Публикации за 2016-2018 г.

По-долу ще откриете мои статии и публикации. Когато вече са били публикувани в друга електронна страница или на друг носител, под заглавието са посочени датата и мястото на първоначалното им публикуване, а самите текстове са представени като цитати.

Съдържание на страницата

 Гражданска имуществена санкция


Гражданска имуществена санкция

/публикувана в правния портал „Грамада“ на 08.11.2016 г./
 
Въведение
Анализът на българското законодателство в областта на гражданското право показва, че гражданската отговорност[1] е изцяло обезщетителна. Без значение дали е договорна или деликтна, тя се изразява в задължение за правонарушителя да репарира увреденото лице, т.е. да възстанови, доколкото това е възможно, положението отпреди увреждащото поведение, заплащайки паричната равностойност на имуществените и неимуществените вреди. Този характер на гражданската отговорност обаче поставя въпроса за ефективното ѝ противодействие на гражданскоправните нарушения. С други думи, дали сегашната уредба на гражданската отговорност е в състояние да гарантира в достатъчна степен защитата на субективните права на гражданите срещу посегателства (били те нарушения на договорни задължения, на едностранни задължения, или на общото правило да не се вреди другиму) от други гражданскоправни субекти. Според мен отговорът на така поставения въпрос е отрицателен. Считам, че гражданската отговорност трябва да се допълни с още една функция, а именно тази по превенция на правонарушенията. Поради тази причина с настоящата разработка предлагам въвеждането на института на гражданската имуществена санкция по примера на известния в англосаксонското право институт „punitive damages”[2]. Макар че правните системи на континенталното и на англосаксонското (още „прецедентно” или „общо”) право са много различни, струва ми се, че този институт би изпълнил ролята, която в момента гражданската отговорност със своя изцяло обезщетителен характер не може да изпълни – да предотврати потенциалните правонарушения и да превъзпита лицата, които вече са станали правонарушители, а с това и да укрепи законността. Този институт („punitive damages“) възниква в Англия и води началото си от наказателното право. В средата на осемнадесети век се превръща в самостоятелен правен институт на гражданското право, а за първи път се присъжда в САЩ през 1791 г. в известно дело срещу мъж, нарушил обещанието си да се омъжи за девойка, която прелъстил. На възражението на ответника, че така би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищеца, след като последният вече е получил обезщетение, председателят на съда отвръща, че поведението на ответника е „най-жестоко и непочтено” и инструктира журито, че те не следва да преценяват сумата „според някое конкретно доказателство за страдания или конкретна загуба”, а трябва да присъдят наказателната сума „в името на даването на пример, за да бъдат предотвратени такива нарушения в бъдеще”.[3]
В следващото изложение са разгледани следните въпроси: въпросът с подходящ термин, с който в българското право да се означи предлаганият от мен институт (т. 2); целите и същността на новия институт, както и критерият, от който следва да се ръководят съдилищата при прилагането му (т. 3); кой може да иска произнасяне по този въпрос, в чий патримониум следва да влязат средствата от гражданската имуществена санкция и за кои правонарушения следва да се налага тя (т. 4); разграничения от сходни правни институти (т. 5); предложение de lege ferenda (т. 6); кратко заключение (т. 7).
Терминологични бележки
Макар че в англосаксонското право се използва терминът „punitive damages”, чийто буквален превод е „наказателно обезщетение” (или още „обезщетение за наказателни вреди”[4]), смятам, че последното понятие е неточно и не следва да бъде използвано. Неточно е поради следните причини: на първо място, за никакво обезщетение не става дума в този случай, тъй като не се търси компенсирането на някакви вреди – нито имуществени, нито неимуществени (в момента българското законодателство предвижда възможности тези вреди да бъдат обезщетявани, с което се цели възстановяването, доколкото това е възможно, на положението отпреди неправомерното увреждащо поведение[5]), а напротив – преследва се съвсем различна от обезщетяването цел; на второ място, наказването не е цел само по себе си, а средство за постигането на превъзпитанието на правонарушителя към спазването на правопорядъка (индивидуална превенция), както и предупредителното действие спрямо останалите членове на обществото (генерална превенция); на трето място, думата „наказание” и нейните производни по-скоро се приема като индикация за наказателна или административно-наказателна отговорност, които се налагат за извършване на правонарушения с известна степен на обществена опасност, докато в гражданското право и дума не може да става за обществена опасност (иначе поведението ще съставлява административно нарушение или престъпление и няма да се разглежда от гражданските съдилища в нито един друг аспект освен по отношение на присъждането на евентуално обезщетение).
Считам, че по-точно би било определянето на този институт като гражданска имуществена санкция (ГИС) като аргументите ми за това са следните: на първо място, това е вид санкция, изразяваща се в неблагоприятни последици спрямо лицето, което е извършило правонарушение; на второ място, тази санкция е имуществена, тъй като засяга единствено имуществената сфера на правонарушителя, но не и негови лични права, тъй като обратното би означавало непропорционалност спрямо деянието, което по правило не се характеризира с обществена опасност (докато деянията, които се характеризират с някаква степен на обществена опасност, предполагат засилена отговорност, включваща засягането по неблагоприятен начин и на лични права на нарушителя – примерно лишаването от свобода като наказание за извършено престъпление); на трето място, тази имуществена санкция е гражданска, тъй като бива налагана за правонарушения на гражданския закон в широк смисъл, извършени в рамките на учредено по волята на страните или по силата на закона правоотношение (между равнопоставени субекти на правото), налага се от граждански съдилища, по реда на Гражданския процесуален кодекс. Поради представените в горните редове причини, в изложението си ще използвам именно термина гражданска имуществена санкция с неговото съкращение – ГИС.
Цели, същност и критерий
Основната цел на гражданската отговорност понастоящем е да обезщети причинените от неизправната страна по едно облигационно отношение вреди на насрещната страна. Тази своя функция гражданската отговорност изпълнява като преразпределя вредните последици в тежест на правонарушителя.[6] Гражданската отговорност почива на принципа на „интегралното репариране на увредения”[7], което означава, че това лице следва да бъде обезщетено за всички понесени от него вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото го поведение. Макар и това да е основната функция на гражданската отговорност, то тя има и обезпечителна функция, а също така и стимулираща такава, които обаче са акцесорни, допълващи главната. Тези две функции някои автори извеждат от задължението за обезщетяване на вредите, което произтича от неправомерното поведение и което би следвало да възпре евентуалния правонарушител от извършването на правонарушението и от лекомисленото поемане на задължения, които няма да изпълни, знаейки, че след това ще трябва да възмезди увреденото лице. По нашето право гражданската отговорност по правило няма наказателна функция.[8] Характерът на гражданската отговорност в нашето право като репаративна отговорност е безспорен в българската правна литература.[9] Някои автори считат, че при договорната отговорност може да намери приложение и наказателната функция на гражданската отговорност, изтъквайки институтите на задатъка и неустойката.[10] На този въпрос ще бъде отделено място по-надолу в настоящата разработка. Все пак принципът е, че гражданската отговорност за разлика от наказателната и административно-наказателната отговорности не преследва целта да накаже правонарушителя. Поставя се обаче въпросът дали с основно обезщетителната си функция гражданската отговорност може да гарантира пълноценно правопорядъка в гражданското право? Защото тя съдържа в себе си изначално заложените рамки на отговорността на правонарушителя, който може да прецени поведението си не спрямо предписаното от правните норми и онова, за което се е задължил по своя воля, а спрямо онова, което може да му се наложи да плати. Изцяло обезщетителният характер на гражданската отговорност означава, че онези, които разполагат с икономическа мощ, могат да си позволяват да нарушават задължението си да не вредят другиму и да не изпълняват договорите си, а онези, които не разполагат с изобилие от финансови средства трябва да съобразяват поведението си с правните норми и поетите задължения. С други думи, гражданската отговорност съдържа в себе си  предпоставките за неравенството между частно-правните субекти, което се основава на икономическото им положение, а това неравенство се проектира и в отношението им към правно установените им задължения. Едните могат да си позволят да нарушават, а другите – не. Едва ли това е най-справедливото решение.
За разлика от гражданската отговорност, административно-наказателната и наказателната отговорности имат главно наказваща функция. При тях целта не е да се обезщетят вредите, настъпили вследствие на противоправното поведение, а когато се постигне и този ефект (примерно с уважаване на предявения граждански иск в наказателното производство), то той е страничен. Основната цел на наказателните отговорности е индивидуалната и генералната превенция, т.е. наказвайки дееца да бъде той предупреден какви последици и за в бъдеще ще има противоправното му поведение, а също така да бъде предупреден и всеки друг член на обществото, че тези последици ще постигнат и него, ако извърши същото или друго правонарушение. Характерното за наказателните отговорности е, че биват налагани за правонарушения, които са обществено опасни. Онези, които са с висока степен на обществена опасност законодателят определя като престъпления и предвижда за тях наказания, засягащи основни човешки права на извършителя (и престъпленията, и наказанията са законоустановени и предвидени в Наказателния кодекс). Правонарушения с по-ниска степен на обществена опасност законодателят определя като административни нарушения и наказва по-леко. Административната отговорност, наричана още административно-наказателна отговорност, е осъществяване на санкции, предвидени за виновно неизпълнение или лошо изпълнение на административно-правни задължения,[11] т.е. неизпълнение на публично-правни задължения, чието изпълнение е от значение за функционирането на държавния апарат, който по подразбиране изпълнява функции в интерес на обществото. С други думи, административните нарушения са насочени срещу обществения ред и затова са обществено опасни, макар и не толкова, колкото престъпленията. За разлика от престъпленията и административните нарушения гражданските правонарушения не са обществено опасни. Разбира се, едно правонарушение може да съставлява престъпление и гражданско правонарушение или административно нарушение и гражданско такова едновременно. Така могат да се кумулират гражданска с административна, както и гражданска с наказателна отговорност, но основанията за всяка отговорност са различни. При кумулирането, за което става дума, ще се реализира и превантивната цел на наказването, но тя няма да бъде следствие на гражданската, а на някой от другите два вида отговорности. Често обаче гражданската отговорност е самостоятелна, тъй като деянието не съставлява нито престъпление, нито административно нарушение. В този случай функцията на отговорността е изцяло обезщетителна.
Всъщност макар и да не е обществено опасно поведението, довело до реализиране на гражданската отговорност, то е обществено укоримо. Обществото, чрез своя законодател, закрепва в нормативни актове недопустимостта да се вреди другиму, тъй като това поведение е обществено неприемливо и следва да бъде „поправено” посредством обезщетенията, така че да се възстанови състоянието отпреди увреждащото поведение. Обществената укоримост обаче е стигнала само до репариране на вредите. Смятам, че това е неправилно. Гражданската отговорност трябва не само да обезщети увреденото лице, но и да гарантира спазването на установения правопорядък, т.е. да упражнява превантивно въздействие върху правонарушителя и обществото. Това, че деянието не е обществено опасно, не означава, че следва да бъде толерирано, а напротив, трябва да бъде създаден ефективен механизъм за гарантиране на правата на гражданите в техните отношения помежду им като равнопоставени субекти на правото. Репаративният механизъм е недостатъчен, както стана дума в първия параграф на тази част. Някои субекти на правото просто могат да нарушават повече от други. На практика се стига дотам, че някои субекти благодарение на имущественото си положение едва ли не имат „правото да нарушават”. Освен това обществото не може да изрази по никакъв начин укора си срещу противоправното поведение на нарушителя. Обезщетяват се единствено вредите, които макар и да са много и различни видове (имуществени – загуби и пропуснати ползи, и неимуществени – болки и страдания), все пак си остават резултат от противоправното поведение на нарушителя. А това поведение може да варира в широки граници, макар че резултатът му е един и същи. Да вземем, например, повредената броня на един лек автомобил. Стойността, на която възлиза ремонтът, е 500 лв. Това е имущественото изражение на резултата от едно противоправно поведение. Но нима е едно и също дали правонарушителят я е издраскал с ключ или я е изрисувал със спрей, дали е оставил дълга линия или е изписал нецензурна дума, дали е бил пиян и случайно е извършил нарушението, а може би дори е сгрешил колата, или пък е имал дългогодишна вражда със собственика на автомобила, дали това е първото му подобно правонарушение или седмото, осмото, десетото, дали е искал да се пошегува или да вбеси собственика на автомобила и т.н. Тук виждаме липсата на гъвкавост при гражданската отговорност за разлика например от наказателната. Няма смекчаващи и отегчаващи вината  обстоятелства, мотивите, целите и подбудите нямат същото значение като в наказателното право. Гражданската отговорност ще изисква обезщетяването на едни и същи вреди по един и същи начин. А не бива.
Затова предлагам въвеждането на института на гражданската имуществена санкция (ГИС). Целта на този институт е да предвиди санкция за правонарушителя, различна от обезщетяването на причинените от него вреди. По този начин се търси индивидуалната и генералната превенция в гражданското право и гарантирането на правата на гражданите като негови равнопоставени субекти. Така ще се гарантира в по-пълна степен съблюдаването на предписанията на гражданско-правните норми и на доброволно поетите задължения между равнопоставени частно-правни субекти. Без подобен институт за никаква превенция не може и дума да става. Правонарушителят не се опасява, че ще бъде засегната неблагоприятно имуществената му сфера с нещо повече от размера на обезщетението. Това не е достатъчен стимул да се въздържа от извършване на правонарушения. Считам, че подсилвайки гражданската отговорност с института на ГИС, ще се повиши изпълняемостта на облигационните задължения и ще намалеят случаите на деликти. Всъщност ГИС има и друго предназначение, а именно да спре процеса на криминализация на деяния с ниска степен на обществена опасност или без да е налице такава. ГИС може да укрепи законността и без да се впрягат ресурсите на държавната репресия, което е скъпоструващо и отнема доста време[12]. Критерият, от който трябва да се води гражданският съд при произнасянето си по ГИС е посочената вече обществена укоримост на деянието. Колкото по-укоримо е самото деяние, толкова по-висока трябва да е ГИС. По този начин акцентът се поставя не върху резултата от деянието, който ще продължи да се обезщетява както досега, а върху поведението, довело до този резултат. Постига се гъвкавостта, за която стана дума по-горе, защото могат да се вземат предвид мотивите, целите, смекчаващите и отегчаващите вината на правонарушителя обстоятелства. ГИС ще варира от правонарушение на правонарушение, въпреки че обезщетението може да остане едно и също. Заплашен с една допълнителна, неизвестна предварително санкция, потенциалният бъдещ извършител в много по-голяма степен би се замислил преди да извърши правонарушението си и съществува по-висока степен на вероятност да се откаже от извършването му. ГИС само допълва уредените в текущото законодателство функции на гражданската отговорност (основната от които е обезщетителната), правейки я по-ефективна. Или накратко: целите на ГИС са превенция и гарантиране в по-висока степен на гражданския правопорядък; същността ѝ е имуществена отговорност за неправомерно поведение, като санкция за самото поведение; критерият, по който следва да се определи размерът ѝ, е обществената укоримост на правонарушението.
Искане и постановяване
На първо място, в настоящата част ще се спра на въпроса кой трябва да бъде оправомощеният да отправи до съда искане за ГИС субект. Тъй като българският граждански процес почива на принципите на състезателност и диспозитивност, то не би следвало съдът служебно да се произнася по този въпрос. Това би означавало засилване на служебното начало в гражданския процес. Макар че в полза на обратната теза могат да се посочат следните доводи: първо, поведението на правонарушителя е обществено укоримо и това може обективно да се прецени от всекиго, включително от съда; второ, ако основната функция на ГИС е превенция и укрепване на законността, то не следва ли държавен орган да се ангажира не само с постановяването ѝ, но и с инициирането на производство по нея; трето, не възниква ли опасност, ако бъде поверена на другата страна по делото, ГИС да не изпълни изобщо функцията си поради било неумение на страната да води процеса, било възможността от някакво споразумение между страните. В тези възражения има смисъл, но те не могат да се приемат, защото: първо, въпреки че обективно може да се установи обществената укоримост на противоправното поведение, съдът трябва да е равно отдалечен от двете страни в процеса, той трябва да е безпристрастен и незаинтересуван (вж. по-долу въпроса към кой субект трябва да бъдат насочени средствата от ГИС) от изхода на делото, а и преценка за укоримостта на поведението ще даде и увреденото лице, макар че вероятно тя би била по-емоционална и търсената ГИС ще бъде сравнително завишена; второ, основната функция на ГИС е превенция и укрепване на законността, но тя постига функцията си с постановяването ѝ от съда, а не с отправянето на предложение за нейното налагане; трето, наивно е да се мисли, че увреденото лице ще се откаже да инициира нейното налагане, тъй като за него съществува личен интерес от наказването на правонарушителя[13] – именно този интерес е гаранция, че налагането на ГИС няма да остане не инициирано. Поради гореизложеното считам, че нито съдът служебно може да решава въпроса за ГИС, нито прокурорът следва да може да прави искане за налагане на ГИС. Това правомощие не следва да се дава и на други органи. А и следва да се отчете обстоятелството, че ако предложението за налагане на ГИС се предостави на прокурора или на друг държавен орган, това би означавало да се предвиди задължителното им участие във всяко дело, по което ищецът твърди, че вследствие на деликт или договорно нарушение е претърпял вреди. Това би натоварило изключително много и неоправдано прокуратурата или съответния друг орган, би наложило увеличаване на служителите на съответното учреждение и в крайна сметка би довело до непропорционално увеличаване на публичните разходи. Не е такава целта на ГИС обаче. Единствен легитимиран да отправи искане за налагане на ГИС трябва да бъде страната, която в същото производство пред гражданския съд търси обезщетението за претърпените от нея вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото поведение на правонарушителя. А и както вече бе посочено, ГИС допълва с още една функция вече съществуващата като обезщетителна гражданска отговорност, така че последната да стане по-ефективна, а не цели да установи нов вид отговорност, паралелен с гражданската. Затова и субектите, които търсят реализирането на гражданската отговорност на правонарушителя и налагането на ГИС, не могат да бъда различни.
На второ място, след като бе даден отговор на въпроса кой може да сезира съда с искане за налагане на ГИС, следва да се даде и отговор на въпроса в полза на кого трябва да отидат постъпленията от ГИС. Макар че държавният бюджет или бюджетът на съдебната власт са примамливи отговори, то те са неприложими. Това е така, защото възниква съмнение в незаинтересоваността и безпристрастността на съда, ако трябва да присъжда ГИС в полза на своя бюджет или в този на публичната власт, от която и съдебната система е част (въпреки че съществува „разделение на властите”, те все пак са различни функции на единната държавна власт, които се упражняват от различни органи). Затова би било неправилно решението съдът да присъжда ГИС в полза на държавната власт, като в тази хипотеза се включва и поделянето на присъдената ГИС между увреденото лице и държавата. Участва ли държавата, винаги ще съществува съмнение в безпристрастността на съда. По-правилно би било да се присъди на увреденото лице. Не защото то вече няма да е обезщетено, а защото само в този случай съдът ще бъде безпристрастен в преценката си. Алтернативно решение е да се присъждат тези средства в полза на юридически лица с нестопанска цел, осъществяващи дейност в обществена полза, като средствата ще се разпределят на организация, която се занимава било с последиците от този тип нарушения, за който е била наложена ГИС, било с превенция и превъзпитание на лица, чието поведение е довело до вредоносния резултат. Тази алтернатива изисква по-голям ресурс (човешки, имуществен, организационен) за следенето на дейността на организациите и използването на средствата по предназначение. Всъщност във всички системи, където този институт присъства (главно представители на англосаксонската правна система), приходите от ГИС се присъждат в полза на увреденото лице.[14]
На трето място, ще се спра на въпроса за какви вреди и срещу кого може да се претендира налагането на ГИС. Този въпрос е съществен, защото гражданската отговорност е единна в своите последици и фактически състав, но не и в своето основание. Фактическият ѝ състав по правило включва пет елемента: поведение, противоправност на поведението, вреди, причинна връзка между противоправното поведение и вредите, вина. Не е задължително фактическият състав да е пълен, за да послужи като основание за възникването на гражданска отговорност.[15] Например, при някои форми на договорна отговорност като неустойката, обемът ѝ е предварително определен, а следователно вредите нямат значение за възникване на отговорността и не са елемент от фактическия ѝ състав. За деликтната отговорност това е неприложимо. Вината също може да не е елемент от фактическия състав (примерно при така наречената „безвиновна отговорност”).[16]Общият принцип при гражданската отговорност, била тя договорна или деликтна е, че неизправната страна дължи обезщетение за вредите, които е причинила.[17] При договорната отговорност вредите са настъпили от предходно отношение между страните, които са имали учредено между тях правоотношение, по което едната не е изпълнила задълженията си, вследствие на което са настъпили вреди за другата. При развалянето на договор поради неизпълнение (чл. 88 ЗЗД) обаче отговорността е деликтна, тъй като неизпълнението е довело до разваляне на договора, а развалянето – до вреди, т.е. вредите са произтекли от това, че вече не съществува договорно правоотношение, а не от неизпълнението непосредствено. А и развалянето действа с обратна сила и заличава неизпълнението, поради което вредите няма как да се дължат на неизпълнението като юридически факт, а е необходим друг такъв, който да ги обоснове.[18] При деликтната отговорност страните не се намират в някакви предходни правоотношения. Напротив, деликтът е онзи юридически факт, който поставя началото на техните правоотношения, пораждайки задължение за делинквента да обезщети увреденото лице.[19] Тук обаче от съществено значение е въпросът за вината като основание за налагане на ГИС, тъй като последната изпълнява функцията по превенция и укрепване на законността. Може ли ГИС да се налага и при безвиновна отговорност?
Първо, следва да уточним какво е вината, като се има предвид, че гражданското право влага в това понятие същото значение, каквото и наказателното право. Според професор Александър Стойнов вината е „проявеното чрез деянието конкретно психично отношение на дееца към самото деяние, към предизвиканите от него общественоопасни последици и към общественоопасния му характер”.[20] Вината има различни форми, но винаги е единство на интелектуален и волеви момент. Дори само единият да не е налице, вина няма. Различните автори обосновават по различен начин необходимостта от вина във фактическия състав, пораждащ гражданската отговорност, формулирана като правило „без вина няма отговорност”. Някои автори приемат, че вината е елемент от правонарушението, тъй като последното е последица на съзнателна, волева постъпка.[21] Според други изискването за вина се свързва с развитието на правото на хуманистична и етична основа, с културния прогрес.[22] Вината може да бъде част от фактическия състав както на договорната, така и на деликтната отговорност. Превантивната функция на ГИС се свързва с интелектуалния момент. У потенциалния правонарушител не се формира решението за извършване на правонарушението, тъй като завишената отговорност, която към момента на извършване на правонарушението не може да се определи, представлява една бъдеща, неблагоприятна за него, неизвестност, която препятства готовността му да наруши гражданския правопорядък. Това се отнася до договорната отговорност. При деликтната същата тази неизвестност  и завишената отговорност водят до повишено внимание на потенциалния правонарушител към действията му и към осъществяване на дължимата от него грижа (на добрия стопанин, на добрия търговец и т.н.), поради което намалява вероятността да извърши деликт. Но не само по отношение на генералната превенция, а и по отношение на индивидуалната превенция ГИС може да изиграе решаваща роля за превъзпитанието на правонарушителя. След налагането на тази допълнителна санкция правонарушителят сериозно би се замислил дали да извърши ново противоправно действие, с което да увреди другиго, опасявайки се от следваща ГИС с неизвестен размер, но при която ще бъде отчетено (като отегчаващо вината обстоятелство) и предходното му правонарушение. Макар че ГИС следва да се налага за всички виновно извършени граждански правонарушения, за да постигне целите си, то някои правни системи познават изключения от това разрешение.[23]
Второ, принципът „без вина няма отговорност” познава изключения – това са случаите на безвиновна отговорност, при които обезщетението се дължи изцяло или частично от лице, което макар и да има отношение към настъпилите вредоносни последици, не е формирало решение за поведение, от което те да произтекат, нито пък е предприело действия в тази насока. Според професор Ангел Калайджиев фактическият състав на безвиновната отговорност включва четири елемента: човешко поведение, противоправност, вреди, каузалност между поведението на отговорното лице и вредите.[24] Безвиновната отговорност се характеризира с ограничена възможност за екскулпиране[25], което е разбираемо при положение, че в нейните състави вината не е предвидена като предпоставка за възникването ѝ. Може да бъде както договорна – например отговорността на длъжника при липса на пари по чл. 81, ал. 2 ЗЗД, отговорността на превозвача по чл. 373, ал. 1 ТЗ, така и деликтна – отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, на работодателя по чл. 200, ал. 1 и 2 КТ, на собственика на вещта и на лицето, което упражнява надзор върху нея по чл. 50 ЗЗД, на държавата за вреди, причинени от нейни длъжностни лица по чл. 1-2б ЗОДОВ.[26] Можем да обобщим, че при безвиновните отговорности неблагоприятните за длъжника или дееца последици възникват не заради наличието на вина, а поради претърпяването на вреди, които стоят в причинна връзка с едно противоправно поведение.[27] Понякога обаче няма противоправно поведение и в този случай законодателят цели прехвърляне на риска от увреденото лице на друго, обикновено икономически по-силно, лице (примерно при чл. 200, ал. 2 КТ). Поведението на отговарящото за вредите лице може да се изразява в: недостатъчно добро възпитание на непълнолетния (чл. 48 ЗЗД), в назначаването на делинквента или възлагането му на някоя работа (чл. 49 ЗЗД) (теорията за риска, който се носи от онзи, поверил другиму извършването на една своя работа), в пускане в оборота на неизправна вещ (чл. 50 ЗЗД) и т.н., но това поведение не предизвиква пряко вредоносния резултат, а опосредено чрез поведението на друго лице, чрез дефекта на вещта и т.н. С други думи, у лицето, което ще отговаря според гражданския закон в широк смисъл, не можем да търсим вина. Смятам, че в тези случаи би било неоправдано да се налага ГИС на лицата, които дължат обезщетение, защото ако логиката на законодателя е да се прехвърли риска от понасянето на тежестите от увреждането на лице, различно от увреденото, ГИС не преследва обезщетителна функция, а превантивна такава. За да може да се осъществи тази цел на ГИС, правонарушителят трябва да има отношение към правонарушението към момента на извършването му и със своите действия или бездействия да го е предизвикал. Няма как едно лице да се научи, че не трябва да прави нещо, след като не неговите действия са довели до вредоносния резултат, а юридически факт извън неговия контрол. Примерно в случаите, приравнени на трудова злополука, работодателят няма как да вземе, каквито и да било мерки, за да предотврати трудовата злополука, която е възможно да настъпи, докато работникът се придвижва към дома си от работното си място. Работникът може да бъде блъснат от лек автомобил, може да бъде ударен от ледена висулка, може да се подхлъзне на заледения тротоар, може да бъде ударен от електричество поради оголен проводник и т.н. Очевидна е невъзможността на работодателя да вземе мерки срещу всички възможни увреждания, а да се говори за някаква негова вина е немислимо. Затова налагането на ГИС при съставите на безвиновна отговорност би било несправедливо и не би обслужвало целта на индивидуалната и генералната превенция, както и укрепването на законността.
Трето, интересен е въпросът с налагането на ГИС на юридически лица. Ясно е, че те не могат да формират вина, защото са изкуствени образувания на правото, които съществуват, защото правните норми им позволяват това. От друга страна, обаче тези юридически лица имат волеобразуващи и волеизявяващи органи, които се състоят от физически лица. Благодарение на своите органи юридическите лица вземат участие в гражданския оборот. А физическите лица могат да действат виновно. Всъщност при юридическите лица (ЮЛ) можем да мислим за частен случай на чл. 49 ЗЗД, където органите на ЮЛ осъществяват възложена им от самото ЮЛ дейност в негова полза, поради което възложителят на работата, ще отговаря за вредите, произтичащи от действията на лицата, на които я е възложил. Тъй като този вид отговорност е безвиновна, няма необходимост да се формира вина, каквато ЮЛ като такова и без друго не може да формира. По този начин обаче стигаме до безвиновна отговорност, а вече казахме, че би било несправедливо за такава да се налага ГИС. Само че за разлика от разгледаните случаи тук неправомерните действия, макар и опосредени от физически лица, се считат извършени от самото ЮЛ. С други думи, въпреки че има фактическо опосредяване, то за правото такова не съществува. А и ЮЛ може да действа само и единствено чрез своите органи, то друг начин за участие в гражданския оборот няма. Затова тук сме изправени пред вредоносен резултат, който е пряка и непосредствена последица от действията на ЮЛ. Затова сме изправени пред хипотезата едно лице хем да не може да формира вина, хем да причинява вреди, хем да може да има поведение, мотивирано от волята на лица, които могат да формират вина. По отношение на кого трябва да бъде насочена превантивната функция на ГИС – на ЮЛ или на неговите органи и на кого следва да се наложи ГИС? Отговор на този въпрос можем да намерим в административното право, където на юридическите лица може да бъде наложена имуществена санкция, макар и всички направени по-горе разсъждения за вината да се отнасят и за този клон на правото. „Утвърденото от ЗАНН правило, че административната отговорност е лична, изключва възможността такава отговорност да се носи от юридически лица. Когато административните нарушения са извършени при осъществяване на дейност от предприятия, учреждения или организации, отговорността за тях носят лично работниците и служителите, които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили или допуснали извършването им… Въпреки това обаче за определени случаи ЗАНН допуска санкциониране и на самите юридически лица като изключение… законодателят прибягва всъщност до своеобразна обективна отговорност за извършени административни нарушения, при които мъчно могат да се открият персонално отговорните лица от колектива на юридическата личност. А виновни лица има, и понеже трудно може да се посочи кои са те – отговорността следва да носи целият колектив на организацията, върху който ще падне тежестта на наложената икономическа санкция.”[28] Считам, че поради посочените причини следва да се налага ГИС и на ЮЛ (а и по силата на разпоредбата на чл. 54 ЗЗД ЮЛ ще има иск срещу лицето, което виновно е причинило вредите, които ЮЛ е обезщетило, т.е. по отношение на виновното лице ГИС ще изиграе своята превъзпитателна роля), защото така ще се засили дисциплината в органите на ЮЛ към спазване на правния ред, опасявайки се от ГИС, заплащането на чийто размер ги грози поради възможността за регресен иск срещу тях от ЮЛ. А след като физическите лица, участващи в органите на ЮЛ ще имат правомерно поведение, то такова ще стане и „поведението” на ЮЛ, с което ще се укрепи законността.
На четвърто място, трябва да се определи и критерият, на който съдът ще основава преценката си при решаването на въпроса за налагането на ГИС. Вече казахме, че този критерий е обществената укоримост на поведението, довело до вредоносния резултат. При преценката си съдът трябва да прецени всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, мотивите, целите на правонарушителя, обстоятелствата, при които е извършено правонарушението, средата, в която живеят правонарушителят и увреденото лице и т.н. Тъй като гражданският процес е състезателен, всяка от страните ще излага в подкрепа на тезата си едни или други доказателства, увреденото лице аргументиращо налагането на ГИС в по-висок размер, а правонарушителят – на неналагане на ГИС или на налагането в по-нисък размер. Съдът не може да наложи ГИС, надхвърляща исканата от увреденото лице, т.е. тук съдът е ограничен от диспозитивното начало, както при петитума на исковите молби. Крайното решение си остава на съда, който се произнася по вътрешно убеждение.
5. Разграничения
5.1. От имуществената санкция и глобата
Глобата[29] (чл. 15, ал. 1 ЗАНН) и имуществената санкция[30] (чл. 83 ЗАНН) също имат за цел индивидуална и генерална превенция, те също имат изцяло имуществен характер, както и ГИС, те също се налагат за вече извършено правонарушение. Но глобата и имуществената санкция са институти на административното право, което предопределя характера на нарушенията, за които се налагат – административни нарушения, т.е. за неизпълнение на публични задължения или според определението на ЗАНН онова „деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление“ (чл. 6 ЗАНН). ГИС се налага за неизпълнение на гражданско-правни задължения, произтичащи от равнопоставените отношения между субектите на гражданското право (били те договорни или произтичащи от общото правило да не се вреди другиму). Глобата се налага само на физически лица (ФЛ), имуществената санкция – само на ЮЛ (и еднолични търговци), а ГИС – както на ФЛ, така и на ЮЛ. Глобата и имуществената санкция се налагат по административен ред от административно-наказващ орган (чл. 47 ЗАНН), а ГИС – по съдебен ред (на ГПК) от граждански съд. Глобата и имуществената санкция се налагат самостоятелно, а ГИС е институт, допълващ гражданската отговорност с нова функция, но се налага наред с присъждането на обезщетение за причинените вреди, така че неговата функция е акцесорна към обезщетителната. ГИС, подобно на глобата, винаги има паричен характер. Имуществената санкция може да бъде наложена и под формата на лишаване от оборотни средства, от имуществени привилегии и др.
5.2. От неустойката и задатъка
Неустойката[31] е акцесорно съглашение с предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение. Неустойката не дава право на страните по договора да се отказват от него. Тя има обезпечителна функция и възниква преди неизпълнението.[32] Има също така и обезщетителна функция, както е видно от текста на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Основанието на неустойката е договорно. Някои автори приемат, че неустойката може да има наказателен характер, когато размерът ѝ надхвърля претърпените от кредитора вреди.[33] Не споделям това мнение. Първо, в чл. 92, ал. 1 ЗЗД законодателят изрично посочва функцията на неустойката като обезщетителна. Второ, в чл. 92, ал. 2 ЗЗД той дава на страната, която следва да я заплати, правото да иска от съда нейното намаляване, в случай че уговорената неустойка е прекомерна спрямо претърпените от другата страна вреди, както и когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти, т.е. когато неустойката напусне обезщетителната си функция. ГИС също има паричен характер и също може да произтича от неизпълнение на договор. Но ГИС може да бъде наложена и на деликтно основание. Освен това ГИС не може да се уговори между страните – тя се налага от съда. За плащане на неустойка не е необходимо страните да се обръщат към съд. За налагането на ГИС това е задължително. Нейният размер не е предварително известен на страните, а се определя според обществената укоримост на правонарушението. ГИС не преследва обезщетителна цел, а превантивна и укрепване на законността.
Задатъкът[34] най-често се разбира като вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като обезпечение на кредитора. Правната уредба се съдържа в чл. 93 ЗЗД. Задатък е и акцесорното и реално съглашение, с което страните уговарят предаването на вещта или паричната сума, както и произтичащите от него правоотношения и задължения.[35] Задатъкът има потвърдителна и доказателствена функция (arrha confirmatoria), съгласно чл. 93, ал. 1 ЗЗД. Друга негова функция е обезпечителната съгласно същата разпоредба, тъй като под заплахата да загуби задатъка или да дължи такъв в двоен размер всяка страна се предполага, че добросъвестно ще се стреми към изпълнение на договорното си задължение. Задатъкът може да има и обезщетителна функция – той може да служи като предварително и общо определяне на обезщетението, върху което кредиторът ще има право в случай на неизпълнение. Според някои автори, ако неизправният длъжник освен че губи задатъка, дължи и обезщетение за част от вредите или за всички вреди, уговореният задатък има наказателна цел (arrha poenalis).[36] Това виждане следва да бъде споделено. Дори и самият задатък без допълнително обезщетение може да преследва тази цел. Първо, тъй като законодателят, за разлика от уредбата на неустойката, не прогласява изрично основната функция на задатъка като обезщетителна, а като обезпечителна, то страните могат да уговорят и размер на задатъка, надхвърлящ евентуалните вреди от неизпълнението на задължението, за което задатъкът е уговорен. Второ, за задатъка не е предвидена аналогична на чл. 92, ал. 2 ЗЗД разпоредба за намаляването му в случай на прекомерност или при частично или неправилно изпълнение, поради което считам, че такава възможност няма. И ГИС, како и задатъкът, преследва обезпечаването на изпълнението на задълженията, но по различен начин – не чрез даването на нещо, а чрез потенциалната санкция, която може да бъде наложена при неизпълнението. При задатъка размерът и предметът му се определят по съгласие на страните към момента на възникване на задължението. ГИС се определя от съда след като е било извършено правонарушението. Задатъкът предполага извънсъдебно удовлетворение на увреденото лице, а ГИС – удовлетворение по съдебен ред. Задатъкът има обезпечителна и доказателствена функции, при него наказателната цел е изключение. При ГИС основните цели на задатъка липсват, а се преследва превантивно въздействие и укрепване на законността. Предмет на задатъка може да бъде и вещ, а при ГИС той винаги е парична сума. Задатъкът възниква по силата на договор между страните, а основанието за придобиването му е неизпълнение от другата страна. ГИС се налага не само за неизпълнение на договорно задължение, но и за извършен деликт.
5.3. От обезщетенията
Общото между обезщетенията и ГИС е, че се търсят от увреденото лице, присъждат се от гражданския съд (освен в случая на граждански иск, предявен в наказателното производство), произтичат от осъществяването на едно и също вредоносно поведение и се заплащат от един и същи субект. Обезщетението и ГИС са части от единната гражданска отговорност. Различията между двете обаче са твърде съществени. Основното е във функцията на двата института. Обезщетенията целят компенсирането на вредите (имуществени и неимуществени), които са пряка и непосредствена последица от вредоносното поведение, за да се възстанови положението отпреди правонарушението, доколкото това е възможно. Целта на ГИС е да превъзпита правонарушителя, да го приучи към спазване на установения правопорядък и поетите от него задължения, а също така се цели и въздействие върху останалите членове на обществото, за да не извършват граждански правонарушения. Освен това обезщетението се определя от претърпените вреди, а ГИС – от обществената укоримост на противоправното поведение. Имуществените вреди подлежат на обективна оценка, а ГИС винаги е въпрос на субективно решение на съда (както и обезщетението за неимуществените вреди).
5.4. От разноските по делото
Ищецът внася при предявяването на иска си държавна такса. Всяка страна внася в съда разноски за събиране на посочените от нея доказателства. Упълномощи ли адвокат, тя му плаща адвокатско възнаграждение. Всички суми, платени на някое от тези основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото (чл. 78 ГПК). Тя има право да иска от насрещната страна да ѝ заплати тези разноски, ако се окаже, че противната страна е предизвикала нуждата от делото чрез неоснователно свое правно твърдение (оспорване на съществуващо право, претендиране на несъществуващо право).[37] Общото между разноските по делото и ГИС е, че се присъждат от съда по искане на страната. Разноските по делото са онези разходи, които правоимащото лице е направило в хода на съдебния процес, за да защити правото си. ГИС се налага за поведението, което е увредило лицето, което прави искане за нея. Тя произтича от неправомерното поведение и се налага само на основание причиняването вреди с осъществяването му. Присъждането на разноските по делото има обезщетителен характер, защото в патримониума на правоимащия се връща имущество, което го е напуснало, за да защити той правото си в процеса. ГИС няма обезщетителен характер, а цели превенция и укрепване на законността. Налагането на ГИС може да се иска само от увреденото лице, докато разноски могат да претендират и двете страни по делото. Размерът на разноските не зависи от субективната преценка на съда за разлика от ГИС. Разноските се внасят предварително от страната, която отправя искане от съда за извършване на едно или друго процесуално действие, а съдебното решение ѝ дава правото да си ги възстанови от имуществото на насрещната страна. ГИС се налага с окончателния съдебен акт и се дължи след влизането му в сила. Критерият, от който се ръководи съдът при определяне на отговорността за разноски са реално направените от правоимащата страна такива, а при ГИС – обществената укоримост на деянието, с което е осъществено правонарушението.
6. De lege ferenda
Въпросът с въвеждането на ГИС в българското право обаче е и въпрос на законодателна техника освен на целесъобразност и справедливост.
На първо място, следва да се прецени в кой нормативен акт трябва да бъде включена ГИС. Вярно е, че в ЗЗД се съдържат съставите на договорната и деликтната отговорности, както и правото на лицата да търсят обезщетение за вредите, които са им били причинени (имуществени – загуби и пропуснати ползи, и неимуществени – болки и страдания). Но тази уредба има изцяло обезщетителен характер. Не такава е функцията на ГИС. Освен това тук трябва да вземем предвид и характера на отношенията, които се пораждат от неправомерното поведение. Между правонарушителя и увреденото лице се поражда едно вторично правоотношение, чието съдържание е правото на увредения да получи обезщетение на претърпените от него вреди и задължението на правонарушителя да ги обезщети. Това вторично правоотношение е между тези два субекта. Не такова обаче е правоотношението по повод налагането на ГИС. Нейната цел не е обезщетяване на вреди. Искането за нея се отправя от увреденото лице до съда. Доказателствата за нейния размер се представят от всяка от страните по делото, но пред съда, а не пред другата страна. Съдът проверява тези доказателства и постановява крайния си акт по свое вътрешно убеждение. Съдът едностранно налага на правонарушителя ГИС. С други думи, по повод налагането на ГИС страните не влизат в правоотношения една с друга, а всяка от тях – със съда. Освен това интересът от налагането на ГИС е публичен – укрепване на законността и индивидуална и генерална превенция. Вярно е, че и увреденото лице има личен интерес от санкционирането на делинквента, но налице е и обществен интерес, който обуславя съществуването на института. Това, че приходите от ГИС могат да станат част от патримониума на увреденото лице не е основание да се смята, че институтът има обезщетителна цел. Тези приходи, както стана ясно, могат да бъдат присъждани и на други лица (вж. т. 4 от настоящата разработка и разсъжденията там). Но най-важното основание е горепосоченото вторично отношение – при обезщетяването то възниква между правонарушител и увредено лице, а при ГИС – между обществото, на първо място, и правонорушителя, защото чрез ГИС се дава оценка на укоримото му поведение и се цели налагането на санкция именно поради осъществяването му. Затова ми се струва, че уредбата не следва да бъде в ЗЗД. Считам, че по-удачно би било ГИС да бъде уредена в Гражданския процесуален кодекс. Според мен мястото, където следва да бъде вмъкната уредбата на ГИС е в самостоятелна глава осма „а” между глава осма „Такси и разноски” и глава девета „Глоби”, тъй като тези две глави имат санкционен характер.
На второ място, трябва да се помисли и за конкретната формулировка, с която новият институт ще бъде въведен в българското законодателство. В Глава осма „а” може да се предвидят разпоредби със следното или сходно съдържание:
 
Глава осма „а”
Гражданска имуществена санкция
 
Налагане на гражданска имуществена санкция
Чл. 84а (1) По искане на страната, претърпяла вреди от неправомерното поведение на насрещната страна, съдът може да наложи на последната с решението си по делото гражданска имуществена санкция.
(2) Размерът на гражданската имуществена санкция се определя по преценка на съда с оглед обществената укоримост на неправомерното поведение, довело до вредоносния резултат. При преценката си съдът взема предвид всички смекчаващи и отегчаващи вината на правонарушителя обстоятелства, които са били установени в хода на производството. Определеният от съда размер на гражданската имуществена санкция не може да надхвърля посочения в искането на страната.
(3) Искането за налагане на гражданска имуществена санкция може да се предяви най-късно до края на съдебното дирене пред първата инстанция.
(4) Гражданската имуществена санкция се присъжда в полза на страната, претърпяла вреди от неправомерното поведение на другата страна.
(5)  Гражданската имуществена санкция има паричен характер.
(6) По отношение размера на гражданската имуществена санкция съдебната спогодба е недопустима.
(7) Направеното пред съда искане за налагане на гражданска имуществена санкция е неоттегляемо.[38] Когато производството по делото бъде прекратено поради оттегляне или отказ от иска, се прекратява и разглеждането на искането за налагане на гражданска имуществена санкция.
(8) Гражданска имуществена санкция не се налага, когато деянието съставлява престъпление или административно нарушение и деецът е бил наказан с влязла в сила присъда или наказателно постановление.[39]
(9) По исканията за налагане на гражданска имуществена санкция държавна такса не се събира.
(10) Решението на съда може да бъде обжалвано и само относно размера на гражданската имуществена санкция.
7. Заключение
В настоящата разработка беше предложено въвеждането на института на гражданската имуществена санкция в българското право. Целта на това предложение е да се разшири функционално обхватът на гражданската отговорност, така че в по-пълна степен да се защити гражданският правопорядък. Изложението не претендира нито за изчерпателност, нито за безспорност, а по-скоро да предизвика обсъждане на залегналата в него идея, в резултат на което да се стигне до градивни решения и подобряване на текущото законодателство в областта на гражданската отговорност.

Обявяване на противоконституционност – а след това?

Обявяване на противоконституционност – а след това?

