще бъде престъпление (от общ характер) по чл. 142а, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) – противозаконно лишаване от свобода. Потребителят може да подаде сигнал на телефон 112, а лицето, което противозаконно го е задържало ще бъде арестувано. След това потребителят може да предяви иск против търговеца (било като граждански иск в наказателния процес, било като отделен иск) за непозволено увреждане – за причинените му вследствие на противозаконното лишаване от свобода болки и страдания (иск с правно основание чл. 49 ЗЗД). Потребителят може да насочи иска си и срещу виновния изпълнител на частна охранителна дейност (иск с правно основание чл. 45 ЗЗД).
            Трето, ако потребителят е бил обиден от изпълнителя на частната охранителна дейност или е бил обвинен в кражба (било му е приписано извършването на престъпление) или е било разгласено друго позорно обстоятелство, то наред с възможността му да подаде тъжба срещу лицето, извършило някое от престъпленията по чл. 148, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 146 НК или по чл. 148, ал. 2 във връзка с чл. 147 НК, потребителят може да предяви против същото лице и иск с правно основание чл. 45 ЗЗД – за непозволено увреждане, вследствие на което са му били причинени неимуществени вреди – болки и страдания.
            Четвърто, ако изпълнителят на частна охранителна дейност е повикал полицейските органи поради съмнение за извършено престъпление (кражба), но от видеозаписите се установи, че такава няма, то потребителят отново може да търси обезщетение от търговеца за причинените му неимуществени вреди на основание чл. 49 ЗЗД.
 
            Мога да обобщя, че претенцията на търговеца потребителят да му заплати стойността на недекларирани, внесени отвън, стоки не почива на правно основание, цели неоснователно обогатяване на търговеца и не следва да бъде удовлетворявана от потребителя.  

За възраженията срещу иска за присъждане на неустойка

Поради една или друга причина мнозина сключват договори, в които е предвидена неустоечна клауза. В неустойката, разбира се, няма нищо противоправно или морално укоримо, стига да преследва предвидените в закона цели. Когато неустойката преследва друга цел (примерно обогатяването на лицето, в чиято полза е уговорена), то неустоечната клауза не обвързва изобщо или частично лицето, от което се търси неустойката. В следващите редове ще обсъдя някои възражения срещу претенцията за заплащане на неустойка.

На първо място, неустойката е уредена в чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Неустойката е договорна клауза, по силата на която в случай на неизпълнение на свое договорно задължение неизправната страна дължи предварително уговорено между страните обезщетение за причинените на насрещната страна вреди без да е необходимо те да се доказват. Целта на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението на страната, която би я дължала в случай на неизпълнение, както и да обезщети насрещната страна за претърпените вследствие на неизпълнението вреди. Може да се каже, че страните отнапред се споразумяват какъв би бил размерът на вредите от неизпълнението. От горното могат да се направят два важни за следващите редове извода: първо, че неустойката е договорна клауза; второ, че размерът на вредите е определен преди да са настъпили (априорно), без да се отчитат реално настъпилите такива (ако изобщо са настъпили).

На второ място, като договорна клауза неустоечната такава може да бъде нищожна. Най-често неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави (на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД), когато преследва целта обогатяване на лицето, в чиято полза е уговорена. Тази цел е очевидна, когато предвиденото обезщетение е явно несъразмерно на евентуалните вреди. Няма точен критерий кога несъразмерността води до нищожност, но задължителната съдебна практика е изработила примерни критерии за преценка във всеки конкретен случай (т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г., ОСТК, ВКС), а именно: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; други критерии, които са специфични за конкретния случай. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Примерно, уговорена е неустойка в размер на цената, която следва да платите по договора, в случай на неизпълнение на Ваше несъществено задължение, или пък неустойката надхвърля възнаграждението, което дължите на доставчика на услугата без той да е сторил разноски и т.н. Макар и рядко, възможно е неустоечната клауза да е нищожна и поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Такъв е случаят, когато в договора се съдържат както неустоечна клауза, така и друга клауза в обратен смисъл (примерно „страните не си дължат неустойка в случай на неизпълнение на техни договорни задължения”). Може да се направи и възражение за унищожаемост на самия договор или за неговата нищожност на основание, различно от посочените по-горе, като ако договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, и неустоечната клауза няма да поражда правни последици (при нищожните договори и без съдебно решение те така или иначе не пораждат правни последици).