/публикувана в правния портал „Грамада“ на 05.12.2016 г./


Въведение
В конституционноправната теория се поставя въпросът за последиците от обявяването на разпоредбата на нормативен акт за противоконституционна от Конституционния съд (КС). Всъщност разпоредбата спира да се прилага след обявяването ѝ за противоконституционна (чл. 152, ал. 2, изр. трето от Конституцията на Република България), тъй като отмяната ѝ е от изричната компетентност на органа, който е приел съответния нормативен акт. Някои български конституционалисти, разработвали този въпрос, стигат до извода, че когато Конституционният съд обяви противоконституционността на разпоредбата на нормативен акт, която е била изменена или допълнена по надлежния ред със съответния акт от компетентния орган (а това винаги ще е закон за изменение и допълнение, приет от Народното събрание), то действието на предходния вариант на тази разпоредба отпреди промяната следва да бъде възстановено[1]. Макар че това разсъждение само по себе си е прагматично, то за съжаление е добро начало, но не стига по-далече. Остава неразрешен един въпрос, който е не по-малко значим и на който не е даден задоволителен отговор (поне на мен не ми е известно да е разработван в българската конституционноправна теория). Формулировката му в най-изчистен вид е следната: „Допустимо ли е Конституционният съд, след като установи противоконституционност на разпоредбата на нормативен акт, да провери за конституционосъобразност и предходния ѝ вариант, който възстановява действието си, без да бъде изрично сезиран?“ Защото никак не е невъзможно и предходната редакция на атакуваната пред КС разпоредба да е била противоконституционна, но просто съдът да не е бил сезиран, за да се произнесе по нейната конституционосъобразност. На така поставения въпрос ще се опитам да отговоря в следващото изложение. Структурата на изложението, която ще спазвам, е следната: на първо място, ще очертая обхвата на актовете, върху които ще се концентрирам в изследването си; на второ място, ще анализирам правомощията на КС във връзка с обявяването на противоконституционност на разпоредбата и в частност същността на искането, отправено до КС, и на решението по него; на трето място, ще се спра на въпроса, който се явява централен за настоящото изследване – за правото на КС да се произнесе по възстановената разпоредба без да е бил изрично сезиран; на четвърто място, ще дам кратко заключение.
Обхват на изследването
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) КС се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента. За настоящото изследване са от значение само нормативните актове, защото само при тях има предходна правна норма, която се съдържа в разпоредбата, която възстановява правното си действие, след като атакуваната разпоредба бъде обявена за противоконституционна.
На първо място, ще насоча вниманието си към актовете на Президента. Член 102, ал. 1 КРБ изброява тези актове. Той издава укази[2], отправя обръщения и послания. Обръщенията и посланията въобще не са юридически актове – те не пораждат права и задължения. Указите са юридически актове, но не са нормативни актове. Те не съдържат правило за поведение, което да е приложимо към неопределен кръг адресати, да е формулирано по абстрактен начин и да се прилага неограничен брой пъти винаги когато възникнат предпоставките за приложението на правната норма, които са предвидени в нейната хипотеза. Напротив, указите имат конкретен адресат и еднократна изпълнимост[3], което ги прави сходни с индивидуалните административни актове по чл. 21, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). За разлика от индивидуалните административни актове обаче те не се издават от административен орган, тъй като Президентът не е част от изпълнителната власт. Той не е част от нито една от трите власти, предвидени в чл. 8 от КРБ. Неговата функция е на балансьор, поради което властта му се определя от някои конституционалисти като „неутрална“[4]. Освен това не е изпълнено и второто алтернативно условие, предвидено в чл. 21, ал. 1 АПК за компетентния да издаде индивидуален административен акт орган, а именно той да е овластен за това със закон, макар и да не е административен орган. Президентът не черпи правомощията си от закон, а непосредствено от КРБ, поради което нито могат да му бъдат възлагани, нито могат да му бъдат отнемани, нито да бъдат ограничавани или изменяни правомощията му, произтичащи от основния закон на страната[5]. Ако със закон бъде осъществено някое от посочените по-горе вмешателства в правомощията на президента, то разпоредбата, с която се извършва това вмешателство, следва да бъде обявена за противоконституционна. Съображенията ми за това са следните: първо, чл. 98 КРБ изчерпателно изброява в 14 точки правомощията на Президента, като формулировката не позволява разширително тълкуване, какъвто би бил случаят, ако имаше например точка 15, гласяща: „и други, възложени му със закон“; второ, законите се издават от Народното събрание и имат същата юридическа сила, каквато и указите на Президента, тъй като се намират в еднакво положение спрямо Конституцията, поради което е немислимо един висш държавен орган да възлага на друг издаването на акт със същата правна сила като този, с който се вменява това задължение на последния (орган); трето, и законите, и указите подлежат на атакуване за противоконституционност непосредствено пред КС, което потвърждава казаното в предходното съображение; четвърто, Президентът не е подчинен на законодателната власт при издаването на своите актове, а е равнопоставен на нея, поради което за разлика от органите на изпълнителната власт той не издава актовете си въз основа, в рамките и в изпълнение на законите; пето, ако конституционният законодател допускаше такова възлагане на правомощия от законодателната власт на Президента, той щеше изрично да предвиди това. Вярно е, че има закони, които възлагат на Президента правомощия, но това не означава, че разпоредбите, в които се съдържат такива, обвързват Президента с тяхното упражняване. Според мен, той е обвързан само и единствено от задълженията си по Конституция, но не и от тези по закон. Не стои по-различно и въпросът с правата му по закон. Тук проблемът е в това, че Народното събрание не е компетентно да урежда нито правата, нито задълженията на Президента, тъй като: в йерархията на органите на държавната власт не се намира в надмощно положение спрямо него; не е овластено от КРБ да издава обвързващи Президента актове; актовете на Президента имат същата юридическа сила като законите, приемани от НС, а и при издаването на своите актове Президентът не е обвързан от законите на НС освен в лично качество като гражданин на Република България, тъй като неговите актове не са актове по правоприлагане или правораздаване. Би било добре обаче, за да няма съмнение по този въпрос да се предвиди разпоредба, сходна с тази в чл. 149, ал. 2 КРБ: „Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Конституционния съд“ като в чл. 98 се включи ал. 2 със съдържанието: „Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Президента“.
Но нека се върнем на указите на Президента. И така, той нито е административен орган, нито е овластен да издава индивидуални административни актове по закон. Следователно неговите укази не са такива актове въпреки сходствата между двата вида актове – конкретен адресат, за който се създава право или задължение или се засягат негови права, свободи или законни интереси; еднократно изпълнение. Тези актове обаче нито се издават от административен орган, нито производството по издаването им е по реда на АПК, нито подлежат на обжалване по административен или съдебен ред (чл. 2, ал. 2, т. 1, чл. 82, ал.1, т. 1 АПК и чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ). Все пак най-важното за указите на Президента е, че те не са нормативни актове, поради което и не попадат в обхвата на настоящото изследване.
Трябва да се спомене и единственият указ на Президента, който има нормативен характер. Това е устройственият указ по чл. 102, ал. 3, т. 5 КРБ, с който Президентът определя организацията и реда на дейност на службите към Президентството и назначава персонала. Тъй като този акт съдържа правни норми и бива издаден от Президента, то той подлежи на контрол за конституционосъобразност.
Логично обаче възниква въпросът за съществуването на други нормативни укази. Такива наистина съществуват. Това са указите на Държавния съвет до 1990 г. и на Председателя на Републиката в периода 1990 – 1991 г., приемани по време на действалата до 1991 година Конституция на Народна република България, приета през 1971 г.6. Държавният съвет (ДС) е колективен държавен глава, избиран измежду народните представители на първата сесия на Народното събрание. Той се състои от председател, заместник-председатели, секретар и членове (чл. 92 КНРБ). Член 93, т. 7 КНРБ предоставя правомощието на ДС да издава укази „по основни въпроси, произтичащи от законите и решенията на Народното събрание“, чл. 94, т. 2 КНРБ пък гласи, че: „В неотложни случаи с указ изменя или допълва отделни разпоредби на законите. Издава укази по въпроси от принципен характер, които засягат изпълнителната и разпоредителната дейност в държавата.“ Същото се отнася и за времето на война, когато не може да бъде свикано Народното събрание (чл. 95, т. 1 КНРБ). Член 97, ал. 2 КНРБ предвижда, че „нормативните укази на Държавния съвет влизат в сила три дни след обнародването им в „Държавен вестник“, освен когато в указа е определен друг срок.“ Всъщност, въпросът за нормативните укази на ДС като укази на предходния държавен глава (макар и колективен), трябва да се разглеждат през призмата на нормативните актове, които са приети до влизането в сила на сега действащата Конституция на Република България от 1991 г. Тук същественият въпрос не е какво е наименованието на актовете, стига, разбира се, да съдържат правни норми. Въпросът за прилагането им е уреден в §3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на КРБ: „Разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията.“ Тази разпоредба не следва да се тълкува стриктно, а разширително, тъй като конституционният законодател е имал предвид нормативните актове, които нямат подзаконов характер и се намират по правната си сила непосредствено след Конституцията, а не само онези, облечени във формата на закон като нормативен акт, приеман от Парламента. Съображенията ми за този извод са следните: първо, не само законите, но и нормативните укази съдържат правни норми; второ, и двата вида актове, се приемат от висши държавни органи; трето, и двата вида актове се обнародват и влизат в сила след публикуването си в Държавен вестник , т.е. процедурата по влизането им в сила е сходна и характерна за нормативните актове; четвърто, най-важното е, че по правното си действие се нареждат непосредствено след Конституцията и международните договори по чл. 5, ал. 4 от КРБ, поради което не могат да бъдат отменени с подзаконов нормативен акт. По отношение на подзаконовите нормативни актове § 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на КРБ не се прилага, защото ако противоречат на закон, с който е отменен или допълнен този, въз основа на който са издадени, те ще загубят правната си сила (т.е. ако не съответстват на редакцията на нормативния акт, въз основа на който са издадени, след като той е бил изменен или допълнен), а ако законът, въз основа на който са издадени, противоречи на КРБ (т.е. попада в обхвата на § 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на КРБ (ПЗР КРБ)), то щом неговите разпоредби не се прилагат, няма как и тези на подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа, в рамките и в изпълнение на неприлагащите се разпоредби, да породят правно действие. Все пак остава въпросът какво следва да бъде решението, ако с нормативен указ е бил изменен или допълнен закон по действалата до 1991 г. КНРБ. Тук контрол на КС изобщо не е предвиден. Решението следва да се търси отново, изцяло и единствено в § 3, ал. 1 ПЗР КРБ, т.е. ако правоприлагащият орган установи, че в конкретния случай, който е поставен пред него за решаване, е приложим нормативен указ, то той следва да прецени самостоятелно дали указът противоречи на КРБ[7]. Ако реши, че противоречи, а с указа е допълнен или изменен закон, приет преди влизането в сила на КРБ, то органът следва да не приложи нормативния указ. Все пак обаче не смятам, че следва да издирва правната норма отпреди изменението и допълнението с указа, защото тя просто няма да има значение. В § 3, ал. 1 ПЗР КРБ се визира нормативният акт, такъв, какъвто го е заварила КРБ от 1991 г. Въпросът за предхождащия го вариант на някоя разпоредба изобщо не стои. Тъй като става дума за заварено законодателство, то то ще бъде приложимо или неприложимо към момента на влизането в сила на КРБ от 1991 г. Всякакви археологически изследвания за някогашните редакции са недопустими. Разпоредбата на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ е достатъчно ясно формулирана – ако противоречи, не се прилага. Измененията и допълненията на акта, който не се прилага, са ирелевантни. Може да се приеме, че те не са съществували, тъй като единствено меродавен, както вече бе посочено, е текстът на заварения действащ нормативен акт към влизането в сила на КРБ през 1991 г. В този случай правоприлагащият орган ще реши случая прилагайки аналогия на закона или аналогия на правото, когато не намира релевантна разпоредба в действащото законодателство. Това би бил и индикатор за компетентните органи, че следва да предприемат действия в насока приемането на нормативен акт, който да уреди неуредения случай. А и все пак става дума за Преходни и заключителни разпоредби, които уреждат „преживяването“ на отмененото законодателство, доколкото то не противоречи на КРБ и до момента, в който не бъде възприето ново законодателно решение. ПЗР са изключение, което е допуснато от конституционния законодател, за да не се стигне до правен вакуум, а изключенията не следва да се тълкуват разширително. Щом като в разпоредбата на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ се посочва „заварено“, значи се има предвид именно онази редакция, която е съществувала към момента на влизане в сила на КРБ през 1991 г. Предходните редакции няма как да бъдат заварени, тъй като с последната, която е била в сила към този момент, те са били отменени и не са съществували за правния мир.
На второ място, ще насоча вниманието си към актовете на Народното събрание. Преди да развия тезата си относно тези актове, следва да бъде отбелязано, че по отношение на заварените закони, приети до влизането в сила на КРБ от 1991 г,. се отнася казаното в предходния параграф по отношение на нормативните укази. КС изобщо не следва да бъде сезиран, а правоприлагащият орган следва сам да направи преценката за конституционосъобразност и съответно за приложимост на тези актове. Ако установи, че противоречат на КРБ, то той няма да ги приложи, но и няма да се занимава с издирване на техни предходни или по-предходни редакции, докато не открие някоя, която не противоречи на КРБ. Той следва да приеме, че единствената проверка, която трябва да извърши, е между редакцията, която е действала към момента на влизане в сила на КРБ от 1991 г., и самата КРБ. Друг нормативен акт той нито може, нито трябва да изследва.
Народното събрание приема закони, решения, декларации и обръщения (чл. 86, ал. 1 КРБ), като чл. 86, ал. 2 КРБ очертава като юридически актове единствено законите и решенията на този висш държавен орган: „Законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите.“ Юридически акт е само онзи акт, който поражда права или задължения, а въпросът за нормативния му характер следва да се разгледа само след като се установи юридическата същност на акта. Следователно декларациите и обръщенията изцяло остават извън обсега на настоящото изследване. Решенията на Народното събрание, макар и юридически актове, нямат нормативен характер, тъй като те не съдържат абстрактни правила за поведение, които следва да намерят приложение неограничен брой пъти при всяко проявление на посочените в хипотезата им юридически факти. Напротив, те са изпълними така, както и указите на президента, решенията на другите висши държавни органи или заповедите им, когато последните са еднолични. Следователно, на пръв поглед, актовете на Народното събрание, които следва да попадат в обхвата на настоящото изследване, са само законите[8]. Това заключение обаче е неправилно. Народното събрание издава и още един нормативен акт, който произтича направо от разпоредбите на Конституцията, а именно Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС)[9]. Чл. 73 КРБ гласи: „Организацията и дейността на Народното събрание се осъществяват въз основа на Конституцията и на правилник, приет от него.“ ПОДНС е предвиден в Конституцията и се издава въз основа на нея, както и законите, които уреждат основни обществени отношения, които са представени под формата на правни норми с максимална степен на абстрактност в КРБ. Неправилно обаче би било становището, че ПОДНС има „ранга на закон“[10]. ПОДНС се приема от Народното събрание (НС) също както и законите въз основа на КРБ, но същото се отнася и за другите актове на НС. Решенията, декларациите и обръщенията на НС също не са подзаконови нормативни актове (те изобщо не са нормативни актове, разбира се, но въпросът е, че се издават от НС по изрично овластяване от основния закон на страната). ПОДНС и законите съдържат правни норми за разлика от останалите актове на НС, но това е единственото им сходство, което в никакъв случай не е достатъчно, за да се говори за това, че ПОДНС има ранга на закон. Различията са много съществени. Първо, ПОДНС не се приема по уредената в чл. 88, ал. 1 КРБ процедура, която се прилага само относно приемането на законите: „Законите се обсъждат и приемат с две гласувания, които се извършват на отделни заседания. По изключение Народното събрание може да реши двете гласувания да се извършат в едно заседание“, а и съгласно текста на ал. 2: „Другите актове на Народното събрание се приемат с едно гласуване.“ В тези „други актове“ се включва и ПОДНС. Второ, единствено законите се обнародват от Президента, съгласно чл. 98, т. 4 КРБ, а за ПОДНС такова изискване няма, поради което следва да се приеме, че се обнародва от председателя на НС. Трето, само по отношение на законите Президентът (който ги и обнародва), може да упражни правото си на т. нар. „отлагателно вето“, уредено в чл. 101 от КРБ. По отношение на ПОДНС такъв контрол той не може да осъществи, тъй като този акт е израз на автономията на Народното събрание. Четвърто, правните последици са много различни: законите уреждат обществено значими отношения, поддаващи се на трайна регулация, по общозадължителен начин спрямо неограничен кръг правни субекти; ПОДНС доразвива конституционните норми, уреждащи вътрешните отношения, които възникват в рамките на органа на законодателната власт – конституиране на неговите органи, взаимодействията помежду им, правомощията им и реда за осъществяването им, функционирането на самото НС като висш държавен орган и др. Поради гореизложените причини считам, че да се определя ПОДНС като нормативен акт с „ранга на закон“ е неправилно. Със същия успех може да се твърди, че законите имат ранга на ПОДНС, което би било еднакво неправилно. ПОДНС е нормативен акт, който се приема от НС въз основа на Конституцията. Това е всичко, което разкрива общност в характеристиките на ПОДНС и законите. Що се отнася до законите, то техният нормативен характер е безспорен.
В обобщение на представените в тази точка от изложението аргументи, може да се направи изводът, че обхватът на настоящото изследване се ограничава единствено до издавания от Президента устройствен указ (за който по-нататък няма да се прави изрично споменаване, а ще важи казаното за нормативните актове на НС), приеманите от НС закони и Правилника за организацията и дейността му, тъй като това са единствените нормативни актове, по чиято конституционосъобразност може да се произнася КС (към законите спадат и тези за изменение и допълнение на Конституцията, които нямат самостотятелно битие, но могат да бъдат оспорвани пред КС – Решение на КС № 7 от 2006 г.).
Правомощия на КС във връзка с обявяването на разпоредбата за противоконституционна – същност на искането и на решението
За да се произнесе КС по въпроса за конституционосъобразността на разпоредбата на закон или на ПОДНС, то той трябва да бъде сезиран. В Република България органът, осъществяващ конституционен контрол, не може да се самосезира, когато установи, че е налице противоконституционност на някой от тези актове. Той не е и длъжен да проверява всеки закон, нито пък ПОДНС за съответствие с нормите на КРБ. Инициативата да сезират КС имат ограничен кръг субекти, които са уредени в чл. 150 КРБ. За целите на настоящото изследване общинските съвети са субект, който не следва да се разглежда, тъй като те могат да сезират КС само за произнасянето му по спор между тях и органите на централната изпълнителна власт относно разпределението на компетенциите между тях. Що се отнася до останалите субекти, които имат право да сезират КС (най-малко една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, съдебен състав на ВКС или ВАС[11], омбудсмана и Висшия адвокатски съвет[12]), то тяхното сезиране на КС дава началото на производството пред него за обявяването на противоконституционност на разпоредбата на закон или на ПОДНС. Всъщност сезирането само по себе си не е достатъчно. Необходимо е КС да реши, че отправеният към него въпрос е от неговата компетентност (чл. 13 от Закона за Конституционния съд (ЗКС)). Впрочем организацията и редът на дейност на КС се уреждат със закон (чл. 152 КРБ) – Закона за конституционния съд, което означава, че всяка разпоредба от този закон също подлежи на контрол за конституционосъобразност, както и всяка последваща промяна, настъпила в резултат на приемането на Закон за изменение и допълнение на ЗКС. Тъй като целта на настоящото изследване не е да разглежда процедурата, която следва КС при произнасянето си по искането за обявяване на дадена разпоредба за противоконституционна, ще спра вниманието си само на онези действия на КС, които са от значение за отговора на поставения още във въведението въпрос. След като е започнала и протекла съгласно разпоредбите на ЗКС цялата процедура по разглеждането на искането, събирането на доказателства, изясняването на точния смисъл на атакуваната разпоредба и на нормите на Конституцията, на които извлечените от нея (атакуваната разпоредба) норми противоречат, след съвещанието на конституционните съдии, те постановяват решение при наличието на изискуемите кворум и мнозинство. Решението на КС намира своята нормативна уредба в чл. 22, ал. 1 ЗКС: „С решението си съдът се произнася само по направеното искане. Той не е ограничен с посоченото основание за несъответствие с Конституцията.“ От тази разпоредба възникват два въпроса – за същността на направеното искане и на постановеното решение.
На пръв поглед, въпросът за същността на искането за обявяване на противоконституционност не представлява сложност. Само че този въпрос е ключов за отговора на основния такъв, който настоящата разработка се опитва да изясни, поради което следва да бъде подробно разгледан в тази част на изложението. Когато някой от правоимащите да сезират КС субекти поиска обявяването на определена разпоредба за противоконституционна, то той не иска КС да обяви конкретна разпоредба в конкретен закон за противоконституционна. Това схващане би било неправилно. Всъщност правоимащият иска от КС да се произнесе по въпроса дали правилото за поведение, извлечено от разпоредбата, чието обявяване за противоконституционна се иска, противоречи на КРБ или е в съответствие с нейните норми. Тук КС трябва да разглежда самото правило за поведение, извлечената по тълкувателен път правна норма, и да преценява съответствието с КРБ именно на това правило за поведение. Веднъж произнесъл се с решение, че дадената уредба на обществените отношения в тази правна норма е противоконституционна, то не просто конкретната разпоредба няма да се прилага, а предвиденото в нея решение (правната норма) няма да може да се прилага. Това разграничение е изключително важно, тъй като възприемането на възгледа, че се обявява за противоконституционна само конкретната разпоредба като член, алинея, буква и т.н. би довело до резултата законодателят да представя едно и също съдържание в различна форма и да го включва в различни закони, защото за всеки отделен случай ще се налага сезирането на КС (за съжаление това е господстващият и трайно наложил се възглед, който обаче според мен е неправилен поради представените в тази точка от изложението аргументи). И така може да се получи безкрайна игра на котка и мишка между „хитрия“ законодател и останалите субекти, които могат да сезират КС, докато първият се опитва да си прокара законодателното решение чрез различни закони, а вторите трябва да го „изловят“ и да отправят искане до КС за обявяването на всяка конкретна разпоредба с идентично съдържание, но я с нова формулировка, я в нов нормативен акт, я и двете наведнъж, за противоконституционна. За да се избегне тази опасност, която вреди най-вече на правната сигурност, следва да се възприеме виждането, че КС се произнася по конституционосъобразността на залегналото в разпоредбата законодателно решение под формата на правило за поведение. Веднъж обявил извлечената чрез тълкуване правна норма за противоречаща на КРБ, КС не следва да бъде сезиран с ново искане за произнасяне по същата норма. Ако същата норма отново се появи в българското законодателство, тя просто не следва да се прилага. Вярно е, че КРБ и ЗКС говорят за нормативни актове, а не за правни норми, поради което се създава впечатлението, че за всяко проявление на противоконституционната норма следва да са направи отделно искане. Това обаче не е така. Съдът се произнася по конкретното искане, насочено срещу определен нормативен акт или негова разпоредба. Към момента на отправянето на искането противоконституционната норма се съдържа само в тази разпоредба Съдът тълкува и разпоредбата, и Конституцията. Обявява противоконституционността и актът, в който атакуваната норма се съдържа, спира да се прилага. Към този момент противоконституционната норма губи силата си. Поради това за правния мир нейните противоконституционни последици не съществуват. Освен това КС мотивира решенията си (чл. 14, ал. 7 ЗКС). Затова Съдът вече е изяснил коя правна норма е противоконституционна и е спрял приложението ѝ. Всъщност дотук стигат и КРБ, и ЗКС, но по отношение отправянето на искане за обявяване на противоконституционност на същото основание срещу същата норма, но в друг нормативен акт, мълчат. Формално актът е различен, ала нормата е същата. Следователно и въпросът, който се поставя пред КС, е същият като този, по който вече се е произнесъл. Съгласно чл. 14, ал. 5 ЗКС актовете на съда са окончателни[13]. Ако допуснем, че за една и съща правна норма, но съдържаща се в различни актове, приети последователно след като е била обявена за противоконституционна в предходния, следва да се правят отделни искания и това е допустимо, то какво ще рече „окончателни“? Тогава същият въпрос, който веднъж е бил решен относно противоконституционността на правилото за поведение, съдържащо се в атакуваната разпоредба, ще може да бъде пререшен от същия този КС (а ако се изчака по-дълго време – от друг негов състав, като така законодателят може да изчаква да се конституира КС от изгодни за него съдии, т.е. да си избере съд, което в Международното частно право например е известно като forum shopping). Един акт е окончателен, когато решеният с него въпрос (не е задължително да е спор) не подлежи на пререшаване, т.е. преразглеждане по същество. Поради това считам, че правната норма, за която КС веднъж се е произнесъл, че е противоконституционна, няма да се прилага, в който и нормативен акт да е включена, под каквато и да било форма (на разпоредба с някакви чисто „козметични“ изменения) като не е необходимо ново искане за обявяване на противоконституционност. Това е и същността на искането, и същността на решението. За да няма съмнения по разгледания въпрос за тази същност обаче би било добре да се направят съответните изменения de lege ferenda като или „акт“ се замени с „правна норма“, или се предвиди недопустимост на разглеждане на същото правило за поведение без значение в кой закон се съдържа, след като веднъж е обявено за противоконституционно, т.е. да се предвиди, че това правило за поведение няма да се прилага, независимо от формулировката му.
Възстановяване на отменената или изменена разпоредба
След като КС се е произнесъл относно противоконституционността на определена разпоредба и е обявил, че съдържащото се в нея правило за поведение противоречи на правните норми (или само на някоя от тях) на действащия основен закон, то разпоредбата, която е съществувала преди изменението и допълнението отново ще възобнови своето правно действие. Това е логично, тъй като спира да се прилага изменението или допълнението, с което е било изменено съдържанието на правилото за поведение и което е довело до такова съдържание на това правило, което противоречи на норма на КРБ. Но е съвсем мислима хипотезата, при която разпоредбата, още преди изменението или допълнението си е била противоконституционна. В такъв случай, съдът се произнася по изменението и допълнението, постановявайки решение, с което обявява новото правило за поведение за противоконституционно, но би възстановил действието на старото, което също е противоконституционно. Вярно е, че, както вече бе уточнено в предходната точка от изложението, КС се произнася само по повод атакуването на конкретна правна норма, извлечена от атакуваната разпоредба. Но е недопустимо в резултат на дейността на КС да възстанови действието си правило за поведение, което противоречи на КРБ. Постигането на този резултат би било в пряко противоречие с чл. 1, ал. 1 ЗКС, който гласи: „Конституционният съд осигурява върховенството на Конституцията.“ Ако допусне в резултат на своята дейност възстановяването на действието (влизането в сила, макар и отново) на противоконституционна правна норма, то КС със сигурност няма да изпълни задължението си да осигури върховенството на Конституцията[14]. Напротив, по този начин той ще го наруши. Струва си да се отбележи, че това не е просто юридическо задължение на държавен орган, а е смисълът за съществуването на КС изобщо. Върху този принцип (върховенството на КРБ), чийто гарант е КС, се градят всички правомощия на КС. Затова, ако трябва да се обобщи резултатът от допускането противоконституционна норма да влезе в сила поради дейността на КС, може да се каже, че с това допускане КС ще обезсмисли собственото си съществуване. Затова съм категоричен, че когато КС обяви противоконституционността на разпоредба, а в крайна сметка на съдържащата се в нея правна норма, то той не просто може, но е и длъжен да разгледа въпроса за противоконституционността на правилото за поведение, което ще влезе в сила. При това без да бъде сезиран от правоимащ субект, защото това би означавало задължението на КС да гарантира върховенството на Конституцията посредством своите действия да бъде поставен в зависимост от активността на други субекти. Тук може да се направи възражението, че се заобикалят субектите, които имат право на сезиране, че се стига до самосезиране на КС. Това не е така. КС може да бъде сезиран, когато друг субект (НС или Президентът) е издал акт, за който се иска обявяване на противоконституционност. Ала този акт не е резултат от дейността на КС и правните последици като резултат от акта, също не се дължат на дейността на КС. КС е сезиран да се произнесе по този акт на друг орган и в резултат на регламентираната в КРБ и ЗКС своя дейност на свой ред издава акт. Актът, постановен от КС, обаче следва да гарантира върховенството на КРБ. Решението на КС си е негов акт и поражда определени правни последици. За това решение не е предвидено някой субект да има правомощието да сезира КС, а и то е окончателно (чл. 14, ал. 5 ЗКС), което означава, че не подлежи на преразглеждане. Именно КС трябва да следи служебно какви са последиците, които решението му би породило, а последните са ограничени от правилото на чл. 1, ал. 1 ЗКС – с тези актове КС е длъжен да осигури върховенството на Конституцията. Ако такъв акт (решението на КС) би довел до прилагането на противоконституционна правна норма, то КС е длъжен служебно и без сезиране да се произнесе и по нейната конституционосъобразност. Ако прецени, че и преди изменението или допълнението правилото за поведение е противоречало на нормите на КРБ, то той следва да го обяви за противоконституционно и то също не следва да се прилага. КС следва да извършва тази проверка за всяка предходна редакция на разпоредбата, изследвайки съдържащото се в нея правило за поведение, докато не стигне до редакция, в която правната норма не противоречи на КРБ. Ако стигне до първоначалния вариант на разпоредбата и след като го разгледа по същество установи, че и той противоречи на правна норма от КРБ, ще спре приложението му, както и на предходните разпоредби. В хода на тази верига от проверки КС ще се произнесе по необходимост по въпроса за конституционосъобразността на множество правни норми, които са възникнали вследствие измененията и допълненията на първоначалната разпоредба. Той може да обяви за противоконституционни една, две, пет, десет, сто или колкото е необходимо правни норми, които макар и възникнали вследствие на изменения или допълнения на една разпоредба, са самостоятелни правила за поведение (всяко изменение на едно правило за поведение води до ново правило за поведение). По всяко едно от тях КС ще е установил противоконституционност със свое решение. За всяко такова решение следва да намерят приложение разсъжденията в предходната точка на изложението, а именно че при повторното им възприемане в българското законодателство, те не следва да се прилагат и за обявяването на противоконституционността им няма да е необходимо ново сезиране на КС. Той вече ще се е произнесъл по този въпрос.
Заключение
В настоящата разработка беше разгледан въпросът за съдбата на разпоредбата (а в крайна сметка – на правната норма), която е обявена за противоконституционна, както и за задълженията на КС по отношение на предходните редакции на същата разпоредба, които съдържат, макар и близки на обявената за противоконституционна, различни по съдържанието си правни норми. Застъпва се становището, че КС след обявяването на противоконституционността и спирането на изпълнението на правната норма е длъжен самостоятелно, служебно и без сезиране да се произнесе и по конституционосъобразността на правната норма, която с неговото решение е възстановила правното си действие. Това задължение произтича от същността на КС като блюстител на Конституцията и е основание за неговото съществуване. По необходимост в изследването са разгледани и други релевантни за главния въпроси. Настоящото изследване не претендира за безспорност. То няма за цел да наложи възгледите на своя автор, а най-вече да предизвика размисли и евентуални дискусии по повдигнатите въпроси на конституционното правосъдие.

За тълкувателните решения

За тълкувателните решения
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 03.01.2017 г./


Въведение
Повод за настоящото изследване ми дадоха множеството критики, отправяни към тълкувателните решения на ВКС и ВАС[1], както и към някои тълкувателни постановления на върховните съдилища. Самият аз не съм чужд на поставянето под съмнение на правилността на едно или друго тълкувателно решение, за което свидетелстват и статиите, които съм писал срещу изводите, до които стига ВКС по конкретни въпроси, като аргументирано съм изложил становището си защо възприетото от ВКС решение е неправилно, а в някои случаи и отявлено увреждащо регулираните от тълкуваната разпоредба обществени отношения[2]. Въпросът тук не е дали критиките са винаги основателни или не, нито дори дали тълкувателните решения са правилни, а какво представляват последните, какво правно действие пораждат. С други думи, настоящата разработка ще се откъсне от съдържанието на отделното тълкувателно решение и ще се насочи към самия институт на тълкувателните решения, който е меко казано „спорен“, както ще стане ясно от последващото изложение. От една страна, съществуват противоречиви мнения в доктрината каква точно е същността на тълкувателните решения[3], а, от друга страна, интерес представлява въпросът за правното им действие като тези два въпроса следва да се разгледат отделно. Настоящата разработка ще се постарае да отговори на следните основни въпроси: „Каква е правната същност на тълкувателните решения?“, „Конституционосъобразно ли е съществуването на този институт в сегашния му вид?“, „Следва ли да се подобри или измени уредбата му и как?“ Изложението ми ще следва следната структура: на първо място, ще бъде разгледано историческото развитие на този институт и ще бъде направено сравнение с уредбата му в законодателствата на други държави; на второ място, ще бъде изяснена същността на тълкувателните решения в българската правна система; на трето място, ще бъде обсъдена конституционосъобразността на института на тълкувателните решения; на четвърто място, ще бъде предложена алтернатива на настоящата уредба; на пето място, ще бъде формулирано предложение de lege ferenda; краят на изследването ще бъде поставен с кратко заключение.
Историческо развитие и сравнителноправен поглед
Тълкуването на законите, приемани от Народното събрание, още в Конституцията на Българското княжество (приета на 16.04.1879 г.) е предоставено в изключителната компетентност на самото Народно събрание. Чл. 44 от Конституцията от 1879 г. гласи: „Ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измени, и отмени, докле той по напредъ не се обсъди и приеме отъ Народното Събрание, което има право така също и да тълкува неговий истинни смисълъ.“ [4] Макар че принципът на разделение на властите не е изрично прокламиран и не е закрепен в достатъчно чист вид с оглед широките правомощия на княза и в трите власти[5], то конституционният законодател е възприел възгледа, че онзи, който твори законите, следва и да ги тълкува, тъй като само той може да изясни каква е била волята му при приемането на последните. В тази разпоредба не просто се дава предимство на автентичното тълкуване (от органа, приел акта), но и това тълкуване се обявява за единствено меродавното като се изключва възможността друг орган да осъществява тълкувателна дейност, чийто резултат да се ползва със задължително правнообвързващо действие. Тълкуването на законите от Народното събрание става със закон. Това не е пряко предвидено в изрична норма на Конституцията от 1879 г., но следва от следните съображения: първо, други правнообвързващи актове Народното събрание не може да приема; второ, други общовалидни актове то също не може да приема; трето, останалите актове, които може да приема, са насочени или към структурата и организацията му, или към министрите; четвърто, само за законите е предвидено, че се обнародват, а тълкуването им (също като самите тълкувани закони) трябва да стигне до знанието на адресатите на разпоредбите им, за да знаят тези адресати какво е дължимото и изискуемо от тях поведение; пето, тълкувателното правомощие на Народното събрание е предвидено в Глава Х „За законите“. Основание за предходните разсъждeния ни дава систематичното тълкуване на Глава Х „За законите“, Глава XV „Какви работи има да върши Народното събрание“ и Глава XVI „За реда по който се вносятъ и разглеждатъ проектите и предложенията“. Доколкото друго не е предвидено специално за тълкувателните закони, то инициативата следва да принадлежи на очертаните в чл. 108 от Конституцията от 1879 г. субекти с уточнението на чл. 109 кой има право да внесе законопроект или предложение в Народното събрание. Чл. 108 гласи: „Законодателната инициятива принадлежи на Князя и на Народното Събрание“, а чл. 109: „Законопроектите и предложенията на Правителството се внасятъ въ Народното Събрание отъ надлежните министри по Княжеска заповедь. Всекой представитель също може да внесе въ народното Събрание законопроектъ или предложение, ако те съ подписани отъ една четвъртина отъ присъствующите представителье.“ С оглед гореизложеното може да бъде направен изводът, че според първата българска конституция тълкуването на законите е предоставено в изключителен прерогатив на Народното събрание, което извършва тази дейност след сезиране от субектите на законодателна инициатива с приемането на нарочен закон – тълкувателен закон.
На 06.12.1947 г. е приета Конституцията на Народна република България (КНРБ 1947 г.)[6], с която принципът на разделение на властите, който се наблюдава в неразвит вид в предходната конституция, бива тотално отхвърлен и заменен от принципа на демократическия централизъм[7]. Според този принцип държавните органи са йерархично подчинени един на друг, а на върха на пирамидата стои Народното събрание. Съгласно чл. 15 от КНРБ 1947 г.: „Народното събрание е върховен орган на държавната власт. В рамките на Конституцията то е носител на държавната власт във всичката й пълнота, доколкото отделни функции не влизат, по силата на Конституцията, в компетентността на другите подчинени нему органи на държавната власт и на държавното управление.“ Тълкуването на законите е предоставено в изключителната компетентност на Президиума на Народното събрание съгласно чл. 35, т. 4 от КНРБ 1947 г. Актовете, които Президиумът приема, са укази (чл. 36 от КНРБ 1947 г.). Тук е мястото да се уточни ролята и мястото в системата на държавно управление на Президиума на Народното събрание (НС)[8]. Макар да е предвиден, както и самото Народно събрание, в Глава III „Върховни органи на държавната власт“, Президиумът не е равнопоставен на Народното събрание. Той е негов орган (съставът му се избира от Народното събрание (чл. 33), а като колективен орган Президиумът носи отговорност пред НС за дейността си, като НС може да го смени изцяло или само отделни негови членове (чл. 34), изпълняващ ролята на колективен държавен глава (видно от възложените му от чл. 35 правомощия). Затова, макар че с указ Президиумът може да тълкува законите, то той трябва да се съобразява с парламентарното мнозинство, което не е особено сложно, тъй като членовете на Президиума са също народни представители. Всъщност въпреки че формално органите са различни, то и НС, и Президиумът се състоят от народни представители и дейността по тълкуването на законите не напуска границите на НС, поради което можем да считаме, че отново субектът, който издава акта, е овластен и да го тълкува, само че не в пълния си състав, а посредством създаден от него орган, чийто персонален субстрат е образуван от част от състава на конституиралия го орган (НС). Формата на тълкувателния акт не е закон, а указ, но имайки предвид състава на органа, приел закона, и на този, издал указа, можем да смятаме, че отново, както и при предходната Конституция, става дума за автентично тълкуване. Разбира се, и при двете конституции, тълкуването е не само автентично, но и официално, тъй като резултатът му е задължителен за всички правни субекти[9].
С приемането на Конституцията на Народна република България на 18.05.1971 г.[10] въпросът с тълкуването на законите не получава същностно различна уредба. Президиумът на Народното събрание е премахнат и е заменен от Държавен съвет (а след 10.04.1990 г институцията Държавен съвет е заменена от институцията Председател (Президент) на Републиката), но както по начин на конституиране, така и по обсъжданото вече правомощие за тълкуване на законите разлика в уредбата няма. Държавният съвет, както и Президиумът преди него, изпълнява функциите на колективен държавен глава (чл. 90), избира се от НС измежду неговите членове и има подчинено положение спрямо Народното събрание, което е определено от чл. 66, ал. 2 от КНРБ 1971 г. като върховен орган на държавната власт. Според КНРБ 1971 г. Държавният съвет прави задължително тълкуване на законите (чл. 93, т. 8 КНРБ 1971 г.).[11] Изводът е, че и в тази (трета по ред) конституция е възприет принципът, че законът подлежи на тълкуване от субекта на законодателната власт, който го е приел, т.е. продължава се разрешението от предходните конституции тълкуването на законите да бъде автентично, макар че не се осъществява от НС в пълния му състав, а от конституиран от последното орган, който обаче му е йерархично подчинен.
Сега действащата Конституция на Република България, влязла в сила на 13.07.1991 г.12, възприема множество същностно различни разрешения в сравнение с предходните конституции. На първо място, настоящата конституция изоставя принципа на демократическия централизъм и прокламира (в чл. 8 КРБ) и последователно провежда (в глави трета до шеста) принципа на разделение на властите. Това словосъчетание е неточно, както често се посочва в конституционноправната теория[13], тъй като държавната власт е единна, а е разпределено нейното упражняване на различни държавни органи с цел по-ефективното ѝ осъществяване. За разлика от предходните три конституции няма държавен орган, който да стои над останалите такива и да има решаващи правомощия във всички сфери на държавно управление. Според новата конституция държавните органи, упражняващи различни функции на държавното управление, си сътрудничат и взаимно се балансират. На второ място, държавният глава (бил той едноличен или колективен орган според предходните конституции) вече е едноличен, мандатен орган, който се избира пряко от гражданите, а не от органа на законодателната власт. Държавният глава не е орган на законодателната власт и не ѝ се подчинява. Той има балансираща функция по отношение на другите „власти“ и макар и да има ограничени правомощия и в техния обхват, неговата власт бива определяна като „неутрална“[14]. На трето място, контролът за конституционосъобразност е иззет от НС и е предоставен на квазисъдебен орган на държавната власт, който стои извън разделението на властите и чиято функция е опазването на КРБ и следене за спазването на нейните разпоредби – Конституционния съд (КС). КС обаче действа само при сезиране и осъществява последващ контрол за конституционосъобразност върху актовете на НС и Президента.[15]
КРБ не посочва кой орган може да тълкува законите. За разлика от първата българска конституция, в която това правомощие изрично е предоставено на НС, и от втората и третата български конституции, в които овластен е орган, който бива конституиран от последното, то при липсата на орган, определен като върховен, както и поради отсъствието на изрична разпоредба, въпросът с тълкуването на законите по КРБ остава не съвсем изяснен. От една страна, това правомощие не е предоставено нито на НС (не е сред изброените в чл. 84 КРБ правомощия), нито на Президента (не е сред изброените в чл. 98 КРБ правомощия), нито на който и да било друг орган. От друга страна, чл. 124 КРБ гласи: „Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“, а чл. 125, ал. 1 КРБ: „Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване.“ На въпроса дали това означава, че върховните съдилища са оправомощени от КРБ да тълкуват законите, ще се спра по-нататък в изложението на настоящото изследване в частите, посветени на конституционосъобразността, на алтернативата на сегашната уредба, както и в предложенията de lege ferenda.
След този кратък исторически преглед на четирите български конституции от гледна точка на органите, които разполагат с правомощието да тълкуват законите, ще бъде направена и съпоставка с други правни системи, за да може да се сравнят възприетите в тях решения и причините, поради които са се наложили.
В Китайската народна република правомощието да тълкува законите е възложено на Постоянния комитет към горната камара на Парламента (чл. 43-50 от Закона за законодателството на Китайската народна република[16]), с изключение на законите, отнасящи се до структурата и дейността на съдилищата и прокуратурата, по отношение на които закони това правомощие е предоставено съответно на Върховния народен съд и на Върховната народна прокуратура (съгласно Решението на Постоянния комитет за подобряване тълкуването на законите от 10.06.1981 г.[17]). Все пак общият принцип е тълкуването на законите да се осъществява от специализиран орган, конституиран от законодателния орган и действащ от негово име.
Според Конституцията на Гърция от 11 юни 1975 г. Правомощието за тълкуването на законите е предоставено на законодателната властта в лицето на нейния единствен орган – Парламента. Тази разпоредба се съдържа в чл. 77 от Конституцията.[18]
В Руската Федерация (РФ) е възприет принципът на автентичното тълкуване – органът, който издава акта е оправомощен и да го тълкува. Така Държавната дума (долната камара на НС на Руската Федерация), както и парламентите на субектите на Федерацията могат да тълкуват приетите от тях закони, като крайният акт на тяхната тълкувателна дейност е също закон. Макар и да не е предмет на настоящото изследване, за неговата пълнота си струва да се отбележи, че Президентът на РФ тълкува своите актове с нарочни укази, а Правителството на РФ, администрациите на областите, правителствата на републиките в състава на РФ тълкуват своите актове с постановления и разпореждания. Изрично тълкувателни правомощия са предоставени и на Върховните съдилища, но по отношение тълкувателните правомощия на издалите актовете органи почти не се спори[19].
В Естония съгласно § 65, т. 16 от Конституцията на Република Естония[20] Парламентът „решава други въпроси от национално значение, които Конституцията не предоставя на Президента, Правителството, други държавни или местни органи.“ Тъй като разпоредба, която да овластява друг държавен орган да тълкува законите не съществува (в глава тринадесета „Съдилищата“ на Върховния съд е предоставено правомощието да осъществява конституционен контрол (§ 149) и да отменя противоречащи на Конституцията закони (§ 152), но не и да тълкува по задължителен начин законите), то следователно правомощието да се тълкуват законите остава у титуляря на законодателната власт – Парламента.
В Англия и останалите страни, чиито правни системи се числят към прецедентното право, съдът тълкува законите според всеки конкретен случай, но възприетите от него решения се превръщат в обвързващ прецедент, с който съдилищата трябва да се съобразяват занапред при сходни случаи. Съдът следва да тълкува закона по такъв начин, че да разкрие действителната воля на Парламента, макар че невинаги този резултат бива постигнат.[21] Това е и основната разлика между страните, придържащи се към прецедентното право, и страните от континенталната правна система – при първите поначало правомощието да се тълкуват по общозадължителен начин законите принадлежи на съда, а при вторите – на органа на законодателната власт, който е издал акта – Парламента.
Същност на тълкувателните решения
В тази част от изложението ще бъде използвано понятието „тълкувателен акт“, а не възприетото в българското законодателство „тълкувателно решение“, тъй като далеч не във всички държави, както стана ясно от сравнителноправния анализ в предходната част, тълкуват законите с решения. В много от тях законът бива тълкуван със закон. На това място от разработката ще бъде направен опит да се изясни същността на тълкувателните актове, без значение кой е органът, който ги е постановил. Не са малко на брой, а и са доста противоречиви вижданията на българските юристи, занимавали се с проблема, в своите трудове[22]. В следващите редове ще разкрия същността на тълкувателните актове, започвайки от подлежащите на тълкуване актове.
На първо място, тълкувателният акт се приема по повод на вече приет друг акт – тълкувания акт. Това е така, тъй като именно неяснотата относно същността на тълкувания акт налага приемането на тълкувателен акт, който има за свой обект съдържанието на целия или на част от тълкувания акт. Следователно не може да има тълкувателен акт, който да няма свой обект – предхождащ го вече съществуващ акт, чието тълкуване е необходимо.
На второ място, тълкувателният акт има специфична цел – да разкрие смисъла, който органът, приел тълкувания акт, е вложил в него като цяло или в тълкуваната му част. Следователно тълкувателният акт обуславя своето съществуване с изпълнението на тази задача – да поясни тълкувания акт, така че правилото за поведение в последния да не буди съмнение у своите адресати.
На трето място, от предходния параграф можем да заключим, че тълкуваният акт трябва да е нормативен, т.е. да съдържа разпоредби, от които да се изведе правило за поведение. Това е така, тъй като ако имаме акт, който не подлежи на прилагане, т.е. не изисква определено поведение, няма и какво да се изяснява или по-скоро няма на кого да се изяснява. Необходимо е тълкуваният акт да има адресат, който да следва въз основа на него да осъществява определено поведение.
На четвърто място, щом се цели изясняването на тълкувания акт, то той следва да е неясен, което ще рече, че подлежащата на тълкуване разпоредба е довела или може да доведе до осъществяването на нееднакво по съдържание поведение, което обаче да бъде еднакво допустимо поради невъзможността еднозначно да се определи съдържанието на дължимото поведение. Такъв би бил случаят, когато адресатите на разпоредбата са я тълкували по различен начин и са имали различно поведение или най-малкото са манифестирали желанието си да осъществяват такова. В този случай налице е ясен знак, че правната уредба е неясна и се нуждае от изясняване.
На пето място, тълкуваният нормативен акт следва да е закон. Правя това уточнение само заради предмета на настоящото изследване, тъй като тълкувателните решения у нас се издават само по отношение на законите. Иначе тълкувателни актове се издават и по отношение на подзаконови нормативни актове (вж. примера с Руската федерация от предходната част на изложението), но в българската правна система това е изрично предвидено само за актовете на НС, под формата на закон.
На шесто място, на тълкуване подлежи разпоредба на тълкувания закон. Разпоредбата е езиковата формулировка, от която след извършване на тълкуване се извлича правилото за поведение – правната норма[23]. Тъй като осъществяваното тълкуване до този момент е водило до противоречиви резултати относно съдържанието на това правило за поведение, то налага се да се осъществи такова тълкуване, което да е окончателно и веднъж завинаги да реши въпроса със съдържанието, което следва да се влага в правилото за поведение. След като бъде приет тълкувателния акт спорове относно съдържанието на правилото за поведение вече не могат да се повдигат – то ще бъде такова, каквото бъде определено от тълкувателния акт.
На седмо място, тълкувателният акт, за да осъществи предназначението си на изясняващ по окончателен начин правилото за поведение, следва да бъде неотменяем (от друг орган), неоттегляем (от приелия го орган) и най-важното – непререшаем (от който и да било орган), т.е. да не може да се иска ново тълкуване на същата разпоредба и да не може да се приеме такова, ако процедурата по тълкуване не предвижда сезиране, а позволява самосезиране.
На осмо място, тъй като тълкувателният акт еднозначно определя правилото за поведение, което до неговото приемане е било неясно, то той има нормативен характер. Макар че голяма част от юристите, занимавали се с този въпрос, поддържат становището, че тълкувателните актове не съдържат правни норми и не са нормативни актове, защото само изясняват волята на органа, приел тълкувания акт[24], то аз заемам противоположната позиция[25]. Аргументите ми за това са следните: първо, правилото за поведение трябва да се характеризира с яснота и определеност, защото иначе няма как да се прилага (адресатите му няма да знаят какво поведение се изисква от тях), а ако не може да се прилага еднакво от всички, то смятам, че изобщо не може да се говори за правило за поведение (в най-добрия случай можем да говорим за алтернативни правила за поведение, които се извличат от разпоредбата); второ, щом без тълкувателния акт нямаме правило за поведение (защото, както бе посочено, иманентна характеристика на правилото е неговата строга определеност по дължимо поведение, субекти и т.н.), то очевидно приемането на тълкувателния акт е онова обстоятелство, което слага край на всички алтернативни приложения на тълкуваната разпоредба, оставяйки едно-единствено възможно поведение на адресатите на (дотогава) неясната норма; трето, щом от приемането на тълкувателния акт вече е налице правило за поведение (защото се е проявила от този момент иманентно присъщата на всяко правило характеристика „определеност“), то тълкувателният акт е създал правилото за поведение, което не е съществувало преди него и чиято липса е обусловила приемането му; четвърто, макар и нормативен акт, тълкувателният има някои особености, които не разколебават характера му на такъв – той дава отговор на въпроса каква е била волята на законодателя към момента на приемането на тълкувания акт, а и самото тълкуване става неделима част от тълкувания акт, но във времево отношение за адресатите на разпоредбата правилото за поведение възниква чак след приемането на тълкувателния акт, а не към момента на приемане на тълкувания акт, когато правило за поведение, както стана дума, още не е съществувало.
На девето място, трябва да бъде предвиден органът, който е компетентен да приема тълкувателни актове. Това може да стане както изрично (например в първата българска конституция, в Закона за законодателството на КНР), така и мълчаливо (примерно в Конституцията на Република Естония). Това изискване е продиктувано от необходимостта от правна сигурност, защото колкото повече органи могат да дават задължително тълкуване на закона, толкова по-голяма е вероятността между тях да възникне конфликт относно това тълкуване и съдържанието, което трябва да има изведеното по тълкувателен път правило за поведение. Затова най-доброто решение е тълкуването на закона да бъде предоставено само на един-единствен субект. Този субект следва да бъде органът, издал акта, който подлежи на тълкуване. Съображенията ми за това са следните: първо, няма друг орган, който да може с категоричност да разтълкува действителната воля на законодателя така, както той самият; второ, единствено в този случай не съществува опасност от подмяна (случайна или умишлена) на волята на законодателя с волята на тълкувателя, който би се превърнал в нормотворец; трето, няма да се получи смешение на властите, а ще се запази тяхното разделение, тъй като единственият орган на законодателната власт ще извършва нормотворческа дейност в материя, която подлежи на уредба със закон; четвърто, по този начин се избягва концентрирането на осъществяването на две функции на държавната власт в ръцете на един орган – на законодателната и съдебната функции на държавната власт в ръцете на съда примерно, с което се предотвратява концентрацията на власт и възможността за злоупотреба с такава. Възможността съдебната власт да дописва законите и да твори правни норми считам, че противоречи на принципа на разделение на властите и води именно до тази концентрация, което като резултат създава опасност балансът между държавните органи да бъде нарушен в полза на един от тях. По този въпрос по-подробни разсъждения ще бъдат изложени в следващата част на изложението.
На десето място, необходимо е да бъде предвидена формата, под която да бъдат приемани тълкувателните актове. Формата е гаранция за яснота, за пълнота, а също така и изискване, което се поставя във връзка с действителността на акта – писмена форма с определени реквизити като подписи, печат и т.н., за да се удостовери волята на приелия акта орган, както и спазването на надлежната процедура. Считам, че формата на тълкувателния акт трябва да бъде закон. Тази форма предопределя и процедурата за приемането на акта, на която ще се спра в следващия параграф. Законът е най-подходящата форма, защото това е единственият акт на НС, който е нормативен и юридически, а, както вече посочих, считам, че тълкувателните актове са именно нормативни.
На единадесето място, следва да бъде установена и процедурата, по която тълкувателните актове да бъдат приемани. Това трябва да бъде процедурата за приемане на закони, което следва, от една страна, от формата на тълкувателния акт (закон), а, от друга страна, от необходимостта този акт да бъде обмислен, обсъден и приет на две четения, т.е. да бъде спазена тази процедура, която е уредена в чл. 88, ал. 1 КРБ.
Изводът, който следва от разгледаните в настоящата точка от изложението съображения, е следният: тълкувателните актове са нормативни актове, приемани по повод неяснота относно съдържанието на правило за поведение, съдържащо се в разпоредбата на други нормативни актове, от овластен да извършва тълкувателна дейност орган, в изрично предписана форма, при спазване на установената за неговото приемане процедура, като тълкувателният акт се ползва с окончателност и задължителност и има същата юридическа сила, която има и тълкуваният акт. Отнесен към българската специфика, изводът следва да бъде: тълкувателните актове са нормативни актове, приемани по повод неяснота относно съдържанието на правило за поведение, съдържащо се в разпоредбата на закон, от органа, издал тълкувания акт, във формата на този акт (закон) при спазване на установената за неговото приемане процедура. Това е идеалният модел, по който следва да се извършва тълкуването на закона по окончателен и общозадължителен начин. В следващата част ще бъде разгледан възприетият понастоящем модел за общозадължително тълкуване на закона и неговите отклонения от конструирания тук като идеален.
Конституционосъобразност на уредбата на тълкувателните решения
Тълкувателните решения в българското право не намират непосредствената си уредба в разпоредбите на КРБ. Те са регламентирани в чл. 124 от Закона за съдебната власт (ЗСВ)[26] като приемането им се обосновава от наличието на противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона и от надлежно сезиране от някой от оправомощените органи, предвидени в чл. 125 ЗСВ, във формата и с реквизитите по чл. 127 ЗСВ. Проблемът в уредбата на тълкувателните решения не е, че ВКС или ВАС тълкуват закона – това по необходимост е дейност, която всеки правен субект следва да извърши, за да извлече от разпоредбата правната норма, с която да съобрази поведението си. Всъщност въпросът, който поражда нееднозначни реакции по отношение на възприетото разрешение, е в задължителността на това тълкуване, която произтича от чл. 130, ал. 2 ЗСВ, който гласи: „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.“ Разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ обаче налага изясняването на тази компетентност на ВКС и ВАС от гледна точка на нейната конституционосъобразност. На тази материя ще бъдат посветени следващите редове на тази част от изложението.
На първо място, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са тълкувателни актове. Те целят да установят правило за поведение, което до този момент не е определено и поради това не съществува, като за целта извеждат волята на законодателя относно тълкувания закон, по общозадължителен и окончателен начин. Т.е. както бе посочено в предходната точка от изложението, това са нормотворчески актове. При това нормотворчески актове с ранга на закон. Всъщност те не би и следвало да имат самостоятелно битие, а би трябвало да са част от закона, който бива тълкуван, тъй като трябва да изясняват смисъла на вече формулирана от законодателя разпоредба. Тълкувателните актове обаче в случая биват издадени от орган на съдебната власт. С други думи, органът на съдебната власт осъществява правомощие на органа на законодателната власт, което влиза в пряко противоречие с чл. 8 от КРБ – принципа за разделение на властите. Щом този принцип е конституционно закрепен, то и евентуалното му изключение трябваше да бъде предвидено в КРБ. Но конституционният законодател не е предоставил такова правомощие на ВКС и ВАС. То им е предоставено от обикновения законодател със закон. Изключение от конституционно установен принцип не може да се създава със закон, тъй като последният има по-ниска юридическа сила от Конституцията, поради което противоречие с нея (а всяко изключение е противоречие с принципа) би следвало да бъде противоконституционно. Има и дълбок смисъл в това конституционният законодател да не предвиди такова изключение от фундаментален принцип като разделението на властите. На практика предоставянето на правомощието да тълкува законите на орган на съдебната власт изцяло обезсмисля принципа, тъй като в ръцете на този орган се съсредоточават съдебната и законодателната власт, с което се постига концентрация на властта в неговите ръце, която нарушава баланса между органите, упражняващи различни държавновластнически функции. Получава се така, че този който трябва да прилага правото, може и да го създава. При това тълкувателните актове на върховните съдилища не подлежат на отмяна от нито един орган, с което се постига безконтролност при тяхното приемане, а след това и при тяхното действие. Интересен е въпросът, ако НС даде тълкуване на свой закон под формата на закон за тълкуване или на тълкувателно решение, какво ще бъде съотношението между този акт и тълкувателния акт на ВКС или ВАС. Изобщо има ли правомощието НС да тълкува законите си? По КРБ нито НС, нито ВКС или ВАС са овластени, но по ЗСВ върховните съдилища са. Смятам, че и при сегашната уредба НС може да тълкува собствените си закони, тъй като щом може да ги приеме (по-голямото, по-тежкото), то той може и да изясни вложения в тях смисъл (по-малкото, по-лекото). Това е подразбираща се компетентност на НС, която не е необходимо да бъде записана в КРБ, но би било добре това да стане, за да няма спорове и неясноти. На този въпрос ще отделя внимание в следващата част от изложението. Със свой акт НС не може да отмени тълкувателен акт на ВКС или ВАС, тъй като такова правомощие то няма. Излиза, че върховните съдилища могат да пишат и дописват закона, а законодателят, който го е приел, не може да се противопостави на превратното тълкуване на волята му. Ако приемем, че тълкувателните актове съдържат правило за поведение, което трябва да бъде уредено със закон, то не можем да се позовем и на чл. 15, ал. 1 от ЗНА, тъй като тълкувателните актове нямат характера на подзаконови нормативни актове. Съдържащото се в тях правило за поведение е законово. Така че ако тълкувателен акт на върховните съдилища бъде приет, а НС приеме такъв акт по същия въпрос, но с противоречиво съдържание, то двата акта ще съжителстват, което застрашава правната сигурност. На практика отново ще имаме неяснота относно правилото за поведение и такова изобщо няма да съществува поради липсата на определеност. Така че може да се мисли за възможност на НС да бламира върховните съдилища с издаването на свой тълкувателен акт с противоречиво съдържание като за тази колизия на тълкувания в българското право не съществува механизъм за преодоляването ѝ. Освен това опасността от превратно тълкуване на волята на Парламента съществува именно защото последният я е създал с разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ.
На второ място, тъй като не са актове на НС и на Президента, тълкувателните актове не подлежат и на контрол за конституционосъобразност от Конституционния съд (КС)[27], поради което съвсем мислима е хипотезата, при която ВКС или ВАС приемат противоконституционен тълкувателен акт, който поражда правни последици и не може да бъде обявен за противоконституционен. Тази възможност за безконтролно нарушаване на КРБ е заложена в уредбата на тълкувателните актове в българската правна система със ЗСВ. В предходния параграф бе посочена възможността на върховните съдилища да дописват закона, а тук се посочва и опасността да заобикалят КРБ. В този смисъл законодателното решение, възприето в ЗСВ създава предпоставките за заобикаляне на контрола за конституционосъобразност от една от властите по отношение на актове, които са предоставени в правомощията на друг орган и по КРБ подлежат на конституционен контрол. Смяната на титуляря на акта води до невъзможност той да бъде контролиран от КС, макар че съдържанието му е такова на акт, който подлежи на контрол. Отново следва да бъде подчертано, че тази опасност е допусната от законодателя със ЗСВ.
На трето място, поставя се и въпросът за легитимността на тези тълкувателни актове на върховните съдилища. Законите се приемат от НС, което се състои от народни представители, пряко избрани от носителя на суверенитета – народа. Той им гласува лично доверие, избира ги с оглед на личността и професионалните, човешките или каквито и да било качества. Ключовият момент тук е именно наличието на доверие. Можем да направим аналогия с едностранната сделка на упълномощаване, при което упълномощителят (в случая народът) с едностранно волеизявление (упражненото право на избор) овластява упълномощения (народните представители, формиращи НС) от негово име и за негова сметка (принцип на свободния мандат, според който всеки народен представител представлява целия народ, а не само своите избиратели) да извършва правни действия (приемане на общозадължителни правила за поведение). За разлика от НС, който е представителен орган, пряко избран от българските граждани, то съставът на върховните съдилища се състои от съдии, лица, които имат професионални знания, вещи са в правото, но нямат доверието на суверена. По този начин приемането на най-важните решения за уредбата на обществените отношения потенциално се поставя в зависимост от волята на субект, който не е излъчен от народа. Това напомня аристократичната форма на държавно управление, при която една малобройна прослойка определя по задължителен за масата начин структурата и регулацията на обществените отношения. В този смисъл виждам противоречие и с чл. 1, ал. 2 КРБ: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.“ и с чл. 1, ал. 3 КРБ: „Никоя … държавна институция … не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет“ [28].
На четвърто място, разпоредбата на чл.130, ал. 2 ЗСВ влиза в противоречие и с разпоредбата на чл. 117, ал. 2 КРБ, която гласи: „Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.“[29] Тълкувателните актове на върховните съдилища със сигурност не са закон. Закони приема само НС и то по определена от конституцията процедура (чл. 86 и чл. 88, ал. 1 КРБ). Ако възприемем решението, дадено от законодателя в чл. 130, ал. 2 ЗСВ, то излиза, че съдиите са подчинени не само на закона, но и на тълкувателните актове на върховните съдилища. По този начин съдийската независимост бива ограничена в по-голяма степен от предвидената в КРБ. Но ограничаването на конституционно определените правомощия на държавен орган с акт на текущия законодател е противоконституционно. При това разпоредбата на чл. 117, ал. 2 КРБ включва думата „само“, което означава че никакво друго ограничение на съдийската независимост не е допустимо. Тълкувателните решения са такова друго ограничение по смисъла на КРБ, тъй като не са закон. Някои автори твърдят, че ограничението всъщност произтича от ЗСВ, а не от тълкувателните актове, поради което нарушение на конституционната забрана съдийската независимост да се ограничава с актове, които не са закони, нямало. Това е невярно. ЗСВ съдържа принципна възможност за издаване на тълкувателни актове, посочвайки компетентните органи, и пределите на тълкувателните актове, но не и съдържанието. Конкретното правило за поведение, с което съдът трябва да се съобрази и с което се ограничава независимостта на преценката му, се съдържа в тълкувателния акт, а той не е закон, макар и да тълкува закона. Ключовият въпрос тук е кой е органът, приел разпоредбата, в която се съдържа правилото за поведение, и по какъв ред я е приел. Ако органът не е НС, актът не е закон, а процедурата не е по чл. 88, ал. 1 КРБ, то със сигурност тълкувателният акт не обвързва органите на съдебната власт със своята задължителност, каквото и да предвижда обикновеният законодател в текущото законодателство (ЗСВ). Разбира се, докато чл. 130, ал. 2 ЗСВ не бъде обявен за противоконституционен или отменен от НС, той поражда правни последици, така че по необходимост тълкувателните решения ще бъдат задължителни за органите на съдебната власт. Необходимо е сезиране на КС от някой от правоимащите субекти по чл. 150 КРБ или НС по своя инициатива да отмени противоконституционната уредба.
Очертаните проблеми, които съществуването на разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ поражда, могат да бъдат очертани накратко по следния начин: тя създава възможност за изместване на законодателя при осъществяване на законодателната функция; създава предпоставките за концентрация на властта в ръцете на върховните съдилища; лишава КРБ от основния ѝ защитен механизъм, предвиден в самата нея, а именно – контрола от КС за нейното спазване; нарушава непосредствено разпоредбите на чл. 1, ал. 2 и ал. 3, чл. 8 и чл. 117, ал. 2 КРБ. Поради гореизложените съображения считам, че разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ е противоконституционна и следва да бъде обявена за такава от КС след надлежно сезиране или направо да бъде отменена от законодателя, за да се спести времето, необходимо на КС, за да вземе решение в този смисъл.
Алтернативата – тълкувателните закони
Поставя се обаче въпросът за тълкуването на законите, ако това правомощие бъде отнето от върховните съдилища. Каква е алтернативата, която би могла да осигури яснота и определеност на онези разпоредби, от които не може да бъде изведено еднозначно и общоустановено правило за поведение? Отговорът на този въпрос са тълкувателните закони.
Считам, че най-правилното решение, което следва да бъде възприето от българския законодател е автентичното тълкуване, т.е. това, което прави органът, приел самия акт. Законите на НС следва да бъдат тълкувани от самото него. Правомощието на органа да тълкува акта произтича непосредствено от правомощието му да го приеме, тъй като който може по-голямото, по-тежкото (да приеме акта), то той може и по-малкото (да изясни смисъла, който е вложил във вече приетия акт).[30] Поддържам виждането, че и при сега действащата правна уредба НС може да тълкува приет от него закон със закон именно защото като негово правомощие в чл. 84, ал. 1 КРБ е предвидено приемането, изменението, допълнението и отмяната на КРБ, а и това правомощие не е предоставено от КРБ в компетентност на нито един друг орган[31]. Проблемът е, че в този случай сме изправени пред празнота, която се налага да тълкуваме, и колкото и да е обоснован изводът, че органът, приел даден акт, може и да го тълкува, ако това правомощие не е възложено с по-висш по степен (от тълкувания) нормативен акт на друг орган, то това не е най-добрият законодателен поход при уредбата на каквито и да било обществени отношения. Налага се изрична уредба, като предложението за такава ще бъде направено в следващата част от изложението.
Може да се направи възражението, че с разпоредбите, уреждащи института на тълкувателните решения (чл. 124-131а ЗСВ) законодателят е делегирал това свое право на върховните съдилища. Това възражение е несъстоятелно поради две причини: първо, законодателят не може да делегира упражняването на законодателната функция, тъй като тя му е възложена от КРБ, в която не се предвижда възможност за делегирането ѝ на който е да било друг орган – текущият законодател не е оправомощен да решава въпросите за разделението на властите нито за изменение на функциите, очертани с КРБ за всеки от висшите държавни органи (поне не и преди да бъде изменена КРБ), а и всеки закон (с изключение на законите за изменение и допълнение на КРБ, какъвто ЗСВ не е), с който текущият законодател упражнява правомощия на конституционния законодател, е противоконституционен (ако противоречи на КРБ); второ, на законодателя не му е изрично предоставено тълкувателното правомощие, така че той няма как да го делегира на друг орган, а ако се приеме, че тази компетентност му е иманентно присъща (на НС) като законодателен орган, който приема, изменя, допълва и отменя законите, то няма как да я прехвърли, тъй като тя произтича от самата му същност на законодателен орган (каквато съдилищата нямат), поради което се връщаме към вече казаното в предходното изречение; трето, дори да се приеме, че с делегирането на това правомощие НС е оправомощил върховните съдилища да тълкуват законите (т.е. предходните два аргумента не бъдат възприети), то делегирането не лишава титуляря на правото от неговото упражняване, поради което отново стигаме до извода, че НС може да тълкува собствените си закони.
Друго възражение, което може да бъде изтъкнато е, че съдилищата са по-близо до ежедневните нужди на обществото и по-добре се ориентирали в изменението на обществените отношения, поради което дават такова тълкуване, което съответствало в най-пълна степен на действителността, поради което се повишава ефективността на нормативната уредба. Това възражение е несъстоятелно. То изхожда от позициите на целесъобразността, а не на законосъобразността. По същество всички недостатъци, упоменати в изводите на предходната част от изложението, се запазват и дори не се оспорват. Освен това самото твърдение е невярно – законодателният орган се състои от народни представители, за които е неоснователно да се твърди, че са по-отдалечени от актуалното състояние на обществените отношения, отколкото върховните съдии. Нито пък е състоятелно да се смята, че приемането на закон отнема повече време от приемането на тълкувателен акт от върховните съдилища. Така че аргументите за целесъобразност не само че не са издържани сами по себе си, но и не дават отговор на всички вече посочени слабости и отявлени опасности от настоящата уредба на тълкувателните актове, съдържаща се в ЗСВ.
Може също така да се възрази и че върховните съдилища, като съставени от професионалисти, приемат по-правилни решения, отколкото законодателя. Обаче не на върховните съдии суверенът предоставя правото да упражняват законодателната власт, а на лица, на които гласува доверие. Затова въпросът с тълкувателните актове опира до това дали народът смята, че трябва да бъде управляван от оногова, на когото е гласувал доверие, или от професионалисти, на които не е. Смисълът на представителното управление и на парламентаризма изобщо би се изгубил, ако възприемем, че съдържанието на приеманите от представителния орган актове се определя от тясна прослойка професионалисти, които не са конституирани като представителен орган. Затова тук не е важен професионализмът, а изборът на суверена кой да упражнява от негово име държавната власт съгласно законите и Конституцията на страната.
Могат да се изтъкнат като аргумент и чл. 124 и 125, ал. 1 КРБ, предоставящи на върховните съдилища правомощието да осъществяват надзор за точното и еднакво прилагане на законите като се твърди, че тези разпоредби съдържат овластяване за осъществяване на общозадължителна тълкувателна дейност. Само че никъде не се посочва, че това става с приемането на тълкувателни актове. Напротив, предполага се волята на законодателя да е достатъчно ясна, за да може да бъде приложено правилото за поведение. Ако пък не е ясна и поради това прилагането на закона не може да бъде точно и еднакво (породила се е противоречива съдебна практика), то не следва да бъде презюмирано едно правомощие на върховните съдилища, което не им е предоставено изрично. Те могат, а и са длъжни, за да сложат край на състоянието на неяснота, да поискат тълкуване от субекта, който е издал акта – НС. Единствено това разрешение гарантира конституционосъобразността на тълкувателните актове и съгласуваността на чл. 124 и 125, ал. 1 КРБ с чл. 1, ал. 2 и 3, чл. 8 и чл. 117, ал. 2 КРБ. За измененията в нормативната уредба ще стане дума в следващата част от изложението.
Считам, че тълкувателните закони могат да преодолеят съществуващите слабости в правната регулация на тълкуването на законите. Чрез тях тълкуването ще се осъществява от органа, оправомощен да приема законите – най-пълно и точно ще бъде разкриването на волята на законодателя. Проблемът с легитимността ще отпадне. Принципите на разделение на властите и на народния суверенитет ще бъдат опазени, а прекомерната концентрация на власт в ръцете на един орган ще бъде избегната. Контролът за конституционосъобразност няма да бъде заобикалян (тъй като ако тълкувателният акт е закон, то той ще подлежи на конституционен контрол). Волята на законодателя няма да бъде изкривявана или подменяна. Независимостта на съдебните органи ще бъде ограничена само в установените от КРБ предели.
De lege ferenda
Посочените в предходните части от изложението слабости в настоящата правна регламентация на тълкувателните актове налагат необходимостта от преосмислянето и изменението ѝ. Тъй като предложението ми е за възприемането на идеята за автентичното тълкуване посредством приемането от НС на тълкувателни закони, то смятам, че изцяло правната уредба на последните трябва да се съдържа в КРБ. Съображенията ми за това са следните: първо, законодателната функция на Парламента е уредена в КРБ; второ, там е и уредбата на актовете, които НС може да приема; трето, КРБ определя реда, по който биват приемани законите; четвърто, отново в Конституцията е определена и юридическата им сила; пето, в КРБ се съдържа и задължението на върховните съдилища да осъществяват върховен съдебен надзор върху точното и еднакво прилагане на законите от съдилищата, но не е посочено как се осъществява този надзор; шесто, на конституционно ниво са закрепени онези принципи, на които настоящата уредба противоречи.
На първо място, смятам, че институтът на тълкувателните актове следва да бъде отменен поради нееднократно посочваните вече причини, поради които считам, че, както е уреден в ЗСВ, е противоконституционен. Това означава Раздел девети „Тълкувателни решения и тълкувателни постановления“ на Глава четвърта „Съдилища“ от ЗСВ да бъде отменен от НС със Закон за изменение и допълнение на ЗСВ. С тази отмяна чл.124-131а ЗСВ ще прекратят съществуването си.
На второ място, следва да се направят изменения и в КРБ като се започне от правомощията на Парламента. В чл. 84, т. 1 КРБ след думата „допълва“ се добавя „,тълкува“ и новата редакция на разпоредбата придобива следния вид:
Народното събрание:
приема, изменя, допълва, тълкува и отменя законите;
На трето място, след като вече съществува изрично такова правомощие за Парламента, то следва да се предвиди формата на юридическия акт, в която да се обективира крайният акт от тази дейност. Това трябва да стане с допълнение на чл. 86 КРБ, в който да бъде добавена нова алинея 3 със следното съдържание:
чл. 86

(3) Тълкуването на законите става със закон.
След като е определена и формата на юридическите актове, с които да завършва процесът по тълкуване, не е необходимо да се регламентира този процес, тъй като това вече е сторено от конституционния законодател в чл. 88, ал. 1 КРБ. Същото се отнася за обнародването, влизането в сила, отлагателното вето на Президента, сезирането на КС за противоконституционност и т.н., тъй като всичко, до което се отнася сравнително изчерпателната уредба на законите в КРБ, е приложимо и за тълкувателните такива.
На четвърто място, поставя се въпросът за субектите, които имат право да сезират Парламента с искане за автентично тълкуване на разпоредбата на закон. Дали това следва да бъдат субектите на законодателна инициатива по чл. 87, ал. 1 КРБ – всеки народен представител и Министерският съвет – или кръгът на правоимащите субекти следва да бъде по-широк? Считам, че в случая удачно би било да се разшири кръгът на субектите, които могат да сезират НС с такова искане, защото въпросите за тълкуването и правилното прилагане на закона могат да възникнат във всяка сфера на обществен живот и при осъществяването на всяка от трите функции на държавна власт. Най-правилно ми се струва решението, с което в чл. 87, ал. 1 да се направи препращане към субектите, които могат да сезират КС, защото по този начин в най-голяма степен се гарантира, че няма да остане незабелязана противоречивата практика по прилагането на закона и същевременно кръгът на правоимащите субекти няма да се разшири дотолкова, че значителният брой на техните искания да затормози работата на Парламента. Затова предложението ми е настоящият текст на ал. 1 на чл. 87 КРБ да стане изречение първо и да бъде добавено изречение второ със следното съдържание: „Правото да искат тълкуване на закона имат само субектите по чл. 150 КРБ.“ С това допълнение чл. 87, ал. 1 КРБ придобива следното съдържание:
Чл. 87.
(1) Право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет. Правото да искат тълкуване на закона имат само субектите по чл. 150 КРБ.
С това допълнение се постига и съгласуваност между чл. 124 и чл. 125, ал. 1 КРБ и чл. 1, ал. 2 и 3, чл. 8 и чл. 117, ал. 2 КРБ, тъй като върховните съдилища чрез сезирането на НС упражняват правомощието си да осъществят върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона, искайки тълкуване за изясняването на точния му смисъл, без при упражняването на това правомощие да навлизат в компетентността на НС.
На пето място, макар че най-важната част от изменението на нормативната уредба е извършено, налагат се изменения и в други закони, които предвиждат издаването на тълкувателни актове от върховните съдилища. Тук ще бъдат разгледани измененията в някои от тях.
Чл. 292 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се изменя и придобива следното съдържание:
Предложение за тълкувателен закон
Чл. 292. При противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да отправи искане до Народното събрание за приемане на тълкувателен закон, като спира производството по делото.
Чл. 54, ал. 1, т. 4 от ЗСВ се изменя и придобива следното съдържание:
Чл. 54. (1) Инспекторатът:

при противоречива съдебна практика, установена при осъществяване на дейността по т. 3, сигнализира компетентните органи за отправяне на искане за приемане на тълкувателни закони;
Чл. 79, ал. 2, т. 5 ЗСВ се изменя и придобива следното съдържание:
Чл. 79. (2) Общото събрание на районния съд:

дава мнения по искания за приемане на тълкувателни закони, засягащи дейността на районните съдилища;
Чл. 85, ал. 2, т. 10 ЗСВ се изменя и придобива следното съдържание:
Чл. 85. (3) Общото събрание на окръжния съд:

дава мнение по искания за приемане на тълкувателни закони;
Чл. 122, ал. 1, т. 12 от Закона за адвокатурата се изменя и придобива следното съдържание:
Чл. 122. (1) Висшият адвокатски съвет:

прави предложения до председателя на Върховния касационен съд и до председателя на Върховния административен съд за отправяне на искане за приемане на тълкувателни закони и изготвя становища по тях;
алтернативно
отправя искания за приемане на тълкувателни закони и изготвя становища по тях (тъй като той е един от субектите по чл. 150 КРБ);
Може да се направи изводът, че следва думите „тълкувателни решения и тълкувателни постановления“ или само „тълкувателни решения“ да бъдат заместени с „тълкувателни закони“ в разпоредбите на онези закони, в които се съдържат, но би било добре това да се преценява текст по текст, а не да се генерализира това заключение, за да не се стигне до абсурдни резултати. Примерно в Закона за адвокатурата (последния пример) трябва да се премахне и думата „издаване“, която да бъде заместена с „отправяне на искане за приемане“, а не само думите „тълкувателни решения“ да бъдат заменени с „тълкувателни закони“. Тъй като настоящото изследване не си поставя за цел да посочи всички необходими законодателни изменения във всички нормативни актове, които се засягат от предложените de lege ferenda решения, а само да очертае насоката, която трябва да следват тези изменения, то по-нататъшното даване на примери за необходими изменения е ненужно.
Заключение
В разработката се аргументира тезата, че тълкувателните актове – тълкувателни решения и тълкувателни постановления, уредени в Закона за съдебната власт, са противоконституционни и текстовете, които регламентират техния институт, следва да бъдат отменени. Прави се предложение на тяхно място да се създаде с изрични разпоредби институтът на тълкувателните закони като се посочват предимствата му и конституционосъобразността му. Направен е исторически преглед на българската конституционна уредба на тълкувателните актове, както и сравнителноправен анализ, от които става ясно, че тълкуването на законите от законодателния орган не е непознато нито на българския конституционализъм, нито на други правни системи. Изготвените предложения de lege ferenda целят подобряването на правната уредба. Изследването не претендира за изчерпателност, нито за безспорност на изводите, до които достига. То обаче цели да даде храна за размисъл на своите читатели и да ги провокира към аргументиране на собствена позиция по поставения за разглеждане актуален и практически значим въпрос, без значение дали тази позиция съвпада или коренно противоречи на възприетата в разработката.