На трето място, съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД: „Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.” Това е и второто възражение след направеното вече за нищожност на неустоечната клауза, което ответникът по иск за заплащането на неустойка може да направи. В този случай ответникът (този, от когото бива търсена неустойката по съдебен ред) следва да докаже, че е изпълнил отчасти (не е доставил десет килограма картофи, но е доставил пет) или че е изпълнил неправилно (доставил е и десетте килограма картофи, но в неделя, наместо в петък, или ги е доставил непочистени, неопаковани, доставил е дребни, а не едри картофи и т.н.), а ищецът (този, който търси неустойката по съдебен ред) следва да докаже претърпените от неизпълнението вреди, защото от съотношението между тях и размера на неустойката зависи дали съдът ще прецени, че е налице прекомерност и дали да настъпят благоприятните последици за ищеца – да му бъде присъдена цялата търсена от него неустойка. Преценката за съразмерност (и съответно за прекомерност) се извършва към момента на неизпълнението.

Ако не сте напълно сигурни, че ще изпълните изцяло, точно и в срок задължението (задълженията) си, по-добре не се съгласявайте с включването на неустоечна клауза в полза на насрещната страна по договора. Ако все пак се съгласите с включването й, то уговорете размерът й да съответства на действителните евентуални вреди. Ако не можете да повлияете и на размера на неустойката, то имайте предвид написаното по-горе относно възраженията, които можете да повдигнете в евентуален съдебен процес против Вас, ако насрещната страна реши да търси неустойката по съдебен ред.

За правото на обезщетение на пътника при закъснение на полета му

Въздушният превоз става все по-популярен и все по-достъпен, но поради една или друга причина, както и при почти всеки друг вид превоз, може да причини на пътниците си неудобства поради закъснение. Особено актуален става въпросът със закъсненията покрай почивните дни, които се събират около празниците (Коледа и Нова година, Великден) или по време на годишния отпуск. В настоящото кратко изложение ще се спра на онези случаи, в които пътникът има право на обезщетение от въздушния превозвач само поради факта на закъснението на полета, както и върху размерите на дължимите обезщетения. Ще разгледам само уредбата, съдържаща се в Регламент (ЕО) № 261 от 2004 г. на Европейския Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (по-нататък „Регламент 261/2004 г.”).

                На първо място, за да възникне за Вас като пътник правото на обезщетение за закъснял полет, то закъснението трябва да надхвърля определена продължителност във времето в зависимост от разстоянието на полета.

                Преди да се спра на разстоянията и продължителността на закъснението, трябва да отбележа, че поне едно от двете летища – от което заминавате или на което пристига полетът Ви – трябва да се намира на територията на държава-член на Европейския съюз (ЕС) и Вие като пътник трябва да имате потвърдена регистрация за съответния полет и да сте се представили (явили) на гишето за регистрация в час уговорен писмено между Вас и превозвача, или (ако липсва изрична писмена уговорка) не по-късно от 45 минути преди обявения час на излитане. Регламент 261/2004 г. не се прилага за пътници, пътуващи безплатно или на намалена тарифа, която не се предлага директно или индиректно на всички клиенти. (Чл. 3, пар. 1-3 от Регламент 261/2004 г.)