Противоконституционност на касационното производство по ГПК

Противоконституционност на касационното производство по ГПК
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 07.04.2017 г./


Въведение
След поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата, се насочвам към друга материя на гражданския процес, която отново се отнася до правото на правосъдие. В настоящата статия ще разгледам няколко разпоредби от глава двадесет и втора от ГПК, посветена на касационното производство по граждански дела, за които считам, че са противоконституционни (всъщност не разпоредбата, а съдържащата се в нея правна норма е противоконституционна, защото разпоредбата е само словесен израз, от който трябва да се извлече правилото за поведение посредством тълкуване), като ще изложа и аргументите си в подкрепа на това свое виждане. Касационното производство е важен контролен механизъм, който да гарантира справедливото и законосъобразно окончателно решение по едно гражданско дело, поради което прибягването до него е част от правото на правосъдие. С въведените от текущия законодател ограничения пред възможността да се ползва този механизъм се уврежда и самото право на правосъдие. Структурата на изложението ще следва последователността на разглежданите разпоредби, за които считам, че противоречат на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ). След това ще бъдат направени кратък исторически преглед и сравнителноправен анализ. Изследването ще завърши със заключение.
Чл. 280 ГПК – Приложно поле
В чл. 280, ал. 1 ГПК текущият законодател е стеснил кръга на делата, които подлежат на касационно обжалване, според възприети от него критерии, отнасящи се до засегнатия в делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, както и неговата предполагаема значимост за съдебната практика на съдилищата. Общото между тези три критерия, на поне един от които следва да отговаря разглеждания въпрос, по който се е произнесла въззивната инстанция, е, че чрез тях се осигурява осъществяването от ВКС на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, т.е. тези критерии са насочени към установената в чл. 124 КРБ надзорна функция на ВКС. Но тази функция на върховното съдилище далеч не е единствена, а и е ориентирана само към органите на съдебната власт. По-важната за гражданите, юридическите лица и държавата негова функция е правосъдната – тази на касационна инстанция, която осъществява контрол за законосъобразност на въззивното решение. Чл. 280, ал. 2 ГПК стеснява още повече приложното поле на касационното производство като изключва немалък брой дела според техния предмет. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК например изключва делата, които имат за предмет материалнооценимо право, чиято стойност е под 5000 лв. за граждански дела и под 20 000 лв. за търговски дела с изключение на искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С казаното дотук можем да обобщим, че текущият законодател е възприел две степени на ограничаване на правото на правосъдие в неговото проявление като право на касационно обжалване: на първо място, той го е стеснил само до делата, които предполага, че са от значение за упражняване на надзорната функция на ВКС по чл. 124 КРБ (като изцяло е пренебрегната правосъдната му функция, която има значение за търсещите защита и съдействие от съда лица); на второ място, той допълнително е стеснил това право като е изключил немалък кръг дела от възможността за касационен контрол според техния предметен обхват или според цената на материалното право, чиято защита се търси. Считам, че тези ограничения са противоконституционни поради причините, които ще изложа в следващите няколко абзаца на тази точка от изложението.
На първо място, от системното тълкуване на чл. 56[1], чл. 57, ал. 1[2], чл. 117, ал. 1[3] и чл. 119, ал. 1[4] КРБ могат да се направят следните изводи относно правото на правосъдие: първо, това право е основно, тъй като е закрепено в КРБ веднъж като такова в чл. 56 КРБ и втори път като задължение на съдебната власт в чл. 117, ал. 1 КРБ; второ, това право е безусловно, което следва от формулировката на чл. 117, ал. 1 КРБ, в чиято разпоредба не се съдържа възможност текущият законодател да ограничи приложното му поле по възприети от него критерии – задължението е възложено на всички органи на съдебната власт, които са длъжни да защитават правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата; трето, това право, само че формулирано като задължение, има конкретни адресати, изброени в чл. 119, ал. 1 КРБ, които са длъжни да осъществяват правораздавателната функция (правосъдна по-точно, тъй като става дума за съдилища), т.е. изброените в тази разпоредба съдилища имат безусловното задължение по чл. 117, ал. 1 КРБ; четвърто, това право е неотменимо, тъй като е основно (конституционноустановено), съгласно изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 КРБ. И така може да се обобщи, че правото на правосъдие е основно, безусловно, неотменимо с насрещно задължени органи на съдебната система, осъществяващи правосъдната дейност, изброени в чл. 119, ал. 1 КРБ (Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища). След като правораздаването се осъществява от ВКС (чл. 119, ал. 1 КРБ), а ВКС е орган на съдебната власт и правораздаването има за цел да защити правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, то ВКС е задължен да упражнява тази своя функция по отношение на всички дела, тъй като по всяко дело се цели един и същ краен резултат – справедливо и законосъобразно окончателно решение, за което касационният контролен механизъм е гаранция.
На второ място, при сравнение с текста на чл. 120, ал. 2 КРБ[5], в чиято разпоредба се съдържа възможността правото на обжалване на административните актове, които засягат права и законни интереси на гражданите и юридическите лица, да бъде ограничено от текущия законодател, то по отношение на обжалването на съдебните актове такава възможност никъде в КРБ не е предвидена. Това обстоятелство навежда на извода, че ако конституционният законодател е искал да предостави такова правомощие на текущия законодател, то той е щял да направи това изрично, както го е сторил по отношение на административните актове. След като такова правомощие не е предвидено за текущия законодател, то той не може да го упражнява, още повече, че с ограниченията пред касационното обжалване по ГПК той е ограничил едно конституционно право с всичките му посочени в предходния абзац характеристики. Много сполучлив израз на това положение дава народната мъдрост „Царят (да се разбира конституционният законодател) дава (предоставя правото на правосъдие), пъдарят (текущият законодател) не дава (ограничава или отявлено отказва възможността за упражняване на това право)“. Струва си да бъде отбелязано и Решение на Конституционния съд № 14 от 04.11.2014 г. по конституционно дело № 12/2014 г. (обнародвано в ДВ, бр. 95 от 18.11.2014 г.), съгласно чийто диспозитив: „Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика.“ Конституционният съд също счита разпоредбата на чл. 120, ал. 2 КРБ за изключителна, т.е. съдържаща в себе си отклонение от общото правило на обжалваемостта (каквото отклонение по отношение на съдебните решения на конституционно ниво не е допуснато), а също така, че за да бъде въведено такова ограничение пред правото на обжалване, което е част от правото на правосъдие, се налага да са налице особено важни обществени интерес или това да произтича от необходимостта да бъдат опазени основите на конституционния ред. Нито цената на иска по граждански и търговски дела, предвидена в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, представлява такъв особено важен обществен интерес, нито пък някой от другите критерии, въведени според вида на делото в чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, обосновават такава необходимост. Иначе казано, макар че в гражданското съдопроизводство не е въведена изобщо възможност за ограничаване на правото на правосъдие в частта му обжалване пред ВКС, за разлика от административното съдопроизводство, по отношение на което такава е допусната, то текущият законодател си е присвоил правомощието да въведе ограничения пред това конституционно право при това на основания, които сами по себе си нито имат изключителен характер, нито защитават значими обществени интереси.
На трето място, възприетите в чл. 280, ал. 2 ГПК критерии са отявлено дискриминационни, с което влизат в противоречие с разпоредбите на чл. 6 КРБ[6]. Вярно е, че тук дискриминацията не се осъществява пряко срещу личността според нейните лични качества, а се основава на уж обективни критерии – предмета на делото и цената на иска, но това първо впечатление е подвеждащо. Примерно масовият случай на граждани, които водят дела с нисък материален интерес или срещу които се водят такива (например от монополистите в електроразпределението, водоснабдяването, снабдяването с топлинна енергия и т.н.) са лица, чието имуществено състояние меко казано не е добро. Що се отнася до делата, по които касационното обжалване е изключено, съгласно чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 там вече дискриминацията не е косвена, каквато е в т. 1, а пряка, тъй като е насочена срещу дела, по които лицата имат някакво особено качество: по брачните дела лицата, които са страни по тях, имат и качеството „съпрузи“ извън процеса (дискриминация на основание лично и обществено положение); по трудовите дела лицата имат и материалноправното качество (извънпроцесуално) на „работник или служител“ и на „работодател“ (дискриминация на същото основание, тъй като положението на едно лице като заето по трудово правоотношение, по служебно правоотношение или безработно е част от това положение, а и е доста съмнително дали няма противоречие с чл. 16[7] КРБ, тъй като очевидно правото на труд се ползва с по-слаба закрила от други конституционни права, тъй като касационният контрол по отношение на него е ограничен), а същото качество имат и лицата по чл. 17, ал. 1 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове (като тук не правото на труд, а конституционно установеното в чл. 50[8] КРБ право на стачка, за което е предвидено със закон да се определят условията и редът за неговото упражняване, но не и да се поставят ограничения пред неговата защита) и т.н. С предвидените в чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК ограничения пред правото на правосъдие всъщност се дискриминират лицата, които участват в определени обществени отношения, от които произтича специфичното им лично и обществено положение. С тази дискриминация се засягат и други конституционно установени права като тези на труд и на стачка.
На четвърто място, възприетите в чл. 280, ал. 2 ГПК ограничения пред правото на касационно обжалване влизат в пряко противоречие и с Преамбюла на Конституцията на Република България, който има същата правна сила, каквато и съдържащите се в нея разпоредби. Първо, в Преамбюла се прокламира вярност към общочовешките ценности, сред които са изброени равенството и справедливостта, но очевидно не всички лица са равни помежду си, щом на едни се предоставя правото да обжалват неблагоприятни за тях съдебни решения пред касационната инстанция, а на други това право се отказва. В този случай става дума за различно съдържание на правото на правосъдие, което включва в себе си различни възможности – за лицата, чиито дела не попадат в предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК хипотези, това право ще е по-пълно, а за останалите, ще е лишено от една възможност да се ползват от контролен механизъм, който е гаранция за справедливото и законосъобразно решаване на тяхното дело. Що се отнася до справедливостта, то за такава и дума не може да става, тъй като нищо справедливо няма в това да се прилагат различни стандарти към лицата, търсещи защита и съдействие в зависимост от правото, за чиято защита са се обърнали към съда. Най-несправедливо е ограничението, предвидено в ч. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като дори не става дума за различен вид дело, определен според характера на спорното право, а въпросът опира до цената на иска. С други думи, при дела с един и същ предмет, една и съща правна сложност и разлика единствено в претендираната сума, касационното обжалване в едни случаи ще бъде допустимо, а в други – не. Това навежда на размисли относно това дали законът не защитава по-добре имотните съсловия в ущърб на малоимотните и насочва към отминалите епохи на феодализма, където с повече права се е ползвала аристокрацията за сметка на други съсловия (или може да бъде даден пример с класовото неравенство в по-ново време). Заключението, че значимостта на едно дело не се определя, а и изобщо не зависи от материалния интерес, за чиято защита се води, се подкрепя от следните аргументи: първо, значимостта за лицето, което търси защита и съдействие от съда, може да бъда огромна – тези 5000 лева или 3000 лв., или 2000 лв. могат да бъдат цената на скъпоструваща операция, на жизненоважни лекарства, вноски за ипотеката на единственото жилище и т.н., а търсената сума до 20 000 лв. за един търговец може да бъде разликата между платежоспособност и неплатежоспособност, съответно обявяването му в несъстоятелност или не, могат да бъдат необходими за погасяване на задължения, за да се предотврати индивидуално принудително изпълнение срещу имуществото му, като в крайна сметка без тези средства резултатът може да бъде прекратяването на търговската му дейност; второ, значимостта на тези дела за развитието на правото, за уеднаквяване на съдебната практика, за изясняването на важни за материалното и процесуалното право въпроси, може да бъде огромна, тъй като тя няма нищо общо с материалния интерес – ключово е съдържанието на самото право, тълкуването на правните норми, за да бъде изведено правилото за поведение, което се съдържа в тях, а цената на иска е количествена оценка, която не е същностен белег на субективното право, а по-скоро нещо вторично. В този ред на мисли стигам до извода, че критериите, предвидени в чл. 280, ал. 2 ГПК противоречат и на чл. 124[9] КРБ, защото не само препятстват заинтересованите лица да упражнят правото си на правосъдие в частта му обжалване пред касационната инстанция, но и ефективно създават бариера пред ВКС да упражни конституционното си задължение да осъществи върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища поради простата причина, че част от делата изобщо няма да стигнат до ВКС. След като няма да бъдат разгледани от ВКС поради посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК ограничения, то колкото и противоречива да е практиката по този вид дела, колкото и да е необходимо осъществяването на надзор за точното и еднакво прилагане на материалноправните и процесуалноправните норми от съдилищата, ВКС не може да осъществи конституционната си функция, защото текущият законодател е създал пречки част от делата да достигнат до касационната инстанция.
На пето място, чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК противоречат и на чл. 122[10] КРБ, поради следните причини: първо, правото на защита се отнася както до възможността на гражданите и юридическите лица да ангажират защитник (процесуален представител), така също и до правото им да получат такава от органите на съдебната власт; второ, това право не е ограничено на конституционно ниво и пред неговото упражняване не могат да бъдат поставяни условия от текущия законодател, тъй като такава възможност не е предвидена – още веднъж се подчертава, че правото на правосъдие, но този път формулирано като право да се получи защита, е безусловно; трето, това право не може да бъде ограничавано в нито един стадий на съдебното производство – то се отнася до всички стадии, като не съществува предоставено на текущия законодател правомощие да определя броя на стадиите; четвърто, чл. 122, ал. 2 КРБ съдържа правомощието на текущия законодател да определи реда за упражняване, но това означава само да установи как да стане това упражняване, а не дали правото съществува. Относно съществуването на правото, положително се е произнесъл конституционният законодател като изрично е постановил, че това право е налице във всички стадии на процеса, а за текущия законодател е оставил единствено да прецени как следва да се упражни това право (с касационна жалба, нейното съдържание, срок за подаване и т.н.).
На шесто място, следва да се отбележи и Решение на Конституционния съд по дело № 4 от 2009 г., в което е бил сезиран с искане за обявяване на противоконституционност и на чл. 280, ал. 1 ГПК, наред с други разпоредби от Гражданския процесуален кодекс. За съжаление в искането акцентът е неправилно поставен върху двете функции на ВКС и акцентирането на едната (неправосъдната), както и върху абстрактността на критериите по чл. 280, ал.1 ГПК, вместо да се изясни същността на правото на правосъдие и правото на касационно обжалване като част от него и принципната недопустимост на каквито и да било ограничения, които могат да хрумнат на текущия законодател. Искането е правилно по своята насоченост (посочва се противоконституционна нормативна уредба), но считам, че изложените в настоящото изложение аргументи в подкрепа на извода за противоконституционност е следвало да бъдат включени вместо да се набляга на дискреционната преценка на ВКС и абстрактността на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Проблемът не е толкова в детайлите (макар че и те са противоконституционни сами по себе си, както бе посочено в предходните точки от изложението), колкото в принципната недопустимост от въвеждането на каквито и да било ограничения пред упражняването на това право. Но все пак, ако и господин Гиньо Ганев, когото дълбоко уважавам заради стремежа му да се бори за справедливостта в нормативната уредба на обществените отношения и за правата и законните интереси на всички граждани, да не е обосновал достатъчно пълно и точно своето искане, то неговият пропуск е пренебрежим в сравнение с диспозитива на самото решение. В текста му четем: „Член 119 от Конституцията изброява видовете съдилища, осъществяващи правораздаването. От него не може да се направи извод, че производството по делата е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционният съд е изтълкувал разпоредбата на чл. 133 от Конституцията в смисъл, че елементът “организацията и дейността на съдилищата” включва и понятието инстанционност. Оттук и изводът, че с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен. И това е така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не е ограничен.“ Тук Конституционният съд е направил няколко грешки при тълкуването на конституционните разпоредби, поради което е стигнал до грешен извод. Първо, вярно е, че в чл. 119 КРБ са изброени съдилищата, осъществяващи правосъдната функция. Но също така е вярно, че този член им вменява задължението да я осъществяват, като никъде не е предвидена възможност текущият законодател да ги освободи от това тяхно задължение (точната формулировка на чл. 119, ал. 1 КРБ е „Правосъдието се осъществява“, а не „може да се осъществява“ или „в предвидените в закона случаи правосъдието се осъществява“). Затова единственият възможен извод е, че и ВКС е длъжен да осъществи тази функция и не може това му задължение да бъде изключено със закон. Съгласен съм, че производството по делата не е задължително триинстанционно. Но то може да бъде такова, ако някоя от страните поиска това, защото триинстанционността е предвидена като гаранция за защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица и именно това са субектите, които имат правото (конституционноустановено при това) да решат дали да се възползват от нея или не. Такава преценка не може да се осъществи от текущия законодател. Така че дали производството по едно дело ще бъде триинстанционно или не, се определя от страните по него. Второ, Конституционният съд неаргументирано е решил, че съдържащия се в разпоредбата на чл. 133 КРБ израз „организацията и дейността“ включва и понятието триинстанционност. Това не е така. Организацията и дейността на съдилищата има за предмет само вътрешните за всяко от съдилищата въпроси, като например какви административни звена да съществуват в него, как да си разпределят работата, как да се осъществява сътрудничеството помежду им, как да се осъществява сътрудничеството с други съдилища и институции – всички тези въпроси се отнасят до подпомагане на правосъдната дейност на съдилищата и в повечето случаи се касае за административни въпроси. Но въпросите за това какви съдилища да съществуват, какви са основните им функции и задължението им да оказват защита и съдействие, са решени на конституционно ниво, поради което остават извън обхвата на правомощията на текущия законодател. Иначе казано, няма как „организацията и дейността на съдилищата“ да обхваща и въпроса за инстанционността, тъй като това е основен въпрос на устройство на съдебната власт (а не на организация или дейност на отделните съдилища), който е решен на конституционно ниво. В Решение № 4 от 2009 г. Конституционният съд е направил грешката да приравни организация на съда (който и да било) с устройство на съдебната власт, което смешение е недопустимо.
Ценни в случая са изводите не в диспозитива на Решение на Касационния съд № 4 от 2009 г., за които видяхме, че са неправилни, а тези, до които стига проф. Пламен Киров, подписал Решението с особено мнение. Според него: „Главната задача на касационно обжалване на въззивните решения е да се предотврати влизането в сила на онези от тях, които са нищожни, недопустими или неправилни. Осигуряването на точното и еднакво прилагане на закона е само страничен резултат от тази основна дейност, който се осъществява при повтарящото се еднообразно тълкуване и прилагане на закона при отделните сходни казуси. Едва когато точното и еднакво прилагане на закона не може да се осигури чрез решенията по отделните дела, ВКС трябва да го осигури чрез тълкувателните си решения. Поради това допускането до касационно обжалване трябва да е подчинено на главната задача на касационното производство. Критериите за допускане до касационно обжалване не трябва да оставят непроверено по касационен ред нито едно нищожно, недопустимо или неправилно въззивно решение… Мъглявите формулировки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК не създават условия за правна сигурност, а за съдебен произвол и отказ от правосъдие. Възлагайки на съда да преценява кои въпроси са от значение “за развитието на правото”, оспорваният текст предоставя на правораздавателен орган функция, която му е дълбоко неприсъща в българската конституционна система.“
Извод: поради представените в настоящата част от изложението аргументи считам, че правото на касационно обжалване е основно, безусловно и неотменимо право (каквото е и правото на правосъдие, от което е част), което текущият законодател няма правомощието да ограничава и на което кореспондира задължение на ВКС за неговото осъществяване, което задължение също не може да бъде ограничавано от текущия законодател, тъй като такава възможност на конституционно равнище не е предвидена.
Съдържанието на касационната жалба – приподписването по чл. 284, ал. 2 ГПК
Разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК гласи следното: „Касационната жалба се приподписва от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност.“ Тази разпоредба съдържа ограничения, които правят противоконституционно възприетото в нея от законодателя решение. В следващите няколко абзаца това становище ще бъде подробно аргументирано.
На първо място, следва да се изтъкне, че правото на касационно обжалване е поставено отново под условие – жалбоподателят или неговият представител да има юридическа правоспособност. Както вече бе изяснено в предходната част от изложението, недопустимо е текущият законодател да ограничава правото на правосъдие, от което е част и правото на касационно обжалване, тъй като такова правомощие той според действащата Конституция на Република България няма. Това не е ред за упражняване на едно основно право, а именно условие за упражняването му. Правото на правосъдие е основно, безусловно и неотменимо право[11], при това тези негови същностни характеристики се запазват във всички етапи на съдебния процес, доколкото задължението за съдействие при упражняването му е възложено на всички съдебни инстанции (чл. 119, ал. 1 КРБ).
На второ място, поставянето на упражняването на конституционно право, което е гарантирано на всички български граждани, в зависимост от наличието на юридическо образование, е отявлено дискриминационен критерий, тъй като чл. 6, ал. 2 КРБ изрично предвижда, че „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на … образование.“ За да има едно лице юридическа правоспособност, то то задължително трябва да има завършено образование по специалност „Право“ и обратното – лице, което няма такова образование, не може да придобие юридическа правоспособност. Любопитното в случая не е това, че текущият законодател си е позволил да включи в разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК отявлено дискриминационно условие за упражняването на основно и безусловно право, а това, че все още тази разпоредба не е атакувана пред Конституционния съд.
На трето място, отново, както и в предходната част от изложението, налице е противоречие и с Преамбюла на КРБ, където са изброени равенството и справедливостта като общочовешки ценности, които са и принципи на конституционната уредба у нас. За какво равенство може да става дума след като лицата с юридическа правоспособност могат да представят лично касационната си жалба без да съгласуват написаното в нея с другиго, а тези без такава правоспособност трябва по необходимост да прибягнат до услугите на друго лице, за които ще се наложи и да заплатят? Т.е. едни лица могат да извършат лично едно процесуално действие, а други – не могат да го извършат, макар че действието е същото, а защитаваните права отново са на лицето, което желае да извърши действието.
На четвърто място, правото на защита, което е прогласено в чл. 56 и чл. 122, ал. 1 КРБ, е превърнато в задължение с разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК по отношение на лицата, които нямат юридическа правоспособност. Текущият законодател обаче не може да превръща едно конституционно право в задължение за титуляря на правото. Правото (субективното) е една гарантирана от закона възможност за едно лице да има определено поведение или да изисква от друго лице осъществяването на такова, но именно защото е възможност, то единствено от титуляря ѝ (и от никого другиго) зависи дали и кога ще се възползва от нея. С превръщането на правото на защита, осъществявано посредством обръщането на титуляря на правото към професионалист, в задължение, текущият законодател го обезсмисля изобщо като право. Още повече, че неупражняването му, т.е. неизпълнението на задължението, е скрепено със санкция – преграждане на правото на правосъдие в частта му обжалване пред касационната инстанция. Впрочем струва си да се отбележи, че такова е принципното виждане и на Конституционния съд (КС), който на 23 февруари 2017 г. се произнесе с решение по конституционно дело № 11/2016 г., образувано по искане на омбудсмана на Република България за обявяване на противоконституционност на чл. 242а от Изборния кодекс относно последиците при неупражняване на избирателното право. Съдът приема, че разпоредбата на чл. 242а от Избирателния кодекс, като предвижда санкция за неупражняване на избирателното право противоречи на Преамбюла на Конституцията, както и на конституционните разпоредби на чл. 4, чл. 5, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 10, чл. 37, ал. 1, чл. 38, чл. 42 и чл. 57, поради което я обявява за противоконституционна. В мотивите на КС четем: „Като всяко субективно право избирателното право означава свобода на избора. То е гарантирана от правото възможност за субекта на едно право да извърши определено действие или да се въздържи от него. Упражняването на правото на избор по необходимост включва свободното формиране и свободното изразяване на волеизявлението за избор… Разпоредбата на чл. 242а ИК е несъвместима и с конституционната концепция за съдържанието на избирателното право, разгледано във връзка с останалите политически права. Така гражданите са лишени от свободата да изберат да участват или да не участват в политическия живот… Поначало самото упражняване на избирателното право е израз и изява на свободна воля и свободен избор на поведение. Това е несъвместимо с принудата да бъде заставен носителят на избирателното право чрез заплаха от санкция да изрази възгледите си…” При правото на защита е налице същата възможност носителят му да вземе свободно решение относно упражняването или неупражняването му, както и при избирателното право. Подобно на разпоредбата на чл. 242а ИК, така и в чл. 284, ал. 2 ГПК неупражняването на това право е скрепено със санкция, което законодателно решение е несъвместимо с характера на разглежданото право като израз на свободната воля на неговия носител.
На пето място, с възприемането на залегналото в разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК решение се стига до нелепата ситуация правото на правосъдие да бъде ограничено чрез извращаването на правото на защита в задължение. Правото на защита е гаранция за пълноценното упражняване на правото на правосъдие, от която носителят на нуждаещото се от защита (в случай че е нарушено) или от съдействие материално право може по своя воля да реши да се възползва или не. Но дали ще се възползва от гаранцията зависи само от свободната му воля, тъй като единствено той може да реши кой е най-правилният начин за защита на материалното право, предмет на делото.
На шесто място, макар че в случая не се касае за конституционосъобразност, от процесуалноправна гледна точка чл. 284, ал. 2 е абсурден. Лицето, търсещо защита на или съдействие за упражняването на своето право, за да стигне до касационно обжалване, очевидно е процесуално дееспособно. Само за пред касационната инстанция се променя смисълът на процесуалната му дееспособност (или по-скоро съдържанието), която е обща за гражданския процес като се въвежда допълнителен критерий, който пред предходните две инстанции не съществува. Съгласно чл. 28, ал. 1 ГПК „Дееспособните физически лица извършват съдопроизводствените действия лично“, а ал. 2 на същия член гласи: „Непълнолетните и ограничено запретените извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родителите и попечителите си.“ Излиза, че дееспособните физически лица са процесуално дееспособни само пред първата и въззивната инстанции, а ако не отговарят на допълнителното изискване за придобита юридическа правоспособност, то с оглед извършването на процесуалното действие по подаване на касационна жалба, те ще се приравняват на непълнолетни или ограничено запретени, т.е. тяхната процесуална дееспособност за пред касационната инстанция ще бъде ограничена, тъй като наред с тяхното лично волеизявление ще бъде необходимо и добавъчното на друго лице.
Извод: чл. 284, ал. 2 ГПК е противоконституционен, защото: първо, въвежда ограничение пред правото на правосъдие и го поставя в зависимост от изпълнението на непредвидено в КРБ условие; второ, отявлено нарушава принципа за равенство на гражданите пред закона, въвеждайки дискриминационния критерий образование като условие за упражняване на основно право; трето, превръща конституционно установеното право на защита в задължение, предвиждайки и санкция при неизпълнението му, която се състои в препятстване осъществяването на друго конституционно право.
Исторически преглед
В Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1891 г. чл. 706 предвижда касационните основания: „Молба за касация на решенията се допуща: 1) когато е нарушенъ или неправилно изтълкуванъ законътъ; 2) когато са нарушени съдопроизводствените обряди и форми, които са толкова съществени, щото безъ тяхното спазване невъзможно е да се признае, че съдебното постановление има сила на съдебно решение; 3) когато са нарушени пределите на ведомството или на властьта, които са представени на съда отъ закона; 4) когато въ едно и също решение се съдържатъ разпореждания, които си противоречатъ.“ Никакви ограничения не са предвидени пред правото на обжалване пред касационната инстанция. С други думи, всяко лице, което има право на обжалване, може да го упражни стига да са налице предпоставките за това (касационните основания), които следва да посочи в касационната си жалба, съгласно чл. 712 от същия закон: материална незаконосъобразност, процесуална незаконосъобразност, некомпетентност на съда (постановил подлежащото на касация решение), вътрешна противоречивост (водеща до необоснованост) на решението. Правото на касационно обжалване като част от правото на правосъдие не е ограничено по никакъв начин с изкуствени критерии като възприетите в чл. 280 от действащия ГПК. То не зависи нито от вида на делото, нито от цената на иска, нито пък от субективната преценка на съда за значимостта на делото за развитието на правото, нито пък касационното производство служи основно за уеднаквяване на практиката на съдилищата вместо да преследва главната задача на инстанционния контрол, а именно – да гарантира законосъобразно и справедливо окончателно съдебно решение по конкретното дело. Уредбата на касационното производство, съдържаща се в ЗГС от 1891 г., е нагледен пример за предоставяне на гражданите на правото на правосъдие в неговата пълнота без каквито и да било ограничения и условия.
Законът за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1930 г. прави съществено отстъпление от принципното решение касационното производство да е достъпно за всекиго като част от правото му на правосъдие и въвежда ограничение, основаващо се на цената на иска. Съгласно чл. 44 ЗГС (1930 г.): „Чл. 44 (143). Въззивните решения на областния съдъ са окончателни и подлежатъ на изпълнение. Противъ тези решения може да се подава до Върховния касационенъ съдъ касационна жалба само тогава, когато те са постановени по искове, цената на които надминава 10.000) лева или които не подлежатъ на оценка. Въ тоя случай важи цената на иска въ втората инстанция). (Нова ал.: З. отъ 7 юлий 1932 г. *) Възивните решения на областните съдилища по искове за нарушено владение подлежатъ на касационно обжалване само когато тия искове са придружени съ искъ за вреди и загуби по-големи отъ 10.000) лева.“ Същото разрешение е повторено и в разпоредбата на чл. 522 ЗГС от 1930 г. Макар и тази уредба на касационното производство отявлено да ограничава правото на правосъдие в частта му инстанционен контрол от касационната инстанция, то за противоконституционност не може да се говори, тъй като правото на правосъдие не е уредено като безусловно право на конституционно ниво в Конституцията на Българското княжество от 1879 г. С това законодателно решение да се въведе необжалваемост на решенията според цената на имущественото право, до което се отнася решението на въззивния съд, се поставя началото на практиката в процесуалния закон да се предвиждат ограничения пред касационното обжалване според този критерий, който е възприет по целесъобразност – да се облекчи работата на Върховния касационен съд, дори с цената на накърняване на правото на правосъдие.
В Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г. ограниченията пред касационното обжалване се увеличават, като в чл. 218а освен цената на иска вече са включени и някои дела, определени по своя вид – брачни дела, дела за издръжка, трудови дела, дела по чл. 11, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и по чл. 17, ал. 2 от Закона за уреждане на колективни трудови спорове. ГПК от 1952 г. е приет при действието на Конституцията на Народна република България (КНРБ) от 06.12.1947 г. Макар че правото на правосъдие не е закрепено като основно и безусловно право на конституционно ниво, възприетите критерии, обуславящи упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция, са по-скоро дискриминационни, с което влизат в противоречие с правилото, съдържащо се в чл. 71, ал. 1 КНРБ, че всички граждани са равни пред закона. Разбира се, може да се направи възражението, че щом гражданите са равни през закона, то в него могат да бъдат посочени и основанията за някакво тяхно неравенство с оглед постигането на социална или друга справедливост, стига да не бъдат засегнати забраните, съдържащи се в чл. 71, ал. 2 КНРБ. Цената на иска обаче може да бъде и индиректна индикация за имотното състояние на жалбоподателя. Що се отнася до материалноправното качество на лицата, участващи в съдебния процес, буди недоумение защо именно по отношение на уязвимите групи в съответното материално правоотношение е ограничено правото на правосъдие, тъй като се касае за работници или служители; за лица, имащи право на издръжка; за стачкуващи. Не бива да се забравя и че правото на труд, както и бракът и семейството са под закрилата на държавата (чл. 73 и чл. 76 КНРБ). Все пак еднозначен извод за противоконституционност на чл. 218а ГПК от 1952 г. не може да се направи именно поради неуреждането на правото на правосъдие като безусловно такова на конституционно ниво.
В сега действащия ГПК ограниченията стават още повече като към запазените с известни изменения такива от чл. 218а ГПК от 1952 г., които са включени в чл. 280, ал. 2 ГПК (нов), се добавят и ограниченията, съдържащи се в чл. 280, ал. 1 ГПК (нов), които са насочени към функцията на ВКС по уеднаквяване на съдената практика, но не и към правосъдната му функция. Както бе подробно аргументирано в т. 2 от настоящото изложение, съдържащото се в чл. 280 законодателно решение за ограничаване на правото на правосъдие по отношение на касационното обжалване според сега действащата конституция обаче е противоконституционно.
След осъществения в настоящата точка от изложението кратък исторически преглед на развитието на касационното производство у нас по интересуващия изследването въпрос за достъпността му, могат да бъдат направени следните изводи: първо, поначало в първия процесуален закон не са предвидени никакви ограничения пред упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция въпреки липсата на конституционна уредба, която да прогласява безусловността на това право; второ, с всеки следващ процесуален закон се увеличават пречките, които законодателят поставя пред упражняването на правото на касационно обжалване; трето, тези пречки със сигурност не са противоконституционни при действието на Конституцията на Българското княжество, а при действието на КНРБ – по-скоро е спорен въпросът за тяхната конституционосъобразност; четвърто, сега действащият ГПК предвижда най-много ограничения пред правото на касационно обжалване, но при действието на Конституцията на Република България от 1991 г., в която правото на правосъдие е безусловно и според която възприетите ограничителни критерии са противоконституционни, явяващи се дискриминационни, както и поради изложените в т. 2 от настоящото изложение причини, считам, че чл. 280 ГПК е противоконституционен в своята цялост; пето, любопитна е обратната зависимост между конституционната уредба на правата на гражданите и законовата уредба на правото на правосъдие – колкото по-съвършена става конституционната закрила на правата на гражданите, толкова повече ограничения поставя текущият законодател пред упражняването на правото на правосъдие в частта му касационно обжалване. Решението по отношение на достъпа до касационно производство, което най-много съответства на сегашната конституционна уредба, изглежда е възприетото с първия ни процесуален закон – Закона за гражданското съдопроизводство от 1891 г.
Сравнителноправен преглед
Не е изключено някой да направи възражението, че и в други държави се допуска ограничаването на достъпа до касационната инстанция на базата на различни критерии, може би най-разпространеният от които е цената на иска. Само че това възражение само по себе си е неправилно, тъй като не държи сметка за една важна особеност, а именно, че правото на правосъдие намира на първо място уредбата си в конституцията на съответната страна, а чак след това бива доразвито в нормативни актове, приети от текущия законодател. От тази гледна точка могат да се наблюдават три групи държави: първата, в която правото на правосъдие изобщо не е уредено на конституционно ниво; втората, в която правото на правосъдие е конституционноустановено, но не е безусловно и неотменимо; третата, в която това право е конституционноустановено (основно), безусловно и неотменимо. За примери на държави, които да бъдат разпределени в посочените групи, ще използвам някои от осемнадесетте държави, които бяха разгледани в поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата. Към първата група (липса на конституционна уредба на правото на правосъдие) се отнасят: Федерална република Германия, Република Франция, Република Австрия, Кралство Дания, Кралство Швеция; към втората (правото на правосъдие е предвидено в основния закон, но е допустимо ограничаването му): Република Италия, Република Португалия, Република Литва; към третата група (правото на правосъдие е основно, безусловно и неотменимо) спадат: Кралство Испания, Кралство Норвегия, Руската Федерация, Република Беларус, Република Украйна, Република Естония, Република Латвия. Всъщност относими към настоящото изследване не са и трите групи държави, а само онази от тях, в която конституционната уредба на правото на правосъдие е сходна или идентична (в зависимост от конкретната държава) с тази у нас. Тъй като в Конституцията на Република България това право е основно, безусловно и неотменимо, включително в частта си касационно обжалване, то сравнение може да се направи само със страните, принадлежащи към третата група. Еднаквата или сходна конституционна основа, предполага еднакви или сходни законодателни решения, тъй като става дума за детайлна уредба (съдържаща се в текущото законодателство) на основно право (прогласено в основния закон).
В Гражданския процесуален кодекс на Руската Федерация (РФ) уредбата на касационното производство се съдържа в Глава 41, членове 376-391, като никъде не се поставят ограничения, свързани с цена на иска или вид на делото, нито пък с ролята на Касационния съд за уеднаквяване на съдебната практика и следене за точното и еднакво прилагане на закона. С други думи, правото на правосъдие в частта му касационно обжалване не е ограничено или поставено под условие на законово ниво. Не по-различна е нормативната уредба в Гражданския процесуален кодекс на Република Беларус, в чийто чл. 399, озаглавен „Право на касационно обжалване (протестиране) на невлязло в законна сила съдебно решение“, не се съдържат никакви ограничения по отношение на правото на правосъдие пред касационната инстанция. Условия за упражняването на това право не са предвидени и в следващите членове, уреждащи касационното производство в ГПК на Беларус. Уредбата на касационното производство в Република Украйна се съдържа в Раздел пети, Глава втора, чл. 323-352 от Гражданския процесуален кодекс. Както при разглеждането на нормативната уредба на РФ и на Беларус, отнасяща се до касационното производство, така и в украинския ГПК, законодателят не е поставил никакви ограничения пред упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция.
В Гражданския процесуален кодекс на Република Естония, в който основно уредбата на касационното производство се съдържа в Част 13, Глава 66, чл. 668-694, не са предвидени никакви ограничения на правото на правосъдие в частта му касационно обжалване, макар че такова ограничение е било предвидено в чл. 654, ал. 2, съгласно който: „В решението се посочва, освен останалото, че касационна жалба може да бъде подадена до Върховния съд само чрез заклет адвокат освен ако друго е предвидено в закона.“ Тази разпоредба обаче е отменена със Закон за изменение и допълнение на ГПК, влязъл в сила на 01.01.2009 г., така че понастоящем не съществуват никакви условия или ограничения пред правото на касационно обжалване, и по-специално що се отнася до вид дело, материален интерес или противоречива съдебна практика. В Закона за гражданското съдопроизводство на Република Латвия уредбата на касационното производство се съдържа в Дял десети, Глава 56, Глава 57, Глава 58, чл. 450-477, като никъде не са предвидени каквито и да било ограничения, освен сроковете, разбира се, пред касационното обжалване като и тук, както и в уредбата в Република Естония, липсват посочените условия (вид дело, цена на иска, противоречива практика).
В Кралство Норвегия наистина в Закона за гражданското съдопроизводство не се съдържат условия за упражняване на правото на касационно правосъдие, но както стана ясно в статията, посветена на държавните такси, събирани от съдилищата в Скандинавия, таксата, която се дължи пред касационната инстанция е изключително висока – почти пет пъти по-висока от дължимата пред първата инстанция, което обстоятелство действа възпиращо по отношение на евентуалните касатори.
В Кралство Испания в чл. 477 от Закона за гражданското съдопроизводство действително са предвидени два критерия за допустимост на касационната жалба – цената на иска (обективен критерий) и преценката на съда (субективен критерий), но с оглед решение № 140 от 2016 г. на испанския Конституционен съд, с което той се произнася по въпроса за държавните такси, събирани от съдилищата, разширявайки максимално достъпа до правосъдие, не е изключено съществуването на настоящата редакция на чл. 477 да се дължи на обстоятелството, че Конституционният съд на Кралство Испания просто не е бил сезиран (а той, както и нашият, не може да се самосезира). Все пак Кралство Испания е по-скоро изключение от принципа, че когато правото на правосъдие е установено като безусловно на конституционно ниво, то недопустимо е текущият законодател да го ограничава и поставя под условие със свой акт.
Извод: като принцип може да се изведе и на базата на сравнителноправния анализ, че когато правото на правосъдие е установено на конституционно ниво като основно, безусловно и неотменимо право, то недопустимо е текущият законодател да поставя ограничения или условия пред неговото упражняване, което се отнася и до правото на касационно обжалване като част от правото на правосъдие.
Заключение
Правото на правосъдие включва в себе си и правото на касационно обжалване, тъй като последното се явява механизъм за проверката на неокончателния акт на въззивната инстанция, а с това и факултативен етап в гражданския процес, чиято основна цел е постановяването на законосъобразен и справедлив окончателен акт, с който да се даде защита на накърненото право и санкция срещу правонарушителя. На конституционно ниво правото на правосъдие е установено като основно, безусловно и неотменимо право, като тези характеристики се отнасят напълно и до правото на касационно обжалване. Поради това условията, които законодателят поставя пред упражняването на правото в чл. 280 и в чл. 284, ал. 2 ГПК, са противоконституционни. Нещо повече, някои от тях са и отявлено дискриминационни, поради което са противоконституционни и на това основание. Настоящото изследване е с правна насоченост и аргументи за целесъобразност, включващи натовареност на върховното съдилище (ВКС), правна грамотност при изготвянето на касационната жалба, спестяване на публични средства като се изключат от гледане пред ВКС някои категории дела, са ирелевантни. Тези „аргументи“ не могат да повлияят на разсъжденията в настоящата разработка, нито на изводите за противоконституционност на разгледаните решения, които законодателят е възприел в чл. 280 и в чл. 284, ал. 2 ГПК. Щом става дума за упражняването на конституционно право, при това формулирано като безусловно, целесъобразността няма място в нормативната уредба на текущото законодателство, когато противоречи на волята на конституционния законодател.

За ограниченията, свързани с упражняването на адвокатската професия


ЗА ОГРАНИЧЕНИЯТА, СВЪРЗАНИ С УПРАЖНЯВАНЕТО НА АДВОКАТСКАТА ПРОФЕСИЯ: ДОПЪЛНИТЕЛНАТА СТОПАНСКА И ТРУДОВА ДЕЙНОСТ НА АДВОКАТА

/публикувана в правния портал „Грамада“ на 20.04.2017 г./


Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми даде въпросът за източниците на доходи на лицата, упражняващи адвокатската професия. В чл. 5, ал. 2, т. 1-3 от Закона за адвокатурата (ЗА) са изброени определени дейности, които не могат да бъдат осъществявани от лице, желаещо да бъде вписано като адвокат (а без такова вписване, то не може и да упражнява адвокатската професия – чл. 3, ал. 2 ЗА), а ако то започне да ги осъществява след като е вписано като адвокат, то съгласно чл. 22, ал. 1, т. 2 ЗА лицето се отписва от адвокатската колегия, което е равносилно на прекратяване на упражняването от него на тази професия. Налага се изводът, че адвокатът при никакви обстоятелства не може да извършва дейностите, изброени в чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА, тъй като законодателят ги е приел за абсолютно несъвместими с упражняването на адвокатската професия. В това изследване, което представям на вниманието на читателя, ще анализирам всяка от точките на чл. 5, ал. 2 ЗА, за да обоснова извода доколко възприетото в този му вид разрешение е конституционосъобразно. След това ще направя кратък исторически преглед на българската нормативна уредба, касаеща ограниченията пред осъществяваните от адвоката дейности извън професията му като такъв. С цел по-голяма пълнота на анализа ще разгледам и нормативните решения, възприети в чуждите законодателства. Разработката ще завърши със заключение.
Противоконституционност на ограниченията
Съгласно чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА:
„(2) Не може да бъде вписано като адвокат лице, което:
е търговец, управител в търговско дружество и изпълнителен директор на акционерно дружество;
е държавен служител;
(изм. – ДВ, бр. 101 от 2010 г.) работи по трудово правоотношение, освен ако заема академична длъжност по правни науки във висше училище или научна организация“
Считам, че разпоредбите на тези три точки са противоконституционни поради изложените по-долу в настоящата точка от изложението причини:
На първо място, разпоредбите противоречат на Преамбюла на Конституцията на Република България (КРБ) от 1991 г., тъй като в него са прогласени общочовешките ценности като равенство и справедливост, както и върховният принцип на правата на личността и нейната сигурност, а най-сетне и социалната държава. За равенството и справедливостта ще стане дума по-нататък в изложението при разглеждането на противоречието на цитираните разпоредби от ЗА с чл. 6, ал. 2 КРБ. Ала какво да кажем за правата на личността и нейната сигурност? За правата на личността също ще стане дума в последващите параграфи, но тук ще се спра на въпроса за сигурността. Под „сигурност“ не следва да се разбира само  физическата, духовната и имуществената неприкосновеност, изразяваща се в защита срещу неправомерни посегателства спрямо правата и законните интереси на лицата, на които принадлежат. Сигурността не е само пасивна категория на очаквана защита, гарантираща ненакърняване на определени права. Сигурността трябва да се разглежда също и като възможност за активно упражняване на права, за да създаде лицето само за себе си условията за живот, към които се стреми. Затова осъществяването на такива правомерни дейности, които да обезпечат съществуването на едно лице, безспорно трябва да бъдат причислени към понятието за сигурност. Иначе казано, икономическата сигурност на лицето зависи от това дали последното може да задоволява основните си нужди посредством своите действия, както и дали съществуват надеждни компенсаторни механизми, които да осигурят съществуването му, ако отговорът на първия въпрос е отрицателен (например при безработица или при настъпването на друг осигурен социален риск тежестта по покриването на разходите за задоволяване на основните потребности на индивида се прехвърля върху обществото, заради принципа на обществената солидарност, така че нито един член на това общество да на загине, задето не може да се издържа от доходите или имуществото си). По отношение на адвокатската професия обаче не може да се говори за сигурност, тъй като нейният характер не предполага сигурен доход. Потребностите на всеки индивид са в общи линии фиксирани, както и разходите, които са необходими за тяхното задоволяване. За да бъдат направени тези разходи, лицето, което чрез тях желае да задоволи потребностите си, трябва да има някакъв доход или някакво имущество, но без доходи имуществото само ще намалява докато в един момент се изчерпи. Но упражняването на адвокатската професия не носи сигурен постоянен доход. Напротив, понякога дори не носи никакъв доход. Това е една от професиите, в които упражняващото я лице е силно зависимо от клиентите си. Ако има клиенти, има приходи, а ако няма – липсват и парични постъпления. Същевременно клиентите търсят правна помощ, ако и когато техните права и законни интереси са засегнати (далеч не само тогава, но тук се спирам на общия случай) и имат нужда от защита. Да не забравяме, че в чл. 42, ал. 1 ЗА се съдържа и забрана за адвоката да рекламира дейността си, а в чл. 41 ЗА – и да ползва посредници за привличане на клиенти. Адвокатът има изградена клиентела (или пък му се налага да изгради такава, ако тепърва започва да се утвърждава в професията), но неговата дейност е високорискова от гледна точка на реализираната печалба, тъй като: първо, клиентите му трябва да имат необходимост от правна защита, а следователно спрямо тях трябва да е извършено правонарушение или да им е нужно правно съдействие, за да извършат определено правно действие по възможно най-благоприятния за тях начин; второ, те трябва да изберат именно този адвокат, а не някого другиго (като конкуренцията между адвокатите не е за подценяване, тъй като броят им у нас не е никак малък); трето, те трябва да могат да заплатят адвокатското възнаграждение, за което има нормативно определен минимум, тъй като иначе адвокатът ще е извършил правонарушение (осъществявайки нелоялна конкуренция спрямо своите колеги, тъй като подбива цените, под които не следва да работи лице, упражняващо адвокатската професия)(вярно е, че съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 1 ЗА той може да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на определени категории лица, но ако оказва само или преимуществено такава, то въпросът за задоволяването на основните му жизнени потребности не намира адекватен отговор). Поради посочените характерни за адвокатската професия особености считам, че адвокатите не могат да имат сигурност, че с упражняваната от тях професия ще могат да издържат себе си и семействата си. Някой би възразил навярно, че това се отнася за много професии – почти всички свободни професии, но тук проблемът не е в това дали свободната професия носи икономическа сигурност на упражняващото я лице, а дали това лице има правната възможност да извършва и други дейности, които да му носят приходи, за да постигне като съвкупен резултат от всичките си дейности тази сигурност, за която говори Преамбюлът на КРБ. На лицата, упражняващи адвокатската професия, се забранява да извършват дейности, които биха им осигурили напълно или поне в по-голяма степен прокламираната на конституционно равнище сигурност, поради което за никаква сигурност не може да става дума. Затова считам, че възприетите в чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА ограничения противоречат на Преамбюла на КРБ. Със същите аргументи стигам и до извода за противоречие с прокламирания в Преамбюла характер на държавата като социална такава, тъй като държава, която ограничава възможността на своите граждани да създадат за себе си сигурност, гарантирайки си условията за съществуване, които желаят, не е нито насочена към обществото (социума), нито към всяка негова част (индивида).
На второ място, налице е противоречие с чл. 4, ал. 2 КРБ, съгласно чиято разпоредба: „Република България … създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.“ Всъщност трудно е да се говори за свободно развитие на човека при положение, че в разглеждания случай с адвокатите тяхното професионално развитие е силно ограничено само до тяхната професия, а що се отнася до упражняването на други дейности било по трудово, било по служебно правоотношение, било при извършване на търговска дейност, то налице е нормативно ограничение. Иначе казано, колкото и да иска лицето да са реализира и в друга сфера на обществения живот като професионалист, т.е. освен да упражнява дейността, но и да получава приходи от нея, то не може да стори това или поне не и на някое от горните правни основания (трудов договор, заповед за назначаване, договор за управление и т.н.). Макар и по-слабо застъпен, не бива да се забравя и за негативния ефект върху развитието на гражданското общество, тъй като лицето, упражняващо адвокатска професия, може да е ненадминат търговец, отличен готвач, администратор със завидни умения, а упражняването на дейностите, за които има необходимите качества (при това в голямо количество) би облагодетелствало цялото общество, увеличавайки неговото благосъстояние. С тази забрана се спъва и развитието на гражданското общество, тъй като едно лице никога не е само адвокат, а има и други интереси, които в някои случаи могат да се упражняват като професия и от чието упражняване би спечелило цялото общество.
Освен това с посочените в ЗА забрани се постига, макар че законодателят едва ли си е давал сметка за това, когато ги е приемал, още един страничен резултат, който обаче се отразява негативно, както на обществото като цяло, така и на адвокатите. Стига се дотам, че не е задължително най-кадърните и най-почтените адвокати, които следва да бъдат и пример за подражание за своите колеги, да упражняват професията, а само онези, които са достатъчно материално обезпечени, за да могат да си позволят превратностите на клиентското търсене. Ще дам пример. Ако един млад адвокат, корифей в областта на, да речем, гражданския процес, вещното и облигационното право, тепърва трябва да се утвърди като професионалист, но няма материалните средства за това, нито „наследената“ клиентела на родителите си, то той ще положи усилия да си намери клиенти – дали самостоятелно, отваряйки си кантора, дали със свои колеги, които вече имат кантора. Но в края на краищата липсата на средства и на клиенти може да го принуди да смени попрището. И за неговата гениалност, за качествата му като адвокат, няма да знае никой друг освен колегите му от университета и роднините му. Той няма да решава казуси, няма да оказва правна помощ по дела, няма да съдейства на правоимащите да осъществят правата си по най-изгодния за тях начин. И той губи, задето не може да се реализира в попрището, което си е избрал, и обществото губи, защото именно в упражняването на тази професия, в която е добър, той би допринесъл най-много за увеличаването на общото благосъстояние. Иначе щеше да бъде, ако разглежданите забрани не съществуваха. Той щеше да работи и нещо друго, с което да задоволява жизнените си нужди, докато „проходи“ в адвокатската професия. Примерът може да бъде даден и с практикуващ от много години адвокат, който обаче за по-продължителен период от време е останал без клиенти и съответно без приходи. Същевременно адвокат, който не блести с някакви кой знае какви правни знания, а такива може и да има само символични, ала обезпечен и финансово, и откъм клиенти, благодарение на родителите си, може да си позволи известни периоди на липса на дела. Но той, макар и по-лош юрист, ще остане в професията, а по-добрият ще отпадне, защото не може да си позволи да остане. Обществото губи, защото получава по-некачествена правна помощ. Разбира се, това е един извънредно опростен пример, но смятам, че надлежно показва как забраните вредят или поне могат да навредят и на качеството на юридическите услуги, създавайки индиректно икономическа бариера.
На трето място, налице е противоречие с разпоредбата на чл. 6, ал. 2 КРБ, съгласно която: „Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на … образование, … лично и обществено положение…“ Изправени сме пред дискриминация по отношение на специфична категория лица – тези, които желаят да упражняват адвокатската професия. Считам, че дискриминацията следва две линии. Първо, спрямо лицата, които желаят, но все още не упражняват адвокатската професия, дискриминацията се основава основно на признака образование, тъй като съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗА това са лица с висше юридическо образование, придобита юридическа правоспособност и издържан адвокатски изпит, т.е. тези лица са показали необходимите знания, което е удостоверено с резултатите от изпитите, които успешно са положили. Разбира се, може да се твърди, че дискриминацията тук е на основата на лично и обществено положение, тъй като съвкупността от всички критерии, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗА дава правния облик на лицето като „кандидат-адвокат“, с което то се отличава от всички останали лица, които не отговарят на тези критерии, сред които има и такива, които не се отнасят до образованието. Това становище ми се струва също приемливо, като наблягам на образованието, за да покажа разграничението с дискриминацията по отношение на лицата, които вече са придобили адвокатска правоспособност, макар че и двете становища водят до един и същи извод за противоконституционност. Второ, спрямо лицата, които вече упражняват адвокатската професия, дискриминацията се основава главно на личното и общественото им положение. Адвокатът има както задължения за определено лично поведение (спрямо клиентите и колегите си), така също и за определено обществено положение (насочено към всички). И в двата случая поведението му трябва да отговаря на етичните правила за упражняването на професията и да не накърнява престижа на последната. Затова е важно адвокатът да има определено поведение не само, когато е „на работа“, но и във всичките си отношения да бъде пример за подражание и стожер на високите морални и нравствени принципи, които следва да бъдат уважавани, почитани и толерирани в обществото. И така тези лица, които заемат определено положение в обществото като защитници на правата и законните интереси на останалите, именно поради това свое положение търпят ограничения на собствените си права. В това се състои противоконституционността на забраните по чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА спрямо забраната за дискриминация по чл. 6, ал. 2 КРБ.
На четвърто място, разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА противоречат и на чл. 16 КРБ, според който: „Трудът се гарантира и защитава от закона“. Има се предвид всяка форма на трудова дейност, а не само осъществяваната на основание сключен трудов договор. Едно лице полага труд, когато извършва целесъобразна дейност, свързана със създаване на материални и духовни ценности. Тези ценности се създават най-често за другиго. Трудът, разбира се, е и един от факторите за производство наред със земята и капиталът, но в този случай понятието обозначава работната ръка, а не самата дейност, каквато е била целта на конституционния законодател. С разпоредбата на чл. 16 КРБ се възвежда в конституционен принцип закрилата на всяка дейност, в резултат на чието осъществяване биват създавани материални и / или духовни блага. Тази дейност може да бъде извършвана в резултат на трудово правоотношение, на служебно правоотношение, на договор за управление (разновидност на договора за поръчка), сключен с представителя на едно търговско дружество и т.н. Тук важно е да се отбележи, че се дава закрила не само на дейността по създаването на блага, но също така и на възможността за осъществяването ѝ. Това е така, защото всяко общество е заинтересовано от производството на блага. Веднъж произведени, те служат или за задоволяване на неговите потребности, или за размяна срещу други блага, които да ги задоволят. Затова колкото повече произвежда едно общество, толкова повече нараства неговото благосъстояние. Именно това производство на блага (стоки и услуги) защитава чл. 16 КРБ, а посредством него – и общото благосъстояние на българското общество. Разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА постигат точно обратния резултат. Те въвеждат забрана за определена категория лица, упражняващи адвокатска професия, да участват пълноценно в производството на материални и духовни блага, ако желаят да сторят това, като по този начин се поставят прегради пред повишаването на общественото благосъстояние. Не такава е била волята на конституционния законодател, който цели увеличаване на това благосъстояние. Освен това противоречие е налице и с разпоредбите на чл. 48, ал. 1 КРБ, съгласно която „Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“, и на чл. 48, ал. 3 КРБ, съгласно която: „Всеки гражданин свободно избира своята професия и място на работа.“ Очевидно с разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА държавата в лицето на текущия законодател не само не се грижи за създаване на условия за осъществяване на правото на труд, но прави точно обратното – създава пречки за неговото упражняване. Що се отнася до свободния избор на професия и място на работа, вярно е, че лицето, упражняващо адвокатската професия, е направило свободния си избор, но на конституционно ниво не е предвидено, че лицето може да избере само една-единствена професия като този му избор изключва възможността да избере и друга. Така лицата, които упражняват трудова дейност по трудов договор, могат да упражняват и друга по допълнително трудово правоотношение, възниквало с друг работодател, която може да се различава коренно от осъществяваната по основното им трудово правоотношение. Адвокатът обаче не може. Следователно стигаме до извода, че с въведените ограничения по чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА не всеки гражданин може свободно да избира професията си, а дори да приемем, че всеки може (тъй като адвокатът сам избира да стане такъв), то за различните граждани обхватът на тази правна възможност е различен – някои имат по-голямо право на избор от други, с което отново стигаме до дискриминацията на основание лично и обществено положение, за която стана дума в предходния абзац. Като цяло потъпкването на конституционно установеното право на труд с разглежданите забрани по ЗА и силното стесняване на възможностите за професионална реализация на лицата, упражняващи адвокатската професия, считам за противоконституционно. Вярно е, че в чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗА е предвидено едно изключение, а именно на лицата, упражняващи адвокатска професия, да се разреши да полагат труд по трудово правоотношение, ако заемат академична длъжност по правни науки във висше училище или научна организация. Това разрешение по никакъв начин не разколебава извода за противоконституционност: първо, тази хипотеза е твърде ограничена, тъй като много малко лица от общия брой на адвокатите биха могли да се възползват от нея; второ, това е именно изключение, а принципът е на обща забрана за осъществяване на трудова дейност от адвокатите, и именно тази принципна забрана е противоконституционна; трето, поставянето на лицата, които заемат академични длъжности във висши училища или в научни организации в привилегировано положение спрямо онези лица, които не заемат такива длъжности, макар че и едните, и другите упражняват адвокатската професия, се явява дискриминация на основание лично и обществено положение по смисъла на чл. 6, ал. 2 КРБ. Затова предвиденото изключение, освен че подчертава, че принципът (забраната) противоречи на КРБ, съдържа в себе си и дискриминационен критерий, който го прави на собствено основание противоконституционно.
На пето място, предвидените в чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗА ограничения противоречат на закрепения в чл. 19 КРБ принцип на свободната стопанска инициатива. По-специално противоречието е с чл. 19, ал. 2-4 КРБ, съгласно които: „(2) Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. (3) Инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона. (4) Законът създава условия за коопериране и други форми на сдружаване на гражданите и юридическите лица за постигане на стопански и социален напредък.“ И тук, както и при разгледаното в предходния параграф право на труд, очевидно не на всички граждани законът създава и гарантира еднакви правни условия за стопанска дейност, тъй като търговска дейност (която е вид стопанска дейност) лицата, упражняващи адвокатска професия, не могат да осъществяват нито като търговци, нито като управители на търговски дружества. Впрочем по въпроса за тълкуването на разпоредбите на чл. 19 КРБ Конституционният съд (КС) се е произнесъл в Решение № 6 от 25.02.1997 г., в което четем: „Съдът намира за необходимо да подчертае, че правото на свободна стопанска инициатива няма абсолютен характер. Свободата на стопанска инициатива не изключва принципите на държавно регулиране и на държавен контрол на стопанската дейност. Конституцията предоставя на законодателя правото да уреди съответно да ограничи свободата на стопанска инициатива по законодателен ред. Такива са хипотезите на чл. 18 от Конституцията (относно държавната собственост и държавния монопол) или на чл. 19, ал. 2 от Конституцията (предотвратяване на злоупотребата с монополизма и нелоялната конкуренция и защитата на потребителя). Свободната стопанска инициатива може винаги да бъде ограничена и с оглед защитата на други конституционни ценности – например суверенитета, сигурността и независимостта на страната и нейната териториална цялост; опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната; особената закрила на земята; защитата на българския език и на националното историческо и културно наследство и т. н.“ Полезното в това Решение на КС е, че дава рамките на възможните ограничения. Най-общо, текущият законодател може да въведе ограничения пред упражняването на правото на свободна стопанска инициатива само за защитата на „по-висши“ (условно казано) права – те трябва да бъдат конституционноустановени и да защитават обществения интерес. Именно такива са всички примерно изброени от КС ценности, за чиято защита могат да бъдат предвидени ограничения пред правото на свободна стопанска инициатива. Но предвидените в чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА ограничения не преследват защитата на обществения интерес. Те не защитават никаква конституционна ценност, никакво основно право. Именно затова тези ограничения пред свободната стопанска инициатива не могат да бъдат конституционосъобразни – те ограничават едно основно право като не му противопоставят друго такова, което да се нуждае от защита. Всъщност не е ясно изобщо каква цел преследва законодателят с цитираните разпоредби от ЗА. Дали цели да защити някакво право, стои ли зад това законодателно решение някаква ценност или се обслужват нечии частни интереси във вреда на адвокатурата. Какъвто и да е отговорът на този въпрос, изводът за противоконституционност на забраните не се разколебава.
Някой може би ще възрази, че тези забрани целят да осигурят независимостта на адвоката от външни влияния, за да се гарантира в най-висока степен обслужването на интересите на клиента му, добросъвестното упражняване на неговите функции, както и ненакърняването на престижа на адвокатската професия. Такива възражения обаче не издържат на елементарна логическа проверка. Първо, характерът на забраните по чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА е абсолютен, както по обхват, така и по видове дейности – забраняват се търговската дейност, както и всяка трудова дейност по трудово или служебно правоотношение. Логично възниква въпросът дали всяка от тези дейности във всичките им възможни проявления поставя под заплаха интересите на клиентите или престижа на адвокатската професия. Според мен отговорът е еднозначно отрицателен. Всъщност разгледаните забрани са противоконституционни именно заради формулировката си като абсолютни такива. Забраните могат да бъдат допустими само по изключение, те не могат да бъдат принцип. При това преценката трябва да се прави за всеки конкретен случай. Примерно, накърнява ли един адвокат престижа на адвокатската професия, ако работи по трудово правоотношение като главен готвач в престижен столичен ресторант между 20:00 ч. и 24:00 ч. и застрашава ли интересите на клиентите си? Ако никой не знае, че е адвокат, то той изобщо няма да бъде свързван с адвокатската професия и няма как да се стигне до накърняване на престижа ѝ. Ако пък някой знае, но той е отличен готвач, най-много да се повиши мнението за адвокатите, като за хора, които се справят добре не само със своята професия, но и с други, т.е. че са личности с разностранни интереси и умения. Ако пък се знае, че е адвокат, но е лош готвач, то ще му излезе име на лош готвач, но по отношение на качествата му като адвокат никой нищо няма да може да каже и престижът на професията (адвокатската) отново няма да бъде накърнен. По отношение на клиентите му като адвокат, то ако те са свързани с другото му амплоа извън адвокатската професия, достатъчно е самият той да си направи отвод или да бъде длъжен да съобщи на клиента за всички обстоятелства, които пораждат или могат да породят основателни съмнения относно най-добрата защита на интереса на клиента. Ала такова задължение той вече има по силата на чл. 40, ал. 1-3 и ал. 5 ЗА. При наличието на такива задължения за адвоката считам, че интересите и на клиентите, и на адвокатурата са достатъчно добре защитени, а забраните по чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА са не просто противоконституционни поради разгледаните в предходните параграфи от настоящата точка от изложението причини, но и напълно излишни, поради което следва или да бъдат обявени за противоконституционни от КС, или да бъдат отменени от текущия законодател. Единствено разглеждането на всеки потенциален конфликт на интереси и на всяка опасност от накърняване на престижа на адвокатурата в тяхната конкретика би могло да бъде конституционосъобразно и справедливо решение на въпроса за допълнителната стопанска и трудова дейност, осъществявана от адвоката.
Исторически преглед
В настоящата точка от изложението ще разгледам нормативната уредба на адвокатската професия, касаеща забраната за адвокатите да упражняват определени дейности, които законодателят счита за несъвместими с нея, от първия Закон за адвокатите до днес.
Всъщност в първия Закон за адвокатите, приет от Петото Обикновено Народно събрание на 22 ноември 1888г. (обн. ДВ, бр. 140/24.12.1888г.), изискванията към лицата, упражняващи адвокатската професия, са силно занижени поради липсата на достатъчно такива лица с висше юридическо образование, поради което се залага на практическите умения. За придобиване на адвокатска правоспособност е достатъчно лицето да има завършено средно или поне третокласно образование при условие, че е практикувало три години независимо или при някой адвокат. В този първи закон забрани като предвидените в чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА все още не съществуват. Налице обаче е общата забрана за осъществяване на дейности, които накърняват престижа на адвокатската професия.
В Закона за адвокатите, утвърден с Указ № 49 от 1 юли 1925 г. и обнародван в ДВ, бр. 78 от 08.07.1925 г., част от разглежданите забрани, съдържащи се в чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА вече са налице. Съгласно текста на чл. 2, б. б) и в): „Не може да бъде адвокат, нито стажант-адвокат:… б) намиращият се на държавна или обществена служба със заплата, освен народните представители, окръжните и общински съветници и училищни настоятели; в) търговецът, член-делегатът в управителен съвет на търговски дружества, управителят на фирма и търговският пълномощник“. Няколко особености правят впечатление при сравнение между цитираните разпоредби и разглежданите забрани от сега действащия ЗА: първо, изобщо не се споменават трудовите правоотношения, поради което може да се направи изводът, че адвокатът може да бъде лице, което полага труд по такова правоотношение; второ, предвидени са изключения от видовете служебни правоотношения, които представляват пречка за упражняване на адвокатската професия; трето, забраната за търговска дейност се припокрива с възприетата от законодателя понастоящем. Но за противоконституционност на разпоредбите, съдържащи са в Закона за адвокатите от 1925 г., с които се поставят ограничения пред осъществяването на други дейности, източници на доход за лицата, упражняващи адвокатската професия, не може да се говори. Това е така, защото този закон е приет при действието на Конституцията на Българското княжество от 1879 г., в която нито правото на труд, нито правото на свободна стопанска инициатива, нито недискриминацията са закрепени. Единствено равенството на поданиците е конституционноустановено в чл. 57, съгласно който: „Всичките Български подданници съ равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.“ Тази разпоредба обаче въвежда и възможността законът да постави специфични ограничения спрямо различни категории лица, които помежду си ще бъдат равни, но спрямо останалите категории лица – не. Може да се обсъди въпросът дали по този начин не се създават съсловия, тъй като различни режими ще се прилагат към различните категории български поданици, но по-скоро отговорът следва да е отрицателен, тъй като за да може една част от българския народ да се определи като съсловие, то за нея следва да се прилага изцяло различен режим от приложимия към останалите граждани (например да не плащат данъци, да имат наследствени привилегии, делата им да се разглеждат от специални съдилища и т.н.). При адвокатите са предвидени само някои изключения от общия режим, а не изцяло различен такъв.
В Закона за адвокатите от 1947 г. (обн. ДВ, бр. 257 от 5 ноември 1947 г.) си личи приемствеността с разгледаната в предходния параграф уредба на забраните, предвидени в Закона за адвокатите от 1925 г. Те се съдържат отново в чл. 2, съгласно който: „Не може да бъде адвокат, нито стажант-адвокат:… в) лице, което заема държавна, държавно-автономна или общинска служба; г) търговецът, член-делегат в управителен съвет на търговски дружества, управителят на фирма и търговският пълномощник; д) лице, което освен адвокатската професия упражнява лично или чрез поставено лице друга професия, която е негово главно занятие или която е несъвместима с адвокатското звание…“ От цитираните разпоредби могат да бъдат направени следните заключения: първо, за разлика от Закона за адвокатите от 1925 г. в този от 1947 г. не са предвидени изключенията от забраната по отношение на лицата, полагащи труд по служебно правоотношение, а в обхвата ѝ попадат вече и трудовите правоотношения; второ, забраната за търговска дейност е възприета от отменения закон от 1925 г. без дори да претърпи някакви редакционни промени; трето, забраната да се полага труд по трудово правоотношение е силно смекчена и се отнася само до онзи вид труд, който би изместил като главно занятие упражняването на адвокатската професия (тъй като тогава адвокатът се предполага, че не би обръщал необходимото внимание на делата на своите клиенти и не би осъществявал пълноценно функциите си по защита и съдействие), както и до дейностите, несъвместими с адвокатското звание. Забранените дейности за лицето, което упражнява или иска да упражнява адвокатска професия по закона от 1947 г. са повече от тези, предвидени в закона от 1925 г. Законът от 1947 г. е приет, също както и този от 1925 г., при действието на Конституцията на Българското княжество от 1879 г. (в последните месеци на нейното действие всъщност), обаче действа само до 1952 г., когато е отменен с Указа за адвокатурата (обн. ДВ, изв. бр. 49 от 10.06.1952 г.).
С Указа за адвокатурата от 1952 г. се поставя началото на практиката адвокатската професия да получава регулацията си именно с такъв вид нормативни актове. Последван е от нов Указ № 1842 за адвокатурата от 1976 г. (обн. ДВ, бр. 96/3.12.1976г.). Ограниченията на дейностите, които могат да извършват лицата, упражняващи адвокатска професия, се съдържат в чл. 22, ал. 3 от Указа, съгласно чиято разпоредба: „Не може да бъде адвокат служител в учреждение, предприятие и организация.“ Макар и по-кратка от забраните в преходните нормативни актове, това е най-широкообхватната забрана, тъй като: първо, обхванати са всички лица, които упражняват дейност по трудово или служебно правоотношение без да се предвидят каквито и да било изключения; второ, макар и да няма забрана за търговия, то търговията не се осъществява свободно от физическите лица, а само от търговски организации, на които тези лица са служители, поради което забраната обхваща и тях (а и да се говори за свободна стопанска инициатива при действието на Конституцията от 1971 г. (КНРБ) е немислимо). И тук обаче не може да се говори за противоконституционност, поради следните причини: първо, не съществува свободна стопанска инициатива, тъй като средствата за производство не принадлежат на физическите лица – съгласно чл. 13, ал. 1 от Конституцията на Народна република България от 1971 г.: „Икoнoмичecкaтa cиcтeмa нa Народна peпубликa Бългapия e социалистическа. Тя се ocнoвaвa нa обществената coбcтвeнocт върху средствата за производство, изключва експлоатация на човек от човека и се развива планомерна към комунистическа икономика“, а съгласно чл. 16: „(1) Заводите и фабриките, банките, пoдзeмнитe бoгaтcтвa, ecтecтвeнитe изтoчници нa eнepгия, ядpeнaтa енepгия, горите, пасищата, водите, пътищата, жeлeзoпътният, водният и въздушният тpaнcпopт, пoщитe, тeлeгpaфитe, тeлeфoнитe, paдиoтo и тeлeвизиятa, ca дъpжaвнa (общонародна) coбcтвeнocт. (2) В предвидени от закона случаи кооперациите и обществените организации могат за притежават средства за производство и други имоти.“ Очевидно обаче за физическите лица, които имат право на лична собственост (чл. 14 КНРБ), възможността да притежават средства за производство не е предвидена. Всъщност личната собственост е уредена в чл. 21 КНРБ, в чиито ал. 1 и 2 се предоставя правото на собственост върху „имоти и вещи за задоволяване на своите и на семействата си потребности“, а по изключение и някои дребни средства за производство, които нямат икономическо значение и служат за задоволяване основно на лични нужди; второ, в КНРБ трудът е признат за основен обществено-икономически фактор (чл. 32, ал. 1 КНРБ), а правото на труд и свободния избор на професия са конституционно гарантирани (чл. 40 КНРБ); трето, предвидени са антидискриминационни критерии, сред които и привилегиите и ограниченията в правата, основани на образование и обществено положение (чл. 35, ал. 2 КНРБ). На пръв поглед от последните две особености (правото на труд и антидискриминационните разпоредби) в конституционната уредба на Народна република България може да се направи извод за противоконституционност на забраната в чл. 22, ал. 3 от Указа от 1976 г. Това обаче не е така, тъй като между адвокатурата в НРБ и тази в Република България съществува огромна разлика. В НРБ адвокатурата не е самоуправляваща се и адвокатската професия не е свободна професия. Указът от 1976 г. предоставя изключителни правомощия на Министъра на правосъдието[1], на когото реално адвокатурата е подчинена, тъй като той определя броя на адвокатите в страната, бюджета на органите на адвокатурата, определя размерите на възнагражденията на адвокатите, може да отменя решенията на органите на адвокатурата и др. Адвокатурата в НРБ е не просто регулирана професия, а строго регулирана такава, като при това държавната власт участва и в нейните органи (чл. 15, ал. 2 от Указа примерно), чрез които влияе върху структурата и организацията на дейността ѝ, и пряко се намесва „отвън“ при вземането на най-важните за упражняването на професията решения. Вярно е, че адвокатите не са държавни или обществени служители, но не бива да се забравя, че макар и правото на труд да е гарантирано, то в чл. 40, ал. 3 КНРБ от 1971 г. са предвидени и възможностите на държавата, посредством своите органи, да уреди това право. Формулировката на чл. 40, ал. 3 КНРБ е следната: „Дъpжaвaтa ocигуpявa пpaвoтo нa тpуд, кaтo paзвивa социалистическата oбщecтвeнo-икoнoмичecкaтa cиcтeмa.“ С други думи, именно за постигането на целите на социалистическата обществено-икономическа система, както и при спазването на нейните основни принципи, следва да се осигури правото на труд като се предвидят и нормативно уредят условията и редът за неговото упражняване. Социалистическата обществено-икономическа система дава границите, в които правото на труд може да съществува, условно казано. Именно това е причината да не може да се говори за противоконституционност на предвидените в Указ № 1842 забрани – нормотворческият орган е оправомощен от конституцията, съобразявайки се с разпоредбите на Глава втора от КНРБ „Обществено-икономическо устройство“, да урежда  полагането на труд според вида труд (условията и реда за това).
Указ № 1842 е отменен със Закона за адвокатурата от 1991 г. (обн. ДВ, бр. 80 от 27.09.1991 г.), който закон обаче в своя чл. 4, т. 3 и 4 възпроизвежда почти изцяло разгледаните в предходната част от изложението забрани по чл. 5, ал. 2, т. 1-3 от сега действащия Закон за адвокатурата (обн. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.), който пък отменя Закона за адвокатурата от 1991 г., поради което техният анализ не е необходим.
Сравнителноправен преглед
В настоящата част от изложението ще бъде разгледана нормативната уредба в няколко държави, касаеща ограниченията пред лицата, упражняващи или желаещи да упражняват адвокатската професия, по отношение на извършваните от тях дейности.
В Закона за адвокатската дейност на Република Казахстан, в Глава втора „Статус на адвоката“, чл. 7, озаглавен „Адвокатът в Република Казахстан“, съдържа както положителните предпоставки, така и пречките, при чието наличие лицето не може да упражнява адвокатска дейност. Тези пречки са: поставянето под запрещение, освобождаване от наказателна отговорност на нереабилитиращо основание, осъждане с влязла в сила присъда, уволнение от държавна, военна служба или служба в органите на съдебната власт, както и изключване или отписване от адвокатската колегия. Ограниченията са лимитативно изброени и не допускат разширително тълкуване. Повечето от тях имат санкционен характер за някакво неправомерно поведение на лицето, което указва на липсата на морални и професионални качества. Но изначално и предварително изключване на възможността адвокатът да упражнява всякаква търговска дейност или такава по трудово или служебно правоотношение няма. Налице е само общата забрана за адвоката да нарушава нормите на професионалната етика и интересите на клиента си (които норми се съдържат в чл. 15 и чл. 16 от Закона за адвокатската дейност), която забрана е и напълно достатъчна, за да гарантира съвестното изпълнение на неговите задължения и може да се приложи към всяка негова странична дейност, която би поставила под въпрос неговата добросъвестност.
В чл. 2, озаглавен „Адвокатът“, от Федералния закон № 63-ФЗ „За адвокатската дейност и адвокатурата в Руската Федерация“ са предвидени сходни с възприетите от българския законодател забрани. Ал. 1, изречение трето гласи: „Адвокатът няма право да встъпва в трудови отношения в качеството на работник, с изключение на научна, изследователска и друга творческа дейност, а също така да заема държавни длъжности в Руската Федерация, държавни длъжности в субектите на Руската Федерация, длъжности на държавна служба и на местното самоуправление.“ От цитираната разпоредба могат да бъдат направени няколко важни извода: първо, търговската дейност не е включена сред забранените за адвоката дейности, следователно адвокатът може да извършва такава; второ, уредбата на изключенията от забраната за извършване на трудова дейност по трудово правоотношение е разширена в сравнение с възприетата у нас, тъй като наред с научната и изследователската дейност, която не е задължително да се осъществява във висше училище или научна организация, е предвидено и абстрактното „друга творческа дейност“, което понятие е доста широко и подлежи на тълкуване за всеки конкретен случай; трето, изчерпателно са изброени онези длъжности, които не могат да бъдат заемани на основание служебно правоотношение, а извън тях лицето може да изпълнява функциите по такова. Иначе казано, уредбата на забраните за някои дейности, осъществявани от адвокати в Руската Федерация, е по-либерална от възприетата у нас, защото извършването на търговска дейност е допустимо, само някои длъжности по служебно правоотношение (изчерпателно изброени) не могат да бъдат заемани от упражняващите адвокатска професия лица, а забраната за полагане на труд по трудово правоотношение е стеснена в сравнение с тази по чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗА на Република България.
В законодателството на Република Беларус ограниченията пред лицата, желаещи да упражняват или упражняващи адвокатска професия, се съдържат в чл. 8 от Закона за адвокатурата и адвокатската дейност в Република Беларус. Тези пречки са почти същите като разгледаните по-горе, съдържащи се в законодателството на Република Казахстан: поставяне под запрещение; извършено умишлено престъпление; уволнение от правоохранителните органи или изключване от адвокатската колегия по дискредитиращи причини (т.е. не по обективни такива), като е предвиден и срок, след изтичането на който лицето може отново да упражнява адвокатската професия – три години от деня на вземането на решението за уволнение; и други. Както и при разглеждането на нормативната уредба в Република Казахстан, така и в тази на Република Беларус не се наблюдават ограничения пред осъществяването на търговска дейност, учредяването на трудово или служебно правоотношение и изпълняването на функции по тях. Забраните имат предимно санкционен характер. Член 18 от Закона за адвокатурата и адвокатската дейност урежда задълженията на адвоката, които са достатъчно добре формулирани, за да постигнат като резултат добросъвестното му поведение спрямо клиентите, другите адвокати, органите на съдебната власт, както и опазването на престижа на адвокатурата.
В Кодекса за поведение на адвокатите в Европейския съюз[2] в чл. 2.5 „Несъвместими длъжности“ не се сочи нито една длъжност конкретно, която да се приема за несъвместима с упражняването на адвокатската професия, а се препраща към законодателствата на съответните държави, в които адвокатът упражнява дейността си.
В Република Франция забраните за упражняване от адвокатите на дейности, различни от адвокатската професия,са много широко формулирани. Съдържат се в чл. 111-123 от Декрет № 91-1197 от 27 ноември 1991 г. и включват: всякаква търговска дейност без значение дали бива осъществявана лично или чрез посредник; участие в търговски дружества без значение дали като член на дружеството или на някой от неговите органи; управител в юридическо лице с нестопанска цел освен ако целта му е насочена към защитата на семейни или професионални интереси и се осъществява под контрола на управителния съвет на сдружението. Чл. 115, ал. 1 от Декрета въвежда и една обща забрана за упражняване на всяка друга професия, която е нормативно урегулирана, а в ал. 2 се съдържат изключенията: образователни функции, сътрудник на член на Парламента или на сенатор, арбитър, медиатор, помирител и др. От уредбата на забраните за упражняване на определени професии и извършването на определени дейности от адвокатите във Франция могат да се направят следните изводи: първо, забраната за осъществяване на търговска дейност е абсолютна и всеобхватна, а за такава се счита дори членството в търговско дружество (т.е. забраната е по-широка от възприетата у нас); второ, както и у нас, осъществяването на функции по служебно правоотношение е напълно забранено, тъй като тези функции са нормативно уредени поради тяхната обществена значимост, поради което попадат в обхвата на чл. 115 от Декрета; трето, забраната за осъществяване на трудова дейност е формулирана по сходен с възприетия у нас начин, тъй като е възприета общата забрана, а след това са изброени изключенията от нея. Все пак, ако една професия не е нормативно урегулирана, то забраната не би следвало да се простира върху нея, макар че подзаконовите актове, които уреждат различните професии, са изключително много, което, разбира се, разширява значително приложното поле на забраната.
В Кралство Испания, в чл. 22 от Кралски декрет № 658 от 22 юни 2001 г. са посочени онези дейности, които адвокатът не може да извършва, тъй като са несъвместими с адвокатската професия. В ал. 1 е зададено общото правило, че това са всички дейности, които могат да накърнят свободата, независимостта или престижа на професията, а в ал. 2 са изброени и длъжностите и дейностите, които са абсолютно несъвместими с упражняването на адвокатската професия, независимо дали попадат в обхвата на ал. 1 или не: държавна служба, но само ако в нормативната уредба за съответната длъжност се съдържа такава забрана; прокурист, търговски представител, административен ръководител и други, но само ако в нормативната уредба за съответната длъжност се съдържа такава забрана. Забрана за упражняване на търговска дейност няма, нито за упражняване на трудова дейност по трудово правоотношение, а забраните за заемането на определени длъжности са поставени в зависимост от наличието им в специалните закони, които съдържат нормативната уредба на съответните длъжности. Този режим много се доближава до разгледаните вече в Република Казахстан и Република Беларус, тъй като и в трите държави забраната е за дейности, които са несъвместими с упражняването на адвокатската професия, като тази несъвместимост се преценява за всеки отделен случай. Макар в двете бивши съветски републики да не се предвиждат забрани като съдържащите се в чл. 22, ал. 2 от Декрет № 658, то няма съмнение, че ако специален закон, в който намира уредбата си някоя специфична длъжност, предвижда несъвместимост с адвокатската професия, ще се приложи именно този закон, а не общият, регулиращ адвокатурата.
Извод: считам, че режимът, възприет в Казахстан, Беларус и Испания следва да бъде възприет и у нас. Това е режим, в който е формулирана обща забрана да се упражняват каквито и да било дейности, които са несъвместими с принципите на адвокатската професия, а, разбира се, ако специален закон предвижда изрично несъвместимостта между урегулираната от него професия и упражняването на адвокатската професия, ще се прилага специалният закон, а не общият ЗА. Извън тези хипотези (на специални закони) преценката за съвместимост следва да се прави за всеки конкретен случай. Възприетият в Република Франция режим е силно рестриктивен, а този в Руската Федерация, макар и по-либерален, все пак не предоставя достатъчно възможности за свободно професионално развитие на адвокатите извън тяхната основна сфера на дейност заради ограниченията пред полагането на труд по трудово правоотношение. Срещу рестриктивните режими бяха направени немалко възражения в т. 2 от настоящото изложение.
Заключение
Възприетите в българското законодателство забрани за осъществяване от адвокатите на дейности извън упражняваната от тях адвокатска професия ограничават правото им на труд, свободната им стопанска инициатива, поставят ги в неравностойно положение спрямо лицата, упражняващи други професии, и ги дискриминират. Чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА съдържат един силно рестриктивен режим, който освен противоконституционен е и напълно излишен, тъй като чл. 40 ЗА обвързва адвоката със задължения, чието изпълнение води до същия резултат. Изначалното ограничаване на правата на адвоката по отношение на реализацията му на пазара на труда (извън адвокатската професия) и на постигането на икономическа сигурност, посредством осъществяването на допълнителна стопанска или трудова дейност, е неоправдано, тъй като забранените дейности може и изобщо да не накърняват нито един от принципите на адвокатурата, поради което тези ограничения са непропорционални. Единствено преценката на всеки конкретен случай на упражнявана допълнителна стопанска или трудова дейност може да доведе до извода дали тази дейност е или не е допустима. Затова завършвам настоящата си статия с предложение за отмяна на чл. 5, ал. 2, т. 1-3 ЗА или алтернативно за сезиране на КС с искане за обявяването на тези разпоредби за противоконституционни.

По някои въпроси на изпълнителните основания

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ
/Част първа – публикувана в правния портал „Грамада“ на 28.06.2017 г./


Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми даде една друга моя предходна разработка, в която разсъждавах над въпросите за размера на обезпечението пред ВКС, което касационният жалбоподател следва да внесе, за да спре изпълнението на второинстанционното решение (осъдителното решение на въззивната инстанция), което съгласно разпоредбата на чл. 404, т. 1 ГПК се явява изпълнително основание[1]. В споменатата разработка стигнах до извода, че в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2014 г., постановено по тълкувателно дело № 6 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, върховното съдилище е стигнало до неправилен извод относно този размер. Все още смятам, че изводът на съда е неправилен, но ми се струва, че „от дърветата не видях гората”. Малко по малко възникна един по-общ въпрос за допустимостта изобщо на принудителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и по специално осъдителното такова на въззивния съд. Оттам обхватът на научния ми интерес се пренесе и върху други изпълнителни основания, каквито са заповедите за незабавно изпълнение. Именно върху тези два акта ще се съсредоточи настоящата разработка – невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища и заповедите за незабавно изпълнение. За всяко от тези две изпълнителни основания ще бъдат разгледани следните подвъпроси: първо, вътрешната им непротиворечивост с други разпоредби на ГПК, т.е. дали и доколко законодателят следва една обща концептуална рамка по отношение на правните последици на процесуалните актове; второ, ще бъдат направени предложения за изменение на текущото законодателство с оглед неговото усъвършенстване; трето, конституционосъобразността на настоящата им уредба. Накрая разработката ще завърши с кратко заключение. Преди обаче да се впусна в разглеждането на двете основни за разработката теми, накратко ще се спра на въпроса за изпълнителните основания. За да улесня читателя във възприемането на изложението и с оглед значителния обем на последното, то ще бъде разделено на две части като в първата ще бъде разгледан по-общият въпрос за изпълнителните основания, следван от този за невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд, а във втората част – заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова, както и заключението.
Част първа
Изпълнителните основания
Изпълнителните основания, които са изброени изчерпателно в чл. 404 ГПК, са актове, въз основа на които легитимираният субект може да поиска издаването на изпълнителен лист. Това е най-краткото определение на „изпълнително основание”, ала си струва да се разгледа това понятие малко по-подробно.
На първо място, изпълнителните основания винаги са писмени актове, т.е. писмената форма е задължителна и е форма за действителност на акта, което произтича от уредбата на всеки от тези актове. При това тук не става дума просто за писмена форма, а за строго определени от законодателя реквизити, които следва да присъстват в едно изпълнително основание, за да бъде издаден въз основа на него изпълнителен лист. Примерно чл. 236, ал. 1 ГПК изброява изчерпателно онези реквизити, които трябва да присъстват във всяко едно съдебно решение, заповедта за изпълнение пък има строго определено от законодателя с разпоредбите на чл. 412 ГПК съдържание, реквизитите на определение, постановено в закрито съдебно заседание, са изредени в чл. 254, ал. 2 ГПК, а ЗМТА посочва минимално необходимото съдържание на арбитражното решение в своя чл. 41. Затова може да се направи обоснованият извод, че изпълнителните основания по чл. 404 ГПК са строго формални актове. Тази тяхна същностна характеристика предопределя и формалната проверка, която извършва съдът по чл. 406, ал. 1 ГПК, за да прецени дали следва да издаде изпълнителен лист. Съдът проверява дали актът е редовен от външна страна, т.е. дали съдържа всички нормативно предвидени реквизити, а също така и дали вземането, обективирано в изпълнителното основание, подлежи на изпълнение, но този въпрос ще бъде засегнат в следващия абзац.
На второ място, изпълнителното основание винаги обективира едно притезателно право, защото само тази права могат да бъдат изпълнени или по-точно само изпълнението на тези права може да бъде поискано и принудително осъществено. Притезателни са онези права, чието осъществяване изисква определено поведение от насрещно задължен субект, като още от римското частно право условно това поведение се дели на задължението да се даде, да се направи или да не се прави нещо (dare, facere, non facere). Потестативните права пък не изискват насрещно поведение – напротив, тяхното упражняване става единствено с волеизявлението на носителя на правото било отправено непосредствено до лицето, спрямо което правото се упражнява (когато това може да се осъществи извънсъдебно), било до съда (когато законът предвижда реализирането на правото да става по съдебен ред), ала и в двата случая настъпва правна промяна в чужда (а не единствено на носителя на правото) правна сфера без да се взема предвид волята на лицето, спрямо което тя настъпва. То не е насрещно задължено лице, защото задължение за него не възниква, а правната промяна се случва. Неправилно е да се твърди, че за това лице възниквало задължението да търпи правната промяна, която се явява правна последица от упражненото потестативно право. Така изкуствено се доближават правните последици от упражняването на потестативното право до задължението за въздържане от действие, което е част от съдържанието на едно притезателно право. Но в съдържанието на потестативното право такова задължение не влиза. Неговото упражняване се изчерпва с настъпването на правната промяна. Всяко действие на лицето, в чиято правна сфера е настъпила промяната, след нейното настъпване ще бъде външно за нея, ще бъде извън правоотношението, породено от потестативното право. Най-често ще бъде действие на непозволено увреждане, което ще бъде нов юридически факт, който ще породи съвсем отделни правни последици – възникването на гражданска отговорност, а може и на административно-наказателна или на наказателна отговорност (примерно за самоуправство). На „изпълнение” подлежат само притезателните права, а когато говорим за потестативните, следва да използваме отглаголното съществително „упражняване”, защото има субект, който да упражни правото си, но не и насрещен такъв, който да изпълни каквото и да било. След това уточнение не би следвало да има съмнение, че изпълнителното основание трябва да обективира притезателно право. Но това не е достатъчно. Това притезателно право трябва да е изпълнимо изобщо, т.е. да няма обективна пречка да бъде изпълнено. Примерно дори в съдебното решение да е осъден длъжникът да предаде на кредитора си цвете от Луната, то това притезание ще бъде неизпълнимо изобщо и, разбира се, изпълнителен лист няма да бъде издаден. Но не само трябва да е обективно възможно изпълнението, а и конкретно в българската правна действителност то следва да може да бъде принудително изпълнено. Иначе казано, изпълнителното основание трябва да съдържа такова притезателно право, за чието принудително изпълнение да е предвиден и уреден процесуален способ (очевидно приложим в изпълнителното производство) в българското законодателство. Примерно за задължението да се предаде определена движима вещ (чл. 521 ГПК), недвижима вещ (чл. 522 ГПК), да се извърши определено заместимо (чл. 526 ГПК) или незаместимо (чл. 527, ал. 1 ГПК) действие, да не се извършва определено действие – задължение за бездействие (чл. 527, ал. 3 ГПК), да се заплати определена сума пари (Част пета „Изпълнително производство”, Дял втори „Изпълнение на парични вземания” от ГПК). Ако в законодателството не е предвиден способ, чрез който да се осъществи принудително изпълнение на притезателното право, то, макар и последното да се съдържа в изпълнителното основание, изпълнителен лист не следва да бъде издаден.
На трето място, изпълнителното основание се издава от компетентен орган, който не е задължително да е държавен орган – примерно арбитражите не са държавни органи, ала техните решения, съгласно чл. 404, ал. 1 ГПК са изпълнителни основания. От значение е, че органът е натоварен с осъществяването на публичната функция по правораздаване (а не правосъдие, тъй като не винаги въпросът за съществуването и притежаването на едно притезателно право се решава от съда – арбитражът е доказателство за противното). Всъщност дори не е необходимо да е налице правен спор, който този орган да е решил, тъй като заповедите за изпълнение се издават въз основа на заявление, подадено от заявителя, (претендиращ, че е) титуляр на правото, но ако длъжникът не възрази, то изобщо спор няма да е налице. В този смисъл при издаването на заповедта за изпълнение дейността на съда е юрисдикционна, т.е. съдът „казва какво е правото” въз основа на представените му доказателства и твърдението на заявителя. Към този момент спор няма и производството е по-скоро охранително, тъй като се търси съдействие от съда за упражняването на право, което не се оспорва. Ако обаче длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение, то вече ще бъде налице правен спор, който следва да се реши по съдебен ред (чл. 415, ал. 1 ГПК за ефекта от възражението), в който случай дейността на съда вече ще бъде правосъдна, защото ще „присъди” правото като се произнесе по въпроса кому принадлежи то (разбира се, и по въпроса за обема на това право). Т.е. към юрисдикционната дейност по произнасяне какво е правото ще се добави и тази по определянето на кого принадлежи то, като в охранителните производства този въпрос не се поставя, тъй като повече от един претендент за това право няма (липсват страни). Въпросът може да се постави и така: при охранителните производства съдът се произнася дали съществува правото и съществува ли то за търсещото съдействие лице, както и какви са правните последици от упражняването му; при исковите производства съдът се произнася освен по въпроса за съществуването на правото и за правните последици, също така и за принадлежността му към нечий патримониум. А при осъдителните решения освен че се произнася относно принадлежността на спорното право и неговия обем, съдът предписва едно поведение на лицето, за което от установеното правоотношение произтича задължение. Това не е някакво ново задължение – то си е съществувало и преди съдебното решение (с изключение на частта за разноските, която обаче има характер на определение), ала вече е скрепено и с механизма на принудителното изпълнение, ако длъжникът реши да не изпълни. Всъщност обикновено съдът се произнася относно съществуването или несъществуването на оспорено право, което е същото като определянето на носителя на правото, но разгледано от друг ъгъл. Примерно по спор за собственост между две лица, едното твърдящо като правно основание договор за продажба, а другото – изтичане на придобивна давност в своя полза. Съдът се произнася кое от лицата е титуляр на правото на собственост, от една страна, но същевременно и по отношение на всяко лице дали е носител на това право или не, респективно дали оспорването на насрещната страна е основателно или не. Ако пък лицата спорят за изпълнението на един договор, то и твърдените права ще са различни – едното твърди, че другото не е изпълнило точно, а другото твърди, че е изпълнило, а защо не и че договорът е нищожен, поради което не е дължало изпълнение. Лицата не претендират едно и също право. В този случай съдът ще се произнесе на чия страна е правото и кое лице е действало правомерно, същевременно санкционирайки другото лице. Казаното дотук цели да подчертае, че изпълнителното основание може да бъде издадено само от компетентен орган, който е овластен с нормативен акт (с ранга на закон – ГПК и ЗМТА) да изпълнява публичната функция по задължителен за адресатите на своите актове начин да постановява „какво гласи правото” без значение дали има или няма спор по този въпрос. Струва си да се отбележи, че извънсъдебни изпълнителни основания по сега действащия ГПК не съществуват, за разлика от предвидените в чл. 237, б. „в”-„л” от отменения ГПК (които са основания по чл. 417 от новия ГПК за допускане на незабавно изпълнение), с изключение на решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела, но арбитражните съдилища все пак следват една квазисъдебна процедура при разглеждането на образуваните пред тях дела. След като в новия ГПК бе въведено заповедното производство, отпадна и възможността да се издаде изпълнителен лист на основание на документ, който не е получил санкция от съда, който в случая на заповедното производство, както стана дума, не правораздава при издаването на заповедта за изпълнение (производството по издаването ѝ е охранително), а едва когато възникне спор с подаването на възражението на длъжника и образуването на дело по установителния иск на кредитора (т.е. на лицето, което твърди, че е кредитор). Затова положението, че изпълнителното основание се издава само от орган, на който държавата е предоставила публична власт да издава такива актове, въз основа на които съдът е длъжен да издаде изпълнителен лист (ако са редовни от външна страна и удостоверяват подлежащо на изпълнение право, разбира се), е принципно и не познава изключения.
На четвърто място, изпълнителното основание може както да се ползва със силата не пресъдено нещо, така и да не притежава такава. Влезлите в сила решения и определения на съда, съдебно-спогодителните протоколи, решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела (чл. 38, ал. 4 ЗМТА за арбитражните решения), слагат край на спора между страните по един окончателен начин. Вярно е, че актовете на арбитражните съдилища не се ползват със силата на пресъдено нещо, тъй като не са съдебни актове, а и черпят правната си сила от предхождащото арбитража споразумение между страните, ала тези актове имат сходни последици със съдебните актове, които са влезли в сила – неоттегляеми са, т.е. арбитражният съд не може да отмени собственото си решение и да постанови друго, както и съдът след като постанови решението си (чл. 246 ГПК); необжалваеми са, т.е. след постановяването си стават окончателни и не подлежат на съдебен контрол, както и съдебните актове, за които или срокът за обжалване е изтекъл без да са били обжалвани, или не подлежат изобщо на обжалване, или нередовностите по жалбата не са отстранени в указания срок и тя е била върната на жалбоподателя, или жалбоподателят е оттеглил жалбата си (чл. 262 и 264 ГПК); стават неотменяеми при изтичането на срока по чл. 48, ал. 1 ЗТА, като сходни разпоредби за сроковете се откриват и при съдебните решения – чл. 305 ГПК. В настоящата разработка обаче няма да се занимавам подробно с актовете на арбитражните съдилища, а с някои от актовете, които принадлежат към втората група изпълнителни основания – тези, които не са влезли в законна сила, тъй като е налице правен спор, който не е приключил с влязло в сила съдебно решение. Ще разгледам невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища (в тази част от изложението) и заповедите за незабавно изпълнение (във втората част от изложението), срещу които е постъпило възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Когато един правен спор е решен с окончателен съдебен акт, то се предполага, че претендираното материално право е получило дължимата защита, т.е. в пълен обем е получило защитата, която се предоставя от българското право за него, като това не означава нито че защитата е достатъчна, нито че е адекватна, нито че е действително получена, а само че са изчерпани механизмите на българското процесуално право и повече нищо не може да бъде сторено (поне не и правомерно). Ала когато няма влязъл в сила съдебен акт, т.е. спорът не е решен по един окончателен начин (като тук не влизат извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения, тъй като те именно затова са извънредни, защото не са част от редовните, т.е. от обичайния ред, по който се разрешава един спор от съда със силата на пресъдено нещо, а се налагат когато трябва да бъде преодоляна силата на пресъдено нещо, тъй като актът е порочен поради някакво съществено, изключително и изрично предвидено от законодателя основание), то не можем да предполагаме, че е налице достатъчна яснота за това чие право следва да получи защита и кое лице трябва да бъде санкционирано с отричане на претендираното от него право. Не е изчерпан процесуалният ред, предвиден в българското право за защита на претендираното субективно правото, поради което и в двата случая (на невлязло в сила въззивно решение и на заповед за незабавно изпълнение) ще сме изправени пред едно предварително изпълнение, за чието начало се изисква издаването на изпълнителен лист. В следващите точки от изложението ще бъдат разгледани подробно тези две изпълнителни основания.
Невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища.
Чл. 404, ал. 1 ГПК не посочва, че изпълнително основание са невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища, а визира само „осъдителните решения на въззивните съдилища”. Обстоятелството, че се касае именно за невлезли в сила такива се извежда по логичен път при сравнение с първото предложение на същата разпоредба, която посочва влезлите в сила решения на съда без да прави разлика кой съд, т.е. коя инстанция, ги е постановил. Затова ако осъдителното решение на въззивния съд е влязло в сила, ще бъде изпълнително основание по силата на чл. 404, ал. 1, предл. 1 ГПК, а не предл. 3. Това навежда на извода, че предл. 3 на чл. 404, ал. 1 ГПК има предвид само невлезлите в законна сила осъдителни решения на въззивните съдилища. От този извод обаче следва и друг – че допуснатото изпълнение е предварително, т.е. че предхожда влизането в сила на съдебния акт и решаването на правния спор с окончателен акт. Макар че няма пречка да се допусне предварително изпълнение на едно невлязло в сила съдебно решение, то в случая с невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд преценката за допустимостта на това предварително изпълнение е направена предварително от законодателя, с което не се оставя никаква възможност на съдията да реши дали такова изпълнение да бъде допуснато. Възникват няколко въпроса. Първо, дали отклонението от общите правила на предварителното изпълнение не противоречи на законодателната логика на ГПК. Второ, следва ли да бъде променена настоящата законодателна уредба и, в случай на положителен отговор, как. Трето, дали отклонението от правилата за предварителното изпълнение е конституционосъобразно. На тези въпроси ще се постарая да дам отговори в следващите редове.
3.1. Противоречие със законодателната логика на ГПК
Както вече посочих, изпълнението на невлезли в сила осъдителни решения на въззивния съд представлява предварително изпълнение. Само че въпросите на предварителното изпълнение са решени в чл. 242 и 243 на ГПК. В чл. 242, ал. 1 ГПК са посочени случаите, в които съдът задължително постановява предварително изпълнение на съдебното решение: когато присъжда издръжка, възнаграждение или обезщетение за работа. Това законодателно решение почива на разбирането, че тези средства имат алиментен характер, т.е. че лицето, на което се присъждат, разчита на тях за своята прехрана и физическо оцеляване, поради което е социално оправдано да се допусне изключение от правилото, че правният спор приключва с влизането в сила на съдебния акт, след който момент получилото защита право може да бъде правомерно упражнено. Но именно заради характера на тези права законодателят е допуснал изключение. Точно така и трябва да се схваща предварителното изпълнение – като изключение от общото правило, че спорът трябва да е решен, за да се упражни правото. Чл. 242, ал. 2 ГПК съдържа предпоставките, при наличието на които съдът може да допусне предварително изпълнение. Тези предпоставки също сочат към една ситуация, в която е оправдано отклонение от общото правило за изпълнение на влезли в сила съдебни актове. За разлика от алинея 1 на същия член, според разпоредбите на ал. 2 съдът не е длъжен да допусне предварително изпълнение. Тук характерът на правото не предполага толкова висока защита, тъй като не се отнася до физическото оцеляване на лицето, претендиращо правото. Ала все пак, макар че на съда е предоставена дискрецията да реши дали да допусне предварително изпълнение на невлязлото в сила свое решение, той не е неограничен в тази своя преценка, тъй като е необходимо при осъществяването ѝ да съобрази съществуването на посочените в т. 1-3 предпоставки, а именно: „1. присъжда вземане, основано на официален документ; 2. присъжда вземане, което е признато от ответника; 3. от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило.” В т. 1 вземането (а щом става дума за „вземане”, значи се има предвид „притезателно право”, т.е. решението със сигурност е с осъдителен диспозитив) се основава на официален документ, а последният се ползва с материална доказателствена сила (чл. 179, ал. 1 ГПК), която явно не е била оборена по надлежния процесуален ред. Официалните документи се ползват с по-голямо доверие от останалите документи, тъй като са издадени от длъжностни лица в кръга на служебните им задължения. Не че тези лица не правят грешки или не извършват противоправни действия, в резултат на които да могат да възникнат такива документи, ала логиката на законодателя, която стои зад това решение е следната: първо, длъжностните лица носят завишена отговорност в сравнение с останалите лица, при това както дисциплинарна (чл. 90, ал. 1 Закон за държавния служител (ЗДСл.) – има наказания, които не се отнасят до лицата, полагащи труд по трудово правоотношение; чл. 101, ал. 1 ЗДСл. установява неограничена имуществена отговорност на държавния служител както за действия и бездействия, извършени умишлено, така и за такива, извършени поради груба небрежност), така също и наказателна, тъй като в НК има множество състави, които съдържат като квалифициращ признак особеното качество на дееца „длъжностно лице” (примерно чл. 116, ал. 1, т. 2, чл. 148, ал. 1, т. 4 и др. НК), а също така има и състави, за чието осъществяване това качество е необходим елемент (т.е. необходими елементи са от основния състав)(примерно чл. 201, 219, 282-285 НК); второ, длъжностните лица изпълняват функции в полза на обществото и не се предполага някаква тяхна лична заинтересованост, поради което е въведено и предположението, че изготвените от тях официални удостоверителни документи ще отразяват реалното положение, защото не възниква конфликт между техните и интересите на лицата, които черпят права или за които възникват задължения от тези удостоверявания – за да се гарантира тази тяхна незаинтересованост от издаваните актове, се прилагат разпоредбите на Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (ЗПУКИ). И именно защото съществуват нормативно установени правила за завишена отговорност на длъжностните лица при изпълнение на служебните им задължения и за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, на техните официални удостоверителни актове се гласува по-голямо доверие от законодателя. В т. 2 на чл. 242, ал. 2 ГПК пък са предвидени признати от ответника вземания. По същество това означава, че вече правен спор няма, тъй като становищата на ищеца и на ответника по отношение на предмета на делото съвпадат. Щом няма правен спор, то няма и защо да бъде предоставяна по-нататъшна закрила на едно право, което вече не се оспорва. Вярно е, че делото все още е висящо, тъй като ответникът може да обжалва решението, но към момента на постановяването на последното за съда спор не е налице, а той е длъжен да предостави защита и съдействие само когато е сезиран с правен спор или с молба за съдействие (чл. 2 ГПК), поради което вече защита и съдействие от него не се искат. Може да се каже, че с признанието на вземането от страна на ответника „правният мир е бил възстановен”. Това е и основанието на законодателя да предвиди в този случай възможност за съда да постанови предварително изпълнение, тъй като признанието, както вече посочих, прекратява спора и изчакването да изтече срока за обжалване обикновено би било лишено от смисъл, тъй като няма да има кой да обжалва, а същевременно интересите на ищеца често налагат по-скорошно изпълнение. Чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК вече не третира основанието, от което произтича вземането – официален документ или признание на последното, а последиците от недопускането на предварително изпълнение. Това са такива конкретни за всеки случай обстоятелства, които биха обезсмислили воденето на дело или биха затруднили изпълнението на окончателното решение, ако не се стигне до изпълнение преди влизането на окончателния съдебен акт в сила. Смисълът на тази разпоредба е да бъде защитено едно право, което е в голяма степен вероятно, но в процеса на неговото съдебно установяване до постановяване на окончателен съдебен акт, съществува опасност за правоимащото лице това право да изгуби своето значение –напълно (изпълнението на притезателното право става невъзможно) или частично (значително се затруднява), както и когато за вероятно правоимащото лице могат да последват значителни и непоправими вреди. Във всички хипотези, визирани в ал. 2, обаче съдът може да постанови предварително изпълнение и след като задължи ищеца да представи предварително надлежно обезпечение (чл. 242, ал. 3 ГПК). Това обезпечение служи, за да компенсира вредите, които могат да бъдат причинени на ответника от допускането на предварителното изпълнение. Чл. 243 ГПК пък посочва изключенията от изключението, т.е. определени случаи, в които предварителното изпълнение (изключението от общия принцип, че подлежат на изпълнение само влезлите в сила съдебни решения) е недопустимо дори да са налице предпоставките по чл. 242 ГПК. В ал. 1 на чл. 243 се съдържа разпоредба, много сходна по абстрактната си формулировка с тази на чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК. В този случай дискрецията на съда е най-голяма, тъй като за всеки конкретен случай следва да прецени дали с допускането на предварителното изпълнение дори и срещу обезпечение, което да компенсира евентуалните вреди на ответника от предварителното изпълнение, може да се причини на ответника непоправима вреда или вреда, която не подлежи на точна парична оценка. Ако такава опасност съществува, то предварителното изпълнение ще се явява недопустимо и съдът ще го откаже. По отношение на вземанията с алиментен характер, това изключение от изключението не важи и по тях, без значение какви вреди могат да бъдат причинени на ответника, предварителното изпълнение се постановява от съда служебно и задължително, съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК. Чл. 243, ал. 2 ГПК пък силно напомня формалното основание на чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК, чиято разпоредба обвързваше допустимостта на предварителното изпълнение с качеството на документа на официален, а с това индиректно реферира и към качеството на издалия го субект на „длъжностно лице”. Чл. 243, ал. 2 ГПК обвързва недопустимостта на предварителното изпълнение с качеството на задължения субект: „ Срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения не се допуска изпълнение на невлязло в сила решение.” Тук за разлика от държавните служители въпросът не опира до завишена отговорност и липса на заинтересованост, а до обстоятелството, че държавата винаги може да плати, както и бюджетните учреждения, поради което опасност от неизпълнение не съществува. Другият основен аргумент за недопустимостта на предварителното изпълнение срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения е, че те изпълняват публични функции в интерес на цялото общество и не следва тези функции да бъдат неоснователно възпрепятствани за изпълнението на едно частно вземане. Всъщност по отношение на държавата, бюджетните учреждения и лечебните заведения се допуска изпълнение единствено въз основа на влязъл в сила съдебен акт (като изключим разглежданото в настоящата точка изпълнително основание), тъй като само с него ще се установи по безспорен начин наличието на едно вземане срещу тях. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 1 ГПК освен в случаите, касаещи алиментни вземания, длъжникът може да спре допуснатото предварително изпълнение с представянето на „обезпечение за взискателя съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите”. При това няма законова пречка съдът първо да е изискал от взискателя (бъдещия такъв, когато се образува изпълнителното дело) такова обезпечение, за да бъдат компенсирани евентуалните вреди на длъжника, ако се окаже, че вземането не съществува след като е било обжалвано пред по-горен съд решението на допусналия предварителното изпълнение такъв, а след това да е поискал и обезпечение от длъжника, за да компенсира взискателя. В този случай обаче представеното от взискателя обезпечение следва да му бъде върнато, защото няма основание за неговото задържане – до предварително изпълнение няма да се е стигнало, поради което и няма да настъпят за длъжника каквито и да било вреди, нуждаещи се от компенсиране. Съгласно чл. 245, ал. 2 ГПК предварителното изпълнение се спира, когато решението, по което е било допуснато, бъде отменено. И това е разбираемо, тъй като с отпадането на основанието (юридически факт), отпадат и правните последици, които то е породило.
От всичко изписано дотук може да се направят следните изводи: първо, алиментните вземания се ползват с особена закрила и по тях предварително изпълнение се допуска във всички случаи при това служебно; второ, за други вземания, които са в голяма степен вероятни поради основанието, на което възникват (официален документ или признание на ответника), както и за такива, които ако не бъдат изпълнени по-скоро, могат значително да бъдат затруднени или обезсмислени, законодателят допуска да бъде постановено предварително изпълнение, но това зависи от преценката на съда за конкретния случай, а и съдът отново по свое усмотрение може да допусне изпълнението на тези вземания под условие лицето, което го е поискало, да представи надлежно обезпечение; трето, освен за алиментните вземания, законодателят не допуска предварително изпълнение, когато то може да увреди по непоправим начин ответника, а също така не се допуска (дори за алиментни вземания) предварително изпълнение срещу някои лица на публичното право, които са изчерпателно изброени в чл. 243, ал. 2 ГПК.
Чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК обаче не прави никакво разграничение между осъдителните въззивни решения, които не са влезли в законна сила. При тях по презумпция е допустимо предварителното изпълнение. Това законодателно решение е меко казано нелепо. След като в чл. 242-245 ГПК законодателят строго е очертал рамките, в които е допустимо изключението от принципа, че се допуска изпълнение само на влязло в сила съдебно решение, то в чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК тези рамки вече не съществуват. Като че ли обстоятелството, че решението е на въззивната инстанция прави спорното право по-вероятно или по-значимо. Въззивното решение може да е също толкова неправилно, колкото и първоинстанционното, та дори и повече. Критериите за значимост на вземането (алиментните вземания, както и тези, чието незабавно изпълнение е гаранция за удовлетворяване на кредиторовия интерес), за основателност (презюмираната истинност на официалните документи или признанието на длъжника) вече не се прилагат. Освен това преценката на съда дали да допусне предварителното изпълнение или не, ръководейки се от обстоятелствата по делото, е изключена, както и правомощието му да го допусне под условие страната, която го иска, да представи обезпечение за компенсиране на евентуалните вреди от противозаконно изпълнение срещу длъжника, ако актът, въз основа на който се издава изпълнителният лист, бъде отменен. Също така, ограниченията пред предварителното изпълнение, защитаващи длъжника и предвидени в чл. 243, ал. 1 и ал. 2 ГПК, е спорно дали намират приложение по отношение на невлезлите в сила съдебни решения на въззивния съд, доколкото препращане към тези разпоредби в Глава тридесет и шеста „Издаване на изпълнителен лист” не се съдържа. Считам, че е налице отявлена законодателна непоследователност при формулирането на разпоредбите на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК и чл. 242-245 ГПК, защото: първо, едно изключение от правилото трябва винаги да бъде обосновано и изчерпателно определено, а в случая невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд на практика превръщат изключението в правило, т.е. на първа инстанция правилото е, че само влезлите в сила съдебни решения подлежат на изпълнение, а изключението е предварително изпълнение при наличието на строго определени предпоставки, а по отношение решението на въззивния съд правилото е, че винаги подлежи на изпълнение, независимо от характера на вземането и от преценката на съда, а само по изключение може да бъде спряно изпълнението му; второ, превръщането на изключението по отношение изпълнението на първоинстанционното решение в правило по отношение на изпълнението на въззивното води до различен правен режим на правосъдни актове в рамките на един цялостен съдебен процес (който протича пред различни инстанции, но от началото му с подаването на исковата молба до влизането в сила на окончателния съдебен акт, процесът е един и има една цел – да се даде защита-санкция със силата на пресъдено нещо на едно право), което от гледна точка на гражданския процес е абсурдно, тъй като нито може да се говори за правна сигурност, нито за равнопоставеност на страните в отделните стадии на процеса (ала тук не става дума за принципа на равнопоставеност като задължение на съда по чл. 9 ГПК, а за равенството на гражданите, което следва да се осигури от законодателната власт, тъй като съдът се подчинява само на закона, колкото и лош да е последният); трето, с допускането на предварително изпълнение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд законодателят е отворил вратите за всякакви злоупотреби с право, включително и до такова увреждане на интересите на насрещната страна (длъжника), каквото не би могло да бъде осъществено, ако се прилагаше разпоредбата на чл. 243, ал. 1, изр. 1 ГПК – реално на длъжника може да бъде причинена непоправима вреда или вреда, която не подлежи на точна парична оценка, а непоправима е тази вреда, която паричното обезщетение не е в състояние да компенсира (примерно смърт, загуба на крайници, органи, лишаване от жилище, трайна неработоспособност и т.н.). А длъжникът може и да не разполага със средствата за спиране на изпълнението. Чл. 432, т. 1 ГПК гласи, че: „Изпълнителното производство се спира: 1. от съда в случаите по чл. 245, ал. 1 и 2, чл. 309, ал. 1, чл. 397, ал. 1, т. 3, чл. 438 и 524”, т.е. срещу надлежно обезпечение. Настоящата уредба на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК лишава вероятния длъжник от защитата, която уредбата на допускането на предварителното изпълнение, съдържаща се в чл. 242-245 ГПК, му дава. Без значение какво е вземането, срещу осъдения, макар и с невлязло в сила решение, ще бъде допуснато изпълнение, дори и то съществено да накърнява интересите му. Например, ако длъжникът няма средства, за да спре изпълнението (беден е), предоставяйки ги като обезпечение, взискателят ще се сдобие с изпълнителен лист, може да насочи принудителното изпълнение срещу жилището на длъжника (ипотекарен кредитор е взискателят за настоящия пример, за да отпадне несеквестируемостта на единственото жилище), да го изнесе на публична продан, последното да бъде продадено, а след това разрушено (за да се построи на негово място мол), като междувременно, за да се доудовлетвори, взискателят е поискал налагането на запор върху вземанията на длъжника към банката (т.е. върху банковата му сметка), а длъжникът поради една или друга причина няма доходи. Дори и някак да си стъпи на краката този длъжник, то на него ще са му причинени болки и страдания от всички неудобства и притеснения, създадени от взискателя. Длъжникът ще бъде затруднен (дори чисто психологически) да продължи с производство и пред ВКС. И всичко това му се случва в рамките на един висящ процес, в който спорното право дори не се знае кому принадлежи. Нека доразвием примера обаче. Тъй като взискателят се е сдобил с изпълнителен лист и не е длъжен да представи гаранция, въпреки че относно упражняваното от него право се води съдебен спор, то той може да увреди другата страна, след което да се окаже, че когато с окончателния си акт съдът е присъдил спорното право на т.нар. до този момент „длъжник”, недобросъвестният взискател не може да обезщети оногова, комуто е причинил вредите. Ето как изключването на съдебната преценка дали да се допусне предварително изпълнение с оглед конкретния случай, както и правомощието на съда да поиска представянето на гаранция от страна на взискателя, за да бъде допуснато предварително изпълнение, може да доведе до изключително увреждащ и несправедлив резултат. Този пример е максимално опростен, а и могат да бъдат дадени много такива.
Извод: въз основа на гореизложеното считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК противоречи на законодателната логиката на ГПК, а приложението ѝ може да доведе до несправедлив и социално неоправдан резултат. Предварителното изпълнение следва да се допуска при еднакви условия и ред във всички фази (т.е. по отношение на актовете и на първата, и на въззивната инстанции), на които се разделя единния граждански процес, тъй като е изключение от общото правило, че на изпълнение подлежат влезлите в сила съдебни актове. С допускането на предварително изпълнение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция може да се обезсмисли целият съдебен процес и да се предреши изходът му във вреда на правоимащото лице. Ето защо, мотивиран от подробно изложените в настоящата точка от изложението аргументи, считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК следва да бъде отменена. С отмяната ѝ по отношение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция ще намери приложение препращащата норма на чл. 273 ГПК, т.е. ще се прилагат разпоредбите на чл. 242-245 ГПК и законодателната непоследователност, за която стана дума, ще бъде преодоляна. С отмяната на чл. 404, ал. 1, т. 3 ГПК отпада и необходимостта от чл. 282 ГПК, поради което същият следва също да бъде отменен.
3.2. Конституционосъобразност
Въпросът, който ще бъде разгледан в настоящата точка от изложението, не е дали предварителното изпълнение е конституционосъобразно само по себе си, а дали е такова конкретно в случая с невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд.
Съгласно Преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ) Република България е правова и социална държава, прогласява се вярност към общочовешката ценност „справедливост”, а сигурността на личността е възведена във върховен принцип. За да бъде една държава правова обаче не е достатъчно да има просто някаква нормативна уредба, защото върховенството на закона може да се отнася до задължителността на правните норми, но не и до тяхната социална оправданост. От римското право ни е известна максимата „Лош закон, но закон”, ала тази максима в една социална и правова държава няма място. Правовата държава е тази, в която законите почиват на основните принципи на правната система, повечето от които са закрепени на конституционно ниво. Закон, който противоречи на основен принцип, не просто е лош закон, а е противоконституционен и следва да бъде отменен от Народното събрание. Разграничението между правова държава, социална държава, справедлива държава и такава, която гарантира сигурността на личността, не е лесно, тъй като всички тези понятия са взаимно свързани и взаимнообуславящи се. Правовата държава гарантира правата на гражданите си, тя ги защитава. Социалната държава отчита специфичните особености на всеки конкретен случай и прави така, че нито един член на обществото да не бъде отхвърлен от него, т.е. тя се грижи за уязвимите си и слаби членове. Справедливостта се изразява в поддържането на чувството за съразмерност и еквивалентност в отношенията между физическите лица, юридическите лица и държавата. Сигурността на личността се постига като на лицето бъдат дадени гаранции, че икономическите, социалните и останалите му интереси ще получат защита, когато бъдат застрашени или накърнени, както и че ще му бъде предоставена възможност да осъществи правата си без да се опасява, че произволно и волунтаристично друг субект (на частното или публичното право) ще осуети това упражняване. Разбира се, зад тези принципи стои много по-богато съдържание, но настоящата разработка няма за цел да се занимава с подробното им изследване, а само да синтезира най-важните им особености. Допускането на предварително изпълнение на невлязло в сила съдебно решение е допустимо, когато се преследват очертаните в преамбюла на КРБ цели. По отношение на алиментните вземания – това е характерът на държавата като социална, тъй като с тях се осигурява съществуването на индивида. Социалният характер и принципът на сигурността на индивида пък намират приложение при законодателното решение съдът да може да допусне предварително изпълнение, когато забавянето на изпълнението може да доведе до неговата последваща неосъществимост изцяло или отчасти. Необходимостта от обезпечение, което съдът може да поиска като условие за допускането на предварително изпълнение е израз на принципа на сигурността (този път на длъжника по изпълнението), на справедливостта (взискателят получава възможност да упражни претендирано право, а длъжникът – гаранция, че ако правото не съществува ще бъде обезщетен), на правовата държава, защото се гарантират правата и законните интереси и на двете страни. Същевременно недопустимостта на предварителното изпълнение по отношение на държавата и бюджетните учреждения не е израз на някаква ненужна привилегия, а произтича от характера им на лица, които осъществяват публични функции в полза на цялото общество, т.е. отговарят за осъществяването на целите на правовата и социалната държава. Принципите на сигурността и справедливостта, както и характерът на държавата като социална и правова се наблюдават и в забраната да се допуска предварително изпълнение срещу претендирания длъжник, когато това може да му причини непоправима вреда или вреда, която не подлежи на парична оценка. С оглед гореизложеното считам, че предварителното изпълнение, както е уредено в чл. 242-245 ГПК, е конституционосъобразно, тъй като е предвидено като изключение от общия принцип, че на принудително изпълнение подлежат само влезлите в сила съдебни актове, и всяко от изключенията преследва защитата на ценност, която е от най-висок ранг – конституционен. Това обаче не може да се каже за предварителното изпълнение, което се допуска по чл. 404, ал.1, предл. 3 ГПК. В тази разпоредба не се съдържат никакви критерии за допустимост на предварителното изпълнение, не се обслужват целите на правовата държава, тъй като правото все още не е установено по безспорен начин, тъй като производството все още не е приключило с влязъл в сила съдебен акт; не се преследват и целите на социалната държава, защото законодателят в този случай не се интересува нито от това какви вреди могат да бъдат причинени на лицето, срещу което се допуска предварителното изпълнение, нито дали те ще могат да бъдат обезщетени; за справедливост и дума не може да става, тъй като интересите на едната страна по правния спор намират защита, която може и да не се дължи, а тези на другата страна биват изцяло пожертвани, което пък ни насочва и към въпроса за сигурността на личността като очевидно такава липсва по отношение на претендирания длъжник щом неговите права и законни интереси могат без каквото и да било основание да станат обект на посегателство. Именно тази липса на критерии и формалният такъв, че решението е на въззивния съд, от който не произтича нито социална оправданост, нито презюмирана справедливост, а със сигурност не и сигурност за личността, налага извода за противоконституционност на разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК поради противоречие с основните принципи, прогласени в Преамбюла на КРБ и разгледани в настоящата точка от изложението.
Противоречие се наблюдава и с чл. 56, изр. 1 КРБ, съгласно което: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси.” Защитата обаче става илюзорна, когато по време на нейното предоставяне необосновано бъде допуснато предварително изпълнение на съдебно решение. В гражданския процес и по-специално в исковото производство всяка от страните упражнява правото си на иск, т.е. търси от съда защита и съдействие за свое претендирано право (примерно ищецът – на правото си да получи плащане, а ответникът – на правото си да откаже плащане). До постановяването на окончателен съдебен акт, който влиза в законна сила и се ползва със силата на пресъдено нещо, в правната действителност съществува неяснота относно съществуването на правото или поне относно неговата принадлежност. Изпълнението на едно притезателно право е най-силната защита, която то може да получи, но за целта трябва да бъде признато за съществуващо или по други съображения (за които стана дума по-горе) по изключение да се допусне изпълнение дори ако не е сигурно съществуването му. Затова осъществяването по принудителен ред на претендирано право, от една страна, нарушава правото на защита на лицето, срещу което се упражнява, а, от друга страна се предоставя непропорционално силна защита на право, което може и да не съществува, при това, отново подчертавам, без да се преследват целите или да се обслужват принципите, разгледани в предходния параграф.
Извод: въз основа на гореизложеното считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК противоречи на основни принципи, залегнали в Преамбюла на Конституцията на Република България и по-специално – на правовата и социална държава, на справедливостта и на сигурността на личността, а също така се установява противоречие и с правото на защита, уредено в чл. 56, изр. 1 КРБ, поради което може да се направи извод за противоконституционност на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК.