                Закъснение ще бъде налице, когато реалното излитане на самолета се осъществява след предвиденото време на излитане по разписание: с два или повече часа при полети до 1500 километра; с три или повече часа при полети над територията на Общността над 1500 километра и при всички останали полети между 1500 и 3500 километра; с четири или повече часа за всички останали полети (чл. 6, пар. 1, б. „а”-„в” от Регламент 261/2004 г.). За всеки от тези три случая на закъснение са предвидени различни фиксирани суми за обезщетение на пътниците в чл. 7, пар. 1, б. „а”-„в” от Регламент 261/2004 г., както следва: при полетите до 1500 километра (закъснение над два часа) обезщетението възлиза на 250 евро; при полетите над 1500 километра над територията на Общността или между 1500 и 3500 километра за всички останали полети (закъснение над три часа) – 400 евро; а в останалите случаи (когато полетът не е над територията на Общността и надхвърля 3500 километра, а закъснението е по-голямо от четири часа) обезщетението възлиза на 600 евро. Добре е да се има предвид, че посочените разстояния не са такива по права линия, а се измерват по метода на дъгата на големия кръг (чл. 7, пар. 4 от Регламент 261/2004 г.). Няма подробно да се спирам на този метод, но мисля, че е достатъчно да се каже, че когато някое от тези разстояния е спазено при определянето му по права линия, то със сигурност ще бъде и в границите на разстоянието между същите две летища (на излитане и на кацане), измерено по метода на дъгата на големия кръг. Правото на обезщетение възниква за Вас като пътник (и съответно задължението за заплащането му възниква за превозвача), когато са налице всички изброени по-горе предпоставки, т.е. от момента, в който закъснението надхвърли някой от посочените прагове за съответното разстояние на полета.

                На второ място, за да не може да се освободи от отговорност превозвачът, то не бива да са налице предпоставките, предвидени в чл. 5, пар. 3 от Регламент 261/2004 г., а именно закъснението да се дължи на извънредни обстоятелства, които не са могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки. Съществува тълкувателна практика (включително на Съда на Европейския съюз) относно обстоятелствата, които са в състояние да изключат отговорността на превозвача за закъснението. Техническата неизправност на въздухоплавателното средство не е такова обстоятелство, поради което, ако това е причината за закъснението, превозвачът ще Ви дължи обезщетение.

                На трето място, можете да предявите претенцията си за заплащане на обезщетението, както пред превозвача, така и пред съда, като отправянето на искането до превозвача не е абсолютна процесуална предпоставка за завеждане на дело. Разумно и житейски оправдано е да поискате първо от превозвача писмено да Ви заплати обезщетението, определено съгласно правилата на чл. 7, пар. 1, б. „а”-„в” от Регламент 261/2004 г., тъй като по този начин, от една страна, ще имате доказателство, че сте предявили претенцията си, търсейки извънсъдебно удовлетворение на правото си, а, от друга страна, ако превозвачът не Ви отговори или Ви откаже, ще имате и доказателство, че Ви е дал повод за завеждане на делото (понякога превозвачът твърди, че не бил дал повод за завеждане на делото, за да бъдат възложени разноските по делото върху пътника-ищец).

                В заключение мога да обобщя, че когато е налице закъснение на полета Ви и са спазени изискванията на Регламент 261/2004 г. за Вас възниква правото на обезщетение от превозвача в размерите, предвидени в същия регламент. Ако превозвачът Ви откаже заплащането на това обезщетение (предложението да Ви предостави билети за друг полет като компенсация е по същество отказ от плащане), то можете да предявите осъдителен иск срещу него пред районния съд по неговото седалище.

За правото на социални помощи

Не на всекиго получаваните месечни доходи са достатъчни за задоволяване на основните му жизнени нужди. В някои случаи обаче законодателят е предвидил възможността тези доходи да бъдат допълнени в пари или в натура, за да се достигне минимумът, който според Министерския съвет е необходим за покриване на базовите потребности на всеки български гражданин. Без да се спирам (почти) на въпроса дали предвидените размери на социалните помощи в действителност са в състояние да гарантират достойно (или въобще някакаво) съществуване, на когото и да било, в настоящата кратка статия ще разгледам в кои случаи и по какъв ред може да бъде търсена месечна социална помощ от държавата под формата на парично плащане.

На първо място, за да имате право на месечна парична социална помощ, то трябва да отговаряте на определени условия. Съгласно чл. 9, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП), доходът Ви за предходния месец трябва да е по-нисък от определения диференциран минимален доход, а съгласно ал. 2 на същия член основата за определяне на диференцирания минимален доход е гарантираният минимален доход, чийто месечен размер се определя с акт на Министерския съвет. Тъй като диференцираният минимален доход е функция от гарантирания минимален доход, а последният се определя с Постановление на Министерския съвет, то следва изводът, че Министерският съвет (а не законодателният орган) едностранно определя минималния размер на месечния Ви доход, под който последният не може да падне, а ако това се случи, би възникнало правото Ви на социална помощ. Следва да имате предвид и че при вземането на решение дали да Ви бъде отпусната социална помощ се отчитат и следните обстоятелства: Вашите доходи или тези на семейството Ви; имущественото Ви състояние; семейното Ви положение; здравословното Ви състояние; трудовата Ви заетост; включването на децата Ви в системата на предучилищното и училищното образование в случаите, когато същите подлежат на задължително предучилищно или училищно образование; възрастта Ви; други констатирани обстоятелства (примерно наличието или липсата на образование, професионална квалификация и т.н.) (чл. 12, ал. 2 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП)).

И така, преценката дали да Ви бъде отпусната месечна парична социална помощ зависи от диференцирания минимален доход, който, както вече казах, е функция от гарантирания минимален доход. За различните категории лица, групирани според множество критерии като възраст, съвместно съжителство с друго лице, степен на трайно намалена работоспособност, специално качество на лицето и др. са изведени различни прагове на диференцирания минимален доход, посочени в чл. 9, ал. 3 ППЗСП. Съгласно чл. 9, ал. 5 ППЗСП: „Размерът на месечната помощ се определя като разлика между диференцирания минимален доход или сумата от диференцираните минимални доходи и доходите на лицата или семействата от предходния месец.“ Няма да се спирам подробно на чл. 9, ал. 3 ППЗСП, но ще дам няколко примера, за да покажа колко е трудно да се получи месечна парична помощ поради ниския размер на гарантирания минимален доход, определн с Постановление на Министерския съвет (а е и доста съмнително дали получената помощ съществено би подобрила положението на лицето, на което е изплатена). Съгласно член единствен на Постановление № 305 на МС от 19.12.2017 г. за определяне на нов месечен размер на гарантирания минимален доход, месечният размер на гарантирания минимален доход от 01.01.2018 г. е 75 лв. Ако сте лице на възраст над 75 години и живеете сами, то диференцираният минимален доход за Вас би бил 165 % от гарантирания минимален доход, т.е. 123.75 лв. (определен съгласно чл. 9, ал. 3, т. 1 от ППЗСП). Това е и най-високият размер на диференцирания минимален доход! Ако сте лице на възраст над 65 години (но под 75 години) и живеете сами, то диференцираният минимален доход за Вас би бил 140 % от гарантирания минимален доход, т.е. 105 лв. (определен съгласно чл. 9, ал. 3, т. 2 от ППЗСП), а ако не живеете сами – 75 лв. (определен съгласно чл. 9, ал. 3, т. 3 ППЗСП). Ако пък нямате навършени 65 години и живеете сами, диференцираният Ви минимален доход би бил 54.75 лв. (чл. 9, ал. 3, т. 5 ППЗСП). Ако пък сте лице с трайно намалена работоспособност 70 и над 70 на сто диференцираният Ви минимален доход би бил 93.75 лв. (чл. 9, ал. 3, т. 7 ППЗСП), а ако работспособността Ви е намалена 50 или над 50 на сто (но под 70 на сто), този доход би бил 75 лв. (чл. 9, ал. 3, т. 6 ППЗСП). Личното ми мнение е, че диференцираният минимален доход е извънредно нисък и не ми се струва възможно някой да живее достойно (или изобщо) с него. Само за сравнение ще отбележа, че линията на бедността в страната, считано от 01.01.2019 г. е 348 лв. (съгласно член единствен от Постановление № 170 от 17 август 2018 г. за определяне размера на линията на бедност за страната за 2019 г.), т.е. почти три пъти по-висока от най-високия размер на диференцирания минимален доход.

И ако си мислите, че тези условия изчерпват изискванията, на които трябва да отговаряте, за да получите месечна социална помощ, то това се дължи на обстоятелството, че не сте се запознали с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ППЗСП. Съгласно чл. 10, ал. 1 ППЗСП трябва да отговаряте и на следните допълнителни условия: обитаваното от Вас собствено жилище да е единствено и да не е по-голямо от: за едно лице – едностайно, за двучленно и тричленно семейство – двуста