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ

/Част втора – публикувана в правния портал „Грамада“ на 30.06.2017 г./


Заповедта за незабавно изпълнение
В настоящата точка от изложението ще се спра на заповедта за незабавно изпълнение като изпълнително основание. Всъщност и при заповедта за изпълнение, и при тази за незабавно изпълнение (която е просто разновидност на първата) има много сходни черти, които ще разгледам накратко в следващите редове.
Заповедта за изпълнение е строго формален акт (чл. 412 ГПК) на районния съд (чл. 411, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК), който се издава въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение (чл. 410, ал. 1 ГПК), като последното също е строго формален документ (чл. 425, ал. 1 ГПК). С подаването на заявлението за съда възниква задължението да провери дали е местно компетентен и ако установи, че не е – да изпрати делото на компетентния съд (чл. 411, ал. 1 ГПК). След като въпросът с компетентността е разрешен, съдът пристъпва към разглеждане на самото заявление за издаване на заповед за изпълнение и проверява дали са налице условията и дали липсват пречките, предвидени в чл. 411, ал. 2 ГПК. Ако положителните процесуални предпоставки са налице и няма отрицателни такива, то съдът ще издаде заповед за изпълнение. В тази фаза на заповедното производство, то протича като едностранно такова и е охранително. Няма насрещна страна, която да оспори издаването на заповедта, тъй като на насрещно задълженото, според твърдението на заявителя лице, препис от заявлението не се изпраща, то не подава отговор и не може да възрази срещу издаването на заповедта за изпълнение. Много сходно протича и производството по издаване на обезпечителна заповед, уредено в чл. 395 ГПК: „(1) В молбата за обезпечение се посочват обезпечителната мярка и цената на иска. На насрещната страна не се връчва препис от молбата. (2) Молбата се разрешава в закрито заседание в деня на подаването ѝ. (3) Въз основа на определението, с което молбата се уважава, съдът издава обезпечителна заповед. Когато е определена гаранция, съдът издава обезпечителната заповед след внасянето ѝ.” И при издаването на обезпечителна заповед, и при издаването на заповед за изпълнение, производството е едностранно, охранително, няма насрещна страна, а от съда се търси съдействие за упражняване на едно право, като в случая това е едно процесуално право, което се отнася до изпълнителния процес. Производството може да стане двустранно и спорно, ала чак след връчването на заповедта за изпълнение (или на обезпечителната заповед) на претендирания длъжник (или на ответника по обезпечителната заповед). След като е издадена заповедта за изпълнение, то тя следва да бъде доведена до знанието на посочения в нея длъжник, за да може той да изпълни задължението си, ако го признава. Съдът изпраща заповедта за изпълнение на длъжника, а последният разполага с двуседмичен срок от получаването ѝ, за да подаде възражение (чл. 414 ГПК). Ако длъжникът не подаде възражение в посочения преклузивен срок или го оттегли, счита се, че е признал вземането, правен спор не е възникнал и може да бъде издаден изпълнителен лист на кредитора, което обстоятелство се отбелязва върху самата заповед (чл. 416 ГПК). Ала длъжникът може и да подаде възражение. В този случай ще възникне правен спор, който трябва да бъде решен по съдебен ред. И именно в този случай, когато е налице възражение от страна на посочения в заповедта за изпълнение длъжник, се сблъскваме с голямата разлика между заповедта за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК и със заповедта за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК. Заповедта за незабавно изпълнение съдържа всички реквизити, които са налице и при заповедта за изпълнение, издава се при същите предпоставки, но освен това условията за издаването съдържат и допълнителни елементи, а изпълнителният лист се издава заедно с нея, а не след изтичането на двуседмичния срок, предвиден за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. И заповедта за изпълнение, и тази за незабавно изпълнение се издават, когато се претендира едно право, определено по вид в чл. 410, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд, т.е. когато не са налице основания родовата подсъдност за гледане на делото пред първа инстанция да е уредена в полза на окръжния съд съгласно разпоредбите на чл. 104 ГПК (примерно цената на иска трябва да е под 25 000 лв. освен ако се касае за вземания за издръжка, трудови възнаграждения и актове за начет); за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд. Иначе казано, претендираното право трябва да е притезателно, да се отнася до парична сума, заместими вещи или движима вещ, както и цената на вземането да е до 25000 лв. и да не съществува изрична разпоредба нито в ГПК, нито в друг закон (чл. 104, т. 7 ГПК препраща към закони, различни от ГПК, които уреждат родовата компетентност на окръжния съд като първоинстанционен), която да гласи, че родово компетентният първоинстанционен съд е окръжният. Това, което е различно в предпоставките за допускане на издаването на двата вида заповеди за изпълнение е основанието, от което произтича вземането. Само ако вземането произтича от някой от актовете и документите, предвидени изчерпателно в чл. 417 ГПК съдът може да допусне незабавното изпълнение. Впрочем по-правилно е да се говори не за „заповед за незабавно изпълнение”, а за заповед за изпълнение, по отношение на която е допуснато незабавно изпълнение, тъй като законодателят никъде не използва понятието „заповед за незабавно изпълнение”, а и такова се допуска с разпореждане на съда, което подлежи на обжалване по чл. 419 ГПК независимо от обжалването на самата заповед за изпълнение. Т.е. длъжникът може да не обжалва заповедта за изпълнение, а само разпореждането, с което се допуска незабавно изпълнение. Актовете и документите, въз основа на които може (но именно „може”, защото кредиторът въпреки наличието на такъв акт или документ, би могъл да предпочете и издаването само на заповед за изпълнение без да иска от съда да разпореди незабавно изпълнение) да бъде поискано и съответно разпоредено от съда незабавно изпълнение могат да се разделят на две основни групи – официални документи и частни документи. Всъщност тук разграничението за някои от документите е нееднозначно. Считам за безспорен характерът на официални документи на актовете по чл. 417, т. 1, т. 3, предл. 1, т. 6, предл. 2, т. 7 и т. 8 ГПК, поради следните причини: първо, издават се от лице, което при изготвянето им действа в качеството си на носител на публичната власт, т.е. упражнява публична функция, с която е натоварено по силата на нормативен акт; второ, това лице е извършило проверка на съдържанието на самото право и е удостоверило съществуването му, т.е. вече веднъж по отношение на вземането са проверени както съществуването и размера му, така също и принадлежността му към правната сфера на точно определено лице; трето, лицето, натоварено с публичната функция да провери и да удостовери това право, ангажира отговорността си, в случай че не изпълни задълженията си, като тази отговорност, освен имуществена, може да бъде и дисциплинарна, административно-наказателна и наказателна, като в повечето случаи лицето ще има и качеството длъжностно лице, поради което приложение ще намери изписаното в т. 3 от настоящото изложение по отношение на основанието за допускане на предварително изпълнение по чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК; четвърто, отново от качеството „длъжностно лице” ще следва и обстоятелството, че съществуват правила, които да гарантират безпристрастността и незаинтересоваността на лицето от извършваните от него и пред него действия (отново препращам към т. 3 от изложението за написаното по отношение на длъжностните лица при разглеждането на основанието по чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК). От всичко гореизложено може да се направи изводът, че изброените актове се ползват с по-голямо доверие, тъй като са издадени от компетентни лица, в кръга на служебните им задължения, при упражняване на публична функция, които носят завишена отговорност и по отношение на които се прилагат правила, целящи да гарантират тяхната независимост и безпристрастност, т.е. липсата им на конфликт на интереси. Ала може би най-важното по отношение на самите актове е, че тези лица отговарят за съдържанието на актовете, т.е. те са се запознали с него и утвърждават, че то е такова, каквото е и действителното положение. По отношение на останалите документи, изброени в чл. 417 ГПК няма никаква гаранция за съдържанието на документа, няма лице, което, упражнявайки публична функция, да го удостовери. Чл. 417, т. 2 ГПК гласи: „документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките”. В тази разпоредба се съдържат няколко документа, които могат да обективират вземането. Документите, които установяват вземанията на държавните учреждения и общините могат и да бъдат официални актове, но могат и да не бъдат такива в зависимост от това дали отговарят на горепосочените критерии за официалните документи. Същото се отнася до извлеченията от счетоводните книги на държавните учреждения и общините. Лицето, изготвило тези актове може да ги изготви и без да е натоварен с упражняването на публични функции, без отговорността му да е завишена, без професионалното му поведение да се регулира от разпоредби, които да гарантират неговата незаинтересованост, без да е осъществило и без да е длъжно да осъществи проверка на съдържанието на документа, в които случаи няма да е налице официален документ. Що се отнася до документите или извлеченията от счетоводните книги, с които се установяват вземания на банките, то те със сигурност не са официални документи, тъй като няма лице, упражняващо публична власт. Това са частни документи, изготвени от субект на частното право – търговец по правноорганизационната си форма. В чл. 417, т. 3 ГПК са посочени спогодби и договори с нотариална заверка на подписите. Тези документи са официални само в частта, с която нотариусът потвърждава, че именно тези лица, чиито подписи удостоверява, са се явили пред него и са ги положили. По отношение на останалото съдържание на тези спогодби и договори, а именно на съдържанието, с което се определя съществуването, размера и принадлежността на вземането, както и другите му особености, документите имат характера на частни такива, тъй като лицето, натоварено с публичната функция (нотариусът), не се ангажира с удостоверяването на тази част от представените му документи. Не би било много по-различно положението и при нотариалната заверка на съдържанието, тъй като с нея нотариусът би се ангажирал само с удостоверителното заявление, че представеният му текст и съдържащият се в документа, който ще бъде върнат на страните, е идентичен. Нотариусът не проверява верността на обективираните в съдържанието на документа обстоятелства. Той може да удостовери и подписите, и съдържанието на един договор, който обективира несъществуващо право. При това действията му ще са напълно правомерни, защото няма задължение да извършва проверка на съдържанието за разлика от сделките, които се извършват във формата на нотариален акт. Чл. 417, т. 4 и т. 5 ГПК посочват извлечения от регистъра на особените залози като подобно на нотариалните удостоверявания на подпис или съдържание и в този случай лицето, натоварено с упражняването на публична функция не удостоверява съдържанието на самото право или по-скоро че това съдържание отговаря на действително съществуващото положение между страните. Удостоверяването е формално – че съществува определен договор, че той е с определено съдържание, че е налице залог на обект, предвиден в Закона за особените залози, че кредиторът е преминал към изпълнение и т.н., но Централният депозитар не удостоверява нито съществуването на вземането, нито че съдържанието му отговаря на действителността. Вземането може да не съществува, може да не съществува в посочения обем, може да не е изискуемо, може да липсва съгласие между страните относно някой от модалитетите, ала Централният депозитар нито е длъжен, нито може да извърши проверка на самото вземане. Чл. 417, т. 6 ГПК визира два документа, въз основа на които може да се поиска издаването на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова: първият е писменият договор за залог по чл. 160 ЗЗД, който не отговаря на нито едно от изискванията за официален документ, каквито бяха установени по-горе в настоящата точка от изложението (поради което е частен документ); вторият е ипотечният акт по чл. 173, ал. 3 ЗЗД, който по формата си е нотариален акт, поради което за неговото съставяне се прилагат разпоредбите на чл. 578 и сл. ГПК като от особено значение е чл. 586, ал. 1 ГПК, тъй като нотариусът е длъжен да направи проверка относно собствеността и наличието на особените изисквания, ако такива са предвидени, за сделката. Нотариусът със своето удостоверително изявление всъщност удостоверява няколко обстоятелства: първо, че подписалите се лица са онези, които действително са се явили и чиито волеизявления са обективирани в нотариалния акт; второ, че те са запознати със съдържанието на акта и са съгласни с него (длъжен е да им го прочете и да ги запита дали са съгласни – чл. 579, ал. 1 ГПК), което означава, че са съгласни относно съдържанието на така изложеното в писмена форма в нотариалния акт вземане; трето, че служещият за обезпечение имот, действително принадлежи на длъжника. Иначе казано, нотариусът удостоверява волята на страните такава, каквато е записана в нотариалния акт, самоличността на участващите в нотариалното производство лица и правото на собственост върху имота, служещ за обезпечение, като тези удостоверявания извършва по натоварване от публичната власт, в изпълнение на публична функция при завишена отговорност (по ЗННД) и при наличието на гаранции за неговата незаинтересованост от нотариалното производство (чл. 575 ГПК). Тези обстоятелства обосновават извода, че ипотечният акт е официален документ. Безспорен е и характерът на документите, предвидени в чл. 417, т. 9 ГПК – те със сигурност са частни документи, тъй като не отговарят на нито едно от изискванията за официален документ. В тази точка законодателят е посочил както ценни книги на заповед, така и поименни ценни книги. Освен тези изрично предвидени документи, които обуславят правната възможност на претендиращото, че е кредитор, лице да поиска разпореждане за незабавно изпълнение наред с издадената заповед за изпълнение, то от самото това разпореждане следва и още една отлика от издаването само на заповедта. Когато е представен документ по чл. 417 ГПК и заявителят поиска допускането на незабавно изпълнение, заедно със заповедта и едновременно с нея се издава изпълнителен лист, което обстоятелство се отбелязва върху заповедта и върху представения документ (чл. 418 ГПК). Иначе казано, представянето на документ от предвидените в чл. 417 ГПК дава възможност на претендиращия, че е кредитор, да премине към принудително изпълнение още с издаването на заповедта за изпълнение. Какво обаче се случва с двуседмичния срок за възражение от посоченото като длъжник лице? В този срок, както и при издаването на заповед за изпълнение, по която незабавно такова не е допуснато, това лице може да възрази, ала при незабавното изпълнение възражението не спира изпълнението освен ако документът, въз основа на който е допуснато, е някой от предвидените в чл. 417, т. 9 ГПК – някоя от заповедните или поименни ценни книги, визирани в него (ако това е основанието, възражението е достатъчно, за да спре незабавното изпълнение). Ако основанието обаче е някой от документите, предвидени в чл. 417, т. 1-8 ГПК, за да спре изпълнението, длъжникът трябва да представи обезпечение за претендиращия, че е кредитор, по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД (чл. 420, ал. 1 ГПК) или да подкрепи искането си за спиране с убедителни писмени доказателства (чл. 420, ал. 2 ГПК), ала във втория случай спирането е предоставено на преценката на съда. Спирането може да бъде и частично, съгласно разпоредбите на чл. 421 ГПК. Именно този въпрос ще бъде в центъра на изследването в следващите две точки на изложението: първо, дали с това законодателно решение по въпроса за спирането на изпълнението след направено възражение от лицето, сочено като длъжник, при допуснато незабавно такова, законодателят не нарушава общата логика на уредбата, залегнала в ГПК; второ, дали това законодателно решение е конституционосъобразно.
Извод: незабавното изпълнение в заповедното производство се допуска, когато вземането отговаря на общите изисквания за издаване на заповед за изпълнение, но като допълнително изискване, на което следва да отговаря, е обективирано и в някой от официалните или частните документи, изчерпателно изброени в чл. 417 ГПК. Незабавното изпълнение се допуска с разпореждане на районния съд, което подлежи на обжалване отделно от заповедта за изпълнение. Обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение не спира изпълнението (чл. 419, ал. 3 ГПК), а възражението, подадено от длъжника в двуседмичния срок от връчването на заповедта за изпълнение спира изпълнението само ако вземането се основава на документ, предвиден в чл. 417, т. 9 ГПК. Ако вземането се основава на друг някой документ, предвиден в останалите точки на чл. 417 ГПК претендираният длъжник следва да представи надлежно обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД, в който случай изпълнението задължително се спира, а ако не представи такова, но представи убедителни писмени доказателства, съдът по своя преценка може да спре изпълнението.
4.1. Противоречие със законодателната логика на ГПК
Както вече посочих, заповедта за изпълнение е актът, с който завършва едно охранително производство, при което насрещна страна няма или, иначе казано, длъжникът не е имал възможност да се защити. Когато е допуснато незабавно изпълнение наред със заповедта съдът издава и разпореждане за допускане на незабавното изпълнение, и изпълнителен лист въз основа на него, т.е. вече имаме повече от един акт. От момента на връчването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист от съдебния изпълнител длъжникът разбира за производството срещу него и може да упражни правото си на защита, т.е. от този момент може да възникне евентуален спор (все още не съдебен докато претендиращият, че е кредитор, не подаде установителен иск в съда) с подаването на възражение от длъжника. При заповедта за изпълнение, по която незабавно такова не е допуснато, възражението спира изпълнението и на заявителя се дава едномесечен срок да предяви установителен иск за вземането си пред съда, а не стори ли това в този срок, заповедта за изпълнение се обезсилва. Възражението, когато е допуснато незабавно изпълнение, не спира изпълнението. Незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение се доближава до два други процесуални института: предварителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и обезпечението на бъдещ иск. Някои от основанията за отправяне на искане и съответно постановяване на разпореждане, с което се допуска незабавно изпълнение, изброени в чл. 417 ГПК, са официални документи, като такива са предвидени и в чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК, за да бъде допуснато предварително изпълнение на невлязлото в сила решение. Но различията са много съществени. На първо място, при предварителното изпълнение вече правният спор е бил разгледан в рамките на едно контрадикторно производство, ответникът е имал възможността да се запознае с доводите на ищеца и да направи и обоснове възраженията си срещу тях. В заповедното производство посоченото за длъжник лице не е имало възможност да се защити, а научава за изпълнението след като последното вече е започнало (всъщност със започването му), т.е. спорът за материалното право се обективира със започването на изпълнението и единственото, което предпоставя евентуалната му основателност, е някой от документите по чл. 417 ГПК. Т.е. при предварителното изпълнение първо е съдебният контрол, а после е изпълнението, докато при заповедта за незабавно изпълнение редът е обърнат. На второ място, при предварителното изпълнение съдът не е длъжен до го допусне въпреки представения официален документ, а има възможността да прояви дискреционна преценка. При заповедта за незабавно изпълнение, той само проверява дали документът е редовен от външна страна и ако е, издава исканата заповед и изпълнителния лист. Съдът е обвързан от извода за редовност на документа и няма право на преценка. Следва да се има предвид и че някои от основанията, предвидени в чл. 417 ГПК дори не са официални документи. На трето място, съгласно чл. 242, ал. 3 ГПК съдът може да задължи ищеца да представи надлежно обезпечение при допускането на предварително изпълнение, за да се гарантира ответникът срещу евентуалните вреди от незаконосъобразното предварително изпълнение. От друга страна, за да се спре незабавното изпълнение трябва претендираният длъжник и евентуален бъдещ ответник да представи гаранция освен в случаите, когато документът, послужил като основание за допускане на незабавното изпълнение, е някоя от посочените в чл. 417, т. 9 ГПК ценни книги на заповед или поименни. С други думи, не стига, че не е имал възможност да се брани срещу претенцията на насрещната страна, но и трябва да представи гаранция, за да спре изпълнението, насочено срещу него. На четвърто място, за да допусне предварително изпълнение на съдебното решение, което не е влязло в законна сила, съдът може да направи преценка за значимостта на притезателното право за интересите на ищеца (чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК) или тази преценка вече да е направена от законодателя (алиментните вземания по чл. 242, ал. 1 ГПК). Това са основания за допускане на предварителното изпълнение, които зависят от характера на вземането и неговото значение за вероятния му носител. При заповедта за изпълнение, при която е допуснато незабавно такова, законодателят се абстрахира от значимостта на вземането. Нито той, нито съдът преценяват важността на претендираното вземане за заявителя. Вземането може да е за сто лева, заявителят може да е милионер, длъжникът може и пет лева да няма, ала ако вземането е обективирано в документ по чл. 417 ГПК, то заявителят-милионер ще получи изпълнителен лист и ще насочи принудителното си изпълнение срещу длъжника (на когото я се намери секвестируемо имущество, я не). Мога да обобщя разликите между предварителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение по следния начин: при предварителното изпълнение на преценката на съда е предоставено дали да допусне при това с или без обезпечение от страна на ищеца предварително изпълнение на едно съдебно решение, постановено при възможност ответникът да се защити, когато вземането произтича от официален документ; при незабавното изпълнение съдът е длъжен да го допусне, ако документът е редовен от външна страна, като не може да иска обезпечение от страна на претендиращия носител на вземането, което вземане не е проверено по съдебен ред, на твърдения длъжник не е предоставена възможност да се защити, а вземането може да произтича както от официален, така и от частен документ. Ако пък вземането произтича от частен документ, то при предварителното изпълнение съдът или законодателят преценяват дали следва да бъде допуснато според характера на вземането и неговата значимост, докато при незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение характерът и значението на вземането са ирелевантни. И като добавим, че претендираният длъжник следва да представи надлежно обезпечение, за да спре незабавното изпълнение, то очевидна е липсата на каквато и да било защита на неговите права и законни интереси.
Другият правен институт, на който напомня допускането на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение е обезпечаването на бъдещ иск (чл. 390 ГПК). И в двата случая иск все още не е предявен, а следователно и претендираното право не е било проверено по съдебен ред. И в двата случая претендираният длъжник не участва в производството, т.е. то е охранително, защото чрез него се предоставя съдействие от съда за упражняване на едно процесуално право – на обезпечение, респективно на принудително изпълнение. И в двата случая непредявяването на иск (в заповедното производство само ако е налице възражение от страна на претендирания длъжник) от страна на претендиращото правото лице в определен срок води до обезсилване било на обезпечителната, било на изпълнителната заповед. Ала различията са съществени. На първо място, обезпечението на бъдещ иск може да се поиска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи като обезпечение, т.е. това може да бъде и окръжният съд. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и за допускането на незабавно изпълнение винаги се подава до районния съд като обикновено местно компетентен ще бъде съдът по постоянния адрес или седалището на ответника. На второ място, при искането за издаване на обезпечителна заповед, т.е. за допускане на обезпечение по бъдещ иск, лицето, поискало обезпечението, е длъжно да предяви иск за вземането си в срок определен от съда, който не може да надхвърля един месец (чл. 390, ал. 3 ГПК), т.е. още с предявяването на искането си лицето знае, че ще трябва да предяви иск в определен срок. При заявлението за издаване на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова заявителят не знае дали ще му се наложи да предяви иск пред съд или не, тъй като това зависи от поведението на соченото като длъжник лице – ако последният възрази, то заявителят ще трябва да предяви установителен иск, но ако възражение не бъде направено, то и задължение за предявяване на иск не би възникнало. На трето място, при обезпечаването на бъдещ иск, подобно на предварителното изпълнение на невлязло в сила решение, съдът може да поиска от ищеца обезпечение, за да бъдат компенсирани евентуалните вреди, причинени на ответника от обезпечаването на бъдещия иск (чл. 391, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК). Както вече бе посочено, за да бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, заявителят не представя гаранция, а такава следва да представи почти във всички случаи претендираният длъжник, за да спре изпълнението, когато възразява срещу него. На четвърто място, за да бъде допуснато обезпечаването на бъдещ иск, следва да е налице обезпечителна нужда, както е определена в чл. 391, ал. 1 ГПК: „за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението”. С други думи, преценката, както и при предварителното изпълнение е предоставена на дискрецията на съда, тъй като само той може да реши дали е налице обезпечителна нужда или не и съответно да допусне обезпечение на бъдещия иск. Освен това само наличието на обезпечителна нужда е недостатъчно. Изисква се и кумулативното съществуване на още една предпоставка, за да бъде издадена обезпечителна заповед – достатъчно писмени доказателства (които могат да бъдат както официални, така и частни документи) или надлежно обезпечение, макар че ако съдът прецени, че с оглед защита интересите на ответника обезпечението е необходимо, то той може да задължи ищеца да предостави такова независимо колко голяма е обезпечителната нужда на последния и колко са убедителни писмените му доказателства. При заявлението за издаване на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова съдът нищо не може да преценява освен редовността на писмения документ по чл. 417 ГПК, която, ако бъде установена, предпоставя задължението му да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Съдът не може да изследва въпроса за някаква нужда на заявителя от незабавно изпълнение, нито да поиска от него представяне на обезпечение или допълнителни писмени доказателства. Съгласно чл. 420, ал. 2 ГПК, ако претендираният длъжник представи убедителни писмени доказателства, съдът по своя преценка решава дали да спре или не принудителното изпълнение (ако е представено обезпечение, той преценка не може да прави, а е длъжен да постанови спиране). На пето място, наблюдава се известно сходство между разпоредбите на чл. 390, ал. 4 ГПК и чл. 420, ал. 1 ГПК, тъй като и двете изискват от лицето, спрямо което е насочено принудителното изпълнение, да представи гаранция, за да го спре. Ала разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ГПК се отнася до един частен случай на принудително изпълнение, а именно на такова, което е допуснато въз основа на издадена заповед за изпълнение (това е изпълнителното основание). Чл. 390, ал. 4 ГПК урежда общия случай, т.е. всички останали случаи, в които изпълнителното основание е различно от заповедта за изпълнение. Тези изпълнителни основания обаче са актове на правораздаване, т.е. при тях компетентен орган се е произнесъл по предявен пред него правен спор. С други думи, в общия случай изпълнението е започнало въз основа на правораздавателен акт, т.е. такъв, издаден в резултат на контрадикторно производство, в което ответникът е имал възможност да се защити. В заповедното производство изпълнителното основание е резултат от охранително производство, в което претендираният длъжник изобщо не е имал възможност да участва. Логично е, че едно потвърдено от правораздавателен орган след разглеждането и решаването на правен спор право е в по-голяма степен вероятно, отколкото едностранно твърдяното и непроверено такова. Мога да обобщя разликите между обезпечението на бъдещ иск и допускането на предварително изпълнение на заповедта за изпълнение по следния начин: при искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск компетентният съд може да бъде както районният, така и окръжният в зависимост от вземането; лицето, поискало обезпечението, е длъжно да предяви иск за вземането си в определен от съда срок, който не може да надхвърля един месец; за това лице трябва да е налице обезпечителна нужда, която се преценява от съда, както и необходимостта да предостави обезпечение за бъдещия ответник като може да изиска такова дори искането за издаване на обезпечителна заповед да е подкрепено с убедителни писмени доказателства и да е налице обезпечителна нужда. При заявлението за допускане на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение родово компетентен съд е районният; заявителят не е длъжен да предявява иск, освен ако постъпи възражение от соченото като длъжник лице; не се изисква да е налице каквато и да било нужда на заявителя; съдът не може да преценява и необходимостта да се представи обезпечение (все проблеми сходни с тези при допускането на предварително изпълнение) от заявителя, за да се гарантират интересите на твърдения длъжник срещу незаконосъобразно изпълнение; лицето, срещу което се насочва изпълнението, трябва да представи обезпечение, за да го спре (освен ако документът, въз основа на който е разпоредено незабавно изпълнение е някой от посочените в чл. 417, т. 9 ГПК), а ако представи само убедителни писмени доказателства, съдът може да прецени дали да постанови спиране. Очевидна е диспропорцията между обезпечителната заповед и изпълнителната, по която е допуснато незабавно изпълнение, тъй като при втората интересите на твърдения длъжник не намират никаква или почти никаква защита, не се изследва важността на претендираното право за заявителя и дали тя обосновава толкова сериозно вмешателство в правната сфера на длъжника без съдебен контрол по същество. Същевременно някои от документите, въз основа на които може да се допусне незабавно изпълнение са частни такива, т.е. за тях дори не може да се презюмира някаква материална доказателствена сила.
Извод: от всичко гореизложено стигам до заключението, че допускането на незабавно изпълнение на посочените формални основания с предвидените последици от него противоречи на законодателната логика на ГПК, тъй като: за разлика от сходни производства, уредени в кодекса, при незабавното изпълнение не лицето, което го е поискало, представя обезпечение, а това срещу което е насочено изпълнението, трябва да представи гаранция, за да го спре; при незабавното изпълнение характерът и значимостта на претендираното вземане са без значение и съдът не може да ги преценява (за разлика от обезпечителната нужда и необходимостта от допускане на предварително изпълнение); при незабавното изпълнение вземането не само, че не е проверено по съдебен ред, но може и да се основава на частен документ, който по правило не се ползва с материална доказателствена сила; при незабавното изпълнение интересите на претендирания длъжник изобщо не са гарантирани. С оглед на изписаното дотук, смятам, че решенията за отстраняване на тази законодателна непоследователност могат да бъдат следните: незабавното изпълнение да се допуска срещу представено надлежно обезпечение за посоченото от заявителя като длъжник лице; възражението да спира изпълнението, както при заповедта за изпълнение, по която не е допуснато незабавно такова; да се допуска незабавно изпълнение само когато от закъснялото изпълнение могат да последват трудно преодолими вреди за заявителя стига от допускането на това изпълнение да не произтекат такива за твърдения длъжник (основания сходни на предвидените в чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК с изключението по чл. 243, ал. 1 ГПК); комбинация от горните като такава има смисъл само при първото и третото предложения, т.е. и да е налице обективна нужда, и да е представено обезпечение (все пак вземането не е проверено по съдебен ред, а се допуска изпълнително производство по отношение на лице, за което само се твърди, че дължи).
4.2. Конституционосъобразност
Написаното в т. 3.2. от настоящото изложени в голяма степен се отнася и за заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова. Затова на това място в изложението съвсем накратко ще обоснова противоконституционността на уредбата на незабавното изпълнение. Самото то не е противоконституционно, тъй като до допускането му правен спор няма, а и след това може да не възникне. Длъжникът може да признае вземането на кредитора си. Противоконституционността възниква с подаването на възражението на длъжника. Принципът на правовата държава бива нарушен, защото правата на длъжника не получават защита, а му се възлага едно задължение – да представи обезпечение, ако желае да ги предпази. Социалната държава пък е тази, която следи за съществуването и благоденствието на гражданите си, а в случая с незабавното изпълнение то се допуска без да има социално значима причина, а с него се засягат по най-кардинален начин правата и законните интереси на насрещната страна (от подаването на възражение вече имаме спор и страни), при това без последната да е обезпечена за вредите, които могат да ѝ бъдат причинени. За справедливост и сигурност на личността и дума не може да става като се има предвид, че интересите на едната страна са изцяло пожертвани в полза на тези на другата страна (претендирания кредитор) като няма еквивалентност във възможностите страните да бранят правата си или да ги упражняват. И отново повтарям, че диспропорцията не почива на никакви социално значими съображения, а съдийската преценка, която би могла да послужи като защита на правата на лицето, посочено като длъжник, е изключена (освен в случая, когато от последния се иска обезпечение, за да спре изпълнението, то съдът може да постанови спиране и при представянето на убедителни писмени доказателства, ала много често такива не съществуват). Налице е и противоречие с чл. 56, изр. 1 КРБ, тъй като законодателят предвижда механизъм, чрез който се накърняват правата и законните интереси на гражданите като им биват отнети способите за защита. Такъв способ е възражението при заповедното производство въз основа на заповед за изпълнение, тъй като това възражение има суспензивен ефект. Ала когато е допуснато незабавно изпълнение, този ефект не настъпва. Тогава се накърнява или имуществено право на посоченото за длъжник лице с негово съгласие, за да избегне по-големи вреди (трябва да представи обезпечение, т.е. временно да не може да ползва свое имуществено благо), или без негово съгласие (като резултат от самото изпълнение, насочено срещу имуществени права), или негови лични права (в по-редки случаи, при това като последица от засягането на имуществените права, тъй като българският изпълнителен процес не познава насочване на изпълнението срещу лични права освен може би изпълнението на задължение за предаване на дете).
Извод: уредбата на последиците от предявяването на възражение срещу заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова, е противоконституционна поради противоречие с Преамбюла на КРБ и с чл. 56, изр. 1 от същата, поради което или следва да бъде обявена противоконституционността на съответните разпоредби на ГПК, в който случай може да възникне правен вакуум, или, което е препоръчително, да бъдат извършени законодателни изменения в смисъла, който бе очертан като възможни решения в края на предходната точка от изложението.
Заключение
В настоящата разработка бяха разгледани две изпълнителни основания, а именно невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища и заповедите за изпълнение, по които е допуснато незабавно такова. Чрез сравнение със сходни институти в ГПК и разсъждавайки върху последиците на тези основания, такива, каквито са уредени (последиците) понастоящем, стигнах до изводите, че противоречат на законодателната логика на процесуалния закон, а също така и че са противоконституционни. За невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд този извод важи с пълна сила, докато за заповедите за изпълнение, за които е допуснато предварително такова, това се отнася от момента, в който бъде подадено възражение от лицето, което се сочи от заявителя като длъжник. В изследването бяха засегнати и въпросите за евентуалното подобряване на нормативната уредба, а за други въпроси бе отделено по-скромно място, тъй като не са централна тема на статията. Така например може да се помисли върху актовете и документите, предвидени в чл. 417 ГПК – дали частните документи изобщо имат място сред тях, кои още официални документи могат да бъдат добавени, дали не следва да се проведе разграничение в правните последици от прилагането на официален и на частен документ, обективиращ вземането, към заявлението за издаване на заповед за изпълнение, придружено с искане за разпореждане на незабавно изпълнение и т.н. Разработката не претендира нито за изчерпателност, нито за безспорност на представените в нея изводи. Тя цели да провокира мисленето на читателите си, при това дори не единствено по централните теми, засегнати в нея, а и по страничните въпроси. Надявам се, че с този скромен труд съм постигнал посочената цел.

По някои въпроси на недостойнството за наследяване


ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОСТОЙНСТВОТО ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ

/публикувана в правния портал „Грамада“ на 06.08.2017 г./


Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми даде един казус, с който наскоро се сблъсках. И неслучайно използвам този глагол, защото бях потресен колко несправедлива е към настоящия момент, а и същевременно извънредно непълна, уредбата на недостойнството за наследяване. Всъщност докато бях изучавал дисциплината „Семейно и наследствено право”, а и години след това, изобщо не се бях замислял върху въпросите, които ще разгледам тук. Както и в останалите си статии, не претендирам, че изводите ми са единствено правилните, нито пък искам някой да ги възприеме безкритично, а целя да провокирам читателите си да поразсъждават заедно с мен по тази толкова немаловажна тема. Изложението ще бъде структурирано по следния начин: първо, ще се спра на въпроса какво е недостойнството да се наследява; второ, ще обсъдя задълбочено и последователно действащата нормативна уредба като ще посочвам недостатъците, от които тя страда (според мен), и ще направя някои предложения de lege ferenda; трето, ще се спра накратко на въпроса за запазената част; четвърто, ще завърша със заключение. На съответните места в текста ще вмъквам междинни изводи, които ще обобщават най-важното от предхождащите ги значително по-дълги части от текста.
Същност на недостойнството за наследяване
Уредбата на недостойнството за наследяване е, меко казано, лаконична и се съдържа изцяло в чл. 3 от Закона за наследството (ЗН). От обнародването на закона в Държавен вестник бр. 22 от 29 януари 1949 г. до ден днешен разпоредбите на чл. 3 не са били изменяни. Т.е., законодателното решение по отношение недостойнството за наследяване не се е променило вече близо седемдесет години, което най-малкото поставя въпроса за неговата актуалност. Недостойнството за наследяване по правната си същност е едно изключение от уредбата на наследниците по закон, както и на наследниците по завещание, когато наследодателят не е знаел за причината за недостойнството (арг. от чл. 3 и чл. 4 ЗН). Това изключение е допуснато от законодателя, тъй като съществуват такива житейски ситуации (в случая, бидейки предвидени в хипотезата на правна норма, се явяват юридически факти), при които общественото чувство за справедливост и за морал е до такава степен накърнено, че се налага отклонение от някои основни принципи, за да не се стигне до явно несправедлив резултат (който е такъв, защото преобладаващото обществено мнение го определя като такъв). Принципът е, че със смъртта на едно лице (очевидно физическо, защото иначе, ако беше юридическо, щяхме да говорим за прекратяване и правоприемство, а не за смърт и наследяване) го наследяват най-близките му роднини (наследници по закон) или онези лица, на които то остави имуществото си със завещание. Законодателят дори е стигнал дотам, че определени лица да не могат да останат без част от наследственото имущество, тъй като с императивни норми им е осигурил така наречената „запазена част”, пренебрегвайки по този начин волята на наследодателя и неотчитайки действителните отношения между лицата. Този въпрос също има отношение към недостойнството за наследяване. Но именно защото недостойнството за наследяване е изключение, то настъпва при строго и изчерпателно изброени предпоставки. Всяко изключение от правилото е точно формулирано и не може да бъде тълкувано разширително – тълкува се или буквално, или стеснително, защото в противен случай граница между правилото и изключението няма да има, а последното ще поглъща все повече хипотези и ще разширява приложното си поле отвъд волята на законодателя. Иначе казано, ще се стигне до произвол. Недостойнството за наследяване може да изглежда също така като основание за изгубването на правно качество – това на наследник с произтичащите от това качество права. Или пък можем да кажем, че това е един порок в правния статут на наследника, който порок не позволява на правните последици, свързани с правното качество „наследник”, да се проявят. Това би било по-правилното разбиране, тъй като наследникът не губи това си качество. Формулировката на чл. 3 е „не може да наследява”, а не „губи качеството си на наследник” или „не може да бъде наследник”. С други думи, лицето ще продължи да бъде наследник, но без правото да наследи, т.е. статутът му на наследник, който ще продължи да съществува, за недостойния ще бъде лишен от съдържание. Но не и за неговите наследници, които ще могат да наследят наследодателя му, макар че техният наследодател е недостоен – чл. 10, ал. 1 ЗН. Затова е важно, че недостойният остава наследник (иначе няма да възникне право на наследяване за неговите наследници спрямо неговия наследодател), но губи правото си да наследи лицето, спрямо което е недостоен. Прави впечатление също така, че това изключение, този порок възниква, когато настъпят определени предвидени от законодателя юридически факти, като нито един от тях не е свързан със субективното отношение на наследодателя към недостойния да наследява. По-скоро в тези предпоставки виждаме едно морално укоримо (а и не само морално, както ще видим по-нататък в изложението) поведение, третирано като такова от обществото, но категорично е изключена преценката на онзи, който най-много има интерес да я осъществи – наследодателя. Тук обществената оценка измества напълно индивидуалната, което лично аз смятам за слабост на уредбата. Според мен правилният подход би бил смесеният – от една страна, да се предвидят абсолютни основания за възникване на недостойнство за наследяване, а, от друга страна, да се даде възможност на наследодателя да прецени не само дали недостойният да бъде признат за достоен (чл. 4 ЗН), но и обратното – лице, което би имало качеството на наследник и за което не е възникнала някоя от абсолютните предпоставки за недостойнство, да бъде обявено за недостойно, защото в конкретния случай със своето поведение е предизвикало такова чувство у наследодателя. В края на краищата преценката, дали едно лице е достойно да наследява или не, може да бъде извършена най-добре от наследодателя, а не абстрактно от законодателя, който нито може, нито следва да се опитва да обхване цялото многообразие от житейски ситуации в една толкова чувствителна материя, каквато е наследяването. Всъщност това съждение се отнася до всички лични неимуществени права, чието упражняване е предоставено на строго личната преценка на носителя им – там регулацията следва да бъде сведена до абсолютно необходимия минимум. Такова право следва да бъде и това за обявяването на потенциалния наследник за недостоен, защото достойнството и недостойнството са морални категории и зависят от личното възприятие на наследодателя, което пък се изгражда въз основа на лични отношения, а не на някакъв нормативно предписан модел на лични отношения (какъвто не може да има именно защото отношенията са лични).
Извод: недостойнството за наследяване е цялостно изключение от принципите, залегнали в основата на уредбата на наследяването по закон, и частично такова по отношение на наследяването по завещание, което изключение настъпва при възникването на строго и изчерпателно изброени от законодателя предпоставки, които изключват волята на наследодателя по въпроса за достойнството на определено лице до го наследи и предпоставят такъв порок в правото на наследяване на недостойното лице, който лишава това право от съдържание или, иначе казано, го погасяват.
Предпоставки, които опорочават правото на наследяване
В настоящата точка от изложението ще се спра поотделно на всяка една от буквите на чл. 3 от ЗН, ще разгледам подробно разпоредбите им, ще посоча слабостите, които може и да не са се разглеждали като такива към момента на приемането на ЗН през 1949 г. (то ако бяха сметнати за слабости, изобщо нямаше и да бъдат приети като законови текстове), но при изменените социално-политически условия, според мен по-скоро са. Ще се опитам да формулирам и предложения за подобряване на нормативната уредба, така че да стане тя едновременно по-съвременна и по-справедлива.
3.1. Първо основание за недостойнство
Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:
а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано;
На първо място, престъплението, което прави лицето, имащо качеството наследник, недостойно да наследява, т.е. лишава го от правото да наследи починалия си наследодател, е убийство. Макар че формулировката е доста неточна, тъй като когато става дума за убийство винаги формата на вината е умисъл, а в противен случай следва да се говори за „причиняване на смърт другиму по непредпазливост”, то за това престъпление следва да се обърнем към Наказателния кодекс (НК) – чл. 115 и сл. Това е престъпление от общ характер, „тежко” е по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и засяга най-важното човешко благо – живота, което е защитено на конституционно ниво с предоставянето на всекиго на едно субективно право – правото на живот. Възниква въпросът дали извършването на това престъпление трябва да бъде установено по съдебен ред – с влязла в сила присъда, или е достатъчно заявлението на наследодателя, че тази причина за недостойнство е налице. Отговорът следва да бъде в полза на първото виждане, поради следните причини. Първо, тъй като в българското право съществува презумпция за невиновност, то всяко лице се счита за невиновно до установяването на противното с влязла в сила присъда. Това се отнася до всяко деяние, което съгласно действащия НК, съставлява престъпление. Иначе казано, няма как да се счита, че лицето е извършило престъпление, ако това не е установено с влязъл в сила акт на съда. Второ, законодателят говори за умисъл, който е една от двете форми на вина, а вината, отново, както и законоустановеността, е един от елементите на престъплението, но за разлика от последната е субективен елемент. Трето, изключенията също са от сферата на наказателното право – институтът на амнистията, с който се изключва престъпният характер на деянието, както и обстоятелствата, които изключват наказуемостта. Може да се каже, че законодателят ясно е указал, че става дума за престъпление, чието извършване следва да бъде установено със съдебен акт. Поставя се и друг интересен въпрос. Ако прокурорът прекрати наказателното производство с постановление на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 24, ал. 1 НПК, то ще бъде ли лицето достойно да наследява или не? Няма да има присъда, която да установява виновността на лицето, а постановление за прекратяване. Проблемът се задълбочава и от обстоятелството, че в чл. 24, ал. 1 НПК се съдържат два вида основания за прекратяване – реабилитиращи и нереабилитиращи. При първите, лицето се счита, че не е извършило престъплението, а при вторите – съмнението остава. Всъщност по отношение на реабилитиращите основания, предвидени в чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК въпросът не стои, тъй като изобщо няма извършено от лицето престъпление. По отношение на останалите основания обаче (с изключение на чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК, за което ще стане дума по-долу в абзац четвърти от настоящата точка от изложението) считам, че няма причина да се счита, че престъплението не е извършено. Но не може да се счете и че е извършено. Наказателното производство ще е прекратено, но няма да е налице еднозначно произнасяне дали лицето е или не е извършило престъпление. В този случай заинтересованите лица, а това ще бъдат наследодателят (ако е оживял, т.е. в хипотезата на опит) и неговите наследници, които биха имали право да наследят или да увеличат дела си, ако бъде установено недостойнството на лицето, спрямо което искат това установяване, ще трябва да предявят установителен иск по чл. 124, ал 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). По исков ред ще бъде установено престъпното обстоятелство, което ще има значение именно за гражданско правоотношение, т.е. за наследственото правоотношение. Вярно е, че в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК са визирани само предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 2-5 НПК, но т. 6-9  от последния са изобщо неприложими към престъплението убийство, така че не следва да бъдат обсъждани. Що се отнася до т. 10 от чл. 24, ал. 1 НПК, то допускането на трансфер на наказателно производство в друга държава не означава, че наказателното преследване се прекратява изобщо, а само че се прекратява пред българския съд, за да бъде проведено от компетентните органи на съдебната власт на другата държава, т.е. лицето отново може да бъде осъдено и макар и с чуждестранен акт, да бъде установено извършеното от него престъпление. След процедура по признаване на чуждестранния съдебен акт у нас, актът на българския съд, с който се допуска признаването, ще породи същите правни последици, каквито и съдебното решение по чл. 124, ал. 5 ГПК – т.е. ще бъде установено със съдебен акт, че лицето е извършило престъплението убийство (при това умишлено), поради което ще настъпят последиците от недостойнството да наследява (последното вече ще бъде установено и ще опорочи правото на наследяване). Същите разсъждения, разбира се, се отнасят и до хипотезата на прекратяване на наказателното производство от съда с определение (примерно чл. 289, ал. 1 НПК за първоинстанционния съд). Още тук обаче искам да повдигна следния въпрос: а справедливо ли е и житейски оправдано ли е убийството да е единственото престъпление против личността, което да прави извършителя недостоен да наследи наследодателя, спрямо когото е извършил престъплението? В Глава втора от НК „Престъпления против личността” влизат: Раздел първи „Убийство”, Раздел втори „Телесна повреда”, Раздел трети „Злепоставяне”, Раздел четвърти „Отвличане и противозаконно лишаване от свобода”, Раздел пети „Принуда”, Раздел шести „Издаване на чужда тайна”, Раздел седми „Обида и клевета”, Раздел осми „Разврат”, Раздел девети „Трафик на хора”. Във всеки от тези раздели има престъпни състави, които наследникът потенциално би могъл да осъществи спрямо наследодателя си. Не виждам причина сред престъпленията против личността единствено убийството, при това умишленото, да е основание за недостойнство за наследяване. Нима е достоен онзи, който вследствие жесток побой причини на наследодателя си тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК, при това съзнавайки свойството и значението на деянието си, при пълен контрол над постъпките си, целейки предизвикването именно на този резултат или поне допускайки го? Вследствие на побоя наследодателят може и да бъде инвалидизиран (да му бъде определен дори извънредно висок процент неработоспособност от 90 % и нагоре), но престъпникът с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 128, ал. 1 НК ще може да го наследи (да не говорим, че и запазена част може да има). А достоен ли ще бъде онзи, който е причинил средна телесна повреда? Примерно залял е наследодателя си с врящо олио или с киселина, в резултат на което е предизвикал обезобразяване на лицето или на други части от тялото – средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Или пък деецът е наръгал с нож наследодателя си, прониквайки в гръдната кухина. А нима ще е достоен онзи, който е изнасилил наследодателя си – престъпление по чл. 152 НК? След извършването на всяко едно от посочените престъпления (а примерите могат да са множат до безкрай, както и да се изтъкват още състави от НК, които могат да бъдат осъществени), пострадалият ще живее до края на дните си или с физически и психически увреждания, или поне с последните (за обидата и клеветата не стана дума, но това са престъпления, които също могат да се отразят много тежко на пострадалия). А въпросът за реда, по който се осъществява наказателното преследването за извършеното престъпление, т.е. дали наказателното производство е от общ или от частен характер, е ирелевантен по отношение на тези питания. Тук ни интересува само дали е справедливо всички тези престъпления да бъдат изключени и деецът да наследи пострадалия. Считам, че отговорът следва да бъде отрицателен. Понастоящем уредбата на чл. 3 ЗН (ще разгледам и другите две букви) наистина не е противоконституционна, но постигнатият чрез прилагането ѝ резултат е. Съгласно Преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ) като общочовешка ценност е предвидена справедливостта, а Република България е обявена за правова и социална държава. Даденото от българския законодател решение в чл. 3 ЗН не е справедливо, тъй като предвижда прекалено стеснено изключение от общия принцип на правото на наследяване. Дотолкова тясно всъщност, че огромен брой причини (юридически факти, ако бъдат предвидени в хипотезата на правната норма), обуславящи недостойнството за наследяване, остават извън обхвата му. Считам, че не е правова държава онази, в която престъпникът наследява наследодателя си, каквото и престъпление да е извършил спрямо личността му, стига последното да не е умишлено убийство. По този начин той е накърнил основно човешко право на наследодателя си, но въпреки това получава правото да придобие неговите имуществени права след смъртта му. По отношение на наследодателя ситуацията е следната – засегнато е негово лично благо, което не може да бъде възмездено по никакъв начин, а дори да се получи парично обезщетение, то няма как да заличи с обратна сила причинените на наследодателя болки и страдания, а след смъртта му наследникът и престъпник ще получи всички имуществени права на наследодателя си, включително и обезщетението. По този начин престъпникът ще черпи права от собственото си противоправно поведение. А е и много съмнително дали държава, която дава право на престъпника да наследи пострадалия, а в някои случаи дори гарантира част от имуществото на пострадалия за престъпника – запазена част – е социална. Каква е грижата на държавата за обществото, ако предоставя възможност за постигането на такъв несправедлив, неморален и обществено неприемлив резултат.
Извод: считам, че ако законодателят желае да изброи примерно престъпленията, които да водят до недостойнство за наследяване, то той трябва да направи внимателна преценка, след която да разшири значително кръга им, тъй като понастоящем уредбата е несправедлива, позволява престъпникът да черпи права от собственото си противоправно поведение, а физическото и психическото състояние на пострадалия наследодател биват игнорирани.
На второ място, чл. 3, б. „а” изисква умисъл. Това е една от двете форми на вина. Другата е непрадпазливостта. Съгласно чл. 11, ал. 2 НК: „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици”, а чл. 11, ал. 3 НК гласи: „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.” Въпросът, който се поставя е, ако деецът е причинил смъртта на наследодателя си по непредпазливост, справедливо ли е да бъде достоен да наследява. Всъщност това беше казусът, който ми се наложи да разгледам и който ме провокира да се захвана с написването на настоящата статия. Когато деецът е бил длъжен (съществува нормативно задължение) и е могъл (психо-физическото му състояние позволява да стори това) да предвиди общественоопасните последици, то той е трябвало да прояви една грижа, която може да бъде изискана от него – нещо повече, тя се изисква от него. Като не я е проявил, той било съзнателно (самонадеяност), било несъзнавано (небрежност), е причинил смъртта на наследодателя си. Иначе казано, ако бе действал така, както правото изисква от него, без това да е свързано с умствени или физически способности, с които не разполага, т.е. от него не се изисква невъзможното, то смъртта на наследодателя не би настъпила. Давам пример: в нарушение на правилата за движение по пътищата, съдържащи се в Закона за движение по пътищата и в Правилника за прилагането му, едно лице навлиза на железопътен прелез при включена светлинна и звукова сигнализация за задаващ се влак; в лекия автомобил, който управлява, има още двама пътници – съпругата му и дъщеря му; шофьорът разчита най-вече на това, че може да няма влак, а и на отличните си качества на шофьор, на опита си и на мощността на колата, считайки, че това е достатъчно, за да не настъпи сблъсък; шофьорът забавя, за да премине по-лесно релсите; машинистът вижда лекия автомобил, който е на по-малко от четиридесет метра от най-издадената част на локомотива и мигновено предприема екстрено задържане (по-късно ще се установи, че спирачният път на влака е сто и четиридесет метра); сблъсъкът е неизбежен; локомотивът се врязва в дясната страна на автомобила, където пътуват съпругата и дъщерята на водача на автомобила, който (автомобил) бива изхвърлен на няколко метра от шосето; съпругата почива мигновено от травма в областта на гръдния кош, а детето – малко по-късно от черепно-мозъчна травма; пристигналите на място машинист и след него екип на Бърза помощ (който екип пристига едва десет минути след произшествието) само констатират смъртта; деецът е напълно невредим. От наследственоправна гледна точка, тъй като съпругата е починала първа, наследници по закон са съпругът й и дъщеря й, които получават равен дял от имуществото й, а единствен наследник на починалата си дъщеря (малолетна), е баща ѝ – деецът, който получава в крайна сметка и нейния дял от наследството на майка й. Отново сме изправени пред изтъкнатия в предходната точка резултат престъпникът да черпи права от собственото си противоправно поведение. При това, макар и да не бе споменато в предходната точка, това не е просто противоправно – това е престъпно поведение. Стига да успее да докаже, че не е бил налице умисъл (нито пряк, нито евентуален), или по-скоро ако прокурорът не успее да докаже наличието на умисъл, то макар и деецът да е извършил престъплението „причиняване на смърт другиму по непредпазливост” – чл. 122, ал. 1 НК – то той ще има право да получи наследственото имущество на своя наследодател – пострадалия. В конкретния случай приложимата разпоредба е чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК, но това няма значение, тъй като става дума за принципа, че за причинена по непредпазливост смърт се носи наказателно отговорност. Престъпникът наследява пострадалия, чиято смърт е причинил. При това е могъл и е бил длъжен да има такова поведение, при което този резултат не би настъпил. Считам, че деецът, който е причинил смъртта на наследодателя си, нарушавайки свое нормативно задължение, не бива да бъде достоен да наследява. Щом деецът е нарушил нормативно свое задължение, очевидно без да цени достатъчно живота на наследодателя си, за да изпълни това задължение, в резултат на което е причинил най-тежкия възможен резултат за последния – загуба на живот, то не следва законът да толерира това престъпно поведение, като предостави на престъпника облагите от наследственото имущество. Казаното в предходната точка относно постигането на противоконституционен резултат, важи и по отношение на разглеждания в настоящата точка въпрос.
Извод: стесняването на формата на вината единствено до умисъл води до противоконституционен резултат, тъй като създава предпоставките за несправедлив, неморален и обществено неоправдан резултат. Уредбата би се подобрила, ако думата „умишлено”, бъде заменена с „виновно”, вследствие на което ще бъде включена и другата форма на вина – „непредпазливост”. Отделно от това, за да се спази възприетата у нас терминология, съгласно която „убийството” е винаги умишлено престъпление, то думата „убие” следва да се замести с „причини смъртта на”, тъй като и при убийството, и при причиняването на смърт другиму по непредпазливост, резултатът е идентичен, а различна е само формата на вината.
На трето място, пострадали от престъплението трябва да бъдат наследодателят, неговият съпруг или негово дете, за да възникне основанието за недостойнство. Този кръг е силно ограничен. Ако направим сравнение с текста на чл. 121, ал. 1 НПК, който гласи: „Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство” и с този на чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК, съгласно който: „Прилагането на специални разузнавателни средства се преустановява, когато: възникне опасност за живота или здравето на служителя под прикритие или на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения, когато опасността произтича от възложените задачи”, виждаме че в НПК (който е значително по-нов закон от ЗН) кръгът на лицата, за които се предполагат близки, при това не само родствени, връзки, е доста по-широк. Този подход на НПК е правилен или по-точно изброяването в чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК е, поради следните причини. Първо, кръгът на роднините по права линия е значително разширен като са включени всички възходящи и низходящи роднини на наследодател, а също така и братята и сестрите му, т.е. най-близките му роднини по съребрена линия. Нормално би било да се предположи, че с тези лица наследодателят е в близки не само родствени, но и емоционални отношения, поради което посегателството срещу живота, на което и да било от тях, би му причинило болки и страдания, а техният причинител би бил недостоен в очите на наследодателя да го наследи. Второ, списъкът е неизчерпателен, тъй като житейските ситуации са твърде разнообразни и отношенията между лицата не се определят само от родствените им връзки. Напротив, много често лица, които не са обвързани от такива, са в много по-близки емоционални отношения, отколкото роднини по права линия дори. Затова формулировката „лица, с които се намира в особено близки отношения” е особено сполучлива. Тя позволява недостойнството да се преценява във всеки конкретен случай с оглед фактическите отношения между наследодателя и пострадалия. Трето, понастоящем съществуващата формулировка на чл. 3, б. „а” ЗН изключва волята на наследодателя, както и неговите чувства, неговата преценка и желания. Разпоредбата борави с чисто формален критерии, който изхожда от онова положение, което законодателят е възприемал за нормално, тъй като децата и съпругът всъщност са останалите членове на семейството на наследодателя (в тесен смисъл). Критерият, възприет в чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК е смесен – от една страна, посочени са онези лица, които вероятно са в най-близкия кръг на наследодателя, т.е. отново формален критерий, но изхождащ от разбирането, че и определени лица извън тесния семеен кръг също са близки на наследодателя; вторият критерий е реален – за всяка конкретна ситуация се преценява дали пострадалият, макар и да не е сред кръга на изброените роднини по права и съребрена линия, е или е бил в близки емоционални отношения с наследодателя, т.е. дали посегателството срещу първия би причинило болки и страдания на втория, които да обосноват настъпването на недостойнство за дееца. Подходът на чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК държи сметка за съвременните реалности и е по-гъвкав от възприетия понастоящем. Давам пример: ако наследникът убие родителите на наследодателя, които са отгледали последния, с които той се е виждал почти ежедневно и които много е обичал, то престъпникът няма да бъде недостоен и ще наследи лицето, на което с престъплението си е причинил тежки неимуществени вреди. Или пък изнасили сестрата на наследодателя. Или причини тежка телесна повреда на брат му. Примерите могат да се множат до безкрай (условно казано). А ако наследодателят от десет години излиза всеки ден със свой приятел: виждат се на кафе сутрин, след това отиват в парка да поиграят шах до обяд, после обядват в пенсионерската столова и се присъединяват към една по-голяма група техни приятели в пенсионерския клуб до късния следобед. Очевидно наследодателят и неговият приятел са в близки отношения и смъртта на втория би причинила болки и страдания на първия. Нима в този случай би следвало причинителят на смъртта и съответно на тези болки и страдания да бъде достоен да наследи? Считам, че отговорът категорично следва да бъде отрицателен.
Извод: формалният критерий, посочващ само членовете на тясното семейство на наследодателя, е неадекватен и трябва, от една страна да бъде разширен, а, от друга страна, да бъде допълнен с реален критерий.
На четвърто място, законодателят е предвидил изключения от изключението, т.е. юридически факти, при чието настъпване лицето, което иначе би било недостойно да наследява, ще наследи. „Ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано” гласи разпоредбата на чл. 3, б. „а” in fine ЗН. Тази част от разпоредбата е меко казано спорна, а според мен и отявлено неправилна. Тук законодателят отново е възприел общия подход на абстрактното прогласяване на определени постановки без да се съобрази с конкретните ситуации и най-вече с волята на наследодателя. Какво имам предвид? Ако едно лице лиши от живот друго, което е близък на наследодателя на извършителя, ала докато тече наказателното производство срещу извършителя или след като е вече той осъден, влезе в сила закон за амнистията и той бъде освободен от наказателна отговорност, то това какво значение ще има за наследодателя? Нима неговите болки и страдания ще намалеят заради това, че законодателният орган е приел закон за амнистията? А законът ще върне ли към живот този негов близък? Всъщност този закон за амнистията към наследодателя няма никакво отношение и ако законодателят беше приел за отправна точка гледната точка на наследодателя, то той изобщо не би включил амнистията сред основанията за изключване на недостойнството за наследяване. Ала е възприета гледната точка на публичната власт и едно много стеснено в рамките на наказателното право виждане. Но пренасянето на правен институт на наказателното право към наследственото право чисто механично води до несправедлив резултат. Така например едно лице убива децата на наследодателя (вдовец), които са и единствените му близки. Деецът бива заловен, образува се наказателно дело от общ характер, бива осъден с влязла в сила присъда на доживотен затвор без замяна (по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК), ала докато изтърпява наказанието си, Народното събрание решава поради политически съображения да амнистира този тип деяния, извършени в определен период от време на определена територия, като законът за амнистията обхваща и дееца. И наказанието доживотен затвор без замяна се превръща в три дни лишаване от свобода, след което деецът отново е на свобода при това се заличават всички последици от осъждането. Наследодателят е изгубил най-близките хора в живота си, а онзи, който е причинил смъртта им не само, че не е наказан, но и ще го наследи. Не звучи много справедливо, нали? Макар че примерът е абсурден, той показва, че законите за амнистия нямат нищо общо с възприятията на наследодателя за достойнство и недостойнство на извършителя. Законите за амнистията, както и останалите закони впрочем, са актове на законодателната власт, т.е. политически актове, които се приемат от парламентарното мнозинство и обслужват неговите интереси. Справедливостта в очите на отделния гражданин може да съвпада, но, както се вижда от горния пример, може и коренно да се разминава с тези интереси. Затова смятам, че възприемайки гледната точка на наследодателя като меродавна, следва да бъде изключена амнистията от изключващите недостойнството юридически факти. Що се отнася до обстоятелствата, изключващи наказуемостта, то това е един неподходящ критерий за изключване на недостойнството поради причини, сходни с вече изложените относно амнистията. От петте елемента, влизащи в съдържанието на понятието за престъпление, наказуемостта е, от една страна, юридически, а, от друга страна, обективен елемент. С други думи, налице е деяние (действие или бездействие), което е общественоопасно и противоправно, при това виновно извършено, но поради едно или друго политическо съображение, деецът няма да бъде наказан. Отново се сблъскваме с чисто формален критерий от наказателното право, който е механично приложен в наследственото право. Наказуемостта, както стана дума и по повод на амнистията, няма нищо общо с гледната точка на наследодателя. А и след като всички останали елементи на престъпното деяние са налице, точно формалният строго юридически и обективен елемент на наказуемостта едва ли е най-добрият избор за изключване на недостойнството за наследяване. Може би, тъй като се засегна въпросът за амнистията, някой би поставил и този за давността по чл. 80 и чл. 82 НК. Ако тази давност е изтекла, не следва ли да се изключва и недостойнството за наследяване? Може ли някой да бъде вечно отговорен за своите действия? Считам, че давността също е строго формален критерий, който не би следвало да намира приложение при разглеждането на въпроса за достойнството за наследяване. Поне не и ако възприемем гледната точка на наследодателя и на справедливостта. Болките и страданията на наследодателя могат да не отшумят и много след като е погасено по давност наказателното преследване. Да се върнем към примера с лицето, убило децата на наследодателя, т.е. извършило е престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК, но се укрива успешно в продължение на 30 години (чл. 81, ал. 3 вр. с чл. 80, ал. 1, т. 1 НК), след което напълно спокойно, че наказателното преследване се е изключило по давност, се връща в обществения живот. Тази давност за наследодателя няма никакво значение, а болката по изгубените му близки може само да се засили от чувството за несправедливост за това, че деецът не може да бъде наказан, а най-спокойно продължава живота си в обществото. Смятам, че наказателноправно релевантната давност няма и не може да има отношение към наследственото право. Това се отнася до всички чисто формални основания за изключване на недостойнството за наследяване, които са механично пренесени от наказателното в наследственото право и не зачитат чувствата и волята на наследодателя.
Извод: възприетите от законодателя основания за изключване на недостойнството са формални и не отчитат волята на наследодателя. Считам, че не държавата трябва да определя кога са налице такива обстоятелства, а самият наследодател. По-правилна би била уредбата, в която законодателя посочва единствено кога ще са налице основания за възникване на недостойнство за наследяване, а самият наследодател с оглед своите чувства в конкретния случай да прецени дали да признае за достоен недостойния. А това негово право и без това вече е получило своята уредба в чл. 4 ЗН.
3.2. Второ основание за недостойнство
Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:
б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена;
На първо място, още на това място в настоящата точка от изложението следва да се подчертае, че посоченото в тази разпоредба изключване на недостойнството е неприложимо след приемането на Наказателния кодекс през 1968 г., т.е. почти деветнадесет години след Закона за наследството, тъй като набедяването е престъпление от общ характер и не се преследва по тъжба на пострадалия. Поради тази причина текстът на чл. 3, б. „б” ЗН следва да се чете: „който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание”.
На второ място, отново, както и при убийството законодателят е имал предвид престъпление, което следва да бъде установено с влязъл в сила съдебен акт. Разсъжденията в този смисъл, направени в първия параграф на предходната точка от изложението са релевантни и тук. Но нека разгледаме и самото престъпно деяние. Съгласно чл. 286, ал. 1 НК: „Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание”, а ал. 2 на същия член гласи: „Ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години.” Деецът трябва да е изнесъл данни за извършено от наследодателя престъпление и/ или да е представил доказателства срещу него, знаейки, че последният е невинен. При това законодателят е поставил и допълнително изискване в Закона за наследството, а именно престъплението, което се сочи като извършено от наследодателя, да е наказуемо с лишаване от свобода. Очевидно Законът за наследството не прави разлика дали наследодателят е бил привлечен към наказателна отговорност или не. Считам, че този подход е правилен, тъй като със самото изнасяне на данните или представяне на „доказателства” деецът става недостоен да наследява, защото е увредил доброто име на наследодателя си, но и нещо повече. За разлика от клеветата, тук не само доброто име на наследодателя е увредено, но срещу него се прави опит да бъде насочена наказателната репресия на държавата, т.е. да му се причинят някакви вреди посредством използването на съдебната власт. Именно затова престъплението „набедяване” е в Глава осма, Раздел трети „Престъпления против правосъдието” – заблуждават се държавни органи, че определено лице е извършило престъпление, за да се използва държавната мощ срещу това лице. Всъщност целта на дееца не е елемент от престъпния състав, така че не може да се съди с какво намерение той опитва (ал. 1) или успява (ал. 2) да насочи наказателното преследване срещу наследодателя си. Правилно обаче законодателят е приел, че лице, което е готово да набеди наследодателя си за извършено престъпление, при това наказуемо с лишаване от свобода, не е достойно да го наследи. Набеждаването може да има за краен резултат накърняването на основни човешки права на наследодателя – правото му на свободно придвижване например. Макар че принципно подкрепям решението на законодателя извършителят на престъплението по чл. 286 НК да бъде недостоен да наследява, то не споделям ограничението, което е въведено относно престъплението, за което е набеден наследодателят. Дори и престъплението да не е наказуемо с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, то пак си остава престъпление. Извън обхвата на тази разпоредба остават всички престъпления, които са наказуеми с едно или повече от наказанията, предвидени в чл. 37, ал. 1, т. 2-11 НК: пробация, конфискация на налично имущество, глоба, лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия; лишаване от военно звание; обществено порицание. Тези наказания също накърняват права на гражданите – правото на чест, достойнство и добро име, правото на собственост, правото на труд и т.н. Освен това задължителна последица от осъждането би била, че лицето ще се счита за осъждано, което е свързано с неблагоприятни за него последици извън самото наказание. Примерно за осъществяване на съставите на чл. 319а, ал. 1 и чл. 319г, ал. 1 НК се предвижда само глоба, но тя е в размер от 1000 до 3000 лв., което може значително да накърни имуществените интереси на наследодателя, а също така и една присъда категорично ще накърни правото му на добро име, тъй като ще бъде признат за престъпник с нея. Именно защото с всяко едно престъпление са свързани последици, които излизат извън наказанието, предвидено за него в Особената част на НК, както и с оглед на обстоятелството, че без значение в какво престъпление бива обвинен наследодателят, за него винаги ще е предвидено едно или повече от посочените по-горе наказания (ако деянието не е наказуемо, то няма да бъде престъпление), и като се вземе предвид, че ако наследодателят бъде привлечен към наказателна отговорност спрямо него могат да бъдат взети мерки за процесуална принуда, то считам, че недостоен да наследява следва да бъде всеки, който е набедил наследодателя си в извършването на престъпление без значение от предвиденото за последното наказание.
Извод: недостоен да наследява следва да бъде всеки, който е набедил наследодателя си в извършено престъпление, защото съзнателно ще е насочил наказателната репресия на държавата срещу конституционнозащитени негови права. Видът на наказанието не би трябвало да бъде от значение, тъй като всяко наказание уврежда права, а освен това законодателят не е взел предвид обстоятелството, че от всяко осъждане произтичат определени, несвързани със самото наказание последици, както и че в досъдебното производство, а също и в съдебната фаза на наказателното производство могат да бъдат взети мерки за процесуална принуда, които отново ограничават правата на обвиняемия/ подсъдимия и нямат общо с наказанието.
3.3. Трето основание за недостойнство
Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:
в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание.
На първо място, трябва да се отбележи, че както и в предходните две букви на чл. 3 ЗН, отново се касае за престъпления (в повечето хипотези), макар че законодателят не ги е определил точно като състави от НК, нито пък с техните наименования освен в случая с измамата. Това са престъпленията: принуда – чл. 143, ал. 1 НК, намиращо се в Раздел пети от Глава втора на Особената част (когато деецът е използвал насилие); измама – чл. 209, ал. 1 НК, намиращо се в Раздел четвърти от Глава пета „Престъпления против собствеността” на Особената част; документно престъпление – чл. 309, ал. 1 НК, намиращо се в Глава девета „Документни престъпления” на Особената част на НК. Ала за разлика от предходните две точки за разкриването на тези обстоятелства няма да е необходимо да е възбудено и успешно приключило наказателното преследване срещу дееца. Това е така, защото завещанието е сделка на гражданското право. Едностранна сделка, която също както и договорите може да страда от порок, който да влече нейната нищожност или унищожаемост. По-важното обаче е, че като сделка тя поражда правоотношение в сферата на гражданското право, поради което пред гражданския съд може да се предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, когато ищецът се домогва да установи, че документът (завещанието) е неистински, или пък конститутивен иск по чл. 124, ал. 3 ГПК, когато ищецът желае завещанието да бъде унищожено поради измама (чл. 29 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)) или насилие (чл. 30 ЗЗД наистина говори за заплашване, но когато става дума за насилие, то обикновено страната, срещу която е насочено то, сключва сделката, за да бъде преустановено, т.е. под заплахата насилието да продължи). В чл. 43, ал. 1, б. „б” ЗН са предвидени и насилието, и измамата, като основания за унищожаемост на завещателните разпореждания, което е едно повторение на разпоредбите на ЗЗД, тъй като и без специалната уредба на ЗН, приложение щяха да намират общите правила за унищожаемостта на договорите, относими и към едностранните сделки като завещанието на основание чл. 44 ЗЗД. Може би за насилието има някакъв смисъл да съществува отделна разпоредба в ЗН, защото ЗЗД говори за заплашване, но по отношение на грешката и измамата уредбата се дублира. И така, наследодателят или неговите наследници (или лицата, които биха били такива, ако не съществуваше завещание, което обстоятелство обуславя правния им интерес – това ще са лица без запазена част обикновено) предявяват иск срещу наследника по завещание. Няма значение, че обстоятелствата навеждат към извод за извършено престъпление, защото от значение в случая е установяването на определени юридически факти, които ще имат проявление в сферата на гражданското право. Ако съдът установи, че е налице измама, той ще унищожи завещанието на това основание, което ще означава, че измамата ще е призната със съдебно решение и лицето, послужило си с нея, ще бъде недостойно да наследява. Ако съдът прецени, че е било налице насилие, той ще унищожи завещанието и отново ще настъпи недостойнство за наследника. Може да се мисли и за хипотези, при които насилието е довело до нищожност, т.е. искът отново ще бъде отрицателен установителен иск, но този път по чл. 124, ал. 1 ГПК, като ищецът ще твърди липсата на съгласие (воля) – чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Все пак считам, че за завещанието следва да се прилагат и общите правила за прогласяване на нищожност и за унищожаването, съдържащи се в ЗЗД, макар че това няма отношение към недостойнството за наследяване. Тъй като предмет на настоящата статия е последното, то би било добре и заплашването да бъде включено в основанията за недостойнство за наследяване. Не стои по-различно и въпросът с обявяването на завещанието за неистинско. В този случай отново завещанието ще е нищожно (липса на форма за действителност, липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, предл. 2 и 3 ЗЗД), а лицето, което е подправило завещанието или си е послужило с неистинско такова, ще бъде недостойно да наследява.
На второ място, интересен е въпросът с унищожаването или скриването на завещанието, тъй като това не е обстоятелство, опорочаващо самата сделка – завещанието. Всъщност това вече ще бъде престъплението измама и в този случай ще ни интересуват наказателноправните аспекти на деянието. Или по-точно може да бъде и може да ни интересуват, тъй като не са изключени усложнения. В най-чист вид ще бъдат налице всички елементи от състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК: съставомерна цел – имотна облага за себе си или за другиго; изпълнително деяние – предизвикване или поддържане на заблуждение; съставомерен резултат – причиняване на измамения или на другиго на имотна вреда. В този случай ще бъде образувано наказателно производство и ще се прилага изписаното по-горе относно установяването на престъпленията, които обуславят недостойнство за наследяване. Ала ако някой от елементите не е налице? Става дума, разбира се за първия елемент, тъй като с унищожаването или скриването деецът създава заблудата, че завещанието не съществува, т.е. извършва изпълнителното деяние, а от това следва и неувеличаване на имуществото на лицето, в полза на което са направените в завещанието разпореждания. А неувеличаването на имуществото е именно имотна вреда – един от двата вида (загуби и пропуснати ползи), а именно пропусната полза. Но наистина целта може да не е налице – това е елемент от субективната страна на престъпния състав. В този случай няма да е налице престъпление, нито пък ще бъде налице порок във волята на наследодателя. Считам, че ще сме изправени пред непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД. С други думи, правоимащите лица ще могат да предявят осъдителен иск (124, ал. 1 ГПК) по чл. 45 ЗЗД, с който ще искат от съда да им присъди обезщетение за причинените им вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото поведение на ответника, който е унищожил или скрил завещанието. Няма да навлизам в тънкостите на едно подобно производство и в усложненията, свързани с доказването, поради ограничения обем на статията, но ще отбележа, че решението, с което съдът осъжда ответника, съдържа и установяване, че е налице соченият от ищеца деликт, а това обуславя и недостойнството на дееца да наследи. Вярно е, че това установяване няма да се намира в самото решение (в диспозитива), а в мотивите към него, но и няма изискване констатацията да се ползва със силата на пресъдено нещо що се отнася до възникването на недостойнството да се наследява. Затова и мотивите на съдебното решение ще бъдат напълно достатъчни в това отношение. Но това съждение може и да не се възприеме от онези, които смятат, че ако не е налице силата на пресъдено нещо, то за никаква установеност не може и дума да става. Тъй като считам, че и това виждане може да бъде споделено, то възникват два въпроса – за установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и за инцидентен такъв по чл. 212 ГПК. Смятам, че и двата иска могат да намерят приложение при недостойнството за наследяване, но в различни хипотези. Така и двата ще бъдат приложими само, когато не е налице престъпно деяние, но инцидентният установителен иск е необходим, когато с него се решава преюдициален въпрос по отношение на спорния предмет в делото. Не виждам пречка да се предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за да се установи, че по отношение на наследника не е възникнало право да наследи, когато е призован към наследяване заедно с друг сънаследник (очевидно последният ще има правен интерес да отстрани недостойния от имащите право да наследят, за да уголеми дела си). В този случай, ако наследникът е унищожил или скрил завещание и това бъде доказано в съдебното производство, ищецът (другият сънаследник) ще иска от съда да постанови, че наследственото правоотношение не съществува, тъй като е настъпило основание за възникване на недостойнство. Що се отнася до инцидентния установителен иск, то той ще намира приложение в делбеното производство, при продажба на наследство, при други сделки с наследство. Примерно иск по чл. 108 ЗС от наследник срещу купувач на имот от наследствената маса, продаден от друг наследник, за когото първият твърди, че няма правото да наследява поради недостойнство. В този случай недостойният също трябва да участва в производството (бих казал като трето лице-помагач на страната на ответника). Няма да задълбавам по въпросите на гражданския процес, но принципното ми становище е, че при определени хипотези недостойнството може да се установи и по исков ред с отрицателен установителен иск или с инцидентен установителен иск.
Извод: в т. „в” на чл. 3 ЗН са залегнали преди всичко гражданскоправни основания за обявяване на завещанието за нищожно или за неговото унищожаване, а също така и основания, които имат наказателноправни аспекти или принадлежат към материята на непозволеното увреждане, като в някои случаи гражданскоправните и наказателноправните последици произтичат от едни и същи юридически факти. От значение за недостойнството за наследяване обаче е, че независимо от вида на акта – присъда или решение – и независимо от установяването на основанието в диспозитива или в мотивите, обстоятелството следва да бъде по някакъв начин установено, т.е. да не бъде спорно. От този момент ще е несъмнено и настъпването на недостойнството за наследяване. Към основанията следва да бъде добавено и заплашването, в резултат на което е съставено завещание.
3.4. Обсъждане на други основания – примерите с отмяна на дарение, прекратяване на осиновяване
При разглеждане на разпоредбите на чл. 227, б. „а” и б. „б”  ЗЗД може да се направи изводът, че основанията за отмяна на дарението и тези за настъпване на недостойнство да се наследява са идентични с предвидените в чл. 3, б. „а” и б. „б” ЗН. Разликата е в точките „в” на двата члена. 227, б. „в” ЗЗД предвижда като основание за отмяна на дарението отказът на надарения да даде на дарителя си издръжката, от която последният се нуждае. Вярно е, че сходството в уредбата е много голямо и че основанията за отмяна на дарението насочват към недостойнство за получаване на дара от страна на надарения, но има и едно много съществена разлика: при дарението вече е настъпило имуществено разместване, а при наследяването все още не е. Затова, когато едно дарение се отмени, защото не се предоставя издръжка, то в патримониума на дарителя се връща едно благо, което може да компенсира в някаква степен липсващата издръжка. При наследяването все още няма никакво имуществено разместване, а и недостойнството е морална категория. Наследодателят може да не смята, че непредоставянето на издръжка прави дължащия я наследник недостоен. Може и наследникът да не е в състояние да я дава – въпрос, който при дарението е ирелевантен. При непредоставянето на издръжка поведението може да е противоправно, но може и да не е, ако дължащият я е в невъзможност да я дава. Би било несправедливо при такава обективна невъзможност да говорим за недостойнство. Затова смятам, че този критерий, възприет в чл. 227, т. „в” ЗЗД, целящ повторно имуществено разместване, за да компенсира дарителя за неполучената издръжка, не може или поне не следва да се приложи в наследствените правоотношения.
Също така следва да се обсъди чл. 106, ал. 1, т. 2 от Семейния кодекс (СК), в който са предвидени част от основанията за прекратяване на осиновяването, които напомнят недостойнство: „тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения.” Съгласен съм, че и в ЗН следва да бъде предвидено такова обстоятелство, което да отразява мислите и чувствата на наследодателя, ала за разлика от СК преценката за дълбокото разстройство между осиновителя и осиновения не следва да е на съда, а изцяло на наследодателя. Само той може най-пълно да прецени дали провиненията на наследника са от такова естество,че да го направят недостоен. Това считам, че е последното основание, което трябва да бъде включено в чл. 3 ЗН, за да стане той справедлив и адекватен на съвременните условия. Вярно е, че още в началото посочих, че изключенията трябва да бъдат добре формулирани и да се тълкуват ограничително, за да не се стигне до произвол. В случая това ще се отнася до всички онези обстоятелства, които пораждат недостойнство за наследяване у наследника и са извън волята на наследодателя. Ала последното основание също е изрично предвидено, също не може да се тълкува разширително, но и не може да се формулира като конкретна житейска хипотеза. Напротив, то е необходимо, за да се постигнат гъвкавост, т.е. уредбата да отговаря на безбройните ситуации, които животът ни поднася, и социална справедливост – наследодателят да може сам да вземе решението дали едно лице е достойно да получи имуществото му след смъртта му или не.
3.5. De lege ferenda
Воден от всичко изложено по-горе, предлагам следния примерен вариант на чл. 3 ЗН, след извършване на необходимите, по мое мнение, изменения и допълнения:
Чл. 3. Не може да наследява като недостоен:
а) който виновно е причинил смъртта или се е опитал да убие наследодателя, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношенияили е извършил по отношение на тях друго престъпление по глава втора от особената част на Наказателния кодекс, както и съучастникът в тия престъпления;
б) който е набедил наследодателя в извършването на престъпление;
в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие, заплаха или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или подправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание;
г) който е обявен от наследодателя за недостоен чрез акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание.
Това, разбира се, е само примерен вариант, който следва да се обсъди внимателно, за да се прецени кои други престъпления трябва да бъдат включени, както и други евентуални непрестъпни основания, а от посочените престъпления кои и как да бъдат прецизирани. Що се отнася до т. „г”, тя е огледална на чл. 4, ал. 1 ЗН, тъй като считам, че редът за признаване на достойнство и за обявяване на недостойнство следва да бъде един и същ.
Запазената част
С предложената в преходната точка от изложението б. „г” на чл. 3 ЗН се преодолява и един сериозен проблем в правната уредба на наследяването, както го виждам аз. Чл. 28, ал. 1 ЗН гласи: „Когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството.” Тази правна норма е императивна. Тя изключва свободната воля на наследодателя да се разпореди с определена част от имуществото си. Иначе казано, законодателят предварително е определил кръга лица, в полза на които ще премине тази част, независимо в какви отношение се намират с наследодателя. А тези отношения могат да бъдат и доста лоши. Разбира се, ако някое от лицата, които по закон имат право на запазена част, се окажат недостойни, то те няма да имат нито правото да получат тази запазена част, нито каквато и да било част от имуществото на наследодателя. Както стана ясно в предходните части от изложението аз отдавам безспорен приоритет на волята на наследодателя и считам за неправилно поначало виждането, че някой друг трябва отнапред да решава как ще се разпредели имуществото му след неговата смърт, като действителните му отношения с лицето, което трябва да го наследи по закон, не се вземат предвид. Вземат се всъщност, но само едностранно – ако реши да признае недостойния по чл. 3 ЗН за достоен по реда на чл. 4 ЗН. Очевидна е диспропорцията. От една страна, само законодателят решава кога наследникът е недостоен да наследява, ала в много ограничени хипотези, нито една от които не зависи от волята на наследодателя или поне не изцяло (тъй като гражданскоправните основания, предвидени в т. „в” на чл. 3 ЗН зависят), като на наследодателя е предоставена изцяло единствено преценката дали недостойнството да отпадне. От друга страна, ако е налице причина, според самия наследодател, наследникът да бъде обявен за недостоен, то понастоящем няма механизъм да го обяви за такъв. А уредбата на запазената част още повече усилва чувството за несправедливост, тъй като недостойният (според наследодателя) ще има и гарантирано право на част от имуществото на наследодателя си. Давам пример. Възрастен човек на почти осемдесет години е собственик само на един малък едностаен апартамент и градинка в покрайнините на града, в който живее. Синът му живее в друг град заедно с двамата внуци на възрастния човек. Не посещава баща си. Само единият внук го посещава. Бащата е взимал заеми от дядото за цигари и алкохол ежедневно до преди няколко години, та е пропивал и изпушвал и голяма част от скромната пенсия на своя родител. Сега дядото (осемдесетгодишният човек) се нуждае от лекарства, от помощ в ежедневието си, от някого, с когото да може да размени две думи и е много обиден от отношението на сина си, който при всеки опит за разговор го нагрубява и отказва всякакви контакти с него. Само единият му внук идва специално до града, в който живее (дядото), два пъти седмично, купува му всичко необходимо, води го на лекар и т.н. Та дядото иска да завещае всичко на внука си и счита, че синът му е недостоен да наследява. Ала законодателят не споделя този негов възглед, тъй като отношенията му със сина му не попадат в хипотезата на нито една от правните норми, съдържащи се в разпоредбите на чл. 3 ЗН. Възрастният човек е силно огорчен, когато бива запознат с института на запазената част. Не може да повярва, че неговата воля е ирелевантна или поне че може да бъде направена такава, ако неговият наследник по закон от първи ред упражни правото си по чл. 30, ал. 1 ЗН. Всъщност тук няма значение дали може или не да се заобиколят разпоредбите, уреждащи института на запазената част, принципният възглед на законодателя е притеснителен. По-подробното разглеждане на запазената част не може да стане в рамките на тази статия поради ограничения й обем, но считам, че ако се предвиди посочената в предходната точка (б. „г” на чл. 3 ЗН) възможност наследодателят да обяви за недостоен евентуалния наследник, то за последния нито ще възникне право да наследи, нито пък, съвсем логично, правото да получи запазена или каквато и да било друга част от наследственото имущество.
Заключение
В настоящата статия разгледах съществуващите основания за възникване на недостойнството за наследяване – това са обстоятелства, юридически факти, чиято правна последица в наследственото право е лишаване на наследника от правото му да наследи, т.е. да получи каквато и да било част от наследственото имущество. Макар и да не губи качеството си на наследник, това лице губи правото си да наследи, т.е. това му качество се лишава от съдържание, но е от значение за неговите низходящи, които благодарение на него (качеството) могат да наследят наследодателя му (чл. 10, ал. 1 ЗН). След анализа на основанията за настъпване на недостойнството, стигнах до извода, че изцяло свободната преценка на наследодателя е изключена, а законодателят е стеснил прекалено много кръгът: на деянията, повечето от които престъпления; на лицата, спрямо които биват извършени; а е добавил и допълнителни изисквания, още повече стеснявайки приложното поле на уредбата на недостойнството. Иначе казано, сега действащата уредба на недостойнството, съдържаща се в чл. 3 ЗН, дава едно разбиране за недостойнство, което в много случаи би се разминавало с общественото такова. И което е по-важното – би се разминавало с разбирането на онова лице, собствеността върху чието имущество се решава в края на краищата. С оглед изводите, до които стигам, съм направил предложение de lege ferenda за подобряване, според мен, на уредбата на недостойнството за наследяване, като считам, че предложението ми решава и проблема със запазената част, която е другият сериозен удар срещу свободната воля на наследодателя (само в хипотезата, когато лицето с право на запазена част е недостойно според наследодателя, разбира се). Изложеното в настоящата статия е личното ми мнение, което нито е абсолютно, нито претендирам, че е единствено вярното, нито че не може да бъде оспорено. Напротив! Но аргументирано. Надявам се тази статия да даде тласък на дискусия за подобряване на наследственоправното законодателство и за отстраняване на съществуващите в него слабости.

По някои въпроси на недопустимостта и обезсилването на съдебните решения


ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА И ОБЕЗСИЛВАНЕТО НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ

/публикувана в правния портал „Грамада“ на 15.11.2017 г./
 

Въведение


В настоящата статия ще разгледам какво представлява недопустимостта на съдебното решение и кои са пороците, обуславящи извода за нейното наличие. Въпросът е не само теоретически, но и практически важен, тъй като в някои случаи е доста трудно да се прецени дали едно решение, а и самият съдебен процес, като резултат от който е постановено, е допустимо или не. Затова в последващите редове ще се опитам да обособя критерии, които да улеснят тази преценка. Структурата на изложението е следната: на първо място, ще разгледам най-общо въпроса за недопустимостта – какво е тя, кои са предпоставките за недопустимост на съдебното решение и на самия съдебен процес (разделени в две групи), приложимите срокове за обжалване на недопустимо решение и за кои случаи се отнасят; на второ място, ще се спра върху пълната и частичната недопустимост, тълкувайки чл. 270, ал. 3 ГПК във връзка и с вече развитите общи постановки в предходната точка; на трето място, ще обсъдя формулировката на чл. 249 ГПК, ще посоча защо според мен е неправилна и ще изложа схематично решението на този проблем, което няма да бъде развито в подробности, тъй като излиза извън обхвата на настоящото изследване; на четвърто място, ще завърша с кратко заключение. Надявам се, че тази статия ще бъде полезна на своите читатели без значение от юридическата (или неюридическата) им професия и сферата, в която реализират своите знания и умения. Подчертавам, че излагам своите виждания по поставените въпроси, като целта ми, както и в останалите ми разработки, е не да претендирам за абсолютна и безалтернативна правота на изводите, до които стигам, а да провокирам мисленето на читателите си и дискутирането на засегнатите теми.

Недопустимост на съдебното решение


2.1. Обща постановка на въпроса

На първо място, за да е налице недопустимост на съдебното решение, то очевидно задължителна предпоставка е наличието на съдебно решение. Това съдебно решение обаче трябва да не е влязло в законна сила и да подлежи на обжалване по реда на инстанционния контрол, защото в противен случай приложимост би намерило единствено производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения (чл. 303 и сл. ГПК), в което въпросът за допустимостта изобщо не се поставя, а основанията за отмяна са изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК, а когато се касае за неприсъствено решение – в чл. 240, ал. 1 ГПК. Съдебното решение следва да е постановено от първоинстанционен или въззивен съд и да подлежи на обжалване пред по-горна инстанция. Тъй като решенията на Върховния касационен съд не подлежат на обжалване, а също така не подлежат на такова и решенията на въззивните съдилища, за които са налице ограниченията, съдържащи се в чл. 280, ал. 2 ГПК, то тези решения изначално биват изключени от обхвата на проверката за недопустимост. Разбира се, това не означава, че те са допустими по същността си, тъй като могат да страдат от същите пороци, от които и решенията, които подлежат на обжалване, ала не съществува процесуален ред, по който да бъде установена тяхната недопустимост, поради което и ще влязат в законна сила, независимо от нея.
На второ място, от казаното в предходния параграф следва, че въпросът за недопустимостта на съдебното решение може да се повдигне от страната, която я твърди, в определен срок – този за обжалване. По отношение на първоинстанционното решение този срок е двуседмичен от връчването му на страната (чл. 259, ал. 1 ГПК), а по отношение на въззивното – едномесечен (чл. 283 ГПК). Този срок обаче е приложим спрямо всяка една от страните, ако желае да подаде въззивна или касационна жалба, но ГПК допуска и отклонение от този принцип, тъй като насрещната страна може да подаде насрещна въззивна жалба или насрещна касационна такава в срока за отговор на въззивната, респективно на касационната жалба. Иначе казано, по принцип сроковете са двуседмичен и съответно едномесечен при подаването на въззивна или касационна жалба, но когато се сбъдне условието да бъде подадена жалба от едната страна, то за другата възниква правото да повдигне въпроса за недопустимостта на обжалваното съдебно решение в срока за отговор (който е равен на срока за обжалване пред всяка от инстанциите). Този извод се обуславя от обстоятелството, че чл. 263, ал. 2 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК, които уреждат съдържанието на насрещната въззивна и съответно на насрещната касационна жалба, препращат към уредбата на въззивната и касационната жалби без да съдържат ограничения относно пороците, които могат да бъдат посочени в тях, поради което и пороците, водещи до недопустимост на обжалваното съдебно решение, могат да бъдат релевирани с насрещните жалби. Тъй като обаче въззивният и касационният съд следят служебно за недопустимостта на обжалваното решение в обжалваната част, то дори да не бъде направено изрично оплакване, те ще се произнесат, т.е. не е необходимо специалното посочване на пороци, които да обуславят недопустимостта (чл. 269, чл. 293, ал. 4 и по аргумент на противното чл. 290, ал. 2 ГПК). Горепосочените срокове всъщност са от значение, когато решението е неправилно в една своя част, а е недопустимо в друга. По този начин служебната проверка, ако не бъдат посочени изрично основанията за обезсилване на решението, ще се ограничи само до частта, която се твърди, че е неправилна. Освен това тези срокове са от значение за такива пороци на съдебното решение, които обуславят неговата недопустимост, но и които се отнасят до предпоставките, които по-късно ще бъдат включени в групата на пороците, засягащи само съдебното решение като окончателен за съответното производство акт, а не и пороците, които са направили самия процес недопустим, т.е. тези, които са поначало свързани с недопустимостта на исковата молба. Ако самото производство е било недопустимо, тъй като е образувано по искова молба, която е недопустима, то тези срокове за обжалване запазват своето значение, но тъй като съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта на исковата молба и за допустимостта на исковия процес, то възражението за недопустимост може да бъде повдигнато пред съда на това основание (недопустимост на иска) и по време на съдебното производство, а не само с жалбата или насрещната жалба. Разбира се, доста екзотична би била хипотезата, в която ще се разгледа недопустим иск без ответникът да посочи основанието за недопустимост в отговора на исковата молба, а съдът до края на първоинстанционното производство или дори на второинстанционното производство няма да забележи, че се води недопустим процес. Но ако все пак ответникът повдигне възражение за недопустим процес пред съда, то последният ще бъде длъжен да прекрати производството, пред която и инстанция да е висящо. Основанието за това прекратяване обаче е порок, свързан с иска, а не само със съдебното решение, тъй като, както вече посочих, вторият вид пороци могат да се релевират, ако са посочени изрично в жалбата или в насрещната такава, или за тях съдът проверява служебно в рамките на обжалваната част. Затова от значение за сроковете е къде се корени порокът, водещ до недопустимост – в исковата молба или само в съдебното решение.
На трето място, следва да бъдат обстойно изследвани предпоставките, които обуславят извода за недопустимост на съдебното решение. Тези предпоставки могат да бъдат разделени основно в две групи: първата включва пороци на исковата молба, които я правят недопустима, а заедно с това недопустим става и целият съдебен процес; втората група включва само пороци, които са настъпили след провеждането на един допустим съдебен процес и засягат единствено окончателния за производството пред съответната инстанция съдебен акт – решението. Двете групи предпоставки ще бъдат разгледани отделно.
Първата група предпоставки, както вече бе посочено, включват пороци на исковата молба, чието наличие води до недопустим исков процес. Вярно е, че съдът следи служебно за допустимостта на исковата молба, съгласно разпоредбата на чл. 130 ГПК, но това далеч не означава, че съдът не може да пропусне някое от основанията, на които молбата ще бъде недопустима. Недопустимостта на исковата молба влече и недопустимост на исковото производство, а тъй като съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта, то той може във всяко положение на делото да прекрати производството с определение, когато установи, че то е недопустимо. Исковата молба ще бъде недопустима, когато за ищеца не съществува право на иск или такова право той има, но го упражнява не по надлежния за това начин. Ищецът няма да има право на иск например, когато между същите страни, на същото основание и за същото искане вече има влязло в сила съдебно решение или висящо производство пред същия или пред друг съд. Няма да е налице такова право и когато законът установява преклузивен срок за неговото упражняване. Всъщност, тъй като правото на иск е процесуално, а не материално право, то разлика между погасителна давност и преклузия няма. Ако едно лице не може да упражни правото си на иск поради изтичане на предвидена в закона давност, то за разлика от материалното право, правото на иск не преминава в естествено състояние, т.е. то не може да се реализира след изтичането на срока, дори със съгласието на насрещната страна по материалноправното отношение, тъй като процесуалното право се упражнява спрямо държавен орган. Освен това, когато става дума за упражняване на процесуално право, уредбата е императивна и държавният орган няма избор на действие – той е длъжен да откаже да разгледа иска по същество, тъй като с изтичането на срока за подаване на исковата молба, няма как да бъде надлежно сезиран, а без сезирането му не може да бъде поставено началото на исковия процес. Респективно, исков процес, образуван при ненадлежно сезиране на съда, би бил недопустим. Тук следва дебело да се подчертае, че погасяването или преклудирането на спорното материално право не е от значение за разглеждания въпрос. От значение е само преклудирането на процесуалното право на иск. Примери за такива преклузивни срокове са чл. 75, изр. 2 и чл. 76 от Закона за собствеността (ЗС),  чл. 62, ал. 1, чл. 66, ал. 2, чл. 67 от Семейния кодекс (СК), чл. 32, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и др. След като установи, че процесуалното право на иск съществува, съдът следва да провери дали то е надлежно упражнено. Тази проверка се осъществява в няколко насоки. Първо, следва да се установи дали ищецът има правен интерес, както да предяви иск за защита на свое материално право, така и за защитата на чуждо материално право, когато законът допуска това (чл. 26, ал. 2 ГПК). Липсата на правен интерес за разлика от изтичането на преклузивен срок, не прави правото на иск несъществуващо. То може и да съществува, но не за лицето, което го упражнява, т.е. това право е ненадлежно упражнено. Разбира се, може да се поддържа и другата гледна точка – че липсва това право в патримониума на ищеца, поради което не става дума за ненадлежно упражняване на правото на иск, а за липса на право на иск изобщо, макар и по отношение на конкретното лице, като изводът за недопустимост ще следва и в двата случая. Второ, следва да се извърши проверка дали искът е насочен срещу надлежен ответник, т.е. дали от изложеното в исковата молба може да се направи заключение, че лицето, което е визирано като ответник, наистина е страна по спорното материалноправно отношение. Това е от значение, тъй като при отрицателен отговор на така поставения въпрос, процесът би бил безсмислен, тъй като евентуално постановеното съдебно решение по материалноправния въпрос няма да бъде в състояние да обвърже лице, което не е страна по материалното правоотношение. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК: „Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.” Ала основанието се корени именно в материалното правоотношение и ако последното не съществува, то и основание за произнасяне на съдебното решение не би съществувало, а следователно и ответникът няма как да бъде обвързан с това решение. Пример за ненадлежен ответник е акционер в търговско дружество, срещу когото се предявява иск относно търговска сделка, сключена между ищеца и дружеството, в чийто капитал участва с вноска акционерът (срещу която е получил акции). Също така би бил недопустим иск срещу родителя на едно пълнолетно лице за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, причинени от низходящия му. Недопустим би бил и искът срещу лице, което не съществува било защото никога не е съществувало (примерно търговско дружество, идентифицирано с ЕИК, който не съществува), било защото е прекратило съществуването си (смърт на физическо лице или прекратяване на юридическо лице). В случай че пасивно легитимираната страна е прекратила съществуването си, то искът следва да се предяви срещу нейните правоприемници (наследници, когато става дума за физическо лице). Правото на иск обслужва едно материално право, гарантирайки неговата защита, а всяко материално субективно право (като част от едно правоотношение) се характеризира със страните си (кредитор и длъжник), съдържанието си (да се даде, да се направи или да не се прави нещо) и юридическия факт, от който възниква (договор, непозволено увреждане, наследяване и т.н.). Следователно не може да се търси защита на това право срещу лице, което не е страна по материалното правоотношение или не носи отговорност, произтичаща от закона, т.е. когато между ищеца и сочения ответник не е възникнало материално правоотношение. Трето, недопустима ще е и исковата молба, с която се търси невъзможна защита. Това основание може да се разглежда и като частен случай на несъществуващото право на иск, тъй като законодателят не дава възможност да се постанови търсената защита, макар че съществува нуждаещо се от защита материално право, произтичащо от правоотношение между страните, които са и материално, и процесуално легитимирани. Тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК: „Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните”, съдът не може да постанови решение, с което предоставя защита, различна от търсената от ищеца. Съдът може да предостави частична защита на спорното право в обхвата на търсената от ищеца, може да отхвърли иска му, с което защитата бива предоставена на ответника, но би нарушил диспозитивното начало, ако предостави различна по вид защита, което отново би било основание за недопустимост на съдебното решение (което ще бъде разгледано в следващия параграф). Най-добрият пример за предявяване на такъв иск са исковете за установяване на факти с правно значение и конститутивните искове, за които ГПК изрично предвижда, че са допустими само ако и доколкото са предвидени в закон (чл. 124, ал. 3 и ал. 4, изр. 2 ГПК). Разбира се, въпросът може да се постави и като съществуването на право на иск в полза на ищеца, за да защити претендираното от него накърнено или застрашено материално право, ала не на този иск, който е предявен за разглеждане пред съда. Затова и тук в зависимост от възприетата гледна точка, може да се обоснове или изначална липса на право на иск, или ненадлежно упражняване на последното (като лично аз поддържам изначалната липса, макар че и в двата случая крайният извод е за недопустимост на иска). Четвърто, допустим е искът, който е предявен пред надлежния орган и е разгледан по надлежния процесуален ред. Само че при нарушение на подсъдността от ищеца, съдът на основание чл. 118, ал. 2 ГПК препраща делото на надлежния съд. Това е предвиден в ГПК служебно действащ механизъм, за да се предотврати постановяването на съдебно решение от ненадлежен орган. Разбира се, всеки акт може да бъде постановен само от съответния орган, който е изрично овластен от закона, а в гражданския процес това правомощие на органа се определя с понятието „компетентност”. За родовата компетентност съдът следи служебно – чл. 119, ал. 1 ГПК гласи: „Възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда”; за местната подсъдност съдът не следи служебно освен когато предмет на делото е право върху недвижим имот – чл. 119, ал. 2 ГПК: „Възражението за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.” А съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 3 ГПК: „Във всички други случаи извън тези по ал. 1 и 2 възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба.” От тези разпоредби може да се направят следните изводи: само нарушаването на родовата подсъдност и на местната по местонахождението на имота могат да доведат до недопустимо съдебно решение, а нарушаването на всички други видове местна подсъдност – не; ако ответникът не възрази в отговора си за местна неподсъдност (с изключение на тази по местонахождението на недвижимия имот), то местната подсъдност се стабилизира. Не всяко нарушение на родовата подсъдност обаче влече недопустимост и на решението. Чл. 270, ал. 4 ГПК гласи: „Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.” Изглежда законодателят е възприел максимата „който може по-голямото, по-тежкото, нему е позволено и по-малкото, по-лекото”, тъй като и окръжният съд е инстанция по същество, каквато е районният, но в първото съдилище работят съдии с по-дълъг юридически опит, а и на този съд се възлагат дела с по-висок материален интерес именно защото се предполага, че неговите съдебни актове са по-надеждни от тези на първоинстанционните съдилища (отново заради по-високите изисквания към съдиите, участващи в съставите на окръжните съдилища). Тук няма да обсъждам дали едно такова предположение е логически издържано или не, както и дали изобщо има някакъв смисъл в разделението на първоинстанционните дела въз основа на чисто формален критерий като цената на иска, който по никакъв начин не свидетелства за фактическата и правната сложност на конкретното дело. Важното е да се отбележи, че исковата молба, с която се търси защита и съдействие от ненадлежен съд, когато е подадена до районния, а делото е подсъдно на окръжния съд, ще бъде недопустима, но за разлика от останалите основания за недопустимост, при откриването на този порок районният съд няма да върне исковата молба, а ще препрати делото на окръжния съд. Така ще се процедира и по време на производството пред първата инстанция. Ако обаче районният съд като първа инстанция постанови решение, когато родово компетентен е бил окръжният съд, то последният като втора инстанция, ще обяви решението на първоинстанционния съд за недопустимо и ще го обезсили, след което служебно ще препрати делото на компетентния съд – чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК (ако компетентен е същият окръжен съд, то делото ще се разпредели на друг състав, който ще го гледа вече еднолично като първоинстанционен). Ако пък недопустимостта на основание родова неподсъдност бъде открита чак във въззивната инстанция, то тя ще прекрати образуваното пред нея дело с определение (ако не е посочено това основание за недопустимост в жалбата или в насрещната такава – т.е. ако това не е предметът на въззивната проверка) и ще препрати делото на родово компетентния съд. Може да се постави въпросът дали посочването на ненадлежен съд не е нередовност на исковата молба. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Наистина чл. 127, ал. 1, т. 1 ГПК съдържа изискване за посочване на съда, но указания ще се дадат на ищеца само ако изобщо не е посочил съд. Ако го е посочил, то този реквизит формално ще е налице, поради което няма да му бъдат дадени указания по чл. 129, ал. 2 ГПК. Нередовностите на исковата молба са формални недостатъци – липса на определени в чл. 127, ал. 1 ГПК реквизити и на приложенията по чл. 128 ГПК, но нередовността не засяга съдържанието на реквизитите, а само наличието им. Дали е посочен съд е въпрос на редовност на исковата молба, а дали е посочен надлежният съд е въпрос на допустимост на иска. Искът обаче следва не само да бъде предявен пред надлежния орган, но и да бъде разгледан по надлежния процесуален ред. Процесуалният ред зависи от вида на иска и неговата цена. В ГПК са предвидени някои особени производства (Част трета, глави двадесет и пета до тридесет и трета от ГПК), които се характеризират със специални правила в сравнение с уредбата на общия исков процес. Тези специални правила не са установени произволно, а имат за цел да предоставят най-пълна защита на спорното материално право, т.е. те са съобразени с неговия характер. Затова, когато спорното материално право е от определен вид, тяхното прилагане е задължително. Именно тази обвързаност на процесуалния ред с адекватната защита на материалното право води до недопустимост на производството, което не е съобразено с изискванията за прилагане на специалните съдопроизводствени правила. Така макар че чл. 270, ал. 4 ГПК забранява да се обезсили съдебно решение на окръжния съд само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд, то ако не е бил спазен приложимият ред за гледане на делото, основанието за обезсилване ще бъде налице. Това е така, понеже родовата неподсъдност няма да е единственото основание за недопустимост (а в чл. 270, ал. 4 ГПК изрично се изисква „само” това да е основанието), а също така и защото при наличието на предпоставките за прилагане на правилата за особеното производство, приложението му е задължително. Правото на иск се упражнява пред надлежния съд, а искът се разглежда по предвидения за него, с оглед спецификите на предмета му, ред. Този въпрос е тясно свързан с надлежното упражняване на правото на иск, доколкото разглеждането на иска е част от упражняването му. Тук следва да направя едно разграничение. Ако делото се гледа при прилагане на правилния съдопроизводствен ред, но се допусне едно или друго процесуално нарушение, то крайният съдебен акт ще бъде неправилен и ще подлежи на отмяна поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Когато обаче е следван изцяло неприложим съдопроизводствен ред, то тогава вече не става дума за процесуално нарушение, а за различно производство. Всяко особено производство има определена правна логика, на която почива, и, както вече посочих, цели предоставянето на най-адекватна защита на спорното материално право. Тъй като с упражняването на правото на иск се търси именно адекватна защита на накърненото или застрашено субективно материално право, то неприлагането на съответния съдопроизводствен ред би лишило от смисъл или поне значително би накърнило правото на иск. Това обуславя издигането на следването на приложимия съдопроизводствен ред за разглеждане на иска до въпрос за допустимост на производството, а не само до процесуално нарушение. Пример, с който съм се сблъсквал лично, е неправилното разглеждане на търговски спор с цена на иска над 25000 лв. от районен съд по реда на общия исков процес, както и обратното – разглеждането по реда, предвиден в глава тридесет и втора, на търговски спор с цена на иска под 25000 лв. от окръжен съд като първа инстанция (отделен е въпросът дали изобщо спорът беше търговски, което е по-скоро съмнително). И в двата случая производствата са недопустими и постановените по тях съдебни актове подлежат на обезсилване. Не е правилно да се твърди, че производството по търговски спорове гарантирало по-добре интересите и на двете страни, поради което нямало основание да се обезсили решението. Това не е вярно, тъй като уредбата на процесуалния ред, по който се гледа едно дело, е императивна и винаги зависи от наличието на определени предпоставки. Законодателят не е предвидил изключение като вече посоченото в чл. 270, ал. 4 ГПК, т.е. да не може да се обезсили съдебно решение, ако е следван процесуалният ред на особеното производство само защото приложимо е било производството по общия исков процес. Такава разпоредба в ГПК не се съдържа. Освен това и „по-добрата защита” не е налице. В горния пример срокът за отговор в производството по глава тридесет и втора е двуседмичен (чл. 367, ал. 1 ГПК), а в общия исков процес е по-дълъг – едномесечен (чл. 131, ал. 1 ГПК). Освен това съгласно чл. 376, ал. 1 ГПК съдът може да реши да разгледа делото в закрито заседание, т.е. без призоваване на страните, което в общия исков процес не може да направи. Затова смятам, че защитата на спорното материално право в общия исков процес и предоставената в особените производства не се делят на по-добри и по-лоши, а на приложими и неприложими, тъй като са различни (поради което и трудно сравними) и целта им е адекватна защита на съответното спорно материално право. В светлината на горния пример считам, че възприетото в чл. 369, ал. 1 ГПК решение е неправилно. Разпоредбата на чл. 369, ал. 1 ГПК гласи: „Възражението, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на тази глава, може да се направи само от ответника най-късно с отговора на исковата молба или да се повдигне служебно от съда в същия срок.” Считам, че този срок трябва да бъде по-дълъг, тъй като са касае за недопустимост на производството, като се предвиди възражението да може да се направи от ответника или да се повдигне служебно от съда до приключването на производството в първата инстанция (или пред въззивния съд, тъй като пред него също ще бъде поставен въпросът дали делото ще се гледа по общия ред или по реда на глава тридесет и втора – вж. чл. 378 ГПК). Като обобщение на изписаното за първата група предпоставки за недопустимост на съдебното решение, които се дължат на недопустимост на исковата молба или на съдебното производство, може да се каже следното: недопустимо ще е съдебното решение, постановено при ненадлежно сезиране поради липсата на право на иск или ненадлежното упражняване на такова, когато ищецът не е имал активна процесуална легитимация, искът е бил предявен срещу ненадлежен ответник, предявен е несъществуващ с оглед спорното материално право иск, предявен е иск пред ненадлежен съд (нарушена родова компетентност) или производството пред съда е протекло по неприложим съдопроизводствен ред.
Втората група предпоставки за недопустимост на съдебното решение са онези, които за първи път се проявяват в този окончателен за съдебното производство пред съответната инстанция акт. Най-разпространеният порок е произнасянето от страна на съда по непредявен иск, с което се нарушава диспозитивното начало. Такова решение ще подлежи на обезсилване, тъй като не е постановено по предмета на спора, а следователно и нямам как да реши последния, т.е. по същество такова решение не предоставя търсената защита на правоимащото лице. По този начин е компрометирано упражняването на правото на иск, тъй като с него не може да бъде постигнат целеният резултат. Разрешението в този случай, когато недопустимостта бъде установена от въззивния или от касационния съд е установено в чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК: „Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.”Възниква обаче въпросът: кога ще е налице произнасяне по непредявен иск? Първо, такова няма да е налице, когато съдът е формирал волята си да се произнесе по предявения иск, но в диспозитива е отразил нещо друго, тъй като в този случай ще сме изправени пред очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК. Второ, няма да е налице произнасяне по непредявен иск и когато съдът се е произнесъл с решението си само по част от иска, тъй като в този случай ще сме изправени пред непълнота на съдебното решение, т.е. съдът ще е формирал вътрешното си убеждение по част от иска, а по другата изобщо няма да е формирал такова. В този случай съдебното решение подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Видно от горните две разсъждения, когато съдът е формирал вътрешно убеждение по част или от по целия иск, или изобщо не е формирал вътрешно убеждение, което да обективира, не е налице произнасяне по непредявен иск. Такова може да има само когато съдът е формирал вътрешно убеждение и го е обективирал в решението си по спор, с който изобщо не е бил сезиран, т.е. несъществуващ спор. Примерно ищецът твърди, че ответникът му дължи 100 лв. по договор за продажба на портокали, както и че е предал портокали поне от средно качество на ответника за тази стойност. Ответникът възразява, че не дължи 100 лв., тъй като половината портокали били развалени. Съдът в решението си постановява ответникът да върне недвижим имот, собственост на ищеца, и да му върне гражданските плодове от деня на подаването на исковата молба до окончателното връщане на имота. Друг пример би бил предявен иск за установяване на границите по чл. 109а ЗС и произнасяне на съда с осъдителен диспозитив на основание иск с правна квалификация чл. 108 ЗС. Примерите могат да се множат до безкрай. Може да се направи следното обобщение – искът се характеризира със своите страни, предмет, основание и обхват на търсената защита. Когато съдът излезе от рамките, определени от тези характеристики и формира воля извън тях, която да обективира в решението си, последното е недопустимо и подлежи на обезсилване от по-горната инстанция. Тъй като понякога е много трудно да се установи дали става дума за очевидна фактическа грешка или за недопустимост на решението, най-добрият ориентир са мотивите към решението, благодарение на които може да се проследи мисловният път, който е следвал съдът, за да стигне до изводите, обективирани в диспозитива. Ще дам няколко примера. Иск с правно основание чл. 108 ЗС (ревандикационен иск) е предявен от лицето А срещу лицето Б. В хода на производството като свидетел се явява лицето В, което свидетелства, че е държало имота, собственост на А, за лицето Б, което го владее за себе си, като вече самият Б осъществява фактическата власт. В мотивите си съдът обсъжда фактическата власт на свидетеля В, пренебрегва липсата на намерение за своене на вещта от негова страна, установява такова намерение и осъжда именно В да предаде фактическата власт, която вече не осъществява от месеци, както и да заплати на А наемната цена за ползване на имота от предявяването на иска до връщането на фактическата власт (наемът е бил плащан от В на Б през времетраене на фактическата власт на първия за втория, т.е. като държател). В този случай съдът е формирал воля, ала е подменил едната страна по материалното правоотношение, с което е опорочил и правото на защита (тъй като, разбира се, Б може да продължи да осъществява фактическата власт върху имота на А, защото не е обвързан от силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила на съдебното решение). Също така може да е налице подмяна на предмета на иска. Това е случаят, когато ищецът иска едно, а съдът присъжда друго. Примерно ищецът иска парично обезщетение за неизпълнен договор за комбинирана услуга – транспорт плюс настаняване, която е трябвало да бъде извършена от ответника през лятото (когато ищецът е бил в законоустановен платен годишен отпуск, а е искал и да отпразнува 50-годишния си юбилей на някое екзотично и топло място) на остров Бали. Основателно посочва, че това е фикс сделка и няма интерес от закъсняло изпълнение плюс обезщетение. Ответникът твърди, че исканото обезщетение е прекомерно, моли за намаляването му. Съдът обаче преценява, че ищецът може да си почива добре навсякъде и постановява решение, с което осъжда ответника да предостави на ищеца равностойна комбинирана услуга – транспорт плюс настаняване без да посочва нито дестинацията, нито по кое време на годината. Ищецът е искал парично обезщетение, ответникът е оспорил размера му, а съдът е присъдил екскурзия. Подмяната на правното основание също е основание за обезсилване на съдебното решение като недопустимо, но само когато с него е подменено и фактическото основание, на което почива искът. Правната квалификация е задължение на съда и той не е обвързан с даваната от страните по делото такава (чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК), но е обвързан от сочените от тях обстоятелства, за да я определи. Така ако между страните се спори относно изпълнението или неизпълнението на договор, а съдът реши, че обезщетение се дължи на основание чл. 45 ЗЗД, тъй като е налице непозволено увреждане и изцяло или поне отчасти пренебрегне въпроса за договорната отговорност, налице ще е подмяна на основанието. Произнасяне по непредявен иск ще бъде налице и когато съдът се произнесе извън обхвата на търсената защита, т.е. без оглед на вида на иска. Съществуват три вида искове: установителен, осъдителен и конститутивен. Уважаването на всеки от тях поражда различни правни последици, които съответстват най-пълно на целената с упражняването им защита на спорното материално право. Решението, с което се уважава установителният иск, се ползва със силата на пресъдено нещо, това, което уважава осъдителния иск, добавя към силата на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а уважаващото конститутивния иск решение освен силата на пресъдено нещо поражда и конститутивно действие. Ищецът определя вида на иска си, който се извежда от твърденията и петитума, съдържащи се в исковата му молба. В тези рамки е ограничен да се произнесе съдът. Ако ищецът предяви конститутивен иск, то той иска от съда да установи съществуването на едно притезателно право и да постанови настъпването на правната промяна. Когато съдът се произнесе с осъдителен диспозитив, налице ще бъде недопустимо решение. Впрочем когато е предявен осъдителен или конститутивен иск и съдът установи наличието на спорното право в патримониума на ищеца, но не се произнесе с осъдителен или конститутивен диспозитив, а само с установителен, то налице ще е непълнота на съдебното решение, която следва да се допълни по реда на чл. 250 ГПК, а не недопустимост. Обаче ако е предявен установителен иск и съдът се произнесе с осъдителен или конститутивен диспозитив, то решението ще бъде недопустимо. Както и когато предявеният иск е осъдителен, а произнасянето е с конститутивен диспозитив и обратното. Друг вид недопустимост на съдебното решение, попадащ отново в тази втора група, се отнася до нарушаването на диспозитивното начало чрез несъобразяване с отношението между предявените искове, посочено от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 ГПК: „Ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.” Предявените искове могат да бъдат помежду си в три вида отношения: на кумулативност, на алтернативност и на евентуалност. Съотношението между тях се определя от ищеца и е израз на неговата свободна преценка за начина, по който желае (и има право, разбира се) да защити спорното си право. При кумулативно съединените искове, ищецът иска от съда да се произнесе по всеки един от исковете. Това е и причината да се събира държавна такса по всеки от исковете, съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК. При алтернативно или евентуално съединените искове срещу едно лице крайният резултат може да бъде уважаването само на един от исковете, поради което и съгласно чл. 72, ал. 2 ГПК се събира една държавна такса. Ако пък алтернативно или евентуално съединените искове са срещу различни лица, то се събира държавна такса по исковете срещу всяко лице, защото съдът ще дължи произнасяне по повече от един иск (зависи от броя на лицата) – чл. 72, ал. 3 ГПК. Когато са предявени няколко иска при условията на кумулативност и съдът не се произнесе по някой от исковете, като не го е обсъдил в мотивите си или макар да го е обсъдил, да не е отразил резултата в диспозитива, то решението му ще бъде непълно, а не недопустимо, и ще подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Обаче ако в мотивите си съдът е приел, че ще отхвърли един от исковете, защото е уважил друг (алтернативност) или че няма да разгледа един иск, защото е уважил друг (евентуалност), то тези заключения на съда в мотивите обуславят недопустимост на решението, защото съдът е изградил вътрешно убеждение, че не дължи произнасяне по останалите кумулативно съединени искове. Т.е. вътрешно убеждение е налице, има формирано решение, за разлика от хипотезата, в която решението би подлежало на допълване, ала това решение противоречи на връзката между исковете, която е установена от ищеца. При алтернативните искове ищецът иска от съда да уважи неговата претенция без значение на какво правно основание, като предявява няколко такива, почиващи на различни фактически обстоятелства. При евентуално обективно съединените искове  един от исковете се явява главен по отношение на друг, като разглеждането на евентуалния се обуславя от изхода на делото по главния иск. Ищецът може да получи защита по втория (съединения) иск само ако не може да получи защита по първия. Христоматийният пример в случая е установителният иск за право на собственост, в който ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху недвижимия имот въз основа на правна сделка (първи правопораждащ юридически факт), но ако съдът не приеме, че това основание е настъпило, то имотът е придобит с непрекъснато давностно владение в продължение на десет години (втори правопораждащ юридически факт). Друг пример е искът за унищожаване на брак, обективно съединен при условията на евентуалност с иск за развод. Недопустимо би било и в двата случая (и на алтернативно, и на евентуално съединяване) решението, в което съдът е уважил всички алтернативни или всички съединени при условията на евентуалност искове (при условията на евентуалност могат да се съединят и повече от два иска като отхвърлянето на всеки предходен обуславя разглеждането на всеки следващ). Ако пък съдът е отхвърлил един от исковете без изобщо да се произнесе по останалите, но и без да е формирал воля по тях, то решението, както и при кумулативно обективно съединените искове, подлежи на допълване по чл. 250 ГПК. Възниква въпросът, ако от мотивите на съда може да се направи заключение, че е счел исковете за алтернативно съединени, когато са били евентуално съединени или обратното, но е уважил един от исковете, то какво е съдебното решение? Съдебното решение в този случай е допустимо, а също така и не се нуждае от допълване. При тези два вида съединяване ищецът желае да получи търсената защита без значение на кое от сочените правни основания и след като я е получил и имайки предвид, че обвързваща сила между страните има диспозитивът, а не мотивите на съдебното решение, то интересът на ищеца от воденето на съдебния процес е бил удовлетворен напълно. Поради тази причина, ако ищецът подаде жалба срещу решението само защото в мотивите си съдът погрешно е разгледал връзката между обективно съединените искове (приемайки алтернативното съединяване за евентуално или обратното), но уважавайки иска на някое от сочените основания, жалбата ще бъде върната като процесуално недопустима поради липсата на правен интерес. А правният интерес не е нищо друго освен възможността с упражняването на правото на иск да се получи защита на едно право, за което се твърди че е накърнено или застрашено. Ако с упражняването на правото на иск, соченото право не може да получи търсената защита, то за ищеца ще липсва правен интерес. Правото на жалба е сходно с правото на иск. Ако чрез неговото упражняване жалбоподателят не може да постигне желания резултат (става дума изобщо дали е предвидена абстрактната възможност да го постигне), то правен интерес няма да е налице. Затова, когато искът на ищеца е уважен напълно, то той няма как с обжалването да постигне по-добър резултат, особено като се има предвид, че твърдяното от него право е получило търсената защита в пълен обем, поради което безпредметно би било разглеждането на такава жалба и тя ще се явява процесуално недопустима.
В предходните няколко параграфа на настоящата точка от изложението бяха разгледани основанията за недопустимост на съдебното решение, разделени в две групи: постановени при недопустим процес (когато правото на иск не съществува или не е надлежно упражнено) и постановени по допустим процес, но възникнали за първи път в окончателния за съответната инстанция акт – съдебното решение. След разглеждането на въпроса за недопустимостта, в следващата точка ще се спра на частичната и пълната недопустимост на съдебното решение.
 
2.2. Частична и пълна недопустимост на съдебното решение

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по допустимостта на решение в обжалваната му част. Това означава, че по отношение на необжалваната произнасяне няма да има, а също така и че може само част от решението да бъде обявено за недопустимо. Обаче възниква въпросът как се определя частта на обжалваното решение, по която се дължи произнасяне относно неговата допустимост. На пръв поглед, отговорът изглежда ясен, но на практика се срещат някои усложнения. Ако жалбоподателят обжалва размера на присъденото вземане, но не и дължимостта му, то съдът върху цялото решение ли ще направи преценката си за допустимост? А ако се обжалва само съществуването или размера на акцесорното вземане, може ли то да бъде разгледано отделно от главното вземане и в коя част на съдебното решение ще се произнесе съдът по допустимостта му? Или пък искът е за солидарно осъждане, а съдът е осъдил ответниците разделно. Проблемът със съдебните решения, чийто диспозитив съдържа повече от едно произнасяне, е, че често последните са във връзка едно с друго (примерно за главно и за акцесорно вземане) и обжалването на едното по необходимост изисква проверка и на някое друго. При предявяване на насрещна жалба съдът ще провери и частта, обжалвана с последната относно нейната допустимост, заедно с обжалваната с първоначалната жалба част. Струва ми се, че правилното тълкуване на чл. 269 ГПК би било, че въззивният съд проверява допустимостта на решението в рамките на проверката, която извършва по посоченото от страната в жалбата (и в насрещната такава, ако е подадена). Т.е. страната може да твърди неправилност на една част, но ако тази част по необходимост налага проверка за правилността на друга част, то според мен съдът трябва да провери и тази друга част относно нейната допустимост. Това е така, защото обуславящата част може да е правилна, но недопустима, поради което и следващата от нея обжалвана част също ще бъде недопустима дори сама по себе си да не е такава. Същото се отнася и до обжалване на главната част, в който случай съдът по необходимост трябва да се произнесе по акцесорната част от иска. Примерно по иск с правна квалификация чл. 108 ЗС (ревандикационен) за връщане на земеделски имот – нива, от страна на недобросъвестен владелец, упражнявал фактическата власт в продължение на три стопански години, кумулативно съединен с иск за обезщетение в размер на наема по средни пазарни цени за всяка от тези години. Ако страната обжалва решението в частта му относно главния иск по чл. 108 ЗС, съдът по необходимост ще се произнесе и по акцесорния иск, при това ще разгледа и въпроса за неговата допустимост. Всъщност този пример трябва да се разшири с предявяването на още някой иск, предявен при условията на обективно кумулативно съединяване, защото иначе ще се обжалва на практика цялото решение. С оглед на направеното разграничение в предходната точка от изложението на двете групи пороци, които обуславят недопустимостта, то в чл. 269 ГПК законодателят е имал предвид втората група – пороци, възникнали за първи път в окончателния за съответната (в случая първата) инстанция акт – решението. Ако недопустимостта на решението се дължи на ненадлежно упражняване на правото на иск или на недопустим съдебен процес, то не смятам, че съдът е ограничен от обхвата на обжалването. Това е така, защото съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта на процеса без значение пред коя инстанция делото е висящо. Съдебният процес, чието начало е поставено със сезирането на съда с исковата молба, е един, а инстанционните проверки са само механизми, които служат като гаранция, че окончателният съдебен акт, с който ще приключи целият процес (а не само производството пред определена инстанция), ще бъде справедлив и законосъобразен. Затова от надлежното упражняване на правото на иск зависи допустимостта на целия процес, а не само на производството пред първата инстанция. Освен това съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия (това се отнася до всяка една инстанция, тъй като разпоредбата е в Глава единадесета на Част първа, озаглавена „Общи правила”), каквото действие е и предявяването на иска, а съгласно чл. 130 ГПК: „Когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба”. В предходната точка от изложението вече посочих защо смятам, че всяка една инстанция следва да може да прекрати делото, когато установи, че процесът е недопустим, когато делото е висящо пред нея. Чл. 269 ГПК обаче говори за решение и за част от него, поради което законодателят е имал предвид само основанията, които произтичат от самото съдебно решение и за първи път са настъпили с неговото постановяване. Затова считам, че тълкуването на чл. 269 ГПК би следвало да бъде, че съдът се произнася служебно по допустимостта на решението – в рамките на проверката, която извършва по посоченото от страната в жалбата, както и върху допустимостта на цялото решение по въпроса дали не е постановено в резултат на недопустим процес.
 

Спорният случаи на обезсилване на съдебното решение по чл. 249 ГПК


Съгласно разпоредбата на чл. 249 ГПК: „Съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото.” Тази разпоредба буди недоумение поради няколко причини, които налагат извода за неправилност на законодателното решение, съдържащо се в нея. На първо място, тя противоречи на чл. 246 ГПК, съгласно който след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени. По същество се получава следното – съдът е постановил решение, обявил го е, а страните след това постигат споразумение или най-малкото го свеждат до знанието на съда. Това споразумение се явява един последващ юридически факт, който е извън производството пред първоинстанционния съд. Този факт няма отношение към съдебното решение. Макар че законодателят е използвал понятието „обезсилва” (чл. 249 ГПК) наместо „отменя” (чл. 246 ГПК) по същество се стига до същия резултат – съдът с едностранен акт препятства влизането в сила на собственото си решение и го лишава от възможността да породи правни последици. Промяната в термина не променя нито характера на действието, нито правните му последици. На второ място, основанието за обезсилване е недопустимостта на съдебното решение или на производството пред съответната инстанция. В случая, визиран в чл. 249 ГПК, производството пред първата инстанция няма данни да е било опорочено така, че да е било недопустимо, нито пък самото решение може да бъде определено като такова. Иначе казано, в този случай решението може да е валидно, допустимо и правилно, поради което и няма да има основание за обявяването на нищожността му, за обезсилването или отмяната му от по-горната инстанция, ако бъде обжалвано. Крайно съмнително е в този случай съдът да може да го обезсили поради настъпването на юридически факт, който няма отношение към допустимостта на самото решение, която се преценява към момента на неговото постановяване, а не на настъпването на последващи обстоятелства. Затова няма как да се „обезсили” едно допустимо решение. На трето място, обезсилването е форма на контрол върху законосъобразното постановяване на съдебното решение, която се осъществява от по-горната инстанция. Това е разбираемо, тъй като не може на същия съд да се предостави контролно правомощие във връзка със собствените му актове. По допустимостта на първоинстанционното решение се произнася именно въззивният съд – чл. 269 ГПК. Изрично е предвидено, че обезсилването е от компетентността на въззивния съд по отношение на решенията на първоинстанционния и на касационния по отношение на решенията на втората инстанция (чл. 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 ГПК). В този смисъл обезсилването е инстанционна форма на контрол. Поради горните съображения предвидената в чл. 249 ГПК възможност съдът да обезсили собственото си решение е неправилна и противоречи на общата законодателна логика на ГПК и в частност на чл. 246, 269, 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 ГПК. Поставя се въпросът дали следва в такъв случай страните да бъдат обвързани от решението на съда след като са се спогодили, макар и след постановяването на това решение, и не е ли по-добре да се зачете волята им, тъй като постигнатото по съгласие между тях споразумение би било по-трайно от наложеното им от държавния орган разрешение на техния спор. Законодателят е преценил правилно, че трябва да се даде предимство на волята на страните за уреждането на техния спор по взаимно съгласие, но неправилно е определил кое е приложимото правно средство за постигане на този резултат в конкретния случай. Категорично непораждането на правни последици на постановеното съдебно решение не може да се постигне с обезсилването му от съда, който го е постановил поради изложените по-горе съображения. Не може да се постигне и чрез обжалване на съдебното решение, защото то ще бъде валидно, допустимо и правилно и няма да се налице основания за обявяване на нищожността му, за обезсилването или за отмяната му от по-горната инстанция. Всъщност чл. 249 ГПК се явява един неудачен опит за запълване на празнота в българското гражданско процесуално право. Неудачен е, тъй като се използва институт с определено съдържание (обезсилването) в смисъл, различен от приетия в останалата част от ГПК, а да се влага различно съдържание в един и същи институт в рамките на един и същи нормативен акт е в отявлено противоречие с чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове. Терминът „обезсилване” има утвърдено правно значение и е неправилно да се предвиждат отклонения от него само за да се задоволи конкретна нужда от институт, който не съществува в българския граждански процес. А това е институтът на непораждане на правни последици на съдебен акт, между чието постановяване и влизане в сила е настъпил юридически факт, който да препятства влизането му в сила. Всъщност нуждата от такъв институт възниква именно поради принципната забрана съдът да отмени собственото си решение. Впрочем този липсващ институт може да бъде успешно приложен и към решенията, постановени в резултат на привиден процес, когато лицето, което желае да не се породят по отношение на него правните последици не е кредитор, който да може да предяви иск по чл. 135 ЗЗД. Поради ограничения обем на настоящата статия, както и поради фокуса ѝ върху недопустимостта и обезсилването, няма да разсъждавам в детайли какъв е липсващият институт, как да бъде наречен, какво да включва в съдържанието си, каква да бъде точната му формулировка и къде в ГПК да бъде систематичното му място. Това изследване ще бъде предмет на евентуална последваща статия. Тук само ще очертая трите възможни решения на посочения проблем с чл. 249 ГПК. Първо, може в него да се предвиди изключение от правилото, че съдът не може да отмени собственото си решение, когато става дума за спогодба, постигната след постановяването на решението, но преди влизането му в сила. Това разрешение обаче пак би било неправилно, тъй като подобно на обезсилването, отмяната също е форма на инстанционен контрол, а и самото решение ще бъде правилно и няма да подлежи на отмяна. Второ, може да се помисли за въвеждането на нов институт за конкретния случай, както вече стана дума, който ще се явява форма на извънинстанционен контрол, подобно на отмяната на влезли в сила съдебни решения, но осъществяван от инстанцията, постановила съответното решение. Всъщност тук не става дума за контрол, а за ревизиращи правомощия. Считам, че подходящото название на един такъв евентуален институт би следвало да бъде „оттегляне” по примера на административното право. Трето, този институт може да обхване и други хипотези освен вече разглежданата на представено пред съда споразумение. Вярно е, че в заглавията на чл. 246 и чл. 253 ГПК се съдържа терминът „оттегляемост”, но той може да бъде заменен с друг, примерно „изменяемост”, „отменимост”, доколкото съответните разпоредби говорят не за оттегляне, а за отмяна или изменение. Оттеглянето се използва за пълномощните, за исковите молби и като цяло за актовете на страните, а не и за действията на съда. Но независимо от субекта, съдържанието е много сходно – последващо волеизявление, с което се прекратява възможността предишно такова да поражда правни последици. Институтът на оттеглянето на съдебните решения, ако му се придаде достатъчно широко съдържание, може да реши множество проблеми, включително и с решения, постановени при привиден процес. Уредбата му може да вземе за пример тази на отмяната на влезли в сила съдебни решения. Въпросите, свързани с такова едно изменение в ГПК обаче са твърде много и не могат (а и не следва) да бъдат разгледани в настоящата статия.


Заключение


В настоящата статия разгледах някои въпроси на недопустимостта на съдебното решение и на съдебния процес, като съм се постарал да направя изложението във възможно най-голяма степен практически приложимо. Загатнах и за необходимостта, както аз я виждам, от разработването на института на оттеглянето на съдебните решения, който към настоящия момент не съществува в българския граждански процес, а и в правната литература категорично се подчертава, че веднъж постановеното съдебно решение не може да се оттегли от съда, който го е постановил. Считам, че това положение трябва да се промени, като бъде съобразено с някои конкретни хипотези (основания), които да бъдат формулирани подобно на съдържащите се в чл. 303, ал. 1 ГПК, обосноваващи отмяната на влезли в сила съдебни решения. Но въпросът за оттеглянето на съдебните решения е сложен и излиза извън обхвата на настоящото изследване, поради което и не е разгледан подробно. Това е въпрос преди всичко на провеждане на ново разбиране в гражданския процес, което ще изисква и нова нормативна уредба, т.е. това би било предложение de lege ferenda. Този проблем ще бъде разгледан в евентуална последваща статия. Ще се радвам да се запозная с всяка градивна критика по отношение на написаното от мен в предходните редове.

Конституирането на малолетните и непълнолетните наследници на длъжника в изпълнителното производство


Конституирането на малолетните и непълнолетните наследници на длъжника в изпълнителното производство
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 17.01.2018 г./

1. Въведение
Поводът за написването на настоящата статия е нееднаквата практика на съдебните изпълнители (държавни и частни) при възникнала необходимост от конституирането на мястото на длъжника във вече започнало изпълнително производство на неговите наследници, когато последните са малолетни или непълнолетни. Не по-различно стои проблемът и с поставените под пълно или под ограничено запрещение наследници. В някои случаи нееднаквото прилагане на закона граничи с или представлява отявлено противоправно поведение на съдебните изпълнители. В изложението ще бъдат засегнати последователно въпросите, свързани с конституирането на наследниците изобщо (чл. 429, ал. 2 ГПК), уведомяването им, определянето на срок за приемането на наследството, какви са възможностите пред малолетните и непълнолетните, както и пределите на отговорността им. На съответните места ще бъдат давани примери с цел по-голяма разбираемост на теоретичните постановки. Разработката ще завърши с кратко заключение. Целта на статията не е да даде еднозначен отговор на засегнатите в нея въпроси. Тя само представя вижданията на автора си по тях, както и аргументите, които са го навели на изводите, които са формулирани. Считам, че темата е значима и се надявам с настоящото изложение да предизвикам обсъждания, които да доведат до градивни резултати.
2. Конституирането на наследниците на длъжника – обща постановка на въпроса
Разпоредбата на чл. 429, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) гласи следното: „Издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис. Когато наследникът не е приел наследството, съдебният изпълнител определя срока почл. 51 от Закона за наследството, като съобщава изявлението на наследника на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано.” В тази разпоредба се съдържа отклонение от принципното положение, залегнало в чл. 60, ал. 2 от Закона за наследството (ЗН), съгласно което: „Наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство.” В Закона за наследството се говори за размер, т.е. определят се пределите на имуществената отговорност на наследника като стойност, до която отговаря, а в текста на ГПК се определя и имуществото, срещу което може да се насочи изпълнението – това на наследодателя. Тъй като чл. 429, ал. 2 ГПК засяга специфичен случай на приемане на наследството по опис, а именно – в рамките на започналото изпълнително производство, то наред с общото ограничение на отговорността по отношение на нейния размер, ще се приложи и ограничението, заложено в процесуалния закон по отношение на имуществото. Иначе казано, наследниците, приели наследството по опис, ще отговарят пред взискателите на наследодателя-длъжник само до размера на стойността на получените имущества и със същите тези имущества. Що се отнася до отказа от наследство, то въпросът не стои, защото, при извършен отказ, лицето, което има право да наследи, не придобива нито права, нито задължения – не става правоприемник на починалия длъжник. Всъщност, макар че в ЗН законодателят е непоследователен, то до приемането на наследството по опис или направо, все още няма „наследник”, а само лице, което е призовано към наследяване (или което има право да наследи). Ако това лице направи отказ от наследство, то няма да бъде наследник и никога няма да е било такова, защото в неговия патримониум няма да са преминали права на починалия, нито пък към него ще преминат задълженията на последния. Тази терминологична неяснота е възпроизведена и в разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК, цитирана по-горе. Особено ясно това се вижда в изречение второ, чиято точна формулировка би следвало да бъде следната: „Когато лицето, което е призовано към наследяване, не е приело наследството, съдебният изпълнител определя срока почл. 51 от Закона за наследството, като съобщава изявлението на лицето на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано.” От горните разсъждения могат да се направят следните изводи: първо, лицата, призовани към наследяване, могат да се конституират на мястото на починалия длъжник като длъжници, само ако са придобили качеството наследници; второ, това качество се придобива, когато приемат наследството направо или по опис; трето, ако придобият наследството по опис, отговорността им е ограничена до размера на стойността на полученото от наследодателя имущество, а принудителното изпълнение може да бъде насочено само срещу това имущество; четвърто, по аргумент от противното, ако са приели наследството направо, то принудителното изпълнение може да бъда насочено и срещу имуществото, което е било в техния патримониум и преди смъртта на наследодателя им; пето, при отказ от наследство срещу отказалия се не може да се насочи никакво принудително изпълнение, тъй като той така и няма да е придобил качеството „наследник”. Тези най-общи разсъждения биват изведени „пред скоби”, тъй като са от значение за разглеждането на по-нататъшната проблематика, но повтарянето им на съответните места би затормозило изложението.
3. Уведомяване и срок за приемане на наследството
За да сме изправени изобщо пред проблема за конституирането на наследниците, то следва да са налице няколко кумулативно задължителни предпоставки: първо, наследодателят да е длъжник; второ, срещу него да се води изпълнително производство; трето, това производство трябва да е законосъобразно, тъй като в противен случай всяко изпълнително действие ще бъде незаконосъобразно; четвърто, трябва да се определи кръгът от лица, срещу които да се насочи изпълнението и пределите на тяхната отговорност. Първите две предпоставки са лесно установими. Достатъчно е да има висящо изпълнително дело срещу лице, което е починало след образуването му, т.е. съставен е акт за смърт на длъжника по това дело. Преди да пристъпи към конституиране на наследниците на длъжника, съдебният изпълнител (бил той държавен или частен) следва да направи проверка дали не са налице основанията за прекратяване на изпълнителното производство, посочени в чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК. Ако някое от тези условия е налице, то съдебният изпълнител е длъжен да прекрати изпълнителното производство с постановление, защото продължаването му би било противоправно. Всъщност с постановлението си съдебният изпълнител само констатира прекратяването на изпълнителното производство, което е настъпило по право. Това негово постановление няма конститутивно, а само констативно (декларативно) действие. Проверката е необходима, тъй като биха се конституирали други лица, срещу които да се насочи изпълнението, а ако изпълнителното производство се е прекратило, всички последващи изпълнителни действия биха били недопустими. Ако след проверката съдебният изпълнител установи, че не са налице условията за прекратяване на изпълнителното производство, той следва да определи кръга на лицата, срещу които да насочи принудителното изпълнение. Преди да премине към това действие, съдебният изпълнител обаче следва да спре изпълнителното производство, тъй като е настъпило основанието по чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, към която препраща чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като едната от страните по изпълнителното производство – длъжникът – е починала. Изпълнителното производство се счита за сряно от момента на смъртта на длъжника. Ала докога ще продължи спирането? Отговорът на този въпрос се съдържа в аналогичното приложение на чл. 230, ал. 2 ГПК, който гласи: „При смърт на ответника ищецът е длъжен в шестмесечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда начл. 48. При неизпълнение на това задължение делото се прекратява.” С други думи, взискателят трябва да поиска призоваването на лицата, които имат право да наследяват в шестмесечен срок от получаването на съобщението за спирането на производството поради смъртта на длъжника, по реда на чл. 48 ГПК. Шестмесечният срок, който е приложим в исковия процес (по чл. 230, ал. 2 ГПК), следва да намери приложение и в изпълнителния, тъй като, макар и да не е сред посочените основания за прекратяване на производството в чл. 433, ал. 1 ГПК, то той урежда последиците от незаинтересоваността на взискателя при настъпването на точно определено обстоятелство – смъртта на длъжника. Всъщност и в исковото производство непоискването на призоваването на наследниците не е уредено изрично като основание за прекратяване на производството в чл. 231 ГПК, регламентиращ основанията за прекратяването, а в чл. 230, ал. 2 ГПК, който се отнася до възобновяването. Възобновява се само производство, което е било спряно, а спирането на производството може да засяга както исковото, така и изпълнителното производство. Затова може да се счита, че чл. 230, ал. 2 ГПК урежда последици, относими към всяко спряно производство. Ако в шестмесечния срок от получаването на съобщението взискателят поиска призоваване на наследниците по реда на чл. 48 ГПК, то съдебният изпълнител следва да установи кръга на наследниците, срещу които може да бъде насочено принудителното изпълнение. Едва след като този кръг бъде установен, ще може да бъде възобновено изпълнителното производство. Докато изпълнителното производство е спряно, т.е. между смъртта на длъжника и определянето на кръга на наследниците (не на кръга на лицата, които имат право да наследяват), нови действия по принудително изпълнение не могат да бъдат извършвани. Възниква въпросът за определянето на кръга на наследниците. Удостоверението за наследници е документът, който очертава кръга на лицата, които имат правото да бъдат призовани към наследяване. Съдебният изпълнител по искане на взискателя може да се сдобие с този документ, чиято уредба се съдържа в чл. 9-12 от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. След като определи кръга на лицата, които имат право да приемат наследството, съдебният изпълнител трябва да им изпрати покана да приемат наследството направо, по опис или да се откажат от него, или, иначе казано, да заявят дали придобиват качеството „наследник” и в какъв обем отговарят за задълженията на наследодателя (чл. 429, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 51 ЗН). Съдебният изпълнител определя срока, в който призованото към наследяване лице следва да депозира отговора си. От момента, в който някое от лицата приеме наследството било по опис, било направо, изпълнителното производство се възобновява, тъй като ще има длъжник, т.е. субект, срещу чието имущество да са насочи изпълнението. Разбира се, както вече бе посочено, възможни са три основни хипотези и няколко комбинации между тях, когато наследниците са неколцина. Лицата, призовани към наследяване, имат пред себе си три възможности: да приемат наследството направо, да го приемат по опис или да направят отказ от него. Възможно е някои да приемат направо, а други по опис. Не е изключено и всички наследници да приемат по опис. Специално на тези възможности ще обърна повече внимание в следващата точка от изложението, касаеща лицата, призовани към наследяване, които са малолетни или непълнолетни.
4. Уведомяване на малолетните и непълнолетните лица, които имат право да наследят
На това място в изложението следва да бъдат изяснени някои въпроси, които засягат малолетните и непълнолетните лица, както и поставените под пълно или ограничено запрещение. Основните текстове, уреждащи тяхната дееспособност, се съдържат в чл. 3-5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Малолетни са лицата, които не са навършили 14-годишна възраст. Те не могат да извършват правни действия нито самостоятелно, нито със съдействието на пълнолетно лице. Тяхната воля за правото е ирелевантна, тъй като се презюмира, че психическата им зрялост с оглед възрастта им е недостатъчна, за да разбират напълно свойството и значението на постъпките си и да могат да ги ръководят. За тези лица е трудно да оценят до какъв резултат би довело едно или друго действие, всички последици от него, както и обществената оценка, която би му била дадена. Поради тези причини законодателят е възприел решението всички правни действия да бъдат извършвани от името и за сметка на малолетния от неговите законни представители – родители или настойници. Волята на последните замества тази на малолетния и е правнорелевантна. Въпросът за извършването на правните действия е съществен за настоящата разработка, тъй като всяко действие, което е правно уредено, е „правно действие”, включително и правно уредените бездействия. И тъй като законният представител е лицето, което волеизявява от името и за сметка на малолетния, то и действията спрямо малолетния трябва да бъдат насочени към законния представител, за да обвържат малолетния. „Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни”гласи разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС. Съгласно ал. 3 на същия член те се приравняват на малолетните, т.е. волята им е правно ирелевантна и от тяхно име и за тяхна сметка правни действия извършват законните им представители. Значително по-различно е положението на непълнолетните лица, т.е. лицата навършили 14-годишна възраст, но недостигнали 18-годишна. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3 ЗЛС на тях се приравняват и поставените под ограничено запрещение (производството за поставяне под запрещение (без значение пълно или ограничено) е исково и е уредено в чл. 336-340 ГПК). При непълнолетните волята им не е правно ирелевантна, но и не е достатъчна, за да породи правни последици във всички случаи на извършени от тях правни действия. Напротив. Принципът е, че те извършват правните действия със съгласието на своите родители или попечители. Това означава, че самостоятелни правни действия непълнолетните не могат да извършат, а е необходимо към тяхното волеизявление да бъде добавено и това на техните попечители или родители, за да бъдат породени предвидените в диспозицията на съответната правна норма правни последици. Изключение от това правило са обикновените дребни сделки за задоволяване на текущи нужди и разпореждането с придобитото от своя труд. „Дребни” са сделките с невисока стойност, а „текущи” са нуждите, които са належащи, т.е. не търпят отлагане, биват задоволени с извършването на дребната сделка и при това незабавно. Примери за такива дребни сделки за задоволяване на текущи нужди са купуването на баничка, за да се нахрани ученикът в междучасието, на сок, за да утоли жаждата си след час по физическо възпитание и спорт и т.н. Що се отнася до разпореждането с придобитото от своя труд, тук се има предвид всичко, което е получено от непълнолетния като насрещна престация срещу положен от него труд без значение дали по трудово правоотношение или по договор за изработка (вкл. и договор за услуга, който е разновидност на договора за изработка). След тези няколко предварителни бележки вече може да се отговори и на по-нататъшните въпроси, които разглежданата тема поставя.
Възниква въпросът за уведомяването на малолетните и непълнолетните (както и запретените) за срока (по въпроса за срока вж. подробно т. 5 от настоящото изложение), в който следва да приемат или да се откажат от наследството. Както вече бе описано по-горе правните действия от името и за сметка на малолетните и поставените под пълно запрещение се извършват от техните законни представители. Получаването на съобщения, с които се дава срок, от който зависи възникването на права или задължения, е правно действие, поради което то трябва да бъде насочено към законния представител. По-различно стои обаче въпросът с непълнолетните и поставените под ограничено запрещение, тъй като тяхната воля е необходима, но не и достатъчна предпоставка за валидно извършване на правно действие, защото в случая не става дума нито за обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди, нито за разпореждане с придобитото от своя труд. Следователно необходимо е и добавъчното волеизявление на родител или попечител, поради което уведомяването за този срок следва да бъде направено и на непълнолетния (поставения по ограничено запрещение) и на лицето, което следва да даде съгласието си за всяко (с посочените по-горе две изключения) действие на непълнолетния – родител или попечител. Така в зависимост от възрастта на лицето, призовано към наследяване, се определя и кръгът лица, които следва да бъдат уведомени, че трябва да бъде взето отношение по въпроса с наследяването. Отново следва да се подчертае, че преди лицето, призовано към наследяване, да е взело отношение по този въпрос или да е изтекъл срокът за вземане на отношение, това лице не придобива качеството „наследник”. Това обстоятелство е от значение и за правилното тълкуване на разпоредбата на чл. 428, ал. 3 ГПК, съгласно която: „При смърт на длъжника, след като е получил поканата за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действията си, изпраща на наследниците нова покана за доброволно изпълнение.” В разглежданата хипотеза с малолетните, непълнолетните или запретените лица, които имат право да наследяват, съдебният изпълнител първо определя срок да приемат наследството и чак след като са го приели и с това са придобили качеството „наследници” им изпраща нова покана за доброволно изпълнение, ако са изпълнени предпоставките на чл. 428, ал. 3 ГПК, т.е. след поканата за доброволно изпълнение до починалия длъжник (наследодателя) не са последвали действия по принудително изпълнение. Поканата за доброволно изпълнение също ще бъде изпратена до законния представител на малолетния, респективно поставения под пълно запрещение, или ще бъде изпратена едновременно до непълнолетния, респективно ограничено запретения, и лицето, което осъществява подходящ контрол върху поведението му. Думата „други” в чл. 428, ал. 3 ГПК е неправило използвана в случая, тъй като поканата за доброволно изпълнение не е действие по принудителното изпълнение, както логично може да се заключи и от наименованието ѝ (съдържащо „доброволно” в себе си). Ако пък срещу наследодателя са били предприети действия по принудително изпълнение след като му е била връчена поканата за доброволно изпълнение, то нова покана до приелите наследството лица не се изпраща, а принудителните действия срещу имуществото им могат да продължат. След изясняването на въпроса за уведомяването на малолетните, непълнолетните и запретените лица, които имат право да наследяват, както и за връчването на поканата за доброволно изпълнение, следва да се премине към разглеждането на възможностите за действия на призованите към наследяване. Следващата точка от изложението ще бъде посветена на приемането и отказа от наследство от страна на малолетните и непълнолетните като казаното за тях се отнася и за поставените под пълно или ограничено запрещение съответно.
5. Приемане и отказ от наследство от страна на малолетните и непълнолетните
Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗН: „Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис.” Под недееспособни следва да се разбират изобщо всички лица, които не са напълно дееспособни, т.е малолетните, непълнолетните, поставените под пълно или под ограничено запрещение. Поставя се въпросът дали тези лица са длъжни да приемат наследството, въпреки че формулировката на текста с думата „приемат”, а не например „могат да приемат” може да насочи разсъжденията в определена посока. Всъщност изглежда, че няма никаква пречка недееспособните да направят отказ от наследство. След като в т. 2 от настоящото изложение бе очертана принципната недопустимост да бъде насочено принудително изпълнение срещу друго имущество, различно от принадлежалото на наследодателя и след като отговорността на наследника е ограничена до неговия размер, то възниква въпросът дали наследникът има правен интерес да се откаже от наследството. Отговорът е положителен. По принцип всяко лице, което е призовано към наследяване, може да се откаже от наследство. Аргументите в полза на това съждение са следните: първо, ЗН не съдържа ограничение по отношение на лицата, които могат да направят отказ от наследство; второ, отказът от наследство, в което пасивите превишават активите, би спестил на отказалия се действията по принудително изпълнение срещу имуществото на наследодателя му и изобщо ангажирането му в изпълнителния процес, който би могъл да му причини душевни страдания, особено с оглед на възрастта и обусловеното от нея психическо състояние на имащия право да наследява малолетен или непълнолетен; трето, отказът от наследство не застрашава интересите на кредиторите на починалия длъжник, тъй като наследственото имущество ще премине към следващия ред лица, призовани към наследяване, а ако такива няма – към държавата или общината, които на свой ред, отново съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН, приемат по опис. Тъй като обаче за разлика от малолетните и непълнолетните след държавата или общината няма други наследници, то те със сигурност не могат да направят отказ от наследство. Такъв отказ във всички случаи могат да направят наследниците по закон. Наследниците по завещание също могат да направят отказ от наследство. Тъй като към тях преминават само права (аргумент от чл. 13 ЗН), тяхното имущество не изглежда да е застрашено от принудително изпълнение. Завещателните разпореждания, с които на едно лице се прехвърля цялото имущество или дробна част от него на някое лице, придават на последното качеството наследник (чл. 16, ал. 1 ЗН), ако, разбира се, приеме наследството. Всъщност в глава четвърта от ЗН, озаглавена „Приемане и отказ от наследство”, не се прави разлика между наследници по завещание и наследници по закон, от което следва, че и двата категории попадат под родовото понятие „наследници”, употребено от законодателя. Затова както отказът, така и приемането по опис са допустими и при наследниците по закон, и при наследниците по завещание. Функцията и на отказа от наследство и на приемането по опис е много сходна – те защитават призования към наследяване от насочването на принудителното изпълнение срещу неговото имущество, предпазват го от въвличането му в изпълнителен или исков процес, ограничават или препятстват възникването на отговорност за чужди задължения. Тази защитна функция е обосновала възприетото от законодателя решение в чл. 61, ал. 2 ЗН. Ала при малолетните, непълнолетните и запратените се наблюдава и следната особеност, засегната в т. 4 от настоящото изложение: те не могат или изобщо (малолетните и поставените под пълно запрещение) или поне самостоятелно (непълнолетните и ограничено запретените) да извършват правни действия поради недостатъчната им психическа зрялост, формален критерий за която е възприетата от законодателя възрастова граница. Затова би било опасно за техните интереси да им се разреши да преценяват дали да направят отказ от наследство или да го приемат по опис. Най-малкото може да не са в състояние да преценят дали пасивите надхвърлят активите или е обратното – може би най-същественият за решението дали да се откажат от наследство въпрос. Законодателят е отчел спецификата на тази категория лица по отношение на тези решения в чл. 130, ал. 4 от Семейния кодекс (СК), който гласи: „Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. По изключение обезпечаване на чужди задължения чрез залог или ипотека може да се извърши по реда на ал. 3 при нужда или очевидна полза за детето или при извънредни нужди на семейството.” Отказът от права, включително и от наследствени такива е недопустим по отношение на ненавършилите пълнолетие лица без значение дали са малолетни или непълнолетни. Споменатото по-горе нежелание да се участва в изпълнителен процес, който може да причини страдания на малолетния или непълнолетния, е отчетено от законодателя като по-маловажно от възможността за тези категории лица да остане някакво имущество след удовлетворяването на взискателя в изпълнителното производство. Тази защита на имуществените интереси на ненавършилите пълнолетие обаче влиза в конфликт със закрилата на тяхното психическо, нравствено и социално развитие. Липсата на гъвкавост в разпоредбата на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК застрашава това развитие. Отказът от права, подобно на правните действия, посочени в чл. 130, ал. 3 СК, следва да бъде поставен в зависимост от предварителното разрешение на съдия от районния съд по настоящия адрес на детето, защото така съдът може да прецени, че пасивите на наследството надхвърлят активите и би било разумно и оправдано с оглед защитата интересите на детето да бъде допуснат отказа от наследство, направен от законния представител или от непълнолетния и неговия родител или попечител. При сегашната нормативна уредба отказът от правото да са приеме наследството би бил недопустим. Обаче с оглед разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК възниква следното питане: ако отказът е недопустим, то това отнася ли се за мълчаливия отказ, когато в определения от съдебния изпълнител срок недееспособният не е дал отговор дали приема наследството? При положителен отговор на този въпрос се обезсмисля правомощието на съдебния изпълнител да определя срок за приемане на наследството на тази категория лица, а при отрицателен отговор се стига до заобикаляне на правилото на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК. С оглед на всичко изложено в т. 2-4 от настоящата разработка считам, че все пак отговорът е положителен. Със смъртта на длъжника-наследодател изпълнителното производство спира. При узнаването на това обстоятелство (смъртта) съдебният изпълнител изпраща съобщение до взискателя. От получаването на съобщението от страна на последния за него започва да тече шестмесечен срок, в който той да поиска от съдебния изпълнител да установи кръга от лицата, които имат право да наследяват и да ги призове към наследяване, определяйки срок за приемането на наследството по чл. 51 ЗН. Ако взискателят не направи това в шестмесечния срок, производството се прекратява по право. Ако пък го стори, за съдебния изпълнител възниква задължението да извърши посочените по-горе действия. Ако установи, че призованите към наследяване лица не са навършили пълнолетие, той няма да им определи срок за приемане на наследството, тъй като те не могат нито да направят отказ от наследство (забраната на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК), нито могат да го приемат направо (императивната норма на чл. 61, ал. 2 ЗН), поради което тези лица са длъжни да приемат наследството по опис[1]. Наместо това съдебният изпълнител или ще им изпрати покана за доброволно изпълнение, ако след изпратената такава до техния наследодател не са последвали изпълнителни действия (чл. 428, ал. 3 ГПК), или съобщение за конституирането им като длъжници по изпълнителното дело (аналогия с чл. 428, ал. 1, изр. 3 и ал. 4 ГПК, в които случаи се изпраща само съобщение, когато би следвало длъжникът да знае за започналото принудително изпълнение, а действията по него би следвало да не са останали скрити за наследниците). Затова в случая, когато наследниците са недееспособни, изпълнителното производство ще бъде възобновено с изтичането на две седмици от получаването на поканата за доброволно изпълнение или с получаването на съобщението от наследниците или техните законни представители. Интересен е и въпросът с поканата за доброволно изпълнение, изпратена да недееспособните. Тъй като те отговарят до размера на полученото от наследодателя имущество и само с това имущество, а кредиторът има интерес да получи определена стойност, то дали е възможно да платят до размера на придобитото по опис имущество и да запазят последното? Отговорът на този въпрос е категорично отрицателен. Съображенията ми за това са следните: първо, законодателят изрично е определил с кое имущество отговарят длъжниците-наследници пред кредитора, когато приемат наследството по опис; второ, би се нарушила защитната функция на приемането на наследството по опис след като наследникът самоволно прехвърля част от своето имущество на кредитора, а именно това имущество брани приемането по опис в разглеждания случай; трето, ако след като плати на кредитора до размера на придобитото имущество, длъжникът се разпореди с имуществото на наследодателя си в нарушение на сроковете по чл. 65, ал. 1 ЗН – петгодишен от приемането по опис за недвижимите имущества и тригодишен за движимите – без разрешението на районния съдия, то той би следвало да отговаря за задълженията на наследството неограничено, като тук ще намери приложение и чл. 130, ал. 3 СК, т.е. разпорежданията с недвижими имоти без разрешение от съда ще бъдат нищожни, както и тези с движими вещи посредством формална сделка. Ако недееспособният се разпореди с движима вещ без сделката да е формална (хипотеза, излизаща извън обхвата на чл. 130, ал. 3 СК) и без разрешението на районния съдия, струва ми се, че той не би отговарял неограничено, тъй като това би била прекалено тежка санкция, която би противоречала на основни принципи на българското право, защитаващи децата (чл. 14 от Конституцията на Република България (КРБ) примерно). По-скоро сделката би била непротивопоставима на кредиторите на наследодателя. Иначе казано, неограничената отговорност за задълженията на наследодателя е немислима по отношение на недееспособните наследници.
Друг не по-малко интересен въпрос е този за множественото наследяване, когато лицата, които са призовани към наследяване, са няколко и или всички са недееспособни, или само някои от тях са такива. Недееспособните, както вече бе посочено по-горе, приемат наследството задължително по опис, а дееспособните могат да приемат наследството по опис, направо, а могат и да се откажат от него. За да се определи обаче кой наследник с какво имущество и до какъв размер отговаря пред кредиторите на наследодателя-длъжник, следва да бъдат извършени няколко последователни действия. Първо, съдебният изпълнител следва да определи срок за приемане на наследството на дееспособните лица. Ако той изтече без да са направили волеизявление или се откажат от наследството, прилага се вече написаното за недееспособните, тъй като те остават единствени наследници. Второ, ако приемат наследството, т.е. придобият качеството „наследници”, то съдебният изпълнител следва да прецени какъв е делът от наследственото имущество на всеки наследник. По отношение на приемането не бива да се пропуска и разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН, визираща хипотезата на приемане на наследството с конклудентни действия. За да определи дела на наследника, съдебният изпълнител следва да се ръководи от разпоредбите на чл. 5-9 ЗН. Ако например наследодателят е оставил пълнолетен низходящ, малолетен низходящ и съпруг, то всеки от тях ще наследи по една трета от наследственото имущество (чл. 9, ал. 1 ЗН). Само че малолетният ще приеме наследството по опис, а за другите двама съществуват и трите вече описани възможности за действие. Задълженията на наследодателя също следва да бъдат разделени съобразно дела на всеки наследник (чл. 60, ал. 1 ЗН). Така предварително се определя размерът, до който би отговарял наследникът, ако приеме наследството направо. Ако го приеме по опис (както ще направи малолетният в настоящия пример), отговорността му е само до размера на полученото имущество. С други думи, отговорността се определя от две величини – това са делът на наследника от наследственото имущество и от задълженията на наследството, от една страна, и начинът, по който е приел наследството, от друга страна. Ако имуществото на починалия длъжник в настоящия пример се оценява на 3000 лв., а задълженията му на 6000 лв., то дългът, който преминава към всеки от тримата наследници, е в размер на 2000 лв. Ако и тримата приемат – пълнолетните – направо, а малолетният – по опис, то първите ще получат всеки по 1000 лв. (1/3 от имуществото), но ще отговарят за по 2000 лв. всеки, т.е. пасивът им ще се увеличи с 1000 лв., за които ще отговарят със собственото си имущество. Малолетният пък ще получи имущество на стойност 1000 лв. и ще отговаря до тази стойност като личното му имущество ще остане извън обхвата на действията по принудително изпълнение. Ако и тримата приемат по опис, то всеки ще получи имущество на стойност 1000 лв., но и ще отговаря до тази стойност (чл. 60, ал. 2 ЗН). Ако едно от призованите към наследяване лица се откаже, то както имуществото, така и задълженията ще се поделят между малолетния и онзи, който е приел наследството. В настоящия пример това означава, че стойността на полученото имущество ще бъде 1500 лв., а на задълженията – 3000 лв. за всеки от двамата останали наследници. Малолетният ще отговаря до размера на полученото – т.е. 1500 лв., а пълнолетният ще отговаря или до същия размер, ако приеме наследството по опис, или за 3000 лв., ако го приеме направо, т.е. за 1500 лв. ще отговаря със своето ненаследено имущество. Задълженията, които надхвърлят полученото от недееспособния имущество, не могат да бъдат търсени от останалите наследници, защото така би била нарушена нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗН. Т.е. в горния пример, ако малолетният получи имущество на стойност 1500 лв., а отговаря за 3000 лв., то разликата от 1500 лв. остава в тежест на взискателя по изпълнителното дело. Действията на съдебния изпълнител, с които тази разлика се цели да бъде събрана от другия или другите наследници, са незаконосъобразни.
Макар че не би следвало да буди съмнение или колебание, ще се спра и на въпроса дали кредиторите на наследодателя могат да искат отмяна на отказа на наследник, когато последният се е отказал от наследството. Отговорът е отрицателен, поради следните причини: първо, законът предоставя тази възможност само на кредиторите на призования към наследяване (чл. 56, ал. 1 ЗН), защото с него са в облигационни отношения и имат интерес да се удовлетворят от едно допълнително имущество, когато неговото не е достатъчно да покрие задълженията му към тях; второ, кредиторите на наследодателя не са в никакви отношения с призования към наследяване, т.е. по отношение на него те нямат качеството „кредитор”, поради което е недопустим искът по чл. 135 ЗЗД (Павлов или отменителен иск); трето, отказът от наследство е предвидена в закона възможност или по-точно потестативно право, което се упражнява по реда на приемането на наследство (чл. 52 ЗН), поради което това действие не може да се атакува от кредиторите на наследодателя.
6. Допълнителни предели на отговорността на малолетните и непълнолетните
След като бе разгледан въпросът за отговорността на недееспособните, които задължително приемат наследството по опис, от гледна точка на имущество, с което отговарят, и на размер, до който отговарят, поставя се въпросът за несеквестируемите имущества. Несеквестируемостта на определени имущества е уредена в чл. 444 ГПК. Несеквестируеми са онези вещи, които не могат да послужат за удовлетворяване на взискателя, тъй като не могат да бъдат продадени и срещу тях да се получи стойност, която да удовлетвори вземането му. Тези вещи могат да бъдат наследени и от недееспособен наследник на длъжника, в който случай следва да се постави въпросът дали се запазва несеквестируемостта им или не. Ако отговорът е положителен, то това би било допълнително ограничение на отговорността на недееспособния за задълженията на наследодателя, тъй като той не само ще отговаря с имуществото, което е получил и до размера на неговата стойност, но и някои обекти от това имущество ще бъдат изключени изобщо от възможността срещу тях да се насочи принудително изпълнение, т.е. да бъдат продадени от съдебния изпълнител. Отрицателният отговор, то своя страна, би означавал, че при всяко положение несеквестируемостта отпада със смъртта на наследодателя. Следва да се предпочете компромисното виждане, че преценката следва да бъде правена за всеки конкретен случай, поради следните причини: първо, ако едно имущество е било несеквестируемо за наследодателя и стане такова и за наследника, то кредиторът не е изгубил една съществувала възможност за удовлетворяване, а положението му с нищо не се е променило; второ, обективно е възможно целите, които законодателят преследва с института на несеквестируемостта, да ползват и наследника; трето, би било несправедливо да се ощетява недееспособният заради чуждите дългове, особено с оглед прокламираната на конституционно ниво защита на недееспособните (чл. 14, чл. 47, ал. 4 и чл. 51, ал. 3 КРБ); четвърто, несеквестируемостта обслужва интереси, които са по-висши от икономическите такива на кредитора, тъй като касаят самото съществуване на човека. Затова във всеки случай следва да се изследва въпросът дали имуществото на наследодателя, което преминава към недееспособния, е несеквестируемо и за последния или не. Приемането на наследството по опис е юридическият факт, от който произтича прехвърлянето на собствеността от наследодател към наследник като разликата с приемането направо е в ограничаването на отговорността до определен размер, а в случая на чл. 429, ал. 2 ГПК и до определено имущество. Но с приемането по опис приетото имущество не остава собственост на починалия (което е естествено, тъй като само правоспособно лице може да бъде носител на права и задължения, включително и на правото на собственост; субективно право без субект не може да съществува). Това имущество става собственост на наследника. Ако наследодателят е притежавал единствено жилище, несеквестируемо съгласно т. 7 на чл. 444 ГПК, и недееспособният приеме наследството по опис, вследствие на което жилището става негова собственост, но той няма друго такова, то несеквестируемостта ще се запази. Не по-различно стои въпросът с домашните животни, посочени в т. 6 на чл. 444 ГПК: „необходимите две глави работен добитък, една крава, пет глави дребен добитък, десет пчелни кошера и домашните птици, както и необходимата храна за изхранването им до нова реколта или до пускането на паша”, както и с вещите посочени в т. 2, предл. 1 и в т. 3 на чл. 444 ГПК: „2. необходимата храна на длъжника и неговото семейство за един месец… 3. необходимите горива за отопление, готвене и осветление за три месеца”. Повече спорове пораждат т. 1, т. 2, предл. 2, т. 4 и т. 5 на чл. 444 ГПК. Точка 1 визира вещите за обикновено употребление на длъжника и неговото семейство, посочени в списък, приет от Министерския съвет. Ако тези вещи са принадлежали на длъжника и са служили само на него за обикновено (ежедневно и обслужващо негови основни потребности) употребление, то несеквестируемостта ще отпадне. Обаче ако тези вещи могат да послужат за обикновено употребление и на недееспособния наследник и попадат в списъка, посочен в т. 1 на чл. 444 ГПК, то те ще останат несеквестируеми и за него. Нека вземем пример с някои от вещите, посочени в списъка, обнародван в ДВ, бр. 51 от 27.03.2004 г. Ако починалият длъжник е притежавал един костюм и недееспособният е притежавал също един костюм, то при приемането на наследството недееспособният наследник вече ще притежава два костюма, ала те са несеквестируеми. Или пък починалият длъжник е притежавал двукрилен гардероб, домашен любимец, пералня, хладилник или телефонен апарат, а недееспособният наследник не е притежавал никоя от тези вещи приживе на наследодателя си, а ги е придобил след смъртта му, то тогава несеквестируемостта се запазва. При т. 2, предл. 2 се касае за хипотезата, в която наследодателят е имал особено качество – земеделски стопанин. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани и настъпилите изменения и допълнения към нея, обнародвана в ДВ, бр.43 от 30.05.2017 г./: „На регистрация подлежат юридически лица, еднолични търговци и физически лица, навършили 18 години, които стопанисват земеделска земя и/или осъществяват производство на земеделска продукция.”Недееспособните не могат да бъдат регистрирани като земеделски производители, поради което няма как недееспособният наследник да е земеделски стопанин и да се ползва от несеквестируемостта, специално допусната по отношение на вещите, принадлежащи на лице с такова качество. Същите разсъждения могат да се направят и по отношение на чл. 444, т. 5 ГПК, съгласно който са несеквестируеми: „земите на длъжника – земеделски стопанин: градини и лозя с площ общо до 5 дка или ниви или ливади с площ до 30 дка, и необходимите за воденето на стопанството машини и инвентар, както и торовете, средствата за растителна защита и семето за посев – за една година”. Затова когато наследникът е недееспособен и бъде конституиран като длъжник, вещите, които са били несеквестируеми поради особеното качество „земеделски стопанин” на наследодателя, ще станат секвестируеми и взискателят ще може да насочи принудителното изпълнение срещу тях. Точка 4 на чл. 444 ГПК изглежда доста сходна на т. 2, предл. 2 и на т. 5 на същия член, но това сходство не бива да се абсолютизира. Тъй като биват визирани и занаятчиите, то следва да се има предвид, че минималната възраст за приемане на чирак е 16 години (чл. 45, ал. 3 от Закона за занаятите), а ако обучаващият го майстор е и негов наследодател, то инструментите, книгите, пособията и машините, служили лично на майстора, са такива, които ще служат лично и на чирака за упражняване на неговото занятие. Поради тази причина непълнолетният чирак не следва да бъде лишаван от средствата за изкарване на препитание и изредените по-горе вещи ще бъдат несеквестируеми и за него. Примерът със занаятчията е показателен и се отнася до всяка свободна професия, която може да бъде упражнявана преди достигането на пълнолетие от страна на наследника. Необходимо е наследодателят му да е упражнявал същата професия и средствата за нейното упражняване да могат да послужат на недееспособния наследник за същата цел. Във всеки случай обаче, когато е налице недееспособен наследник, то съдебният изпълнител следва да осъществява проверка дали описаното имущество е несеквестируемо и по отношение на наследника, защото ако отговорът на този въпрос е положителен, принудителното изпълнение срещу това имущество би било противозаконно (и съответно ще може да бъде обжалвано от длъжника или от законния му представител на основание чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК).
7. Заключение
В настоящата разработка се постарах да разгледам някои аспекти на конституирането на недееспособните наследници на длъжника: в какъв срок следва да се поиска конституирането им, до кого се изпращат съобщенията и поканите за доброволно изпълнение, отказът от и приемането на наследството, пределите на отговорността на недееспособните и т.н. Излизайки извън обхвата на самото конституиране, съм се спрял и на въпроси, касаещи изпълнението срещу имуществото на недееспособните наследници. Статията не претендира нито за безспорност на разсъжденията и изводите, изложени в нея, нито за всеобхватност по отношение на поставената за разглеждане материя. Стремежът ѝ е да породи аргументирани дискусии, които да послужат на практикуващите юристи и на всекиго, който проявява интерес към поставената тема.

По някои въпроси на възражението по чл. 423 ГПК


По някои въпроси на възражението по чл. 423 ГПК
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 19.02.2018 г./

(Част първа)
1. Въведение
В чл. 423 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) се съдържа уредбата на възражението пред въззивния съд, което лицето, сочено от заявителя в заповедното производство като „длъжник”, може да подаде, когато поради определени обстоятелства, изчерпателно изброени в ал. 1 на същия член, е било възпрепятствано да стори това в заповедното производство, т.е. пред районния съд. По един от проблемите, които ще бъдат засегнати в следващото изложение, съществува и тълкувателно решение – Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, чието разрешение на поставения за разглеждане в него въпрос е, меко казано, доста съмнително. Структурата на разработката ще бъде следната: първо, ще бъде разгледан и подробно анализиран самият член 423 ГПК; второ, ще бъде обсъден въпросът за дължимите държавни такси за производството по този член; трето, ще се спра на приложимостта на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК; четвърто, ще разсъждавам върху въпроса за съда, пред който трябва да бъде подадено възражението по чл. 423 ГПК; пето, ще завърша с кратко заключение. Статията цели да повиши обществения интерес към темата, да породи дискусии, в рамките на които да бъдат застъпени различни, а защо не и противоположни на изложеното, мнения. На съответните места в статията ще бъдат правени и предложения de lege ferenda.
2. Обща постановка на въпроса
Съгласно чл. 412, т. 9 във връзка с т. 8 ГПК в заповедта за изпълнение се съдържа указание до длъжника, че в двуседмичен срок от получаването ѝ може да подаде възражение. Формата на възражението (писмена) и срокът за подаването му – двуседмичен от връчването на заповедта за изпълнение, са посочени в чл. 414 ГПК. Чл. 423 ГПК урежда възможните последици от неупражняването на това право в посочения в чл. 412, т. 8 и чл. 414, ал. 2 ГПК срок, когато пропускането на срока се дължи на някоя от изчерпателно изброените в чл. 423, ал. 1 ГПК причини. Проверката за наличието на тези предпоставки се извършва от въззивния съд. Още тук се поставя въпросът доколко е оправдано тази проверка да се извършва от въззивния съд, а не от съда, пред който е било подадено заявлението по чл. 410 или 417 ГПК. Въззивният съд не осъществява инстанционен контрол, а проверка за наличието на предпоставка за валидно извършване на възражението срещу заповедта за изпълнение след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Той не отменя акт на първоинстанционния съд. Проверката е формална и може да бъде осъществена и от районния съд, тъй като такива са и предпоставките, посочени в чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК (а дори тези, които не са строго формални, не предполагат предубеденост у първоинстанционния съд, която да попречи на обективната му преценка относно наличието им). Освен това частното гражданско дело, по което е издадена заповедта за изпълнение, се намира в първоинстанционния съд и за да осъществи проверката по чл. 423, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК въззивният съд следва да изиска делото от него, което е свързано с разходи на време и усилия, които не са необходими. Именно формалният характер (или поне липсата на основание за предполагаема предубеденост) на извършваната проверка и липсата на инстанционен контрол в производството по чл. 423 ГПК налагат преосмислянето на въпроса за родово компетентния съд. Считам, че това възражение следва да се подава до районния съд, който е постановил издаването на заповед за изпълнение, което означава и съответно изменение de lege ferenda, както в текста на чл. 423 ГПК, така и в заглавието му. Примерно заглавието може да се измени на: „Възражение при пропускана на срока по чл. 414, ал. 2 поради особени обстоятелства” или само на „Възражение при особени обстоятелства”. След това уточнение относно рационалността на определянето от законодателя на родово компетентния съд в производството по чл. 423 ГПК, преминавам към разглеждането на предпоставките за приложимост на производството.
На първо място, длъжникът (или по-правилно би било да се каже „лицето, за което се твърди, че е длъжник”, тъй като с подаването на възражението това лице може и да оспори, че дължи, а впоследствие със съдебно решение може и наистина да се установи, че лицето няма такова качество) трябва да е бил „лишен” от възможността да оспори вземането. Употребата на този глагол насочва към външни обстоятелства извън контрола на лицето, които въпреки или поне независимо от неговата воля са го възпрепятствали да възрази в законоустановения срок. Длъжникът няма да е бил „лишен” от възможността да оспори вземането, ако сам се е поставил в такова положение, т.е. създал е обстоятелствата, които са му попречили да упражни правото си на възражение своевременно – в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Няма значение дали невъзможността се дължи на човешки действия или бездействия или на природни сили. Важното е за лицето, за което се твърди, че е длъжник, тези обстоятелства да са обективни – външни за него, т.е. да не отговаря за настъпването им, от една страна, и същевременно, да са били от такова естество, че да са възпрепятствали подаването на възражението в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, от друга страна. При наличието на тези две кумулативни предпоставки (обективност и непреодолимост), налице ще бъде „лишаване” от възможност за оспорване на вземането.
На второ място, лишаването от възможност да бъде оспорено вземането може да има две проявни форми: първо, до знанието на длъжника изобщо не е достигнала заповедта за изпълнение, т.е. той не е знаел за образуваното заповедно производство (чл. 423, ал. 1, т. 1-3 ГПК); второ, до знанието му е достигнала релевантната информация за образуваното заповедно производство, но не е имал възможност да предприеме последващите действия по подаване на възражение (чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК). Всъщност формулировката на чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК е неправилна, тъй като срокът започва да тече от узнаването, а т. 4 няма отношение към този момент. Поради тази причина в хипотезата на т. 4 би следвало едномесечният срок да започне да тече от отпадането на причината, поради която длъжникът (условно така ще наричам и аз като законодателя лицето, за което се твърди, че е длъжник, с уговорката, че правя това само за да не натоварвам излишно изложението, макар че употребата е неточна) е бил в невъзможност да подаде възражението си, а не от узнаването. Нормално е срокът да тече от отпадането на фактическото основание за невъзможността. Обратното разбиране би означавало обезсмисляне на чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като длъжникът може и своевременно да е узнал за заповедта за изпълнение, но да не е могъл да подаде възражение, тъй като непредвидено обстоятелство го е възпрепятствало за повече от един месец. Примерно длъжникът е получил заповедта за изпълнение в понеделник сутринта, изготвя възражението си в понеделник вечерта, във вторник сутринта решава да мине през районния съд, за да подаде възражението… но катастрофира. Два месеца в кома, два месеца рехабилитация и го изписват след повече от четири месеца от момента, в който е узнал за заповедта за изпълнение. При буквално тълкуване на чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК, той ще е изпуснал срока, тъй като ще е изминал повече от месец от узнаването. При корективно тълкуване, възприемащо като начален момент този на отпадане на фактическото препятствие за подаването на възражението, срокът (едномесечен) ще започне да тече от момента, в който може да подаде възражението (или поне да го напише, тъй като самото подаване може да се извърши и от друго лице).
На трето място, това възражение по чл. 423, ал. 1 ГПК е ограничено във времето процесуално право, каквито впрочем са и почти всички процесуални права. То може да се упражни в едномесечен срок като упражняването му след този срок не поражда правни последици. В предходния параграф беше направено уточнение относно началния момент, от който следва да се изчислява този срок.
На четвърто място, процесуалното право на възражение по чл. 423, ал. 1 , т. 1-4 ГПК може да се упражни само при наличието на някоя от изчерпателно изброените в същите точки хипотези. Те ще бъдат разгледани подробно.
Първо, съгласно чл. 423, ал. 1 ,т. 1 ГПК такава предпоставка е ненадлежното връчване на заповедта за изпълнение. Кога обаче връчването ще бъде „ненадлежно”? Връчването на всякакви съдебни книжа (съобщения и призовки) е уредено в Глава шеста, „Съобщения и призовки”, чл. 37-55 ГПК. Всяко неспазване на правилата за самото връчване, както и за отчитането на неговото извършване (тъй като при липса на отчетност за начина и срока на извършване на връчването, няма как да се провери законосъобразността му) ще попада в категорията „ненадлежно връчване”. Примерно връчването не е станало на място, което се обитава от лицето или на което лицето пребивава или може да бъде намерено, нито пък е сред изброените в чл. 49 ГПК места. Или пък връчването е станало на лице, което участва в делото като насрещна страна (чл. 46, ал. 2 ГПК). Тук обръщам внимание, че с измененията на ГПК, обнародвани в ДВ, бр. 86 от 2017 г., значително се завишиха изискванията към връчването по чл. 47 ГПК, тъй като действията, които следва да извърши връчителят, когато не може да бъде открит адресатът, са не само повече, но и детайлно уредени, включително във времево отношение, което означава и повече задължения за връчителя, тъй като съгласно чл. 44, ал. 1 ГПК: „Връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчването, както и всички действия във връзка с връчването”, а съгласно ал. 4 на същия член: „Разписката, удостоверяваща връчването от служител на съда или от частен съдебен изпълнител, обратната разписка, удостоверяваща връчването от пощенски служител, известието за доставка на телеграма, както и писменото потвърждение за изпратено съобщение по телекс, се връщат в съда веднага след съставянето им.” Ако връчителят не документира трите си посещения с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден, или начина, по който се е уверил, че длъжникът не живее на адреса (чл. 47, ал. 1, изр. последно ГПК), то връчването ще бъде ненадлежно. Със същите изменения бе въведено и задължението на съда да проверява служебно за адресната регистрация и местоработата на длъжника (чл. 47, ал. 3 ГПК) като неизпълнението на това задължение също опорочава редовността на връчването. Измененията в ГПК целят по-надеждна защита на страните при осъществяването на връчването на съдебни книжа. Считам, че тази защита е оправдана и измененията на ГПК в тази му част следва да бъдат подкрепени, тъй като от надлежното връчване в голяма степен зависи и адекватното упражняване на правото на защита. Така не се пропускат (или поне това е целта) процесуални срокове и се избягват излишни допълнителни производства за възстановяването им. Надлежното връчване, на следващо място, е задължение на публичната власт – на съдебната власт, което се изпълнява от нейни служители. Не бива да се забравя и че в чл. 7, ал. 1 и 2 ГПК е постулиран принципът на служебното начало, съгласно който съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, а също така връчва на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. Връчванията на съобщенията и призовките са процесуални действия, които обслужват основното производство пред съда и без които последното е немислимо. Затова може да се обобщи, че предпоставката на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК е неизпълнение от страна на съда на процесуалното му задължение да уведоми надлежно, чрез връчване, длъжника за издадената срещу него заповед за изпълнение. Проверката за изпълнението на това задължение, както посочих по-горе, е чисто формална, тъй като всяко действие по връчването се удостоверява писмено и се подписва от връчителя, поради което е и доста лесно установяването на нередовности.
Второ, съгласно чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК такава предпоставка е връчване на заповедта за изпълнение, което връчване не е лично, когато в деня на връчването длъжникът не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България. Тук вече не става дума за ненадлежно връчване, т.е. връчването си е напълно надлежно и няма нарушения на нормите, съдържащи се в разпоредбите на чл. 37-55 ГПК. Надлежното връчване обаче трябва да е осъществено на друго лице, а не на длъжника. Също така не бива връчването да е на представител, тъй като съгласно чл. 45, изр. второ ГПК то се приравнява на лично връчване. Същевременно не бива и да е извършено връчване на някое от лицата по чл. 46, ал. 2, изр. последно и ал. 3 ГПК, тъй като в този случай бихме били изправени пред ненадлежно връчване и ще сме в хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК. Иначе казано, връчването трябва да е било осъществено по отношение на лице по чл. 46, ал. 2, изр. 1 ГПК. Втората (кумулативна) предпоставка, за да намери приложение чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК е към момента на връчването длъжникът да не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България. Възниква въпросът: какво е „обичайно местопребиваване”? А след това и свързаният с него: и как се установява? Обичайното местопребиваване е термин от международното частно право, чиято легална дефиниция се съдържа в чл. 48, ал. 7 от Кодекса на международното частно право (КМЧП), съгласно която: „По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.” Макар и първата от двете предпоставки, съдържащи се в чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК да бе строго формална и лесно установима, то с оглед характера на обичайното местопребиваване като фактическо състояние, последното подлежи на доказване. Доколкото няма ограничения в тази насока, допустими ще бъдат всички доказателства, чрез които може да се установи обичайното местопребиваване. В светлината на направените в началото на настоящата точка от изложението разсъждения, че възражението би било рационално (при едно бъдещо изменение в процесуалния закон) да се подава до районния съд, издал заповедта за изпълнение, може да се повдигне въпросът, че в този случай районният съд два пъти ще трябва да извърши една и съща проверка и у него вече ще се е формирало убеждение по този въпрос. Чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК наистина възлага такова задължение на районния съд преди да издаде заповедта за изпълнение, но когато лицето, за което се твърди, че е длъжник, не е участвало в изясняването на това обстоятелство, то съдът много трудно може сам да констатира, че обичайното местопребиваване на лицето не е на територията на страната. Затова дори и съдът да е стигнал до извода, че лицето има обичайно местопребиваване на територията на страната (примерно съседи на длъжника са казали на връчителя, че комшията е заминал „за малко” за Америка), но впоследствие се окаже, че твърденият длъжник всъщност е установил трайното си пребиваване и съответните социални връзки в друга държава, за което и представя доказателства, когато узнава за заповедта за изпълнение и подава възражение по чл. 423 ГПК, то районният съд може да установи, че са налице нови обстоятелства, които не са му били известни към момента на подаването на заявлението. Актът, с който се постановява издаването на заповед за изпълнение е разпореждане. Възниква следният проблем: след като съдът установи, че длъжникът не е имал обичайно местопребиваване към момента на връчването на заповедта за изпълнение, то това няма ли да бъде основание за отмяна на самата заповед, тъй като съдът служебно е бил длъжен да извърши проверката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК. Всъщност чл. 411, ал. 2, т. 4 и чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК говорят за различни моменти – първата преценка е към момента на подаване на заявлението, а втората се извършва към момента на връчването на заповедта за изпълнение. Макар че е много слабо вероятно резултатите от тези преценки да се различават, то това не е невъзможно, а и изводите на съда също се отнасят към различни моменти. Затова преценката по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК не влиза в противоречие с тази по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК. От този извод следват още два: първо, първоинстанционният съд не е формирал убеждение относно обичайното пребиваване на длъжника към момента на връчването на заповедта за изпълнение, т.е. не би бил предубеден, ако би бил компетентен да разглежда възражението по чл. 423 ГПК; второ, установяването на наличието на основанието по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК не е основание за обезсилване или отмяна на заповедта за изпълнение поради неизпълнение на изискването на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК.
Трето, съгласно чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК такава предпоставка е длъжникът да не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства. При тази хипотеза връчването трябва да е редовно, защото в противен случай отново се връщаме в хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това връчването не трябва да е било лично на длъжника, като тук, за разлика от горната хипотеза, връчването може и да е на представител. Т.е. във всеки случай, в който не длъжникът е получил заповедта за изпълнение, но връчването е надлежно, хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК е мислима, тъй като единствено ако е получил лично, би било почти невъзможно да докаже, че не е узнал своевременно за връчването. Освен това невъзможността да узнае своевременно за връчването трябва да се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Това трябва да са такива обстоятелства, които в конкретния случай да са го възпрепятствали да узнае за връчването. Тези обстоятелства трябва да са особени, т.е. да не се случват с голяма честота, да не се очаква да настъпят в ежедневния оборот, тъй като са извън нормално и обичайно случващото се. Същевременно не е необходимо да са непредвидими. Всичко е възможно да бъде абстрактно предвидено, но не всичко следва да бъде предвидено във всяка ситуация. Именно защото са особени обстоятелствата и са слабо вероятни, то те не са били предвидени и затова лицето не е взело контрамерки за тяхното предотвратяване. Колкото и абсурден да е примерът, който ще дам, той ми се струва достатъчно илюстративен. Заповедта за изпълнение се връчва на представител на страната в понеделник сутринта. Във вторник сутринта същият този представител най-спокойно се е запътил към дома на представлявания, за да му връчи заповедта за „добро утро”, ала стъпва на капака на канализационна шахта, пропада около десет метра, удря си главата и умира на място. Заповедта за изпълнение се поврежда до неузнаваемост във водите в шахтата. Длъжникът не узнава за нея. Очевидно е, че обстоятелството не е обичайно, а е особено (не всеки ден хората падат в канализационни шахти и не винаги умират дори да паднат) и непредвидено (иначе представителят нямаше изобщо да стъпи на капака на шахтата), както и че вследствие на настъпването му длъжникът не е узнал за връчването на заповедта за изпълнение. Безспорно обаче проверката за наличието на хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК не е формална, тъй като трябва за конкретната ситуация да се докаже, че са били налице особени и непредвидени обстоятелства, както и връзката между тяхното настъпване и невъзможността на длъжника да узнае своевременно за връчването. Тази преценка обаче може да се осъществи и от районния съд, а не е необходимо да се предоставя на въззивния (както е в момента). Би имало смисъл по този начин да се определи компетентността на въззивния, ако той се произнасяше по въпроси, определили съдържанието на акта на първоинстанционния съд, но при липсата на въззивни правомощия, т.е. да отмени акта на районния съд, произнасяйки се по неговата законосъобразност, няма причина възражението да се подава до въззивния съд. Още веднъж подчертавам, че наличието на особени и непредвидени обстоятелства е фактически въпрос, който трябва да се доказва във всеки случай, защото от една и съща фактическа обстановка могат да следват различни изводи. Примерно едно ще бъде положението, ако представителят на длъжника е адвокат, разкъсан от глутница кучета в квартал, в който по принцип няма безпризорни кучета, ала съвсем друга ще бъде ситуацията, когато заповедта за изпълнение е връчена на работник на длъжника, който работи в приют за кастрация на безпризорни кучета и е бил разкъсан по време на изпълнение на трудовите си задължения (макар че отново може да се твърди, че обстоятелството е особено и непредвидено освен ако всеки ден служителите не стават жертва на намиращите се там кучета).
Четвърто, съгласно чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК такава предпоставка е длъжникът да не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее. Вече направих уточнението, че в този случай едномесечният срок трябва да започне да тече от момента, в който за длъжника са отпаднали основанията, които са го възпирали да подаде възражението. За да сме изправени пред хипотезата, визирана в чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК, то връчването трябва да е надлежно, длъжникът да е имал обичайното си местопребиваване на територията на страната (когато връчването не е било лично) и да е узнал за връчването своевременно. Касае се до една последваща невъзможност да подаде възражението поради особени непредвидени обстоятелства, но за разлика от чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК, при разсъжденията върху която беше изяснено кои обстоятелства са такива, тук се изисква и длъжникът да не е могъл да ги преодолее. Това изискване е оправдано, тъй като ако длъжникът може да отстрани пречките с разумни усилия, то няма да е налице невъзможност да подаде възражение, защото възможността ще зависи от него самия. Иначе казано, той няма да е бил „лишен” от възможността да подаде възражение, а сам ще се е лишил от нея, поради което и няма да му бъде предоставена закрилата по чл. 423 ГПК. В т. 3 на чл. 423, ал. 1 няма изискване за преодоляване на пречещите обстоятелства, тъй като до знанието на длъжника изобщо не достигне съдържанието на заповедта за изпълнението. Обстоятелствата се отнасят само до предотвратяване на възможността му да узнае за нея. В т. 4 знанието вече е налице и длъжникът трябва да положи усилия, за да подаде възражението. Но какво означава: „които не е могъл да преодолее”? Потенциално длъжникът може да преодолее много особени и непредвидени обстоятелства. Но би ли било допустимо да го караме да стори това във всеки случай. Струва ми се, че се налага корективно тълкуване на тази разпоредба в смисъл, че длъжникът може да преодолее тези обстоятелства, ако положи разумна грижа. Не можем да очакваме обаче от длъжника да застраши свои висши блага – здраве, живот или други, за да спази процесуалния срок за подаване на възражение. Пример: длъжникът живее в полупланински район; получава заповедта за изпълнение в понеделник сутринта; пише възражение; за първи път от петдесет години насам пада сняг с дебелина два метра още същата вечер и започва да духа силен вятър; до районния съд би му се наложило да ходи пеша десетина километра със снегоходки при изключително лоши метеорологични условия, рискувайки здравето и живота си; тази обстановка продължава повече от две седмици (за българската действителност съвсем не е изключено някои села да останат откъснати от света за толкова през зимния сезон и без да настъпи описаният по-горе апокалипсис). Длъжникът може да преодолее особените непредвидени обстоятелства, ако положи свръхусилия, които не би положил при нормални обстоятелства, но можем ли да искаме от него да ги положи, след като не е сигурно, че ще успее да отстрани пречките и при създадената опасност за негови по-висши блага. Считам, че поставянето на такова изискване би противоречало на принципа на справедливост. От длъжника могат да се изискват само разумни усилия за преодоляване на пречките, но повече от това би било непропорционално.
Последното изречение на чл. 423, ал. 1 ГПК съдържа възможността на длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските, както и разпореждането за допускане на незабавно изпълнение.
На пето място, упражняването на правото на възражение по чл. 423 ГПК, съгласно ал. 2 на същия член не спира изпълнението на заповедта, освен ако лицето, за което се твърди, че е длъжник, представи надлежно обезпечение. Считам това законодателно решение за неправилно, тъй като при всички хипотези, посочени в чл. 423, ал. 1 ГПК, се съдържат обективни основания, поради които длъжникът не е бил в състояние да подаде възражението си в срок. Вярно е, че той твърди, че те са налице, а съдът все още не е извършил проверка дали това твърдение отговаря на действителността, но и самото изпълнение е започнало въз основа на твърдения, за които е осъществена само формална проверка, но не и такава по същество. Заповедното производство до подаването на възражение е безспорно производство, в него не се конституират страни, липсва състезателност. С подаването на възражението от лицето, за което се твърди, че е длъжник, вече е налице обективиран правен спор. А възражението пред въззивния съд, макар и да е ограничено от разгледаните вече предпоставки, има същия ефект, който и възражението по чл. 414 ГПК, ако бъде уважено. Всъщност тук въпросът е изместен от обективирането на правния спор към наличието на предпоставките по чл. 423, ал. 1 ГПК, за да се установи дали е допустимо самото възражение. Ала докато трае това установяване, на длъжника могат да бъдат причинени вреди от принудителното изпълнение. Възражението по чл. 423 ГПК има същата насоченост и цел, както това по чл. 414 ГПК. Само предпоставките за допускането им са различни, тъй като към допускането на първото възражение се поставят по-високи изисквания, за да се оправдае пропускането на процесуален срок. Тъй като обаче всички предпоставки по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК са такива извън контрола на лицето, за което се твърди, че е длъжник, то несправедливо е срещу него да продължава едно принудително изпълнение, което се основава само на твърдение на насрещната страна и при наличие на вече обективиран правен спор. А да се иска гаранция за спирането на изпълнението по чл. 282, ал. 2 ГПК е абсурдно. Тук дори не е налице съдебен акт, с който да се установи вземането, постановен в състезателно производство, какъвто е случаят с чл. 282 ГПК. Считам, че следва да се измени текстът на чл. 423, ал. 2 ГПК в смисъл, че докато бъде извършена проверката за основателността на възражението, въззивният съд следва да спре изпълнението, при това без да иска гаранция от лицето, сочено като длъжник. По този начин биха били защитени неговите интереси срещу незаконосъобразно изпълнение, срещу което е бил лишен от процесуални средства за защита. Така би се гарантирало правото му на защита и биха се избегнали непоправими вреди, които могат да му бъдат нанесени с принудителното изпълнение. Същевременно слабо вероятно е заявителят да претърпи вреди в същия или по-голям размер от лицето, сочено като длъжник, вследствие на забавеното изпълнение. Но неговите интереси също следва да бъдат защитени. Тъй като би било несправедливо да се иска от лицето, за което се твърди, че е длъжник, да внесе гаранция предварително (каквото изискване съществува в момента в ал. 2), то претендиращият, че е кредитор, може впоследствие да потърси обезщетение за вредите, които длъжникът му е причинил с превратното упражняване на правото си на възражение. Не е необходима специална разпоредба в този смисъл, тъй като съгласно чл. 3 ГПК: „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.” Затова лицето, което недобросъвестно и не съобразно добрите нрави е упражнило процесуалното си право на възражение, ще дължи обезщетение за вредите, които е причинило на насрещната страна. С оглед на горните разсъждения предлагам изменение на чл. 423, ал. 2 ГПК в следния смисъл: „Подаването на възражението пред въззивния съд спира изпълнението на заповедта.” Ако пък бъде възприето и виждането ми, че производството трябва да протече пред районния съд, то текстът може да гласи и: „Подаването на възражението спира изпълнението на заповедта.” Както вече отбелязах, това решение гарантира по-добре интересите и на двете страни (след подаването на възражението вече има страни, а и в изпълнителния процес също има страни) за разлика от сегашното, което защитава само лицето, което твърди, че е кредитор.
На шесто място, чл. 423, ал. 3, изречение последно ГПК буди недоумение. Разпоредбата гласи: „Когато възражението е прието, защото не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4, съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.” Възражението няма как да бъде прието, защото са или не са налице предпоставките по чл. 411, ал. 2,  т. 3 и 4 ГПК, тъй като в производството по чл. 423 ГПК съдът извършва само проверка за наличието на основанията по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК. Това следва и от първото изречение на ал. 3: „Съдът приема възражението, когато установи, че са налице предпоставките по ал. 1.” По-скоро тук законодателят е имал предвид, че въззивният съд служебно извършва и проверката по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК. Въпросът е дали първо трябва да установи наличието на някоя от предпоставките по чл. 423, ал. 1 ГПК и след това да премине служебно към разглеждането на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК или последната проверка той е длъжен да извърши независимо от наличието на някоя от предпоставките по чл. 423, ал. 1 ГПК. Считам, че правилно е второто становище, тъй като това е служебна проверка, която е следвало да осъществи първоинстанционният съд още при издаването на заповедта за изпълнение и наличието на предпоставките в тези две точки е въпрос на допустимост изобщо на издаването на заповедта за изпълнение и последващото изпълнително производство. Затова, бидейки условие за допустимост, съдът следва да извърши проверката служебно, т.е. дори без да е направено искане от лицето, подало възражението. И ако съдът установи, че длъжникът не е имал постоянен адрес или седалище на територията на Република България или че длъжникът не е имал обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България към момента на издаването на заповедта за изпълнение, то последната трябва да бъде обезсилена, както и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. За да бъде избегната неяснотата относно точния смисъл на чл. 423, ал. 3, изр. последно ГПК, следва същото de lege ferenda да бъде преформулирано в следния смисъл: „Съдът служебно извършва проверка за наличието на основанията по чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 дори да не е направено искане за това, и при установяване на някое от тях, обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.”
На седмо място, в случай че възражението бъде прието, производството продължава пред първоинстанционния съд с указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, т.е. че заявителят може да предяви иск за вземането си (чл. 423, ал. 4 ГПК). Този иск ще бъде установителен (чл. 415, ал. 3 ГПК) и следва да бъде предявен в едномесечен срок от получаването на съобщението от заявителя (чл. 415, ал. 4 ГПК), като при непредставянето на доказателства за предявяването на иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418 (чл. 415, ал. 5 ГПК).
В тази част от изложението бяха подробно разгледани предпоставките за упражняването на възражението по чл. 423 ГПК, бяха направени предложения за изменения в същия член с оглед по-справедливо решаване на въпросите, чиято уредба бе обсъдена и беше направен опит за изясняване на някои спорни въпроси, които формулировката на сегашните текстове поставя. В следващите части от изложението ще бъдат засегнати темите за дължимите такси в производството по чл. 423 ГПК, приложимостта на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, а също така и въпроса за съда, пред който следва да се подаде възражението.


ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ВЪЗРАЖЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ГПК
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 21.02.2018 г./

(Част втора)
3. За таксите
В т. 15 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, е поставен въпросът: „Какъв е размерът на дължимата в производството по чл. 423 ГПК държавна такса?” Очертани са три противоречиви разрешения (практики), които съдилищата са възприемали и съответно са наложили постановяването на тълкувателно решение. Според първото становище, в това производство държавна такса не се дължи, тъй като при уважаване на възражението заповедта не се отменя и остава да съществува в правния мир, като само се възстановява положението, което би съществувало, ако длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК, а за последното такса не се дължи (разбира се, ако не е упражнил правата си по чл. 413 и чл. 419 ГПК). Според второто становище държавната такса за възражението е в размер на 25 лв., по аргумент от чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, според която такъв е размерът на таксата във всички случаи, при които се образува дело от граждански характер извън хипотезите по чл. 1-15 от тарифата. Според трето становище таксата за възражението е в размер на половината от таксата, дължима за заявлението – по аргумент от чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. ВКС (ОСГТК) неправилно е приел за правилно второто становище. Излагам в цялост мотивите на ОСГТК, срещу които ще изложа подробните си съображения: „Няма аргументи в подкрепа на тезата, според която производството по чл.423 ГПК е освободено от такса, тъй като по смисъла на чл. 73, ал. 3 ГПК такса поначало се дължи за всяко производство пред съд, образувано по искане за защита или съдействие, като изключенията са уредени изрично /чл. 83 и чл. 84 ГПК/. Размерът на дължимата за това производство такса следва да бъде определен съобразно чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Това е така, тъй като в производството по чл. 423 ГПК се извършва преценка, различна от тази на заповедния съд, а именно относно съществуването на основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение, при което въззивният съд не действа по правилата на въззивното производство, а в извънредно производство, аналогично на производството за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Същевременно няма основание таксата да е в половин размер от дължимата в заповедното производство, тъй като приемането на възражението от окръжния съд няма за последица отмяната на заповедта, нито е свързано с преценка на основанията за нейното издаване, а само възстановява висящността на заповедното производство, т.е. постига се ефектът на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение. Поради неприложимост в случая на чл. 18 от тарифата и доколкото производството по чл. 423 ГПК не е сред изрично посочените в чл. 1-15, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 16 от тарифата.” Тези мотиви са неправилни, нелогични, противоречат на правната логика и съвсем закономерно са довели до противоправен извод. В следващите редове аргументирам това свое виждане.
На първо място, налице е правна норма от най-висш порядък, т.е. такава, съдържаща се в Конституцията на Република България (КРБ), която норма се извлича от разпоредбата на чл. 60, ал. 1 КРБ, която гласи: „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.” От тази разпоредба могат да се направят следните изводи: първо, както данъците, така също и таксите, които следва да заплатят гражданите, се установяват с нормативен акт; второ, този нормативен акт трябва да има ранга на закон; трето, не може да се установи задължение за гражданите да заплащат нито данъци, нито такси с подзаконов нормативен акт; четвърто, както данъците, така и таксите трябва да са изрично установени, а не да се подразбират или предполагат; пето, макар и без пряко отношение към настоящата тема, КРБ задава критерия, съгласно който да се определят размерите на данъците и таксите. Още от разгледаната разпоредба се установява, че позоваването на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приета с Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 38 от 27.02.2008 г. (обн. ДВ, бр.22 от 28 Февруари 2008 г.), е несъстоятелно, тъй като Тарифата е приета с подзаконов нормативен акт и няма ранга на закон. Следователно Тарифата не може да установи каквото и да било задължение за заплащане на такси. Всъщност позоваването на същата показва и едно неразбиране на нейния характер. Целта ѝ е не да определи случаите, в които съществува или възниква задължение за заплащане на таксите по ГПК, а само да определи размерите на тези такси, когато такива се дължат по закон. Следователно единствените съображения, които биха могли да имат тежест при обсъждането на въпроса с дължимостта на такси в производството по чл. 423 ГПК, са черпените от самия процесуален закон, но не и от подзаконов нормативен акт.
На второ място, неправилно и очевидно невярно в мотивите на Тълкувателното решение по т. 15 се твърди, че по смисъла на чл. 73, ал. 3 ГПК такса поначало се дължи за всяко производство пред съд, образувано по искане за защита или съдействие, като изключенията са уредени изрично /чл. 83 и чл. 84 ГПК/. Точният текст на чл. 73, ал. 3 ГПК е следният: „Държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно тарифа, приета от Министерския съвет.” Тази разпоредба урежда само момента, в който се събира таксата, но не и дължимостта ѝ по всяко искане за защита и съдействие. Ако не съществува изрично установяване на дължимостта на една такса, то не може да се извежда по тълкувателен път, както бе посочено в предходния параграф. Така че точният смисъл на чл. 73, ал. 3 ГПК е, че когато съгласно този закон се дължи държавна такса, то тя се събира при предявяването на искането за защита или съдействие. Но дължимостта на самата такса трябва да произтича от изрична законова разпоредба. Индикация в тази насока е и членуването на прилагателното „държавна”, с което законодателят указва на вече съществуваща, установена такса (в противен случай прилагателното изобщо нямаше да бъде членувано). Също толкова неправилно, колкото позоваването на чл. 73, ал. 3 ГПК, е и позоваването на чл. 83 и чл. 84 ГПК, които нямат отношение изобщо към въпроса за дължимостта по принцип на една или друга такса. Дори самите наименования на двата члена („Освобождаване”) подсказват, че се касае за освобождаване на определени категории лица от задължение, което вече е възникнало. С други думи, разпоредбите на чл. 83 и чл. 84 ГПК изключват определени категории лица от вече установеното задължение за заплащане на данъци, а не постановяват кога такова задължение не възниква поначало. В самия процесуален закон се съдържат задълженията за заплащане на такси като уредбата им е в множество текстове, тъй като се отнася до конкретното производство. Притеснително е неразбирането на ВКС (ОСГТК) на положението, че може да бъде освободено от заплащането на такса само лице, за което съществува задължение да я заплати, т.е. задължението трябва вече да е възникнало, за да може да има освобождаване като последващ юридически факт. Същевременно чл. 73, ал. 3 ГПК не отговаря на въпроса дали е възникнало задължението, а само ако вече е възникнало, към кой момент е станало изискуемо. Иначе казано, ВКС (ОСГТК) не стига до отговора на въпроса дали такова задължение е възникнало изобщо, а напразно се концентрира върху въпросите на изискуемостта и последващото освобождаване – въпроси, които се предпоставят от вече възникнало задължение.
На трето място, следва да се отчете, че подходът на законодателя, който е и в съответствие с чл. 60, ал. 1 КРБ, е да установява изрично задълженията за заплащане на такси, когато такива възникват, на съответните места в ГПК. Примери за това са: чл. 128, ал. 2 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на исковата молба; чл. 261, т. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на въззивна жалба; чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на касационна жалба; чл. 410, ал. 2 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение; чл. 415, ал. 4 ГПК – държавна такса, която се дължи при подаването на исковата молба за установяване на вземането след подадено възражение в заповедното производство; чл. 431, ал. 4 ГПК – такси, които се дължат в изпълнителното производство и др. С други думи, винаги когато се дължи държавна такса по ГПК за едно или друго производство, то тя е изрично предвидена в процесуалния закон, а не е подразбираща се. В производството по чл. 423 ГПК такава такса не е предвидена и следователно няма правно (а още по-точно „законово”) основание такава такса да се начислява и да се събира от съдилищата. Всяко правомощие на публичната власт следва да бъде изрично законово установено. Това произтича и от чл. 4, ал. 1 КРБ, съгласно която: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.” В правовата държава всяко действие на публичната власт следва да има своето законово основание, а събирането на държавни такси е именно упражняване на едно държавно-властническо правомощие спрямо гражданите, поради което единствено законът може да оправомощи (при това изрично) органът да го осъществи.
На четвърто място, след като вече аргументирах липсата на задължение за заплащане на държавна такса в производството по чл. 423 ГПК, разбира се, с уговорката, че не са предявени правата на възразилото лице по чл. 413, ал. 1 и 419, ал. 1 ГПК, то ще разгледам и последствията от неправилното Тълкувателно решение, върху което се спрях. Преди да сторя това обаче, искам да обясня защо е от значение възразилото по чл. 423 ГПК лице да не е предявило правата си по чл. 413, ал. 1 и по чл. 419, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 275, ал. 2 ГПК: „По отношение на частните жалби се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4, чл. 260, 261, 262 и 273”, а както отбелязах в примера по-горе, съгласно цитирания чл. 261 ГПК, към който е направено препращането, се дължи държавна такса. Това е и причината такава такса да се дължи при предявяване на правата по цитираните два члена в чл. 423 ГПК, тъй като става дума за частни жалби. Но, отново подчертавам, за самото възражение по чл. 423 ГПК такса не се дължи. Тъй като процесуалният закон не въвежда изискването за заплащане на такава такса и за представянето на документ за заплащането ѝ, възражението няма да бъде нередовно на това основание. С други думи, не съществува задължение за лицето, подаващо възражение по чл. 423 ГПК, да представи към него и документ за внесена държавна такса (то и задължение за плащането ѝ не съществува). Следователно няма правно основание, на което съдът да откаже да приеме възражението по чл. 423 ГПК поради непредставянето на такъв документ. Съдът не може да се позове на Тарифата, тъй като тя не може да установи задължение, а само размера на вече възникнало такова. Не може да се позове и на Тълкувателното решение, тъй като съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ): „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.” Въпреки че в статията си „За тълкувателните решения”[1] съм обосновал становището си за противоконституционност на правната норма, която се съдържа в цитираната разпоредба, то докато не бъде прогласена противоконституционността ѝ, тя остава действащо право. Ала въпреки това, видно от самата ѝ формулировка, тя не обвързва гражданите. С други думи, това Тълкувателно решение не може да задължи нито един гражданин и, което е по-важното, не може да му бъде противопоставено. Тълкувателното решение не може да установи задължение за заплащане на такси по ГПК, което не се съдържа в процесуалния закон. Няма как съдът да се позове на тълкувателно решение, за да аргументира отказа си да разгледа възражението до заплащането на такса, чието заплащане не е предвидено в ГПК. Иначе казано, съдът няма правно основание нито да изиска представянето на документ за платена държавна такса, нито да върне възражението по чл. 423 ГПК, когато такава не е платена. Самото указание за заплащането на таксата и че неплащането ѝ е нередовност, която ще бъде санкционирана с разпореждането на съда за връщане на възражението, е противоправно.
Извод: от изложените по-горе аргументи следва, че ВКС (ОСГТК) е трябвало да стигне до извода, че в производството (а и за неговото образуване, ако трябва да сме прецизни) по чл. 423 ГПК държавна такса не се дължи, ако възразилият не упражнява едновременно с това и правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1 ГПК. Стигайки до обратния извод, ВКС е постановил неправилно тълкувателно решение, поне що се касае до т. 15 от последното. Не съществува правно основание, на което такава такса да се дължи, а следователно и не може да бъде изискана и събрана законосъобразно от направилото възражение лице.
4. Фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК
Друг не по-малко интересен въпрос поставя разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, която гласи: „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4.” Чл. 423, ал. 4 ГПК урежда случаите, когато възражението пред въззивния съд е уважено и последиците от това уважаване, а именно: „Разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава с указания по чл. 415, ал. 1.”  С други думи, въззивният съд разглежда възражението, преценява, че са налице предпоставките за уважаването му по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК (някоя от тях) и изпраща делото на първоинстанционния съд, който дава указания на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаването на съобщението (чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ще бъде правното основание след измененията, обнародвани в ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Ако възражението беше направено при условията и в срока по чл. 414 ГПК, а искът беше предявен от заявителя в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, то правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК щеше да се приложи и искът щеше да се смята предявен от момента на подаването на заявлението. Само че в хипотезите на чл. 423 ГПК сме изправени пред извънредни обстоятелства, които са препятствали подаването на възражението в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Въпросът, който ще разгледам, може да бъде формулиран по следния начин: „От кой момент ще се смята предявен искът по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, когато указанието за предявяването му е дадено от районния съд след уважено възражение по чл. 423 ГПК от въззивния съд?” Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК няма да намери приложение в този случай, поради което искът ще се счета за предявен от датата на постъпването на исковата молба в съда (общото правило на чл. 125 ГПК). В следващите редове ще изложа съображенията си за това свое виждане.
На първо място, разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция. Фикцията представлява правна фигура, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422, ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Каква е логиката, залегнала зад това законодателно решение? Предпазване на интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането му. Чл. 110-120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съдържат общата уредба на погасителната давност. Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД: „Давността се прекъсва: с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната”, съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД: „Давност не тече: докато трае съдебният процес относно вземането.” Законодателят е преценил, че е социално оправдано, ако заявлението е подадено преди погасителната давност да изтече, то да следва правилата за прекъсване и спиране на давността да се приложат към този момент, тъй като към момента на предявяване на иска давността може да е вече изтекла. Същевременно следва да се има предвид още едно обстоятелство, а именно срокът между предявяването на иска по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК и подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Вярно е, че този срок не може да бъде точно определен, но е определяем в известни граници. Заявителят подава заявление за издаване на заповед за изпълнение до районния съд (чл. 410, ал. 1 ГПК), районният съд извършва проверка на заявлението и, ако го уважи, издава заповед за изпълнение, препис от която връчва на длъжника (чл. 411, ал. 3 ГПК), длъжникът има двуседмичен срок да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение (чл. 414, ал. 2 ГПК), след получаването на възражението съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от получаването на съобщението (чл. 415, ал. 4 ГПК). Дори да приемем, че връчването отнема около един месец, то от подаването на заявлението до даването на указания за предявяване на иска от заявителя ще изминат не повече от три месеца, а до изтичането на срока за предявяване на иска – не повече от четири месеца. Това е един не твърде дълъг период от време, в който законодателят, както вече посочих, е счел за допустимо и социално оправдано да се приложи обсъжданата фикция. Не така обаче стои въпросът с възражението по чл. 423 ГПК. Тъй като срокът за предявяването му тече от един неизвестен първоначално момент, а не от връчването на заповедта за изпълнение, то периодът от време между подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и подаването на възражението по чл. 423 ГПК не може да бъде изчислен дори приблизително. Докато при нормално развитие на процесуалните отношения интересът на кредитора може да бъде предпочетен пред този на длъжника, тъй като става дума за не повече от четири месеца, то в хипотезите по чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК, такова предпочитание вече граничи с цялостно жертване на интересите на лицето, за което се твърди, че е длъжник. Това лице може да узнае след година, след две или след три от датата на ненадлежното връчване на заповедта за изпълнение за образувано срещу него изпълнително дело, да направи възражение и да се окаже, че давностният срок, който е трябвало да изтече преди повече от една или две години, не е изтекъл. Смисълът на давността е да няма „вечен длъжник”, а възприемането на разрешението фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК да се прилага и към възражението по чл. 423 ГПК би застрашило правната сигурност, тъй като давността ще може да се удължава с произволно дълъг период от време и при това поради причини извън контрола на длъжника. Както вече посочих, целта на фикциите обаче е създаването или запазването на социалната справедливост, а създаването на несигурност у длъжника, удължаването на срока на изискуемост на неговото задължение с неопределен период от време, категорично не е социално справедливо решение.
На второ място, тъй като вече посочих, че фикцията, съдържаща се в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, цели предотвратяването на изтичането на погасителната давност, когато искът е предявен в един обозрим и непродължителен период от време след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ще се спра и на функциите на давността. Най-често срещаме становището, че давността предпазвала длъжника. Това е вярно, но е недостатъчно, тъй като давността има и още една функция – тя стимулира активността на кредитора. Благодарение на нея може да се съди дали кредиторът има интерес да предяви вземането си или не. Ако кредиторът не предяви вземането си преди изтичането на погасителната давност, то законодателят приема, че не следва да се предоставя защита на кредитора, тъй като последният явно се е дезинтересирал от своето субективно право, а щом като няма интерес, това означава, че не му е необходимо и средство за защитата му. В нормалния случай, в който кредиторът предявява иска си в срок от около не повече от четири месеца от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то тази заинтересованост се предполага, но при по-дълъг срок, неопределен и неопределяем, в който кредиторът бездейства, няма защо да се прави такова предположение. Особено след като то ще бъде във вреда на длъжника.
На трето място, възниква въпросът за баланса на интересите на кредитора и длъжника. Докато в нормалния случай, когато възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК интересът на длъжника е пренебрегнат, за да се защити този на кредитора, но, както вече посочих в рамките на един непродължителен и приблизително определяем период от време, то при възражението по чл. 423 ГПК ситуацията е коренно различна. Налице са особени и непредвидени обстоятелства, които са попречили на длъжника да узнае за заповедта за изпълнение или да възрази срещу нея. За тези обстоятелства той не отговаря. И би било несправедливо за обстоятелства, които са извън контрола му, да търпи неблагоприятните последици от удължаване на срока на давността в полза на кредитора. Същевременно се поставя и въпросът за защитата на кредиторовия интерес. Преди да го разгледам подробно, бих желал да направя уточнението, че според мен фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК е изцяло ненужна и следва да бъде отменена, тъй като защитата на кредитора е неоправдано завишена за сметка на длъжника. Както вече казах, срокът между подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и получаването на указанията за предявяване на иск е определяем в известни граници, така че ако кредиторът подаде заявлението си, да речем, шест месеца преди изтичането на погасителната давност, той ще е гарантиран срещу възражението на длъжника в последващия исков процес за изтекла погасителна давност. Но нека се върна на защитата на кредиторовия интерес при неприлагането на фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК в случай на възражение по чл. 423 ГПК. Ще я разгледам в зависимост от основанията за уважаване на възражението, посочени в чл. 423, ал. 1, т. 1-4 ГПК. Първо, когато заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно на длъжника (чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК), то за процесуалното действие „връчване” отговаря съдът, тъй като задължението е възложено върху него с изричната разпоредба на чл. 411, ал. 3 ГПК (то се изпълнява от администрацията на съда, но тя съществува, за да подпомага съдебната дейност все пак). Считам, че в този случай кредиторът може да предяви иск по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), тъй като вследствие на неизпълнение на процесуално задължение на съда, производството по делото се е проточило над определяемия разумен срок, за който стана дума и разглеждането и решаването на възникналия спор са се отложили толкова във времето, че поради невъзможността да се приложи фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК се е стигнало до отхвърляне на иска на кредитора поради възражение за изтекла погасителна давност. Всъщност тук сме изправени пред отлагане на разглеждането и решаването във времето в рамките на производство, различно от това по издаване на заповед за изпълнение и от това по възражението по чл. 423 ГПК, но резултатът е, че вследствие на процесуално незаконосъобразни действия на съда, с които се е отложило разглеждането на спора, кредиторът е претърпял вреди. Второ, когато заповедта за изпълнение не е била връчена лично на длъжника и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България (чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК), не смятам, че следва да се допуска възможността кредиторът да търси отговорност на държавата по ЗОДОВ. В този случай, както бе обсъдено на съответното място в настоящото изложение, връчването е редовно, а що се отнася до обичайното местопребиваване, то ако кредиторът беше проявил дължимата грижа, щеше да може да установи къде е то преди да подаде заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обичайното местопребиваване е фактически въпрос и съдът е силно ограничен в установяването му към момента на издаване на заповедта за изпълнение. Невъзможността да установи обичайното местопребиваване, не е процесуално нарушение на съда освен ако, разбира се, няма достатъчно доказателства, че това местопребиваване е в чужбина (примерно данни, събрани от връчителя). Да не забравяме и че кредиторът е имал предходни отношения с длъжника, от което обстоятелство може да се очаква, че би имал по-големи възможности да установи местопребиваването на лицето, за което твърди, че е длъжник. В този случай (по чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК) кредиторовият интерес няма да получи защита, тъй като кредиторът е можел да извърши предварителна проверка, която да го предпази, а и съдът не е извършил процесуално нарушение. Трето, когато длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства (чл. 423, ал.1, т. 3 ГПК), то, както вече посочих, не може върху него да се възлагат негативните последици от тази невъзможност, които биха били ползи от гледна точка на кредитора. В случая кредиторовият интерес няма да получи защитата по чл. 422, ал. 1 ГПК, а от активността на кредитора ще зависи кога длъжникът ще узнае за връчването на заповедта за изпълнение и ще предяви възражение по чл. 423 ГПК, респективно в кой момент кредиторът ще може да предяви иска си. Впрочем няма процесуална пречка, когато кредиторът установи, че длъжникът не е узнал своевременно за връчването на заповедта за изпълнение поради особени непредвидени обстоятелства да предяви иск и без да чака до приключи производството по чл. 423 ГПК и връчването на съобщение от първоинстанционния съд с указание за предявяване на иск в едномесечен срок. По този начин искът ще бъде предявен в един по-ранен момент, което би обслужвало интересите на кредитора. Четвърто, когато длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК), разрешението следва да е като това по чл. 423, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. неблагоприятните последици ще се възложат на кредитора. Причините са същите – длъжникът не отговаря, съдът също, така че би било несправедливо вредите да се прехвърлят от кредитора на друго лице. Разсъжденията за непрехвърлянето на негативните последици и оставането им изцяло в правната сфера на кредитора обаче няма да важат или поне не винаги ще важат, когато за невъзможността на длъжника да узнае за надлежното връчване на заповедта за изпълнение или за невъзможността му да подаде своевременно възражението си отговаря едно трето лице. Когато чрез своите действия или бездействия това лице е създало пречките за длъжника, визирани абстрактно в чл. 423, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК и в резултат на поведението му кредиторът е пропуснал давностния срок за принудително събиране на вземането си, тъй като презумпцията по чл. 422, ал. 1 ГПК няма да намери приложение, и искът му бъде отхвърлен поради направеното възражение за изтекла погасителна давност, то не длъжникът, а кредиторът ще бъде увреден от поведението на третото лице. Поради тази причина считам, че кредиторът може да търси обезщетение по общия ред от това трето лице за непозволено увреждане (т.е. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД). Поведението на третото лице е извънпроцесуално в случая, тъй като то не е участник в съдебния процес, поради което и отговорността му няма да бъде по чл. 3 ГПК.
На четвърто място, от систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК се вижда, че тя се отнася до нормално протичащото заповедно производство, тъй като предхождащите я разпоредби уреждат именно него в последователността на протичането му, а отклонението от това нормално протичане (патологията в процесуалното правоотношение) е дадено в следващия член – чл. 423 ГПК.
Извод: при уважаване на възражението по чл. 423 ГПК по отношение на установителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, предявен от кредитора в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, не намира приложение фикцията, съдържаща се в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
5. Съдът, пред който се предявява възражението по чл. 423 ГПК
Макар че този въпрос не бива да буди каквито и да било колебания или съмнения, практиката на един окръжен съд, с която се сблъсках миналата седмица, ме накара да го включа (въпроса) в настоящото изследване. След като обсъдих въпроса с колеги, които са имали сходния проблем, установих, че това не е изолирано явление. Изглежда, че някои окръжни съдилища, в качеството си на въззивни съдилища по чл. 423 ГПК, считат, че възражението трябва да бъде подадено или чрез районния съд до тях, или направо до районния съд. Макар че наистина има известен елемент на целесъобразност в тези разсъждения, а и самият аз да съм на мнение, че възражението трябва да се подаде до и разгледа от районния, а не от въззивния съд, то това могат да бъдат само предложения de lege ferenda. De lege lata обаче уредбата е достатъчно ясна и не допуска подобни волни тълкувания, които са очевидно в противоречие с процесуалния закон. При внимателен прочит на ГПК се установява, че във всички случаи, когато законодателят е счел за необходимо определен документ да бъде подаден до орган на съдебната власт чрез друг орган, той е закрепил това положение изрично. Примери за това са: чл. 255, ал. 2 ГПК – молба за определяне на срок при бавност; чл. 259, ал. 1 ГПК – подаване на въззивна жалба; чл. 283 ГПК – подаване на касационна жалба; чл. 306, ал. 3 ГПК – подаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение; чл. 436, ал. 1 ГПК – подаване на жалба срещу действията на съдебния изпълнител; чл. 538, ал. 2 ГПК – обжалване на решение в охранително производство. Разпоредбата на чл. 423, ал. 1 ГПК не попада в обхвата на разпоредбите, предвиждащи подаването до един орган да стане чрез друг орган. Изрично е посочен и съдът, до който следва да бъде подадено възражението: „В едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд…” Никъде дори не се споменава районният съд или първоинстанционният съд, т.е. практиката на окръжните съдилища, които връщат възражението, тъй като не е подадено чрез районния съд, или препращат възражението на районния съд, или изискват възражението да бъде подадено до районния съд, както и всяка друга приумица, която се отклонява от положението, че възражението се подава непосредствено до въззивния съд е противоправна. Оправданието, че частното гражданско дело, по което е издадена заповедта за изпълнение, се намира в районния съд, може да звучи целесъобразно, но не почива на действащата нормативна уредба. А съдът се ръководи не от критерии за целесъобразност, а от правните норми, извлечени от разпоредбите на процесуалния закон що се касае до действията, които следва да извърши. Затова въззивният съд следва да приеме възражението, след което да изиска от районния съд делото, по което е издадена заповедта за изпълнение, и да направи преценката си въз основа на представеното му от районния съд. Именно въззивният съд обаче трябва да направи тази преценка и новообразуваното производство протича пред него. Никъде в чл. 423 ГПК не се съдържа разпоредба, която да възлага каквито и да било задължения на районния съд. Едва след като и ако въззивният съд уважи възражението, то съгласно чл. 423, ал. 4 ГПК разглеждането на делото продължава пред първоинстанционния съд с указания по чл. 415, ал. 1 ГПК. Във връзка с тази разпоредба могат да се породят някои съмнения относно точния ѝ смисъл, така че ще я обсъдя накратко, макар че темата на настоящата статия е производството по възражението по чл. 423 ГПК, а това е последица от уважаването на възражението. Тук съмнения може да породи формулировката „разглеждането на делото… продължава”, тъй като може да се постави въпросът: кое е това дело? Очевидно няма как първоинстанционният съд да продължи разглеждането на делото, образувано пред въззивния съд. Същевременно явно законодателят е имал предвид едно определено дело, тъй като е членувал съществителното. Освен това, за да продължи разглеждането на едно дело, то вече трябва да е било образувано (не може да продължи нещо, което не е започнато). Към момента на приключване на производството по възражението по чл. 423 ГПК има само едно вече образувано дело пред районния съд по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и това е частното гражданско дело, по което е била издадена. Това е и делото, чието разглеждане ще продължи пред районния съд с даване на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ново дело пред районния съд не се образува. Образуването на ново дело би било в противоречие с нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 423, ал. 4 ГПК.
6. Заключение
В настоящата статия се постарах да изясня някои от въпросите на възражението пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, които по един или друг начин създават объркване или нееднакво прилагане на процесуалния закон. Не твърдя, че изводите, до които достигам, са единствените правилни, безспорни или неподлежащи на съмнение. Напротив! Както във всяка своя разработка и тук съм се стремил да представя гледната си точка аргументирано, но бих се радвал да чуя или прочета и други аргументи без значение дали в подкрепа на моите тези или в обратен смисъл. Все пак се надявам написаното от мен да бъде от полза на правоприложители, изследователи на правната наука и на всекиго, който проявява интерес към разглежданата тема.

По някои въпроси на недопустимостта на иска по чл. 126, ал. 1 ГПК


ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА ПО ЧЛ. 126, АЛ. 1 ГПК
/публикувана в правния портал „Грамада“ на 30.03.2018 г./

1. Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми даде следният казус. Две физически лица, които са съсобственици на недвижим имот, независимо едно от друго предявяват отрицателни установителни искове, че не дължат търсената от тях сума за своите идеални части от недвижимия имот против доставчика на електрическа енергия. В срока за отговор на първата искова не постъпва такъв, а в подадения срещу втората отговор постъпва насрещна искова молба, която обаче е насочена и срещу първия иск. В насрещната искова молба се привеждат аргументи, че двете лица дължат на доставчика сумите, които в отрицателните установителни искове те твърдят, че не дължат, за същия (процесния) период, като ищецът по този трети иск желае двете лица да бъдат задължени да заплатят сумите (т.е. искът е осъдителен). Районният съд решава, че насрещната искова молба следва да бъде отделена в отделно производство и образува ново дело като я изпраща за отговор и на двамата първоначални ищци по отрицателните установителни искове. В срока за отговор и двамата ответници по третото дело (и ищци по първите две дела) правят възражение, че производството следва да бъде прекратено, тъй като искът е недопустим на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Съдът дава ход на третото дело, тъй като преценява, че не са налице предпоставките за прилагането на нормата, съдържаща се в тази разпоредба, понеже видът на търсената защита бил различен, тъй като първите два иска са установителни, а третият е осъдителен. Видът на търсената защита според районния съд бил решаващ критерий и при липса на идентичност при него, то нямало покриване на обективните елементи на фактическия състав, предвиден в хипотезата на нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Това становище на районния съд е неправилно поради изложените по-долу в следващата точка от изложението съображения. По-нататък ще посоча и аргументи във връзка с други възможни решения по този казус, въз основа на които да се прецени тяхната (на решенията) правилност.
2. Приложимостта на чл. 126, ал. 1 ГПК
Точният текст на чл. 126, ал. 1 ГПК е следният: „Когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.”
На първо място, за да намери приложение чл. 126, ал. 1 ГПК, трябва да е налице пълен субективен идентитет на исковете. Това означава, че всички лица, които по единия иск участват на страната на ищеца, трябва да участват на страната на ответника по другия иск и обратното. В предадения сбито по-горе казус това условие е изпълнено. Първият отрицателен установителен иск и вторият отрицателен установителен иск имат за ищци две физически лица, а за ответник – доставчика на електрическа енергия. Третият иск всъщност изобщо не е един иск, а са два отделни осъдителни иска, които са предявени с една искова молба (макар че са били таксувани от съда като един иск) и са насочени от ответника по първоначалните установителни искове срещу всекиго от първоначалните ищци. Общо по този казус имаме четири иска – два установителни и два осъдителни. Съдът е пренебрегнал обстоятелството, че всеки от ищците по първоначалните установителни искове и ответници по осъдителните, има (или поне претендира) самостоятелно материално право, а следователно и ищецът по осъдителните искове претендира две самостоятелни права срещу всяко от лицата. Материалното право се определя от своите страни, съдържание (субективни права и юридически задължения) и правопораждащ юридически факт (или състав). Дори един от елементите да не е налице, то не са касае за едно и също материално право, а съответно и предметът на спора би бил различен. Правото на иск е процесуално право, но съществуването му е обусловено от правен интерес, а такъв има само лицето, което твърди, че негово материално право се нуждае от защита. Такава е и логиката, залегнала при определянето на страните в гражданския процес – чл. 26 ГПК. От тълкуването на чл. 26, ал. 2 и ал. 4 ГПК във връзка с ал. 1, стигаме до извода, че всяко лице може да предяви пред съд свои права и законни интереси, когато те се нуждаят от защита, а в предвидените от закона случаи такива права може да предяви и трето лице, но в този случай като страна се конституира и титулярят на правото (т.е. лицето, което се сочи като такова). В настоящия казус страните по двата отрицателни установителни иска съвпадат напълно със страните по двата осъдителни иска (и всяка страна претендира свои материални права).
На второ място,  чл. 126, ал. 1 ГПК изисква и обективен идентитет, т.е. основанието и искането да съвпадат. Първо, следва да бъде разгледано основанието. В настоящия случай основанието е едно и също, тъй като и първоначалните ищци, и първоначалният ответник по установителните искове, които впоследствие разменят процесуалните си роли по осъдителните искове, не спорят, че основанието е договор, сключен между тях. В случая имаме облигационно отношение (винаги в тези случаи първо се определя вида на правоотношението), договорно при това, а и се твърди един и същи договор. Ако отношението беше облигационно, но единият иск беше на договорно основание, а другият на извъндоговорно (непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и т.н.), то нямаше да е налице идентичност на основанието и чл. 126, ал. 1 ГПК нямаше да намери приложение. Не по-различен е изводът, когато се твърди облигационно отношение, договорна отговорност, но се сочи като юридически факт различен договор, който да поражда претендираните права и задължения, както и когато се твърди извъндоговорна отговорност, но в единия случай тя се обосновава с непозволено увреждане, а в другия с неоснователно обогатяване. Тук под „основание” трябва да се разбират юридически факти и фактически състави, а не правни квалификации, тъй като правната квалификация е задължение на съда. Затова ако едната страна твърди неоснователно обогатяване, а другата непозволено увреждане, ала сочат едни и същи факти, то и основанието ще е едно и също, като в единия случай (а може и в двата) съдът ще даде правна квалификация, разминаваща се с дадената от страната. Затова във всеки случай, когато съдът преценява дали става въпрос за едно и също основание, той трябва да прецени дали фактическата обстановка, изложена в двете